№ 63247
гр. София, 22.05.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Частно
гражданско дело № 20231110124757 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 417 ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист, подадено от Ю. Д. Д., чрез адв. В. Н., с което от съда се иска да издаде
заповед и изпълнителен лист и за вземане за мораторна неустойка в размер на сумата 98 100
евро на основание чл. 2 от договор за заем от 01.09.2021 г., сключен със заемополучателя
[******] и солидарните длъжници [******] Т. Й. С. с ЕГН: ********** и В. Д. С., ЕГН
**********, начислена за периода 02.06.2022 г. - 25.04.2023 г. върху главница в размер на
сумата от 260 000 евро.
Нормата на чл.411, ал.2 ГПК вменява задължение на заповедния съд за извършване на
проверка налице ли са основанията за отказ за издаване на заповед за изпълнение, а именно:
1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите
нередовности в тридневен срок от съобщението;
2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави;
3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност за това;
4. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България;
5. длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на
Република България.
Съдът приема, че клаузата, въз основа на която заявителят извежда вземането си за
неустойка и иска издаване на заповед за изпълнение за същата, е нищожна, като
противоречаща на добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/, като съображенията за това са
следните:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
1
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Неустойката представлява договорен способ, при който страните при сключване на договора
уговарят начин на обезвреда за едната страна по договора, ако е допуснато неизпълнение от
насрещната страна на договорно правоотношение. В хипотезата, когато е уговорена
неустойка, страната не е длъжна да доказва вредите си, а има правото да претендира
уговорената в нейна полза неустойка.
За да бъде действителна клаузата за неустойка, необходимо е неустойката да съответства на
нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно разясненията,
дадени с тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, начинът на определяне на
неустойката, както и границите на същата, не са уредени с императивни правни норми,
поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами
по себе си не водят до нищожност на клаузата за заплащане на неустойка. Неустойката
следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД когато
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно
изброените критерии като естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.;
вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При всяка
преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се
съобразят конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. За да възникне
правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не следва да противоречи на
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани
морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна
по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и/или пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на
задължението за неустойка. Поради това, действителността на клаузата за неустойка, следва
да бъде преценена служебно от съда независимо дали страните са се позовали на
нищожността й (в този смисъл са: решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на
ВКС, ІІ ТО, решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО, решение
№ 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., на ВКС, І ТО, и решение № 232/05.01.2017 г. по т.
д. № 2416/2015 г. на ВКС, ІІ ТО).
Следва също така да се посочи, че в последователната практика на върховната съдебна
инстанция по граждански и търговски дела е възприето становището, че макар да е
договорена между търговци или да е дължима от търговци, неустойката може да бъде
нищожна, както поради противоречие със закона, така и поради несъответствието й с
2
добрите нрави /така напр. Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 395/2008 г., I т. о.,
ТК, Определение № 885 от 14.12.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 1993/2018 г.и др./.
Настоящият състав намира, че в конкретния случай от твърденията на заявителя, изложени в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и от съдържанието на клаузата на чл. 2,
ал. 2 от сключения между страните договор за заем, а именно, че в случай на просрочено
плащане на дължимата главница заемополучателят дължи неустойка в размер на 300 веро на
ден до окончателното изплащане на просрочената сума, е ясно, че така уговорена,
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Видно е от съдържанието на обсъжданата клауза, че неустойката е уговорено да се
начислява без краен предел, като е фиксирана дължима сума за ден забава. Последното
означава, че на годишна база /365 дни/ дължимата неустойка възлиза на сумата от 109 500
евро, което съотнесено към размера на главницата означава, че размерът на неустойката за
една година възлиза в размер на 42,12 % от главницата.
При извършване на преценка за съответствието на клаузата с добрите нрави, съдът отчита
още, че за обезпечаване на задълженията на заемополучателя по договора са учредени
договорни ипотеки върху следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда,
представляващ мезонет с площ по документ за собственост 368,23 кв.м., а по схема - 284,72
кв.м., находящ се [******], както и върху 1/7 идеална част от подземен гараж със 7
паркоместа с обща застроена площ на паркоместата 117,39 кв.м., представляващ маневрено
хале и рампа към него с площ 294,49 кв.м., находящ се на адрес: [******].
По изложените съображения заповедният съд приема, че е налице основание да откаже
издаването на заповед за изпълнение за това вземане – чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК – искането е в
противоречие с добрите нрави, доколкото претендираната неустойка излиза извън
присъщите й функции. В случая по обезпечен с ипотеки договор за заем е уговорена
дължимостта на неустойка за забава без краен предел в размер, надвишаващ четири пъти
размера на законната лихва на годишна база. Договорена по този начин, неустойката излиза
извън обезпечителната и обезщетителната й функции, надхвърля значително предвидимите
вреди от неизпълнение в срок на паричното задължение на търговеца заемополучател.
Присъждането й би довело до неоснователно обогатяване на заемодателя. Последното
според настоящия съдебен състав създава нееквивалентност в правоотношението между
страните по същото и нарушава принципите за справедливост и недопускане на
неоснователно обогатяване, който дисбаланс се явява в противоречие с добрите нрави.
Ето защо заповедният съд приема, че клаузата, въз основа на която заявителят счита, че е
възникнало вземане за неустойка, е нищожна на посоченото основание. Заповед за
изпълнение за същата, както и за лихва за забава върху това вземане, не следва да бъде
издавана. В тази част заявлението следва да се отхвърли.
Разноските за заповедното производство следва да бъдат редуцирани съобразно
съотношението между отхвърлената и уважената част на заявлението, т.е. съдът следва да
отхвърли искането за сумата над 10 170,40 лева до сумата от 14 007,77 лева за държавна
такса, както и за сумата над 7155,33 лева до сумата от 9800 лева - адвокатско
3
възнаграждение.
По изложените съображения, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление, вх. № 128289/09.05.2023 г., подадено от Ю. Д. Д., чрез адв. В. Н., в
частта, с която се иска да се издаде заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист за вземане за мораторна неустойка в размер на сумата 98 100 евро на основание чл. 2,
ал. 2 от договор за заем от 01.09.2021 г., сключен със заемополучателя [******] и
солидарните длъжници [******], Т. Й. С. с ЕГН: ********** и В. Д. С., ЕГН **********,
начислена за периода 02.06.2022 г. - 25.04.2023 г., а в частта за разноските за сумата над 10
170,40 лева до сумата от 14 007,77 лева за държавна такса, както и за сумата над 7155,33
лева до сумата от 9800 лева - адвокатско възнаграждение.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Препис от настоящото разпореждане да се връчи на заявителя по ел. път на посочения в
заявлението ел.адрес, като се укаже да потвърди получаването.
В случай че потвърждение не постъпи в едноседмичен срок от изпращането, съдебните
книжа да се връчат на адреса на заявителя в [******], доколкото в заявлението не е посочен
друг съдебен адрес.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4