Р Е Ш Е Н И Е
град София, 16.10.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №8141 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №78121 от
28.03.2019г., постановено
по гр.дело №49919/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 78-ми състав, е отхвърлен
предявеният от „Д.З.” ЕАД срещу ”Г.К.”ООД иск с правно основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ за сумата от 10066.36 лв.,
представляваща регресно вземане за изплатено
обезщетение по застраховка „Карго” за липса на част
от превозвана стока. С решението е осъден „Д.З.” ЕАД да заплати на ”Г.К.”ООД на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 450.00 лв., представляваща съдебни разноски.
Постъпила е въззивна
жалба от „Д.З.” ЕАД, чрез адв.Ал.Б., с която се
обжалва изцяло решение №78121 от 28.03.2019г., постановено по гр.дело №49919/2018г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 78-ми състав, като са инвокирани доводи за
неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт като постановен в нарушение
на материалния закон. Твърди се, че неправилен е изводът на СРС, че по делото не е установено
липсата на превозваната стока да е настъпила по време на извършения превоз,
поради което не е налице основание за ангажиране на отговорността на превозвача.
Поддържа се, че първоинстанционният съд е обосновал краен извод за
неоснователност на предявения иск, без да се е съобразил с всички събрани по
делото доказателства. Излага се, че в приетата по делото въздушна товарителница
№830-13119816 на летището в Шанхай е отразено, че е приет за превоз товар с
реално и таксувано тегло от 5358 кг., а в издадената товарителница при
пристигането на товара във Виена, Австрия във връзка с извършен наземен превоз
до град София е отразено, че товарът е с тегло от 4993.00 кг., което
обстоятелство се потвърждава и от констатациите в съставен авариен протокол, в
който е посочено, че най-вероятно посегателството върху част от превозваните
стоки е станало преди предаването на стоката на получателя й - „Сектрон“ ООД. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и постанови
друго решение, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на
разноски, направени пред двете съдебни инстанции, в т.ч. и разноски за
адвокатско възнаграждение. Представя списък
по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани от въззиваемата
страна разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - ”Г.К.”ООД, чрез адв.В.И., депозира писмен отговор, в който е взето
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Посочва се, че обжалваното
решение е постановено в съответствие със събраните по делото доказателства, от
които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства, на основание
на които е обоснован правилен и законосъобразен извод за неоснователност на
предявения иск. Изложени са подробни аргументи в подкрепа на становището за оспорване настъпването на
застрахователното събитие, наличието на валидно
сключена застраховка "Карго" между ищеца и получателя на товара,
наличието на покрит застрахователен риск. Оспорват се констатациите в издадения по
искане на застрахования авариен протокол от 17.07.2017г., който представлява
частен свидетелстващ документ, удостоверяващ изгодни за ищеца факти, поради
което се твърди, че няма обвързваща съда доказателствена
стойност. Допълнителни аргументи в същия смисъл са изложени и в писмена защита. По изложените съображения моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение, направени пред въззивната инстанция. Представя списък по чл.80
от ГПК.
Предявен е
от „Д.З.” ЕАД срещу ”Г.К.”ООД иск с правно
основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ във връзка с чл.373, ал.1 от ТЗ във връзка с
чл.17 от Конвенцията за договора за автомобилен превоз /CMR/ за сумата от 10066.36 лв., представляваща регресно вземане за изплатено обезщетение по застраховка „Карго” за липса на част от превозвана стока по сключени на
29.06.2017г. договор за международен въздушен превоз на стоки по релация
Китай-Австрия, както и на договор за международен автомобилен превоз на стоки
по релация Австрия-България, в която сума се включва 15.00 лв., ликвидационни
разноски за обработка на щетата, както и сумата от 504.00 лв., направени
разходи за съставяне на авариен протокол.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по
същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите
изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявения от „Д.З.” ЕАД
срещу ”Г.К.”ООД иск с правно
основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ във връзка с чл.373, ал.1 от ТЗ във връзка с
чл.17 от Конвенцията за договора за автомобилен превоз /CMR/ за сумата от 10066.36 лв., представляваща регресно вземане за изплатено обезщетение по застраховка „Карго” за липса на част от превозвана стока по сключени на
29.06.2017г. договор за международен въздушен превоз на стоки по релация
Китай-Австрия, както и на договор за международен автомобилен превоз на стоки
по релация Австрия-България. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи за неоснователност на предявения иск и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка
с изложените във въззивната жалба доводи въззивният
съд намира да добави следното:
Съгласно чл.410, ал.1, т.1 от КЗ с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят
встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до
размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне. Следователно основателността на предявения от
ищеца регресен иск е обусловена от кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1/ валидно сключен договор за имуществено застраховане; 2/ в изпълнение
на този договор
застрахователят да е изплатил на застрахованото
лице обезщетение за настъпило застрахователно
събитие, покрито от застраховката и 3/ отговорност на ответника за причиняването
на вредите, за които е изплатено
застрахователното обезщетение.
В
конкретния случай от съвкупния анализ на доказателствата по делото и противно
на поддържаното от въззиваемия се установява, че е
налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Застраховане на
товари по време на превоз - Карго” за превоз на стоки
на територията на Европа, Азия, САЩ и България, възникнало между застрахователя
- „Д.З.” ЕАД, ищец по делото, въззивник
в настоящото производство, и получателя на стоките, предмет на
извършения превоз - „Сектрон” ООД. На следващо място от
доказателствата по делото е видно, че застрахователят е заплатил
застрахователно обезщетение по настъпила щета на застрахования товар на
получателя на стоките, предмет на извършения превоз – на „Сектрон”
ООД. В конкретния казус
не е доказана третата от изброените по-горе кумулативни предпоставки на чл.410, ал.1, т.1 КЗ, а именно, че са налице основания за ангажиране
на отговорността на ответника-превозвач за причиняването на вредите, за които
е изплатено застрахователното
обезщетение. Застрахователят има право
на регрес срещу превозвача, но само при
условията и в размера, при които последният
отговоря за обезщетение към товародателя или получателя на превозвания
товар.
В конкретната хипотеза вземането на застрахования се основава на сключен
договор за превоз, обективиран в заявка от 29.06.2017г.
за международен мултимодален транспорт, сключен между
„Сектрон”
ООД и ”Г.К.”ООД, по маршрут на въздушен превоз: Китай-Виена,
и по маршрут на сухопътен превоз: Виена-София. С оглед съдържанието на
сключения договор за превоз, съгласно който мястото на приемане на
стоката за
превоз и мястото на доставянето й се намират в две различни
държави съдът счита, че са
приложими разпоредбите на Конвенцията за договора за автомобилен превоз /CMR/ по аргумент на разпоредбата на
чл.1, т.1 от посочената Конвенцията, ратифицирана с Указ №1143 на Държавния
съвет от 29.07.1977г. - ДВ,
бр.61 от 05.08.1977г., в сила за България
от 18.01.1978г.. Общата нормативна правна уредба на
договора за превоз, която се съдържа в чл.367 - чл.378 ТЗ се прилага само доколкото
в специални международни и вътрешни актове не са
регламентирани различни правила съгласно чл.379 ТЗ. Съгласно чл.17 от Конвенцията
превозвачът е отговорен за цялостната или
частична липса или повреда на
стоката от момента на приемането
й за превоз до този на
доставянето, както и при забава извън
срока, който е уговорен. Товарителницата удостоверява условията на договора за
превоз и получаването на товара от
превозвача до крайния получател. В чл.30 от Конвенцията
е предвидено по какъв начин се
констатират липсите и повредите на получената
стока. На първо място тези
повреди/липси могат да бъдат
констатирани съвместно от превозвача и получателя. На второ мястото, ако се касае
за явни липси
и повреди, получателят на стоката трябва да формулира възражението си в товарителницата, най-късно в момента на доставянето, ако се касае
за явни липси
и повреди, или в срок от седем
дни, считано от доставянето (празничните и неделните дни не се
броят), ако се касае до
скрити липси и повреди, като посочи
общото естество на липсата или
повредата. В случая при получаването на товара получателят не е
констатирал установени явни липси на товара, което да е отбелязано в
товарителницата, както и няма доказателства за проведена надлежна писмена рекламация за скрити
липси или повреди в предвидения срок от седем дни,
считано от доставянето на товара. Следователно по делото липсват доказателства за надлежно проведено рекламационно производство от страна на получателя на
стоките, предмет на договора за превоз. При това положение се налага извода, че
се преклудира правото на получателя да претендира ангажиране на отговорността на
превозвача за заплащане на обезщетение за настъпили от превозното правоотношение
вреди. В случая съдът приема, че по делото не е оборена предвидената в
Конвенцията презумция /чл.30, ал.1/, че до доказване на противното се приема, че получателят е получил стоката в състоянието, описано в товарителницата, респективно се налага извода, че процесният
товар е бил предаден от превозвача в изправност. Неоснователен е доводът във
въззивната жалба, че липсата на стоки от извършения превоз се установява при
съпоставка между въздушна товарителница №830-13119816 на летището в Шанхай, в
която е отразено, че е приет за превоз товар с реално и таксувано тегло от 5358
кг., и издадена товарителница при пристигането на товара във Виена, Австрия във
връзка с извършен наземен превоз до град София, в която е отразено, че товарът
е с тегло от 4993.00 кг.. По делото са приети в превод на български език
неоспорени от страните два броя въздушни товарителници, съответно
№830-13119816/HAD17060207, съставена на
18.06.2017г. в Шанхай, Китай и №830-13119816, съставена на 23.06.2017г., досежно изпълнението от страна на превозвача - ”Г.К.”ООД на
договора за международен въздушен превоз на стоки по релация Китай-Австрия, в
който превозвания товар е описан с общо тегло от 4993 кг.. Същото тегло на
превозвания товар се съдържа и в изготвената международна товарителница №LO700181 от 05.07.2017г. във Виена, Австрия, досежно изпълнението от страна на превозвача - ”Г.К.”ООД на
договора за международен автомобилен превоз на стоки по релация:
Австрия-България. Не е налице и разминаване в теглото на превозвания товар и в
съставената митническа декларация №17BG005100Н0497778/07.07.2027г. от Териториално митническо управление ***, в
която е отразено, че обмитената стока е с общо бруто тегло 4993.00 кг.. Въззивният съд приема, че с оглед обстоятелството, че е
налице пълно съответствие досежно теглото на
превозвания товар в описаните документи, удостоверяващи извършения международен
превоз на процесните стоки от превозвача - ”Г.К.”ООД, предвид на което
неоснователен е доводът на въззивника, че от посочените доказателства се
констатира установената липса на част от превозваните стоки. Съдът счита, че
отразеното в съставения авариен протокол №LS17-01033-01/17.07.2017г. от дружеството-проверител „Ф.“ ЕООД, което е
инспектирало процесния товар, не може да обоснове
извод в обратния смисъл относно доказване липсата на част от превозваните
стоки. Така цитирания авариен протокол е частен свидетелстващ документ, който е
съставен, без да присъства представител на превозвача, не носи негов подпис,
поради което и с оглед надлежно направеното оспорване на същия от ответника не
се ползва в обвързваща съда доказателствена сила и удостоверените в него факти
и обстоятелства следва да бъдат доказани в хода на съдебния процес с
допустимите в закона доказателствени средства, което в случая не е сторено. По
делото няма ангажирани други доказателства в подкрепа на твърдението за наличие
на липса на стоката, станала по време на извършения от ответника превоз, както
и за установяване на причинна връзка между
претендираните имуществени вреди и действията на превозвача по делото. Следователно по
делото не е доказано по категоричен начин настъпването на твърдяното застрахователно
събитие, при което положение не е налице и основание за заплащане на
застрахователно обезщетение от страна на застрахователя. След като не е имало основание за извършване на
застрахователното плащане, което се явява недължимо платено, не следва
възстановяването му, т.е ищецът не би
могъл да реализира регресното си право по чл.410,
ал.1, т.1 КЗ. В този смисъл релевираната претенция се явява
неоснователна.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното съдебно решение, в т.ч. и в частта на
разноските, които са дължими на основание чл.78, ал.3 от ГПК, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния
спор пред настоящата инстанция право на разноски
има въззиваемата страна. Направеното от въззивника, чрез процесуален представител
възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно
размера на претендираното адвокатско възнаграждение
от въззиваемия съдът счита за неоснователно. В случая
претендираното и изплатено от въззиваемия
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1000.00 лв. не се явява
завишено при отчитане на материалния интерес на предявения иск и вида на
извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззиваемия – подаден писмен отговор на въззивната жалба и
процесуално представителство в едно съдебно заседание. Претендираният
от въззиваемия размер на адвокатско възнаграждение
съответства на нормативно определените размери, предвидени в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакция, относима към датата на сключване на
договора за правна защита и съдействие от 11.06.2019г./. На основание чл.81 и
чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 1000.00 лв., представляваща направени
разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №78121 от 28.03.2019г., постановено по гр.дело №49919/2018г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 78-ми състав.
ОСЪЖДА „Д.З.”
ЕАД, с ЕИК *******, с адрес: ***; да заплати на ”Г.К.”ООД, с ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление:***, ж.к.***“, бл.*********; на основание
чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1000.00 лв. /хиляда
лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./