Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /15.07.2019 г.,
гр.
Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд –
Панагюрище, в проведеното на двадесет и четвърти юни две
хиляди и деветнадесета година публично съдебно заседание, в състав:
Районен
съдия: Магдалена Татарева
при участието на
секретаря Параскева Златанова разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1068/2018
г. по описа на съда
Производството
е по реда на чл. 439 ГПК
Производството е образувано по повод отрицателен
установителен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК предявен от А.Д.П. срещу „У.Ф.Х.“ АД, с който
се иска да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в
размер на 4618,45 лв. главница, 2297,05 лв. законна лихва за периода от
09.02.2009 г. до 16.01.2018 г. и 620,47 лв. – такса по Тарифа към ЗЧСИ, предмет
на изп. дело 633/2011 г. по описа на ЧСИ Т.Л..
Ищецът основава исковата си
претенция на следните фактически твърдения, уточнени с молба вх. № 205 от
24.01.2019 г.: Получил покана за доброволно
изпълнение по изп. дело № 633/2011 г. по описа на ЧСИ Т.Л., в качеството му на
наследник на починалия му баща Д. П.- длъжник по делото. От поканата ищецът
установил, че през 2011 г. в полза на Централна кооперативна банка бил издаден
изпълнителен лист, съгласно който длъжници се явявали Д. П.- баща на ищеца, С. П.-
брат на ищеца и В.П.- майка на ищеца. В исковата молба се излага, че от ПДИ
ищецът установил, вземането предмет на изпълнителното дело на 30.09.2008 г.
било прехвърлено чрез договор за прехвърляне на вземания на У.Ф.Х. АД. В
исковата молба се излага, че вземането предмет на изп. производство се основава
на договор сключен между В.П. и ЦКБ, в който договор не е предвидена изрична
възможност за прехвърляне на правата по него на трето лице. Излага се, че
прехвърляйки вземането на трето лице ЦКБ е нарушила императивните разпоредби на
ЗПК. Твърди се, че общите условия към договора за кредит за недействителни, тъй
като не са индивидуално уговорени, поради което и вземането по кредита не е
надлежно прехвърлено на ответника, съответно не е на лице материално правна
връзка между страните по спора. Моли се за уважаване на предявения иск като
основателен и доказан.
Ответникът,
е получил препис от исковата молба с приложенията на 08.04.2019 г., като в
законоустановения срок до 08.05.2019 г. е подал отговор на исковата молба, в
който се излагат доводи за недопустимост на иска. Твърди се, че за ищеца липсва
правен интерес за установяване нищожността на договора за цесия доколкото нито
е страна по договора, нито същият го уврежда, като самият договор за цесия
обвързва длъжника от момента на съобщаването му, което съобщение е връчване на В.П.
и Д. П.- наследодател на ищеца на 28.12.2008 г. Освен това в отговора на
исковата молба се излага, че когато договорът за потребителки кредит бъде
обявен за недействителен се дължи връщане само на чистата стойност на
отпуснатия кредит, поради което наследникът се явява задължен за тази сума,
доколкото не е отказал от наследството. В отговора на исковата молба се излагат
и доводи за неоснователност на предявения иск, тъй като спрямо него не се
прилагат разпоредбите на ЗЗП, тъй като договорът е сключен на 14.04.2006 г.,
т.е. преди влизане на закона в сила. Предвид изложеното се твърди, че не е
налице забрана за прехвърляне на вземанията по договора за кредит на трети
лица. Излага се освен това, че е налице изрична клауза предвиждаща възможност
за прехвърляне на вземанията на кредитополучателя на трети лица. Моли се
исковата молба да се остави без разглеждане, поради нейната недопустимост, под
евентуалност предявеният иск да се отхвърли като неоснователен. Претендират се
разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
Районен съд – Панагюрище е сезиран с иск с правно основание чл. 439 ГПК, с
който се иска да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника
сумата в размер на 4618,45 лв. главница, 2297,05 лв. законна лихва за периода
от 09.02.2009 г. до 16.01.2018 г. и 620,47 лв. – такса по Тарифа към ЗЧСИ,
предмет на изп. дело 633/2011 г. по описа на ЧСИ Т.Л..
От фактическа страна:
От приложената по делото и приета като
доказателство покана за доброволно изпълнение се установява, че пред ЧСИ Т.Л. е
образувано изп. дело №20118200400633, на основание изпълнителен лист издадена
на 11.06.2007 г. по ч. гр.д. № 1489/2007г. по описа на Районен съд – Пазарджик.
От представената покана за доброволно изпълнение се установява също така, че
първоначален взискател по изпълнителното дело бил Централна кооперативна банка,
като впоследствие като взискател по изпълнителното дело е конституирано ответното
търговско дружество – „У.Ф.Х.“ АД, на основание договор за прехвърляне на
вземания от 30.09.2008 г. Това се установява и от приложения по делото
като писмено доказателство изпълнителен
лист от 11.06.20007 г.
От представените по делото писмени доказателства
(Договор за потребителски кредит № 3654 от 14.04.2006 г. ) се установява, че
солидарни длъжници по изпълнителното производство са В.К.П., С. Д.П. и Д. А. П.,
като след смъртта на Д. А. П., ищецът А.Д.П. е конституиран от ЧСИ Л. като
длъжник по изпълнителното производство в качеството му на наследник на
починалия му баща досежно 1/3 от задължението по изпълнителното дело.
От представен по делото договор за цесия от
30.09.2008 г. сключен между „ЦКБ“ АД и
ответника „У.Ф.Х.“ АД (с предишно наименование „Финанс консултинг“ ЕАД)
се установява, че вземането предмет на изпълнителното дело образувано пред ЧСИ Т.Л.
е прехвърлено по силата на договор за цесия на ответника по делото.
При така установеното от фактическа страна, настоящия съдебен състав от
правна страна намира следното:
Ищецът основава своята искова претенция на липсата на настъпил ефект на
извършената цесия (договора за прехвърлена на вземания) в изпълнителното
производство, тъй като се твърди, че цесията е извършена без съгласие от
длъжниците, което е в нарушение на ЗПК. Настоящият съдебен състав намира така
предявения иск за неоснователен поради следното:
Предназначението на изпълнителният процес, като форма за принудително
осъществяване на граждански права, е да даде защита по повод липсата на
доброволно изпълнение, като достави дължимото на правоимащия чрез принуда,
упражнена спрямо длъжника по предписания от закона ред. Макар и да се различава
от доброволното изпълнение по фактически състав, принудителното изпълнение има
цели и поражда същият материалноправен ефект- той удовлетворява правото и погасява
задължението. С оглед тази характеристика се обосновава и основната разлика с
исковия процес, който цели защита при правен спор, чрез разрешаването му. Тези
разлики, обуславят и различия при прилагане на материалноправните изисквания на
закона като форма на различна защита. И ако в исковия процес, правата следва да
бъдат установявани с предвидените в закона доказателствени средства, то в
изпълнителния процес този спор вече е приключил и изпълнението реализира
неговите последици, поради което и правилата, по които се развива
изпълнителното производство са различни- към момента на неговото започване е
налице изпълнително основание, обективиращо изпълняемото право. То се реализира
от специфичен орган, в чиято дискреция е провеждане и приключване на принудителното
изпълнение – съдебният изпълнител, който е овластен с компетентността да
извършва предписаните в ГПК изпълнителни действия. Без значение за реализиране
на функцията е това дали съдебният изпълнител е държавен или частен -
държавният съдебен изпълнител е държавен орган, а частния е лице, на което
държавата е възложила публична функция, която обуславя съответни правомощия –
арг. чл.2, ал.1 ЗЧСИ. В тази връзка и двата вида органи на изпълнението
процедират по един и същ ред – този указан и лимитиран от правилата на
изпълнителния процес, уредени в ГПК- имат еднакви правомощия, актовете им, по
един и същи ред подлежат на контрол и отговорността им е една и съща. Или
принудителното изпълнение се осъществява по един и същи ред и от органи с
еднакви правомощия. Тези органи за разлика от съда не разрешават правен спор, а
целят удовлетворяване на изпълняемото право, за което предприемат определени
изпълнителни действия върху които се упражнява съдебен контрол по реда на
чл.435 ГПК и съответно носят гражданска отговорност за допуснато нарушение на
процесуални права и причиняване на вреди. С оглед това се налага извод, че
изпълнителният процес се ръководи от специален орган, чиято е дискрецията да
удовлетвори изпълняемото право и който осъществява тази дейност чрез
предприемане на конкретни изпълнителни действия. Тези действия не рефлектират
върху материалноправните предпоставки за наличие на правото, предмет на
изпълнение, тъй като са насочени не към установяване на неговото съществуване,
а към неговото удовлетворяване. В тази насока предприетите действия на съдебния
изпълнител във връзка с конституиране на друг взискател – правомощие въведено
от чл.429,ал.1 ГПК, като изключение от правилото, че страните в изпълнителния
процес са тези очертани от титула на изпълнение, са именно такива действия,
които са неотносими към материалните предпоставки за наличие на правото, както
и за дължимостта на вземането, което длъжникът следва да погаси принудително. В
тази връзка и частните правоприемници на взискателя, изведено от цитираната
норма, също могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в
изпълнителния лист. С оглед изложеното при частно правоприемство (каквото се
поражда в резултата на сключен договор за цесия) в хода на процеса не се
прилагат ограниченията по чл.226 ГПК, чиято специфична цел се свързва само с
исковото производство Валидността и основателността на искането за промяна на
взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка
подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за
причинени вреди – арг. и от чл.74 ЗЧСИ, ако органа е частен съдебен изпълнител,
какъвто е настоящият случай. След като съдебният изпълнител като орган е
натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото
удовлетворяване, то и длъжника не може да реализира защита чрез оспорване на
това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението
му. Или основателността на иска по чл.439,ал.1 ГПК не може да бъде свързана с
действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното
изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към
наличието на самото изпълняемо право (така и в Решение № 209 от 28.11.2018 г.
по т.д. № 2530/2017 г. на Първо т.о. ВКС).
С оглед изложеното, без значение за основателността на иска по чл.439 ГПК
срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор ( цесионер) е действителността
на цесията или установяване на надлежното уведомяване на длъжникът по смисъла
на чл.99, ал.4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като тези факти не рефлектира върху
дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено
принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от
отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда
изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това
подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното
производство, длъжникът се освобождава от дълга.
Ето защо, предявеният иск се явява изцяло неоснователен
и като такъв следва да се отхвърли.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
ответника следва да бъдат присъдени разноски. Със задължителни за съдилищата
разяснения дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г.
постановено по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС е посочено, че
разноските по делото се присъждат тогава, когато са представени доказателства,
че такива са реално сторени. В конкретния случай по делото липсват
доказателства ответникът да е сторил реално разноски, поради което и не следва
да му се присъждат такива.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, иска
предявен от А.Д.П. ЕГН: ********** с адрес: ***
срещу „У.Ф.Х.“ АД ЕИК *********, с адрес: ***, с който се иска да се приеме за
установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 4618,45 лв. -
главница, 2297,05 лв. - законна лихва за периода от 09.02.2009 г. до 16.01.2018
г. и 620,47 лв. – такса по Тарифа към ЗЧСИ, предмет на изп. дело 633/2011 г. по
описа на ЧСИ Т.Л..
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок, от
връчването му на страните, пред Окръжен съд – Пазарджик, с въззивна
жалба.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: