№ 41151
гр. София, 18.12.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осемнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Частно гражданско
дело № 20211110154047 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 417 ГПК.
Образувано е по заявление на „******* ООД“ срещу ХР. СТ. М. за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за сумата от
2560 лева, представляваща задължение, поето по запис на заповед от 03.12.2018г., предявен
за плащане на 04.12.2018г., както и 80 лева обезщетение за разноски на основание чл. 309а
ТЗ. Ценната книга е издадена за обезпечение на задължения по Договор за паричен заем №
547065 към искане № 72455. Видно от същия размерът на отпуснатия заем е 1000 лева, обща
сума за плащане- 1306,13 лева /съгласно изричните твърдения на заявителя в молбата
уточнение от 01.11.2021г/. Начислена е неустойка в размер на 1253,87 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 417, т. 10, изр. 2 ГПК когато ценната книга обезпечава
вземане, произтичащо от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилага
договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения, включително
приложимите общи условия. Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът
може да поиска издаване на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК
предметното съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.
1 ГПК. Следователно, предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде
очертано с всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период,
вид) и размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на
изискванията за редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и
изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или
добрите нрави или искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това – арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК.
Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се издаде заповед за
изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне (поради противоречието
му с императивни правни норми и/или добрите нрави), тъй като проверката дали подобно
вземане е спорно или не между страните (каквато е основната цел на заповедното
производство) би била лишена от смисъл. С изменението на т. 10 на чл. 417 ГПК, с което е
добавено изискването към заявителя да представи сключения с потребителя договор за
кредит, законодателят въвежда изискване за извършване на проверка от съда както на
редовността на ценната книга от външна страна, така и на каузалното правоотношение, за
обезпечение на което е издадена. Ето защо в случая съдът следва да прецени дали
обезпечените с документа вземания, за които е издадена ценната книга, въз основа на която
се иска издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, са действителни, по който
1
въпрос съдът намира следното:
В чл. 6 от договора е посочено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и отговорящ/ на условията на чл. 9, ал. 2, т. 1 от Общите условия към
договора за заем и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя:
ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция и
ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Съгласно чл. 8 от договора с подписването на
договора заемателят декларира, че му е известно и се счита уведомен, че в случай, че
заемателят не предостави договореното в чл. 6 от договора в тридневен срок от сключването
му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и
т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 1253,87 лева, с начин на плащане, подробно посочен в Приложение № 2 към
договора за заем.
Съгласно ТР № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза
уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
настоящото заявление се претендира неустойка за неизпълнение, но не на главното
задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен
срок от подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на
това задължение е санкционирано с неустойка в размер на близо 120 % от размера на
сумата, дадена в заем. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР №
2
1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената
неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции,
противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното,
като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер
повече от половината от заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на
договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на
основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната
лихва. В случая е уговорено не само обезпечение с гарант, но и с още едно от посочените в
чл. 6 от договора обезпечения. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за
заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще
има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на
същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза в която
заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес
от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и при този случай,
уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът
реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение. По тези
съображения съдът приема, че претенцията на заявителя за неустойката противоречи на
добрите нрави.
По тези съображения съдът приема, че претенцията на заявителя за неустойката
противоречи на ЗПК.
Поради изложеното съдът приема, че каузалното задължение за неустойка, за
обезпечение на което е издадена ценната книга, не е възникнало. Следователно не се дължи
плащането на тази сума и по менителничния ефект, издаден за обезпечаването на
последното. С оглед на което заявлението следва да бъде отхвърлено за разликата над
1306,13 лева /2650 лева – 1253,87 лева/.
На следващо място, не следва да бъде издавана и заповед за незабавно изпълнение за
сумата от 80 лева, посочена като начислено обезщетение за разноски по чл. 309а ТЗ,
доколкото същото не е включено в процесната ценна книга. Вземането не се основава на
нито един документ, предвиден в чл. 417 ГПК, поради което и за тази сума заявлението
подлежи на отхвърляне.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
заявлението в посочените части следва да се отхвърли, съобразно отхвърлената част следва
да се отхвърли заявлението и в частта за претендираната държавна такса над 26,12 лева и
адвокатско възнаграждение над 148,42 лева.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 ГПК, с вх. № 55434/16.09.2021г. /по описа на СРС/ от „*******“ ООД, срещу ХР.
СТ. М. над сумата от 1306,13 лева до 2650 лева, представляваща задължение по запис на
заповед от 03.12.2018г., както и в частта за сумата 80 лева, обезщетение за разноски на
основание чл. 309а ТЗ, както и в частта за разноските над 26,12 лева за държавна такса и над
148,42 за адвокатско възнаграждение.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
3
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4