ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1751
гр. Бургас, 26.07.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети юли през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско
дело № 20222100500472 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Панайот Волов” №29, ет.3, представлявано от юрисконсулт
Христо Атанасов.
Обжалва се разпореждане № 263 от 4.03.2022г., постановено по ч. гр.д .№ 77 по
описа за 2022г. на Районен съд Царево, в частта, с която е отхвърлено заявлението на
частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против
И. К. П., за сумата от 628,33 лв. – главница; 108,03 лв. – договорна лихва и 864 лв.-
неустойка за неизпълнение на задължение /така- уточнение на жалбата с молба вх.№5833 от
28.04.2022г. по описа на БОС/. Сочи се, че обжалваното разпореждане е постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Изложени са подробни съображения в подкрепа на становището на жалбоподателя,
че съдът е излязъл извън обхвата на дължимата проверка и не разполага с правомощия в
заповедното производство да преразпредели заплатените суми, поради това, че същите са
погасили част от прогласените от съда за нищожни вземания на заявителя.
Развити оплаквания, че в чл.143 от ЗЗП е уредена т.нар. „генерална клауза“ за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, включително и за
потребителски кредит. Според частният жалбоподател, кумулативните предпоставки на
наличието на неравноправна клауза са: 1/ същата да не е индивидуално определена и да е
във вреда на потребителя; 2/ да не отговаря на изискванията за добросъвестност; 3/ да води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и доставчика и
потребителя. При липса на доказателства, районният съд не бил в състояние да направи
преценка за наличието на тези положителни материално-правни предпоставки. Не било ясно
1
как в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, което е
едностранно, съдът ще съобрази всички обстоятелства във връзка със сключването на
договора, както изисква разпоредбата на чл.145, ал.1 ЗЗП.
Жалбоподателят счита още, че процесният договор е съобразен с императивната
разпоредба на чл.11, т.10 от ЗПК, която не предвижда всички разходи по кредита, включени
в ГПР да бъдат изрично и изчерпателно изброени в ГПР. Изискването се отнасяло само за
допусканията, използвани при изчисляването на ГПР, които представляват предвиждания да
за бъдещето, а не разходите, включени в ГПР. Развити са теоретични разсъждения за
видовете допускания.
Посочено е също, че възнаградителната лихва представлява уговореното
възнаграждение за ползването на кредита, като при забава кредиторът има право да иска
изпълнение на уговореното задължение- връщане на главницата, ведно с уговорената цена за
ползването на услугата, заедно с обезщетението за вредите. Уговореният лихвен процент не
се свеждал само възнаграждението за ползване на главницата, а представлявал цената за
ползването на услугата по предоставяне на паричния заем, която според жалбоподателя не
подлежи на проверка за нищожност с добрите нрави, предвид спецификата на
предоставяната услуга- длъжникът получавал бърз, лесен и необезпечен достъп до паричен
ресурс от финансова институция, която отпуска заеми със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, поради което
възможностите й са по- ограничени в сравнение с тези на банките, което обуславяло и
цената на тази услуга, за която страните са се съгласили при сключването на договора. Към
момента на предоставяне на процесния кредит в законодателството нямало ограничение на
максималния размер на цената на услугата- предоставяне ползването на паричен заем.
Законната лихва също не ограничавала правото на страните да уговорят цена на услугата в
различен размер, тъй като възнаградителната лихва не представлявала обезщетение за
забавено плащане. По тази причина свободата на договаряне на договорна лихва над
размера на законната лихва не била ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. Развити
са съображения, че тъй като законната лихва не представлява цена на услугата, а е санкция
за неизпълнение, тя и нейният държавно определен размер не могат да бъдат показател, на
базата на който да може да се определи дали цената на услугата за предоставяне на заем
отговаря на добите нрави. Изтъква, че добрите нрави не регулират цените на стоките и
услугите, а тяхно нарушение би било при заблуждение относно цената на определена стока.
Когато обаче тя била ясно и коректно посочена, когато една услуга не била задължителна и
потребителят сам, при свободно формирана воля решавал дали да я ползва или не при
посочената цена, тогава не можело да има противоречие с добрите нрави.
Относно претенцията за неустойка са развити теоретични разсъждения за същността
на неустойката като обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението, както и за
елементите от фактическия състав на правото на неустойка по чл.92 ЗЗД- валидно
договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. В случая тези
елементи били налице, поради което неустоечното задължение било валидно възникнало.
Цитирано е ТР №1 от 15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, според което
2
неустойката е нищожна само ако единствената цел, за която е уговорена излиза извън
присъщата обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. В същото ТР се
приемало, че неустойката не може да бъде нищожна само на основание противоречие с
добрите нрави, както приел съдът в обжалваното разпореждане. Въпросът за накърняването
на добрите нрави от отношение на уговорена неустойка следвало да бъде решен чрез
комплексна преценка- не само на съдържанието на договорната клауза, но при отчитането
на свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката,
както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението,
за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори да се
приемело, че е прекомерна, това не я правело априори нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а съдът следвало да намали нейния размер.
Затова частният жалбоподател счита, че обжалвания съдебен акт е неправилен в
обжалваната част. Моли разпореждането да бъде отменено, а вместо него да се постанови
издаването на заповед за изпълнение и за отхвърлените суми.
Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо
съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Частно гражданско дело № 77 по описа за 2022 г. на Районен съд Царево е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено
от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, чрез пълномощника -
юрисконсулт Методиев. Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист
против И. К. П. от ***, за следните суми: 3116,83 лв.- главница по договор за паричен заем
№3143993, сключен на 5.02.2018г.; 108,03 лв., представляващи договорна лихва за периода
от 12.02.2018г. до 11.06.2018г.; 864,20 лв.- неустойка за неизпълнение на задължение;
1067,23 лв.- лихва за забава, начислена за периода от 12.06.2018г. до 22.02.2022г., както и
законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Изложени са още доводи, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД в качеството на
заемодател и И. К. П. в качеството на заемател, е сключен договор за заем, съгласно който
длъжникът получил в заем сумата от 5000 лв., като се задължил да я върне, ведно с
дължимата договорна лихва в размер на 278,50 лв., или общо 5278,50 лв. на 18 седмични
погасителни вноски, като последната падежна дата била 11.06.2018г.
Заемателят се задължил в тридневен срок от подписването на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечение, а именно две физически лица- поръчители, всяко от
които да отговаря на следните изисквания: да представи на заемодателя служебна бележка
за трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер на
1000 лв., да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за заем, сключен с дружеството- заемодател; да няма неплатени осигуровки за
3
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции
или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-
лош от 401 „Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство или банкова
гаранция с бенефециер- заемодателя, която е издадена след усвояването на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора. Поради неизпълнение на това
задължение от страна на заемополучателя, на последният била начислена неустойка в
размер на 1555,56 лв.
Съгласно договора и/или Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в случай, че
заемателят забави заплащането на падеж на погасителна вноска, с повече от 30 календарни
дни, същият дължи на заемодателя заплащането на такса за разходи /изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични
посещения и др./ за събирането на просрочените вземания в размер на 9 лв. Таксата се
начислява за всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за
събирането на просрочените погасителни вноски не могат да надхвърлят 45 лв. На
длъжника била начислена такса за събиране на вземането в размер на 45 лв.
Поради допусната забава, на длъжника била начислена и законна лихва за забава в
размер на 1067,23 лв.
В договора за заем било предвидено право на заемателя да прехвърли вземането си
по договора за заем на трето лице. На 1.04.2021г. било подписано Приложение №1 към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г., между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и дружеството заявител, по силата на който вземането на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД против длъжника било прехвърлено на заявителя с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности. На 6.04.2021г. длъжникът бил уведомен за цесията от
цедента с писмо с обратна разписка.
Понеже длъжникът продължавал да не изпълнява виновно задълженията си по
договора за заем, за заявителя възникнал правен интерес да потърси вземанията си по
съдебен ред. Посочено е, че общия размер на извършваните плащания по договора от страна
на длъжника е 2790 лв.
Претендират се и деловодни разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение. Към заявлението са приложени следните доказателства: договор за паричен
заем и тарифа на дружеството- заявител, пълномощно и квитанция за внесена държавна
такса.
Районният съдът е издал разпореждане № 263 от 4.03.2022г., с което е постановил да
бъде издадена заповед за изпълнение за главница в размер на 2488,50 лв., мораторна лихва
в размер на 950,24 лв., както и разноски в размер на 118,77 лв., от които държавна такса
68,77 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. Със същото разпореждане
заявлението е отхвърлено в частта за главницата над уважения размер от 2488,50 лв., за
заплащане на неустойка в размер на 864,20 лв., за заплащане на договорна лихва в размер на
108,03 лв., както и за заплащане на обезщетение за забавено плащане над уважения размер
от 950,24 лв., както и за разноските над уважения размер от 118,77 лв.
4
Издадена е заповед № 58 от 7.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК за уважените претенции, както и за посочената по- горе част от разноските.
Районният съд е посочил в мотивите си, че страните са обвързани от сключения
между тях договор за паричен заем по отношение на главницата в размер на 5000 лв. и
договорната лихва в размер на 278,50 лв., като клаузата в договора, съгласно която на
заемодателя е начислена неустойка 1555,56 лв. е нищожна и неравноправна.
Изложени са съображения, че процесната неустойка излиза извън присъщите по
закон функции, доколкото още към момента на уговарянето се създавали предпоставки за
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. С оглед
указанията в т.3 от ТР №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009гг. на ОСТК на ВКС, съдът е приел,
че уговорената неустойка е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, поради
противоречие с добрите нрави. Освен това съдът е приел, че така предвидената клауза за
фиксирана неустойка вследствие неизпълнение на задължението за осигуряване на надлежно
обезпечение в 3- дневен срок от сключването на договора, противоречи на чл.21, ал.1 ЗПК,
тъй като има за цел заобикаляне на закона. Посочено е и също, че тази клауза е
неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗПП, тъй като е необосновано висока-
предназначена да санкционира заемателя за виновно неспазване на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, което има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на задължението за паричен
заем съобразно договора и общите условия. Въведените изисквания за вида обезпечение и
срока за предоставянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението им до степен, то изцяло да се възпрепятства, така че във всички случаи
вземането за неустойка представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата.
Затова тя е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на
равни части, заедно с погасителна вноска, видно от текста на договора – чл.4, ал.2.
Затова, районният съд е счел искането на заявителя в частта за неустойката за
неоснователно и го е отхвърлил.
На следващо място районният съд е приел, че с извършеното частично погасяване на
дълга в размер на 2790 лв., което не е достатъчно да погаси целия размер на главницата и
договорната лихва, на основание чл.76, ал.2 ЗЗД заемополучателят е погасил изцяло
възнаградителната лихва- 278,50 лв. /поради което е отхвърлил претенцията в тази й част/, а
така също и част от главницата- 2511,50 лв. Затова е счел, че длъжникът дължи на заявителя
непогасена главница в размер на 2488,50 лв., върху която е начислена законната лихва в
размер на 950,24 лв., считано от датата на подаване на заявлението в съда. Съответно-
претенцията за разноски е уважена частично съобразно уважените размери на исковете.
В отхвърлената част от претенцията за мораторна лихва, както и в отхвърлената част
от претенцията за разноски, разпореждането не е обжалвано и е влязло в сила.
Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е частично основателна.
Съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в
5
противоречие със закона или с добрите нрави. Освен това, съобразно разпоредбата на
чл.411, ал.2, т.3 ГПК, проверката на съда включва и това дали искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това.
Процесният договор за заем, от който произтича вземането, е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите,
поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите императивни
разпоредби. Ето защо, като е изпълнил тези свои задължения районният съд не е превишил
правомощията си и не е нарушил съдопроизводствените правила.
По същество:
Въззивната инстанция споделя становището на районния съд, че процесната клауза за
заплащане на неустойка от длъжника в случай, че не осигури предвидените в договора за
паричен заем обезпечения противоречи на добрите нрави. От твърденията в заявлението и
самия договор е видно, че по начина, по който е уговорено задължението на длъжника да
осигури поръчители- не преди сключването на договора, а в изключително кратък срок след
сключването му- 3 дни, при това със значително завишени изисквания към тяхната
платежоспособност, както и за опцията за представяне на банкова гаранция в горепосочения
срок, че всъщност още при сключването на договора за кредит очакванията на кредитора са
били задължението за обезпечение да не може да бъде изпълнено от заемателя в уговорения
срок, т.е. неустойката непременно да бъде начислена. Т.е. така наречената „неустойка“
представлява допълнително възнаграждение за кредитора по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК,
извън уговорената договорна лихва. Единствената цел с която е уговорена тази неустойка е в
отклонение на обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката,
предвидени в чл.92 ЗЗД за неизпълнение на главното задължение. Затова и предвид
постановките на т.4 ТР №1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ВКС съдът намира, че тази клауза е
нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. По този начин се заобикаля и
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, като към размера на дълга се включва и
допълнително парично задължение, представляващо повече от 1/3 от задължението по
главницата. Това задължение не е включено в ГПР, в противен случай същият би
надхвърлил законоустановения максимум. Това е основание да се приеме, че тази клауза е
нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК.
Несъстоятелни са доводите на жалбоподателя, че преценката за противоречие с
добрите нрави е неотносима към клаузите за договорна лихва, тъй като същата е различна
по своето естество от обезщетението за забавено плащане. Съгласно чл.9 от ЗЗД страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и добрите нрави. Следователно, всяка клауза от договора за
потребителски кредит може и следва /предвид изискването на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК/ да
бъде преценявана от съда както за съответствие с императивните норми на закона, така и за
съответствие с добрите нрави. В случая преценката за противоречие с добрите нрави касае
претенцията за неустойка, а не за възнаградителна лихва, поради което разрешението,
дадено в цитираното по горе тълкувателно решение е относимо към казуса.
6
Ето защо искането за издаване на заповед за изпълнение спрямо длъжника за сумата
от 864,20 лв., представляваща неустойка за неизпълнено задължение за обезпечение на
заема, е неоснователно и следва да се остави без уважение.
След като вземането за неустойка не е валидно възникнало в патримониума на
заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД, то същият не е могъл да ги прехвърли с договора
за цесия на заявителя „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД.
Основателно е оплакването на жалбоподателя, че в заповедното производство съдът
не е оправомощен да извършва преразпределение на сумите от вече заплатените от
длъжника погасителни вноски, дори и с оглед констатираната нищожност. Производството
по издаване на заповед за изпълнение е едностранно, а проверката, която дължи съдът е за
съответствие на заявлението с изискванията на чл.410 и чл.411 ГПК, което изключва
възможността да се извършват подобни прихващания. Ето защо, заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е основателно и за отхвърлените размери на претенциите за главница
и договорна лихва /за мораторната лихва и разноските жалба не е подадена/. В тази му част
обжалваното разпореждане следва да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, на
основание на което на заявителя да се издаде заповед за изпълнение и за следните суми:
628,33 лв.- главница, както и за 108,03 лв.- договорна лихва.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 263 от 4.03.2022г., постановено по ч.гр.д.№ 77 по описа
за 2022г. на Районен съд Царево, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК за сумата от 628,33 лв. – разлика
между уважения от РС и претендирания от заявителя размер на главницата, както и 108,03
лв.- представляваща договорна лихва за периода от 12.02.2018г. до 11.06.2018г., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ допълнителна заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по заявлението на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда
„Лабиринг“, ет.2, офис 4 против И. К. П., с ЕГН: ********** от *** и за следните суми:
- сумата от 628,33 лв. (шестстотин двадесет и осем лева и тридесет и три стотинки),
представляваща разликата между уважения от ЦРС размер на главницата /2488,50 лв./ и
претендирания от заявителя размер на главницата /3116,83 лв./, както и
- сумата от 108,03 лв. (сто и осем лева и четиридесет и три стотинки),
представляваща договорна /възнаградителна/ лихва, дължима за периода от 12.02.2018г. до
11.06.2018г. по договор за потребителски кредит № 3143993 от 5.02.2018г., вземането по
който е цедирано на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД.
ВРЪЩА делото на Районен съд- Царево за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение за сумите, посочени в диспозитива на настоящото определение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№1213 от 18.03.2022г. по описа на РС-
7
Царево, подадена от “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.„Панайот Волов” №29,
ет.3, представлявано от юрисконсулт Христо Атанасов, против разпореждане №263 от
4.03.2022г. по ч.гр.д.№77/2022г. на Районен съд Царево в ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ЧАСТ, касаеща разпореждането за отхвърлянето на заявлението на “Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, за сумата от 864,20 лв.- неустойка за неизпълнение на задължение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8