№ 194
гр. Сливен, 13.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Я.а
ЧЛ.ве:Мартин Цв. Сандулов
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Я.а Въззивно гражданско дело №
20232200500253 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 414/18.05.2023г. по гр.д. №
3967/22г. на СлРС, с което е признато за установено на основание чл.124,
ал.1 ГПК, че К. Я. К. с ЕГН: ********** от г*** и ЕТ „КА – К. К." с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: г*** ДЪЛЖАТ солидарно на "Л." АД с
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление в *** сумите, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение №1486/21.06.2022г.
въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№2459/2022г. по описа на
СлРС, както следва:
- сумата 43,25 евро (четиридесет и три евро и 25 евроцентове) -
главница, представляваща задължение по Договор за заем Бизнес кредит -
клиентски № 6651 от 17.07.2020 г. с нотариална заверка на подписите,
обективиран в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 132,
том ІІ, рег. № 3641, дело № 252 от 2020 г., като ипотекираният имот е
1
предоставен като обезпечение на заемната сума, ведно със законната лихва
считано от 20.06.2022 г. до изплащане на вземането;
- сумата 1 366,29 евро (хиляда триста шестдесет и шест евро и 29
евроцентове), представляваща лихва за периода от 18.07.2020 г. до
17.05.2022г. и са осъдени К. Я. К. с ЕГН: ********** от *** и ЕТ „КА – К.
К." с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: г*** ДА ЗАПЛАТЯТ на
„Л." АД с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление в *** сумата 712,25
лева /седемстотин и дванадесет лева и 25 стотинки/,представляваща
разноски по делото, включваща разходите по заповедното и исковото
производство.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответниците в
първоинстанционното производство.
Въззивниците обжалват изцяло цитираното решение на СлРС, като
твърдят, че то е неправилно, необосновано и постановено в разрез със
събраните доказателства и незаконосъобразно.
Заявяват, че неправилно и необосновано решаващият съд е приел, че се
касае за действителен договор, който не съдържа нищожни клаузи и към
него е приложим ТЗ. Липсват мотиви защо е прието това становище.
Въззивниците считат, че независимо от наименованието на процесния
договор за заем за „бизнес кредит“, той не е отпуснат на К. К. в
качеството му на ЕТ, упражняващ търговска дейност. Поради това
договорът се явява по съдържание такъв за потребителски кредит и
съгласно ТР № 3 23.02.22г. по т.д. № 3/2019 на ОСГТК на ВКС, съдът
извършва преценката дали се касае за иск срещу или от потребител, като
съобрази легалната дефиниция на това понятие. Въззивниците правят
подробен анализ на това определение, както и на нормата на чл. 286 ал. 1 и 3
от ТЗ, позовават се и на практика на СЕС и извеждат заключение, че в
случая страна по договора не е търговец, тъй като заемополучателят е ФЛ
К. К., който никога не бил упражнявал търговска дейност, не е усвоявал
паричните средства по кредита в качеството си на ЕТ, те не са отпуснати
за задоволяване на бизнес цели на търговското му предприятие.
Регистрацията като едноличен търговец била осъществена по настояване
на заемодателя-ищец. Никога не е започвал да упражнява търговска
дейност и няма приходи от такава. До 01.07.20г. е бил земеделски
2
производител, след това е започнал работа по трудов договор. От ССЕ по
делото се установява, че с процесния договор се погасява заем по предходно
сключен такъв договор. Въззивниците твърдят още, че поради тези
съображения между страните са възникнали правоотношения по договорза
потребителски кредит и клаузите по него накърняват равноправието
между страните, противоречат на добрите нрави и поради това са
нищожни. Приет е в практиката предел на волята по отношение на
възнаградителната лихва, ГПР и ГЛП по кредитите. Противоречат на
добрите нрави уговорките, с които се цели постигане на неприсъщ на
конкретната сделка резултат и едната страна се обогатява неоснователно
за сметка на другата, както е в настоящия случай при заем от 3 000 евро е
предвидена договорна лихва от 8 532, 6 евро. Неравноправни са и клаузите
относно предсрочното прекратяване на договора, отказ от договора, при
налагане на обезпечение, при изпращане на покана за предсрочна
изискуемост, за неустойки, при неподновяване на застраховката и при
анексиране на договора. По-нататък във въззивната жалба се развиват
подробни доводи във връзка с вземанията за възнаградителната лихва и
неустойката за забава, като се сочи, че клаузите предвиждат многократно
надвишаване на обичайния размер за обезщетяване на вреди от забава ,
нарушават принципите за справедливост и добросъвестност и са
нищожни. Освен това за обезпечение н авземането има учредена и първа по
ред ипотека. Аналогични съображения се изтъкват и за нищожността на
клаузите, касаещи вземането за разноски за отправяне на нотариална
покана и за неустойка за несключване на застраховка, тъй като се касае за
несъществени задължения, последиците от неизпълнението на които могат
да бъдат преодолени от кредитора.
Поради изложеното въззивниците искт да се отмени изцяло
атакуваното решение и да се постанови ново, с което исковете да бъдат
отхвърлени, претендират разноски по делото.
С въззивната жалба са представени писмени доказателствени
средства – заверени копия от удостоверение и справки от НАП по
партидата на ЕТ за подаване на ГДД, за наличие на трудови
правоотношения и за осигуряването на лицето.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
3
отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна, развива
контрааргументи по повод релевираните оплаквания. Заявява, че при
подписване на договора К. К. действал в качеството си на търговец – ЕТ „К.
К.“, а получените средства са били предназначени за оборотни такива.
Процесният договор категорично няма характер на потребителски такъв.
Изрично и недвусмисЛ. той е сключен от едноличен търговец, който е
изразил волята си да участва в търговския оборот катотакъв. Ищцовото
дружество му е предложило сключването на договор за кредит именно с
търговец, а ако съкотрахентът му не е искал да го сключи в това си
качество, а като физическо лице и въпреки всичко е сключил договора, то
той е действал недобросъвестно. Договорът е с нотариална заверка на
подписите, което означава, че кредитополучателят е бил напълно наясно, в
какво качество го сключва – като ЕТ.
По-нататък въззиваемият сочи, че съгласно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ТЗ при съмнение за това дали дадена сделка е сключена във връзка
със занятието на търговеца, следва да се приеме, че е сключена във връзка с
неговото занятие. Този текст на закона представлява оборима презумпция,
която може да се обори от страната, която твърди, че сделката е
сключена не във връзка със занятието на търговеца и в тизи смисъл е
трайната съдебна практика. В настоящия случай заявява, че презумпцията
не е оборена. Процесният договор за кредит е сключен между търговци, в
кръга на тяхната професионална дейност, което го прави търговска сделка
по смисъла на ТЗ. Твърди, че когато едно ФЛ, което е част от органното
управление на търговец или го контролира чрез притежанието на
значителна част от капитала му, обезпечи кредит на търговеца със свой
недвижим имот, той не действа като „потребител“.
Въззиваемият счита, че при постановяване на решението си съдът
правилно се е съобразил с основната цел на отпускането на кредита, като в
договора изрично е отбелязано, че той е за оборотни средства, което
потвърждава търговския му характер. Правилно е приел, че в случая са
неприложими разпоредбите на ЗЗП. Въззиваемият излага и подробни доводи
за неприложимост и на разпоредбите на ЗКНИП, позовава се на обилна
съдебна практика. Заявява, че не се открива съвпадение с легалната
дефиниция по пар. 13 ЗЗП на понятието „потребител“ в случая. ВКС
приема, че ФЛ, което има тесни професионални връзки с дружество, като
4
например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да
се счита за потребител. От справките в ТР се установява, че К. К. е
притежавал дружествени дялове и е бил управител на няколко търговски
дружества, активно участва в търговския оборот, действащ земеделски
производител е и няма причина да се счете, че в процесния договор със
заемател ЕТ „КА-К. К.“ се касае за кредит извън търговската му дейност.
На последно място въззиваемият посочва, че страните са действали като
търговци при сключване на процесния договор за кредит и са се договорили
съобразно принципа на свободното договаряне по чл.9 ЗЗД. Договорената
между страните възнаградителна лихва не противоречи на закона и на
добрите нрави, поради което се дължи в уговорения размер.
С оглед всичко изложено въззиваемият моли въззивния съд да
отхвърли въззивната жалба и потвърди като правилно и законосъобразно
атакуваното с нея решение.
Претендира разноски за настоящата инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
С определение от з.с.з. съдът се е произнесъл по доказателственото
искане на въззивниците, като го е оставил без уважение, като
преклудирано..
В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват и не се
представляват, с писмено становище, подадено от процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържат въззивната
жалба, оспорват отговора и молят съда да отмени атакуваното решение и
отхвърли изцяло исковете. Претендират разноски.
В с.з. въззиваемото дружество, редовно призовано, не изпраща
процесуален представител по закон или пълномощие, с писмена молба
пълномощникът по чл. 32 т. 3 от ГПК оспорва въззивната жалба, поддържа
отговора и моли да се потвърди атакуваното решение като правилно.
Претендира разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
5
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че първоинстанционният съд е изложил
фактическата хронология вярно, поради което я въвежда по подразбиране.
Също така е приложил правилно и сводимите правни норми.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявените обективно съединени установителни искове имат за
предмет съществуването на парични задължения на ответниците към
ищеца, с размер и основание, идентични с тези по заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.
Заповед за изпълнение на парично задължение №1486/21.06.2022г. въз
основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 2459/2022г. на СлРС е
издадена по заявление на „Л.“ АД против солидарните длъжници ЕТ „КА-К.
К.“ и К. Я. К. за заплащане на: сумата 43,25 евро главница, представляваща
задължение по договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6651 от
17.07.2020 г. с нотариална заверка на подписите, обективиран в н.а. за
учредяване на договорна ипотека № 132, том ІІ, рег. № 3641, дело № 252 от
2020 г., като ипотекираният имот е предоставен като обезпечение на
заемната сума, ведно със законната лихва считано от 20.06.2022 г. до
изплащане на вземането; сумата 1 366,29 евро, представляваща лихва за
периода от 18.07.2020 г. до 17.05.2022 г., както и разноски по делото, от
които д.т. в размер на 55,13 лева и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 150,00 лева. Сумите за главница и лихва са падежиралите вноски
към момента на подаване на заявлението.
Въз основа на заповедта е издаден и изпълнителен лист.
След подаване на възражение по чл. 414 от ГПК от длъжниците,
6
заявителят е предявил настоящия установителен иск, с който иска да се
установи дължимостта на същите задължения, като сочи за
правопораждащ факт договор за заем „Бизнес кредит“, кл. № 6651 от
17.07.2020 г.
Този договор е сключен в писмена форма с нотариална заверка на
подписите на 17.07.2020г. между ищеца „Л.“ АД, като заемодател и
ответника ЕТ „КА - К. К.“ като заемополучател, Я.К. К. и М.А.К. – двамата
като ипотекарни длъжници и ответника К. Я. К. като солидарен длъжник,
като е предоставена в заем сумата 3000 евро. Подробно са описани
основните и допълнителни права и задължения на страните, отговорности
при различни хипотези, срокове и начин на прекратяване.
Ключовият правопрепятстващ аргумент на двамата ответници –
заемателя ЕТ „КА - К. К.“ и солидарния длъжник К. Я. К., се състои в
твърдението, че договорът е нищожен поради наличие на неравноправни
клаузи, основаващо се на разпоредбите на ЗЗП и ЗПК.
Ищецът се брани с контрааргумент, че нормите на ЗЗП са
неприложими, тъй като процесният договор се подчинява на разпоредбите
на ТЗ, тъй като е сключен между търговци.
Така точката на противопоставяне между страните е дали
заемополучателят има качеството „потребител“, което би активирало
специалната закрила на потребителите, регламентирана в ЗЗП, даваща
възможност на съда да се намеси в договорното правоотношение като
обяви за нищожен договора или негови клаузи, респективно – нормите на
ЗПК относно недействителността на ДПК.
При отговора на този въпрос съдът се ръководи от легалната
дефиниция на понятието „потребител“, разписана в пар. 13 ЗЗП. Съгласно
същата „потребител“ е „всяко физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност“.
Безусловно в настоящия случай основният заемополучател е търговец -
ЕТ „КА - К. К.“, а физическото лице К. Я. К. е посочен като солидарен
длъжник - поръчител. Няма пречка да се разграничат двете правни фигури,
макар и репрезентирани от едно и също лице – в правната доктрина е
7
прието, че макар физическото лице да отговаря с цялото си имущество за
задълженията на едноличния търговец, те имат отделна правосубектност
и като различни правни субекти имат и различни правни характеристики.
ЕТ, макар да не е ЮЛ, е „търговец“ по смисъла на чл. 1 от ТЗ.
Следователно, щом заемателят е търговец и договорът е за „бизнес
кредит“, apriori се приема, че той е свързан с търговската му дейност.
Ответникът заявява, че попада в определението на пар. 13 от ЗЗП, тъй
като взетият заем не е бил предназначен за търговската му дейност. Това
твърдение може да породи евентуално съмнение, но в такъв случай
проявление намира разпоредбата на чл. 286 ал. 3 от ТЗ – при съмнение се
смята, че сделката е свързана със занятието на търговеца.
В тежест на ответната страна е да обори тази презумпция и тя се
домогва да стори това като сочи, че страна по договора не е търговец, тъй
като заемополучателят е физическото лице К. К., който никога не е
упражнявал търговска дейност, не е усвоявал паричните средства по
кредита в качеството си на ЕТ, те не са отпуснати за задоволяване на
бизнес цели на търговското му предприятие. Регистрацията като едноличен
търговец била осъществена по настояване на заемодателя-ищец. Никога не
е започвал да упражнява търговска дейност и няма приходи от такава, бил е
земеделски производител, от 01.07.20г. е започнал работа по трудов
договор.
Въззивният съд намира, че от една страна тези твърдения са неверни,
а от друга – недоказани. Категорично не може да се приеме, че страна по
процесния договор е физическото лице, с оглед посоченото в него. Що се
отнася до „принудителната“ регистрация на ЕТ – липсват каквито и да е
данни за това, а и сам по себе си този факт не сочи, че реалното,
фактическо участие на ЕТ в сделката е станало пряко волята му.
Последната е пределно ясна – като заемател е посочен ЕТ и в това качество
той е подписал договора пред нотариуса. Няма и причини да се счете, че
заетата сума не е свързана с търговската му дейност, доколкото и за
самото физическо лице К. Я. К. има документална история в ТР, от която е
видно, че той притежава дружествени дялове и е управител на няколко
търговски дружества, активно участва в търговския оборот и освен това е
регистриран като земеделски производител. Съществен аргумент в тази
8
посока е и фактът, че процесният договор е сключен с основна цел
погасяване на задължения по договор за заем между същите страни, от
13.02.2020г., който също е с предмет „бизнес кредит“ и е бил предназначен
за „оборотни средства“. Предвид свързаността на предмета и
отдалечеността във врамето, не може да се приеме, че ЕТ неколкократно
сключва договори с един и същ заемодател против волята си. Щом с
процесния заем се погасява задължение към същия кредитор за връщане на
предходна сума, заета с търговска цел, то това неминуемо придава
качеството търговска сделка и на втората сделка. На последно място
неприемлив е и доводът на въззивниците, че няма данни за подаване на
данъчни декларации и реализирани приходи от ЕТ. С оглед останалите
установени обстоятелства, от това не може еднозначно да се изведе
заключение, че търговска дейност не е осъществявана и заемът не е свързан
с търговската дейност на търговеца, като първото не изключва второто.
Липсват и несъмнени доказателства, че заетата сума е била единствено за
лични нужди на ЕТ, които да опровергават отразената в договора цел.
Всичко казано дотук дисквалифицира заемателя като „потребител“ и
нормите на ЗЗП и ЗПК не намират приложение.
Сделката следва да се приеме за търговска, сключена при свобода на
договарянето между търговци. От представеното и прието по делото
заключение на ССЕ се установява, че до момента сумите по издадената
срещу ответниците заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК не са заплатени
и същите съответстват на действителния размер на задълженията.
Поради това положителните установителни искове са основателни и
доказани и следва да се уважат.
След като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивната жалба е неоснователна и не следва да се уважава. Обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло, включително по отношение на
разноските, които са присъдени за заповедното и исковото производство.
С оглед изхода на процеса за тази инстанция въззивниците следва да
понесат своите разноски и заплатят тези на въззиваемата страна за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение №
414/18.05.2023г. по гр.д. № 3967/22г. на СлРС.
ОСЪЖДА ЕТ „КА - К. К.“, гр. Сливен и К. Я. К. да заплатят солидарно
на „Л." АД, гр. София направените разноски за въззивната инстанция в
размер на 400 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
ЧЛ.ве:
1._______________________
2._______________________
10