Решение по дело №43/2025 на Административен съд - Търговище

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК).

Производството е образувано въз основа на жалба подадена от Х. Х., [ЕГН] с постоянен и настоящ адрес в гр. Търговище, [улица], ******* действащ чрез процесуалния си пълномощник адв. А. Р., гр. Търговище, съд. адр. гр. Търговище, [улица], вх. Б, ет.1 против Заповед №363з-2803/20.12.2024г. издадена от ВПД Директор на ОДМВР-Търговище, за налагане на принудителна административна мярка на жалбоподателя на основание чл. 39а, ал.1, т.1 във връзка с чл. 40 ал.1, т.5 и чл. 44, ал.1 от ЗЧРБ: „отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България“.

Жалбоподателят оспорва Заповед за налагане на принудителна административна мярка Заповед №363з-2803/20.12.2024г. издадена от ВПД Директор на ОДМВР-Търговище, поради допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, нарушение на материалния закон и несъответствие с целта на закона. Моли за отмяна на оспорената заповед.

В проведените по делото открити съдебни заседания оспорващото лице, редовно и своевременно призовано, не се е явило лично, като чрез упълномощен процесуален представител адв. Рамисова изразява становище, че поддържа жалбата.

Административният орган Директор на ОДМВР - Търговище, редовно и своевременно призован, не се е явил лично, като чрез упълномощен процесуален представител – юрисконсулт, заявява, че оспорва жалбата, тъй като счита постановения адм. акт за мотивиран, правилен и законосъобразен.

Представителят на Окръжна прокуратура Търговище, встъпила в процеса, като контролираща страна по реда на чл. 16, ал. 1, т. 3 АПК, поддържа становище за неоснователност на оспорването.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото доказателства приема за установена следната фактическа обстановка:

С Решение № 786534/19.11.2020г. на дирекция „Миграция“ гр. София на чужденеца Х. Х. /Н.Н./ - роден на [дата]. в Република България, гражданство- РТ, [ЛНЧ], [ЕГН], било разрешено право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл.25, ал.1, т.9 от Закона за чужденците в Република България, считано от 19.11.2020г. Лицето е заявило постоянен и настоящ адрес в гр. Търговище, общ. Търговище, обл. Търговище, [улица], *******.

В ОДМВР - Търговище е препратено по компетентност от Дирекция „Миграция“ гр. София писмо рег.№М- 19589/20.11.2024г. на Държавна агенция „Национална сигурност“, с което се сочи, че във връзка с подадени документи за възстановяване на българско гражданство и извършена допълнителна проверка от страна на ДАНС е установено, че две лица - чужди граждани /едното от които Х. Х./ са извършили адресни регистрации на територията на Република България единствено с цел заобикаляне на нормите регламентиращи режима на пребиваване по реда на Закона за чужденците в Република България.

Във връзка с демонстрирането на трайното желание от чужденеца да се установи на територията на страната по см. на чл. 25,ал.1,т.9 от ЗЧРБ, била извършена служебна проверка в АИС на МВР за пребиваванията му на територията на страната (влизания и излизания през ГКПП) за периода от получаване на право на постоянно пребиваване 01.01.2020 г. до 02.12.2024г., в резултат на които е установено, че Х. Х. през него е пребивавал на територията на страната общо 51 дена. Първата година след разрешеното му постоянно пребиваване (от 19.11.2020г. до 19.11.2021г.) е пребивавал общо 6 дни. През втората година (19.11.2021г. до 19.11.2022г.) общо 7 дни, през третата година (19.11.2023г. до 19.11.2023 г.) общо 7 дни, и през остатъка от периода (19.11.2023г. до 02.12.2024 г.) общият срок на пребиваване е 33 дни. Извършени са фактически проверки на заявения от чужденеца адрес на пребиваване в гр.Търговище, общ.Търговище, обл. Търговище, [улица], *******, в резултат на която е установено, че чужденецът не пребивава на заявения адрес за пребиваване в Република България. Установено е, че апартаментът заявен от него като наето жилище, се ползва единствено от дъщерята на наемодателя му М. А., който заявил, че чужденецът е трайно установен в РТ.

При извършените проверки не са установени членове на семейството на чужденеца, по смисъла на чл.2, ал.3 от ЗЧРБ, които да се намират или да живеят на територията на страната. Няма данни лицето да е пребивавало на територията на страната на други адреси, различни от заявения адрес на пребиваване.

Съпругата на чужденеца - българската гражданка С. З. Х. и двете им деца са с адресна регистрация в [населено място], общ. Омургат, обл.Търговище, [улица]. В резултат от извършената проверка на адреса на съпругата е установено, че същата не е посещавала скоро адреса, предвид факта, че е установено в РТ, където осъществява активна трудова дейност.

Лицето не е било осигурявано по реда на КСО за периода на разрешеното му постоянно пребиваване. Било е здравно осигурено на осн. чл. 33, ал. 1, т. 3 от ЗЗО, като задълженията му за здравно осигуряване са платени на три вноски на 22.01.2024г., 10.04.2024г. и на 11.07.2024г.

На основание чл.26,ал.1 от АПК е издадено съобщение рег.№ 363000 - 39111/04.12.2024г., което е връчено чрез залепване на пощенската кутия на жилището по постоянен и настоящ адрес на чужденеца, и обявление в интернет страницата на ОДМВР Търговище. Със съобщението била дадена възможност на адресата да изрази своите възражения във връзка със започналото административно производство в 7-дневен срок, от която той се е възползвал. Депозирал е обяснение с вх.№363000 - 41179 от 19.12.2024г. като впоследствие е декларирал в хода на проведено интервю, че не работи в Република България, а продължава да работи като пласьор на „Кока кола“ в [населено място], РТ на постоянен трудов договор, съпругата му продължава да работи като инженер - химик в лаборатория в [населено място], РТ. Имат две непълнолетни деца, които учат също в [населено място], РТ, като цялото семейство живее в собствено жилище в посочената държава.

Въз основа на горепосочените данни били изготвени докладна записка с УРИ №363р-35135/20.12.2024г и Предложение рег. № 363р-35137/20.12.2024г. на Началник група „Миграция“ при ОДМВР Търговище до Директор ОДМВР-Търговище да бъде издадена заповед, с която на чужденеца Х. Х., да бъде наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“.

На 20.12.2024г. ВПД директорът на ОД на МВР - Търговище издал Заповед №363з-2803/20.12.2024г., за налагане на принудителна административна мярка на жалбоподателя на основание чл. 39а, ал.1, т.1 във връзка с чл. 40, ал.1,т. 5 и чл. 44 ал.1 от ЗЧРБ: „отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България“. В мотивите към заповедта административния орган приел за установено, че в едногодишен срок след разрешението за постоянно пребиваване жалбоподателят не се е установил и не пребивава на територията на страната. В периода от 19.11.2020 г. до 02.12.2024г. е имал кратковременни пребивавалия в страната от 1-3 дни, едно за 5 дни и едно за 7 дни - общо 51 дни, като част от престоя му съвпадал с формални процедури във връзка с предоставеното му право на постоянно пребиваване, заплащане на такси, вписване в регистъра на населението, както и за генериране на ЕГН и издаване на български личен документ. Не са установени причини препятстващи чужденеца да изпълни изискването да се установи трайно на територията на страната.

Заповедта е връчена лично на нейния адресат на 09.01.2025г., като процесната жалба срещу нея е подадена на 23.01.2025г.

Представеното писмено доказателство в открито съдебно заседание /договор за управление на недвижим имот/ касае обстоятелства настъпили след издаване на адм. акт и извън неговия предмет, поради което не следва да бъдат обсъждани.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Оспорването е с правно основание чл. 46, ал.1 вр. чл. 39а, ал. 1, т. 1 вр. чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице при наличие на правен интерес от производството, в рамките на преклузивния законов 14 – дневен срок и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол.

Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, при следните съображения:

Административният акт е издаден от компетентен административен орган, при наличието на материална, териториална и персонална компетентност. Директорът на ОД на МВР – Търговище е посочен измежду органите, на които по силата на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ е предоставено правомощие да налагат принудителни административни мерки по този закон, като в случая служителят заемал тази длъжност е бил валидно временно преназначен на нея през периода, в който е издаден обжалвания адм. акт, съобразно приложените по делото заповед от министъра на вътрешните работи и акт за встъпване в длъжност.

Спазена е предвидената в закона писмена и предметна форма, като в заповедта са изложени както фактическите, така и правните основания за нейното издаване. Описани са и всички релевантни обстоятелства, установени в хода на административното производство. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, според която норма, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, т. е. налице е извършена преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед. По делото не са наведени твърдения жалбоподателят да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ категории лица.

Адресатът на адм. акт е бил уведомен съобразно изискването на чл. 26 АПК за започване на административното производство по издаване на оспорената заповед. Със съобщението е дадена възможност на оспорващият да изрази своите възражения, от която той не се е възползвал.

От изложеното следва, че оспорената заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила.

При преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни норми, настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон.

Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите на чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.

По делото безспорно е установено, че на жалбоподателя е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България.

Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗЧРБ чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен неопределен срок.

Жалбоподателят е получил разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от български произход, родено е на територията на Република България, изгубило е българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната.

Липсва легална дефиниция на понятието „трайно установяване“, но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание и по аналогия – пр. според чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 обичайното пребиваване се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съдебната практика е приела, че под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко за трайно такова. Доколкото разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и съответно не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване посочени в тази норма. Субективното отношение/желанието/ на едно лице следва да се определя въз основа на обективните му външни проявления.

От доказателствата по дело е видно, че жалбоподателят фактически не се е установил на територията на страната, като в първата година след полученото право на постоянно е пребивавал на територията на страната ни общо пет пъти като е напускал страната в рамките на до максимум два дена след пристигането си. Следващите три години е идвал по–рядко /съответно три пъти през 2021г. и два пъти през 2022г. и 2023г./ за периоди от един до три дена. При това положение, дори и да се приеме тезата на жалбоподателя, че първата година от получаването на постоянно пребиваване е такава по установяване, което е различно от действително трайно пребиваване, в случая следващите три години чужденецът дори е намалил времето си на престой в страната.

Налице е единствено регистриране на жалбоподателя на адрес в гр.Търговище, общ.Търговище, обл. Търговище, [улица], ******* , като според събраните данни, през проверявания период той не се е настанил трайно на адреса. Съпругата и децата му са били регистрирани на друг адрес в Р България, който също не са обитавали.

От съществено значение в случая е изходящия от самия жалбоподател протокол-интервю, в който ясно и категорично заявява, че той и семейството му живеят и работят /респ. учат/ извън страната.

При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че чуждестранния гражданин не се е установил и не е пребивавал на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. В подкрепа на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателят не се е включил в осигурителната система на страната, т.е. не е упражнявал трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки, с изключение на еднократното им внасяне дълго след меродавния за настоящото дело едногодишен период – през 2024г.

Изводът, който може да се направи в настоящия случай е, че при подаване на искането за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, чужденецът е заявил желание постоянно да се устрои на територията на страната, но не е реализирал на практика това свое желание, нито в едногодишния срок, нито към момента. Именно по тази причина законът в чл. 40, ал. 1, т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Нормата е с императивен характер и отсъства възможност административният орган да я прилага по своя преценка. При наличие на съответните предпоставки и при липса на лимитативно изброените изключения, е длъжен да я наложи.

Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е трайно установен в България.

Не се установиха обективни пречки за жалбоподателя да се установи трайно в страната. Като такова обстоятелство следва да се приеме пр. обявеното с решение на Народното събрание извънредно положение в Република България от 13.03.2020г. до 13.04.2020г., срокът на което е удължен до 13.05.2020г. с решение на НС от 03.04.2020г. През времетраене му не е имало нормативна забрана за влизане в страната ни или забрана за напускането й от граждани, на които е разрешено постоянно пребиваване в нея. Такава забрана не е била налице и в последващия период, през който с Решение на Министерски съвет № 325 от 14 май 2020г. е била обявена извънредна епидемична обстановка на територията на Република България, последно продължена с Решение № 826 на Министерския съвет от 25.11.2021г. до 31 март 2022г., респ. от министъра на здравеопазването са били въведени временни противоепидемични мерки. С оглед изчерпателност следва да се отбележи, че в периода след 01.04.2022г. до 01.01.2024г., чужденецът отново е посетил страната само четири пъти за общо 10 дни. Липсват направени твърдения или представени данни от страна на жалбоподателя, да е имало такава ограничения или забрани за движението му към Р България регламентирани в законодателството на Р Турция, като напротив – видно от гореустановените влизания и излизания на чужденеца от страната, такива са били извършвани през целия период / 01.01.2020г. до 01.01.2024г. /, но спорадично и в рамките на от два до пет дни.

В съответствие със закона е и преценката на административния орган, че не са налице обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чуждестранният гражданин не е установил постоянно пребиваване на територията на Р България, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците, от събраните доказателства се установява наличието на постоянен адрес на територията на РТ, където постоянно пребивава, а не в Р България. Липсват данни оспорващия изобщо да е имал намерение да се установи да живее в Р България, предвид инцидентните му престои в страната и обстоятелството, че пребивава трайно в Р Турция, където е и семейството му.

Съдът не кредитира като довод за незаконосъобразност на заповедта, неиздаването й веднага след изтичане на законоустановения едногодишен срок /при положение, че са били налице предпоставките за това/, тъй като това би означавало да се наруши принципа, че никой не следва да черпи права от собственото си противоправно поведение.

В горният смисъл е трайната съдебна практика – пр. Решение № 5718 от 10.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7465/2023 г., III о.; Решение № 9558 от 27.10.2022 г. на ВАС по адм. д. № 3673/2022 г. IV о.; Решение № 1863 от 28.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 6462/2021 г., IV о.; Решение 13193/05.12.2024г. на ВАС по адм. д. № 7688/2024г. и др.

Въз основа на направените правни изводи, настоящата съдебна инстанция намира, че атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона, поради което подадената срещу нея жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

От правоимащата страна съобразно изхода на спора - ответника, искане за присъждане на разноски не е направено, поради което съдът не дължи произнасяне в тази насока.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд Търговище

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х. Х., [ЕГН] против Заповед №363з-2803/20.12.2024г. издадена от ВПД Директор на ОДМВР-Търговище, за налагане на принудителна административна мярка на жалбоподателя на основание чл. 39а, ал.1, т.1 във връзка с чл. 40 ал.1, т.5 и чл. 44, ал.1 от ЗЧРБ: „отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България", като неоснователна.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВАС в 14-дневен срок от съобщението до страните.