Номер 137911.11.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаIVа състав
На 12.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Ивелина М. Събева
Членове:Константин Д. Иванов
Ивалена О. Димитрова
Секретар:Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Ивалена О. Димитрова Въззивно гражданско
дело № 20203100501845 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по подадена въззивна жалба
от Областна дирекция на МВР – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2,
представлявана от Даниел Стойков Пашов, чрез гл. юрисконсулт Б. Й. , срещу Решение №
2176/05.06.2020 г., постановено по гр. д. № 18361/2019 г. по описа на ВРС, Х състав, с
което е ОСЪДЕНА Oбластна дирекция на МВР – гр. Варна, ДА ЗАПЛАТИ на Х. А. Х. , ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „Братя Миладинови“, № 103, ап. 127, сумата в общ
размер от 2317,28 лева (Две хиляди триста и седемнадесет лева и 28 ст.), представляваща
дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от
07.11.2016 г. до 30.09.2019 г., получена в резултат на преизчисление на положения нощен
труд от ищеца в дневен с коефицент 1,143, ведно със законната лихва върху главницата
от датата на предявяване на иска – 07.11.2019 г., до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 300,18 лева (Триста лева и 18 ст.), представляваща лихва за
забава върху главницата от 2317,28 лева, дължима от падежа на всяко тримесечие до
07.11.2019 г., на основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД.
Жалбоподателят Областна дирекция на МВР – гр. Варна, счита
първоинстанционното решение за незаконосъобразно и постановено при неправилно
приложение на материалния закон. Излага, че към процесния период Областна дирекция на
МВР – гр. Варна, не е била работодател на ищеца.
В условията на евентуалност твърди, че страните са обвързани от служебно
правоотношение, регламентирано от ЗМВР и подзаконовите нормативни актове по
неговото приложение, като в разпоредбите на ЗМВР няма препращаща норма, която да
дава основание за субсидиарно приложение на КТ, включително и за прилагане на
издадените въз основа на Кодекса подзаконови нормативни актове, в т.ч. и Наредба за
структурата и организацията на работната заплата. Сочи, че размерът на
допълнителното възнаграждение на ищеца следва да се определя съобразно разпоредбите
на ЗМВР и съответните наредби и заповеди и е недопустимо прилагането на
горепосочената Наредба. Излага още, че от чл. 9, ал. 3 от НСОРЗ се прави извод, че
1
същата не намира приложение спрямо държавните служители – полицейски органи. Сочи,
че ищецът не изпълнява служебните си задължения на 5-дневна работна седмица, а на
сменен режим на работа, поради което разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ не намира
приложение. Твърди, че не става ясно от решението как съдът е определил коефицент от
1,143 за превръщане на нощните часове труд в дневни. Допълнително излага подробни
съображения в тази връзка. Моли за отмяна на решението и присъждане на разноски.
В условията на евентуалност моли искът да бъде отхвърлен частично за периода от
01.01.2018 г. до 16.07.2018 г., поради липса на действаща нормативна уредба.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият Х.Х., чрез адвокат С.Т., депозира писмен
отговор, с който оспорва жалбата. Подробно излага съображения за правилността на
първоинстанционното решение и наличието на основание за заплащане на преобразуван
нощен труд от страна на работодателя в претендирания размер при коефицент 1,143.
Моли за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивникът Областна дирекция на МВР - Варна, редовно
призован, не се представлява.
В съдебно заседание въззиваемият Х. А. Х. , редовно призован, не се явява,
представлява се от адвокат С.Т..
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Х. А. Х. , ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „Братя Миладинови“, № 103, ап. 127, срещу Областна
дирекция на МВР – Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, с която са предявени
обективно съединени искове, както следва: иск по чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2
от ЗМВР за заплащане на сумата от общо 1972,60 лева, представляваща дължимо
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 245,96 часа за
периода от 07.11.2016 г. до 30.09.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на
положения нощен труд с коефицент 1,143, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на депозиране на исковата молба – 07.11.2019 г., до окончателното изплащане на
задължението; иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 99,72 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата, дължима от падежа на всяко тримесечие до датата на
предявяване на иска. Претендират се направените съдебно-деловодни разноски.
В исковата молба се излага, че за процесния период ищецът е бил държавен служител
по силата на служебно правоотношение, възникнало с ответника, на длъжност дежурен в
ОД на МВР - Варна. Предвид непрекъсваемия работен процес, същият полагал труд на
смени при сумирано изчисляване на работното време на тримесечни периоди. Излага, че
съгласно чл. 176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се
състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни такива; съгласно чл. 178 ЗМВР към
основното месечно възнаграждение се изплаща и допълнително възнаграждение за извънреден
труд. Сочи, че съгласно чл. 9, ал. 2 на НСОРЗ при сумирано изчисляване на работното време
нощните часове се превръщат в дневни с коефицент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време – 1, 143. Твърди, че за периода
от 07.11.2016 г. до 30.09.2019 г. е положил нощен труд от 1720 часа, който, преизчислен с
коефицента 1,143, възлиза на 1965,96 часа, или води до допълнителни 245,96 часа
преобразуван нощен труд, за които следва да му бъде заплатено възнаграждение в размер на
1972,60 лева.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт Б.
2
Й. , е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявената искова претенция като
неоснователна и недоказана по размер. Не оспорва, че ищецът за процесния период е полагал
труд по служебно правоотношение на посочената длъжност, но твърди, че негов работодател
не е Областна дирекция на МВР – гр. Варна, а МВР, тъй като е бил назначен със Заповед
рег. № К-572 от 28.02.2003 г. на Министъра на вътрешните работи. В условията на
евентуалност, ако се приеме, че ОД на МВР – гр. Варна, е работодател на ищеца, сочи, че
на последния, наред с трудовото възнаграждение, е било заплащано редовно за положения
от него извънреден и нощен труд, съобразно ЗМВР и подзаконовите му нормативни актове.
Оспорва възможността за преобразуване на положения нощен труд в дневен при
приложение на разпоредбите на КТ и НСОРЗ. В условията на евентуалност, оспорва
изчисленията на положените от ищеца нощни смени и часове нощен труд, тъй като същите
се разминават с отразеното в платежни бележки от АИС „ТРЗ“ – МВР, за процесния период.
В съдебно заседание, на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК, е допуснато изменение чрез
увеличение на размера на предявените от Х.Х. срещу ОД на МВР – Варна, искове, както
следва: по иска с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР - за сумата
от 2317,28 лева, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен
извънреден труд за периода 07.11.2016 г. - 30.09.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на депозиране на исковата молба – 07.11.2019 г., до окончателното
изплащане на задължението; по иска с правно основание чл. 86 ЗЗД - за сумата от 300,18
лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 07.11.2016 г. до
07.11.2019 г.
Настоящият съдебен състав, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, че за исковия период от 07.11.2016 г. до 30.09.2019 г.
ищецът Х. А. Х. е полагал труд като полицейски инспектор при ОД на МВР – Варна.
Видно от Кадрова справка № 62831/04.12.2019 г., Х. А. Х. в процесния период е
заемал длъжността: полицейски инспектор IV степен в група „Оперативна дежурна
част“ при ОД на МВР – Варна, считано от 15.04.2015 г. до настоящия момент.
Видно от Удостоверение УРИ 365р-65124/13.12.2019 г., ищецът е бил назначен на
офицерска длъжност районен инспектор I степен в сектор „Охранителна полиция“ към I
Районно управление при РДВР – Варна, като му е присвоено офицерско звание лейтенант,
със Заповед рег. № К-572/28.02.2003 г. на Министъра на вътрешните работи.
Получаваното трудово възнаграждение от ищеца през процесния период,
включително за нощен и извънреден труд, се установява от представените от ответника
платежни бележки, издадени от ОД на МВР – Варна.
Видно от съпоставянето на платежни бележки и справки за въведени отпуски,
издадени от ОД на МВР – Варна, за процесния период ищецът е положил нощен труд, както
следва: от 7 ноември до 31 декември 2016 г. – 80 часа; от 1 януари до 31 март 2017 г. – 152
часа; от 1 април до 30 юни 2017 г. – 152 часа; от 1 юли до 30 септември 2017 г. – 176 часа; от
1 октомври до 31 декември 2017 г. – 152 часа; от 1 януари до 31 март 2018 г. – 128 часа; от 1
април до 30 юни 2018 г. – 144 часа; от 1 юли до 30 септември 2018 г. – 168 часа; от 1
октомври до 31 декември 2018 г. – 136 часа; от 1 януари до 31 март 2019 г. – 104 часа; от 1
април до 30 юни 2019 г. – 176 часа; от 1 юли до 30 септември 2019 г. – 128 часа.
От заключението на изготвената пред първата инстанция ССчЕ, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява следното: за периода от
3
07.11.2016 г. до 30.09.2019 г. Х. А. Х. е положил общо 1696 часа нощен труд, за които, след
преобразуването им в дневен с коефициент 1,143, се дължи допълнително от ОД на МВР –
Варна, брутно възнаграждение в общ размер на 2317,28 лева за разликата от 244 часа
преобразуван нощен труд, както и 300,18 лева лихва за забава.
С оглед така установеното от фактическа страна, се налагат следните правни изводи:
Твърдението на жалбоподателя, че към процесния период Областна дирекция на МВР
– Варна, не е била работодател на ищеца, съдът намира за неоснователно по следните
съображения:
В Класификатор на длъжностите в МВР за служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3, и ал. 3
от ЗМВР длъжността полицейски инспектор IV степен е класифицирана като изпълнителска.
Съгласно чл. 158, т. 2 ЗМВР (изм. ДВ, брой 14 от 20.02.2015 г.), Министърът на вътрешните
работи назначава държавните служители на изпълнителски длъжности при първоначално
назначаване. Съгласно чл. 159, ал. 1, т. 3 на същия закон в горецитираната редакция,
ръководителите на структурите по чл. 37, сред които и областните дирекции на МВР,
преназначават държавните служители на изпълнителски длъжности, извън случаите по чл.
158, т. 5 и 6. От Удостоверение УРИ 365р-65124/13.12.2019 г. е видно, че ищецът Х.Х. е бил
назначен на офицерска длъжност районен инспектор I степен в сектор „Охранителна
полиция“ към I Районно управление при РДВР – Варна, със Заповед рег. № К-572 от
28.02.2003 г. на Министъра на вътрешните работи. От Кадрова справка №
62831/04.12.2019 г. се установява, че ищецът е бил преназначен на длъжността полицейски
инспектор IV степен в група „Оперативна дежурна част“ при ОД на МВР – Варна,
считано от 15.04.2015 г. От горното следва, че към процесния период същият е бил в
служебно правоотношение именно с ОД на МВР – Варна, което се потвърждава и от
приложените към делото платежни бележки и справки за въведени отпуски на ищеца,
издадени от жалбоподателя. По изложените съображения, ОД на МВР – Варна, се явява
материално легитимирана страна в производството.
По съществото на спора:
Ищецът е държавен служител в ОД на МВР - Варна, поради което и намират
приложение разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР),
доколкото в този закон не е предвидено друго. Цитираният нормативен акт е специален по
отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители, полагащи труд по
служебно правоотношение в системата на МВР, арг. от чл. 142, ал. 2 от ЗМВР.
По делото няма спор, че предвид характера на заеманата длъжност, през процесния
период ищецът е полагал труд на смени през нощта (22.00 – 06.00 часа) съгласно графици, а
отработеното работно време се е изчислявало сумирано.
Съгласно чл. 187, ал. 9 от ЗМВР (ДВ, брой 53 от 27.06.2014 г.) подзаконовият
нормативен акт, който урежда реда за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители, е наредба на Министъра на вътрешните работи. За процесния
период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., в сила от 2.08.2016 г.
4
Съгласно чл. 3, ал.1 на действащата през процесния период Наредба №8121з-
776/29.07.2016 г., за дейностите, чието изпълнение изисква непрекъсваемост на работния
процес, работното време се организира в 8-, 12- или 24-часови смени, а съгласно ал. 3 на
същия член, за държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през
нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8
часа за всеки 24-часов период. Никъде в цитираната разпоредба не се сочи, че нормалната
продължителност на нощния труд за работещите на смени е 8 часа. Предоставена е
единствено възможността, с цел да се осигури непрекъсваемост на работния процес,
часовете положен нощен труд да са до 8. Последното по никакъв начин не противоречи на
общата норма на чл. 140, ал. 1 КТ, че нормалната продължителност на работното време
през нощта при 5-дневна работна седмица е до 7 часа.
В подкрепа на гореизложеното се явява и чл. 187 от ЗМВР в редакциите му, влезли в
сила от 11.08.2015 г. до 23.07.2019 г. и действащи в процесния период. Съгласно ал. 1 от
същия, нормалната продължителност на работното време на държавните служители в
МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Съгласно ал. 3,
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период; при работа
на смени е възможно полагането на труд и през нощта, между 22.00 ч. и 6.00 ч., като
работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Съдът
намира, че посочената разпоредба не установява нормална продължителност на нощния
труд, а само определя максималния брой часове нощен труд, допустим за полагане от
служителите на МВР.
Факт е, че в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрична норма за
преобразуване на часовете положен нощен труд с коефициент 1,143, каквато е имало в чл.
31, ал. 2 на действащата до 31.03.2015 г. Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г.
(математическият смисъл на текста на цитираната разпоредба, че при сумирано
отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 ч. и
6.00 ч. за отчетния период се умножава по 0,143 и полученото число се сумира с общия
брой отработени часове за отчетния период, е идентичен с математическия смисъл на
преизчисляване на часовете положен нощен труд с коефицент 1,143). Липсата на изрична
норма обаче не може да се тълкува като законово въведена забрана за преобразуване на
отработените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен, а представлява
празнота в специалната уредба. При наличие на такава непълнота в специалната уредба,
касаеща служителите в МВР, съдът приема, че субсидиарно приложение намира общата
Наредба за структурата и организацията на работната заплата (обн. ДВ, брой 9 от
26.01.2007 г., последно допълнение за процесния период - ДВ., бр.49 от 29.06.2012 г. ). В чл.
9, ал. 2 на същата е предвидено при сумирано изчисляване на работното време нощните
часове да се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. коефицент 1,143.
Възражението на жалбоподателя, че правната регламентация на нощния труд на
държавните служители с полицейски правомощия в системата на МВР се изчерпва с
нормите на чл. 187, ал.1 ЗМВР във вр. с ал. 3 на същия член и чл. 179 ЗМВР, както и с
Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., настоящият съдебен състав намира за неоснователно.
Разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР гласи, че държавните служители, които полагат
труд за времето между 22.00 ч. и 6.00 ч., се ползват със специалната закрила по Кодекса
на труда. Специалната закрила по съществото си включва действието на разпоредбите на
5
по-високия нормативен акт по отношение на лицата, за които е предвидена. Същата се
изразява в правото на държавните служители от системата на МВР да работят при
условията на нощен труд, предвидени в КТ и неговите подзаконови актове.
Разпоредбите на НСОРЗ са приложими и на общо основание по отношение на лица
със служебно правоотношение в МВР, тъй като КРБ утвърждава като основно
достижение на социалната държава правото на труд и изрично прогласява гаранции за
пълноценната му реализация. Тя гарантира равенство на правата на лицата,
предоставящи наемен труд, без оглед на спецификите на правоотношението, в рамките на
което реализират правото си на труд, поради което следва да бъдат поставени при
еднакви условия всички служители, полагащи труд.
Наведеното в евентуалност възражение, че преизчисляване не следва да бъде
извършено за периода от 01.01.2018 г. до 16.07.2018 г. предвид нормата на чл. 9г от
Наредбата за работното време, почивките и отпуските, съдът намира за неоснователно.
Цитираната разпоредба касае не преизчисляването и компенсациите, дължими на
работника или служителя за положения нощен труд – разглеждани в чл. 9 от НСОРЗ, а
единствено методиката на отчитане на работното време през нощта пред Инспекцията
по труда. В подкрепа на това е и фактът, че и двете наредби са част от действащото
право в посочения период.
Поради изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че исковата
претенция се явява доказана по своето основание и положеният от ищеца нощен труд следва
да бъде преизчислен по горепосочените правила. От събраните по делото доказателства
безспорно се установи, че ищецът за периода от 07.11.2016 г. до 30.09.2019 г. е положил
1696 часа нощен труд, които, при преизчисление с коефициент 1,143 за превръщането им в
дневен такъв, генерират разлика от общо 244 часа труд над нормативно определените.
Дължимото възнаграждение за последните, съобразно заключението на вещото лице,
възлиза общо на 2317,28 лева.
Основателността на иска за главното вземане, обуславя основателност и на
акцесорната претенция за лихва за забава. Същата е доказана по размер със заключението на
вещото лице по ССчЕ, поради което следва да се уважи в цялост.
Следователно предявените искове, като основателни, следва да се уважат, а
решението на първоинстанционния съд - да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
6
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва
да бъде уважена. Същият претендира разноски в размер на сумата от 480.00 лева с вкл. ДДС
(400 лв. без вкл. ДДС), представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение,
съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, настоящият състав на въззивния
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2176 от 05.06.2020 г., постановено по гр. д. № 18361 по описа
за 2019 г. на Районен съд – Варна, Х състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Областна дирекция на Министерство на
вътрешните работи – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, ДА ЗАПЛАТИ на
Х. А. Х. , ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Братя Миладинови“, № 103, ап. 127,
сумата в размер на 480,00 лева с вкл. ДДС, представляваща сторени пред въззивния съд
съдебно-деловодни разноски, включващи адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7