№ 1136
гр. София, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100512655 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 05.07.2021 г., постановено по гр. д. № 13786/2020 г. на
Софийски районен съд, 35 състав, е отхвърлен предявения иск с правно
основание чл. 108 от Закона за собствеността от М. Б. З. против В. И. В. за
признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата М. Б. З. е
собственик на „92/100 идеални части от две магазинни помещения с
идентификатор 68134.302.259.1, с обща застроена площ от 28.09 кв.м.,
находящи се на ул. „****, заедно с прилежащо към тях мазе с площ от 16,20
кв.м., разположено в южната част на магазините", както и за осъждане на
ответника да предаде владението върху описания имот на ищцата, като
неоснователен и недоказан.
Решението е обжалвано от ищцата в първоинстанционното
производство - М. Б. З., действаща чрез процесуалния си представител.
Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на решението.
Поддържа се, че районният съд необосновано е заключил, че М. Б. З. не е
доказала притежанието на правото на собственост върху процесните обекти,
което претендира. Посочва се, че са ангажирани надлежни доказателства за
идентичност между М.Т. и М.А.В.. Оспорва се извода на районния съд, че В.
И. В. има качеството на владелец на процесните имоти. Поддържа се, че с
нотариални покани от 2006 г. и 2011 г. същият е канен да напусне имотите, с
което е изключена възможността за придобиването на правото на собственост
по силата на изтекла десет годишна придобивна давност. Моли се решението
1
да бъде отменено, като предявеният иск бъде изцяло уважен. Претендира се
присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски.
Ответникът по въззивната жалба - В. И. В., действащ чрез процесуалния
си представител, е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна
жалба. С него последната се оспорва като неоснователна. Излагат се
подробни съображения за правилност и законосъобразност на решението на
районния съд. Претендира се присъждане на сторените във въззивното
производство разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване единствено относно
приетите за доказани факти и приложимото право, което очертава обхвата на
въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материалноправни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях,
без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни. За да постанови обжалваното
съдебно решение, първоинстанционният съд правилно е съобразил
релевантната фактическа обосновка. Изложените правни аргументи от
районния съд, въз основа на които е отхвърлил предявения иск, са
законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и след
анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият
състав счита, че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
Безспорно се установява от съвкупната преценка на събраните в
първоинстанционното производство доказателства, че М. Б. З. не е доказала
притежанието на правото на собственост върху процесните обекти, което
претендира. Напълно обоснован в тази насока е изводът на районния съд, че с
договора за дарение, обективиран в нотариален акт № 43, том XXXIV, дело
№ 5517 от 1974 г. на нотариус Н.Г., въззивницата в настоящото производство
е придобила собствеността върху различни обекти от процесните. С
посочения договор за дарение от 1974 г. Б.Т.Т.. е дарил на дъщеря си М. Б. Т.
първия етаж от двуетажната жилищна сграда, застроена на 68 кв.м. и
състояща се от три стаи, кухня и антре, както и избено помещение на 8 кв.м. в
2
северозападната част на сградата, заедно с 1/3 ид.ч. от общите части на
сградата и 1/3 ид.ч. от дворното място, цялото от 325 кв.м., съставляващо
парцел X, имот 12 „а" в квартал 158. В настоящото производство се твърди
право на собственост върху 92/100 идеални части от две магазинни
помещения с идентификатор 68134.302.259.1, с обща застроена площ от
28.09 кв.м., находящи се на ул. „****, заедно с прилежащо към тях мазе с
площ от 16,20 кв. м. Категорично се установява също така, че извършеното
през 1923 г. дарение с нотариален акт № 143, том XX от 15.02.1923 г. също не
касае процесните обекти, а празно дворно място. Съгласно нотариален акт №
143, том XX от 15.02.1923 г. А.М. е дарил 325 кв. м. от собственото си празно
дворно място, с местонахождение гр. София, ул. ****, на дъщеря си М.Т. по
мъж, а по баща А.М.а. Правилно е заключението на районния съд също така,
че не се установява по делото идентичност на лицето М.Т. по мъж, а по баща
А.М.а с лицето М.А.В., чието удостоверение за наследници е представено по
делото. Това е още едно основание за неотносимостта на нотариален акт №
143, том XX от 15.02.1923 г. към предмета на доказване в настоящото съдебно
производство. След като от страна на М. Б. З. не са ангажирани надлежни
доказателства за притежаването на правото на собственост върху процесните
обекти, то липсва първата от изискуемите кумулативно предпоставки за
уважаване на иска с правно основание чл. 108 ЗС.
За по-голяма яснота следва да бъде посочено, че по делото е доказано и
придобиването на правото на собственост върху процесните обекти от страна
на въззиваемия по силата на продължило от 1993 г. давностно владение
съгласно чл.79, ал.1 от ЗС до момента на предявяване на процесната искова
молба – 12.03.2020 г. Страните не спорят за това, че от 28.09.1993г.
ответникът е започнал да владее имотите въз основа на предварителен
договор между него и Р.Х. Т., М. Б. Т. и С.Б.Т.. В. И. В. е упражнявал
фактическа власт върху процесните имот с намерение да ги свои, правил е
подобрения в тях и категорично е манифестирал намерението си пред всички,
включително пред М. Б. З., което се установява от всички събрани по делото
доказателства. Не са доказани основания, които са прекъснали или спрели
давностното владение. В разглеждания случай предявяваният и впоследствие
отхвърлен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД от В. не се отразява върху
течението на придобивния давностен срок. Съгласно съдебната практика на
ВКС (например решение № 82 от 1.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6873/2014 г.,
I г. о.), която настоящият съдебен състав напълно споделя, с предявяването на
иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД преди изтичане на установения в чл. 79, ал. 1 ЗС
придобивен давностен срок, владелецът признава, че фактическата власт се
упражнява върху чужда вещ, както и готовността му да придобие
собствеността преди изтичане на придобивния давностен срок на деривативно
основание. Това признание не прекъсва придобивната давност на основание
чл. 116, б. "а” ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС, тъй като нито изключва намерението за
своене на чуждата вещ, нито преустановява упражняването на фактическата
власт върху същата. Съзнанието на владелеца, че преди изтичане на
придобивния давностен срок не може да стане собственик и изразената от
същия воля да придобие собствеността в момент предхождащ изтичане на
давностния срок на производно основание /сделка/ не изключва анимуса му да
продължи да свои вещта и да упражнява фактическа власт върху нея като
върху своя и за себе си. Освен това изпращането на нотариални покани от
въззивницата през 2006 г. и 2011г. не са спрели, нито прекъснали давността,
защото към 2006 г. е бил вече изтекъл десет годишния давностен срок
съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС от 1993 г. до 2003 г.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
3
Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК
следва да се потвърди.
По разноските във въззивното производство:
Въззиваемият на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК има право
на разноски за изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева
за процесуално представителство във въззивното производство. В тази насока
е представен списък по реда на чл. 80 ГПК и липсва възражение за
прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.07.2021 г., постановено по гр. д. №
13786/2020 г. на Софийски районен съд, 35 състав.
ОСЪЖДА М. Б. З. с ЕГН:********** да заплати на В. И. В. с
ЕГН:********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за
въззивната инстанция в размер на 900 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред
Върховния касационен съд с касационна жалба в 1-месечен срок от
получаването на препис, при обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4