№ 13578
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20231110168941 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД и чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД от Д. Я. Д. срещу ЮЛ за
прогласяване нищожността на клаузата по чл. 11, ал. 2 за заплащане на
неустойка по договор за потребителски кредит № ************ от 31.01.2023
г., като противоречаща и заобикаляща закона, накърняваща добрите нрави,
както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 145.41 лв.,
представляваща недължимо платена сума за неустойка по чл. 11, ал. 2 от
договор за потребителски кредит № ************ от 31.01.2023 г., ведно със
законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба – 18.12.2023
г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на от 31.01.2023 г. между него в качеството на
кредитополучател и ответника в качеството на кредитодател в бил сключен
договор за потребителски кредит № ************, по силата на който му е
бил предоставен кредит в размер на 500 лв. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора
ищецът се задължил да предостави обезпечение – поръчителство на
физическо лице, като за неизпълнение на това задължение се предвиждала
неустойка предвидена в чл. 11, ал. 2 в размер на 145.41 лв., платима на
погасителни вноски. Ищецът бил погасил дължимите суми по договора.
Договорът бил нищожен поради противоречие на императивни норми на
закона. Процесния договор бил нищожен и относно клаузата за неустойка
поради неосигуряване на обезпечение. Моли за уважаване на предявения иск
и присъждането на разноски. Пред съда процесуалния представител на
страната поддържа исковата молба, прави увеличение на размера на
предявения осъдителен иск и претендира разноски, за което представя списък
по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
1
молба, с който оспорва исковете. Посочва, че не били нарушени императивни
разпоредби на ЗПК. Твърди, че при формиране на ГПР били спазени всички
изисквания на ЗПК, като уговорената неустойка не следвало да се включва в
него. Излагат се твърдения, че неустойката била действителна по смисъла на
ЗЗД, както и не била налице неравноправност по смисъла на ЗЗП, като не
можело да се твърди липсата на индивидуално договаряне. Неоснователни се
явявал и осъдителния иск. Посочва се, че на ищеца не следвало да се
присъждат разноски поради злоупотреба с права. Претендира разноски. Пред
съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата
молба.
С определение от 10.06.2024 г. постановено по настоящото дело е
допуснато на основание чл. 214, ал. 1, изр. 3 от ГПК увеличение на размера на
предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като същият да се считат
предявен за сумата от 145.41 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са обявени за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит № ************ от 31.01.2023 г. за сумата от 500 лв. с посочената в
исковата молба съдържание, че за неизпълнение на задължението за
представяне на обезпечение по договор за потребителски кредит в чл. 11, ал. 2
е предвидено неустойка в размер на 145.41 лв., че ищецът е погасил
задълженията си по договора, включително и за неустойка.
По делото е представен погасителен към договор за кредит №
************, от който е видно, че общия размер на вноските с вноски за
неустойка за непредставено обезпечение възлизат на сумата от 671 лв., от
който 500 лв. главница, 25.59 лв., възнаградителна лихва и 145.41 лв.
неустойка
Представен е приходен касов ордер № *************** от 06.02.2023 г.,
съгласно който Д. Я. Д. е заплатил на ответника сумата от 610 лв. по кредит №
************.
По делото е представен и приходен касов ордер № ********** от
31.01.2023 г., съгласно който Д. Я. Д. е заплатил на ответника сумата от 61 лв.
по кредит № ************.
По делото е представен стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредит, съгласно който размерът на кредита
е 500 лв., със срок на договора 11 седмица, с фиксиран лихвен процент 40.05
лв. и ГПР 49.93 лв. посочено е че договорът за потребителски кредит бил
обезпечен с едно от следните обезпечения – по избор на потребителя –
поръчител или банкова гаранция, като при непредставяне на обезпечения,
отговарящо на изискванията по договора се начислявала неустойка в размер
на 145.41 лв.
Представено е искане за сключване на договор за кредит № 5033384 от
31.01.2023 г., както и справка за движение по актуалния дълг по договор №
************ от 31.01.2023 г.
Настоящият състав намира, че договор за кредит 31.01.2023 г. е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
/ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/,
и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
2
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
По делото е несъмнено установено, че на 31.01.2023 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество предоставило парична сума от 500 лв. за срок от 11
седмици, годишен процент на разходите /ГПР/ 49.93 %, годишен лихвен
процент /ГЛП/ 40.05 %. Процесният договор е сключен в писмена форма
съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11,
ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
3
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
На следващо място съдът намира, че разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от
процесния договор е сключена в условията на неравнопоставеност водеща до
нищожност поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии
за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1
ЗЗД/. Понятието „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща
правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми,
при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се
договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се
наложи на другата страна неизгодно условие. В процесния случай между
страните е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване съдържанието
на процесния договор, както и за наличието на неустоечни клаузи, още
повече, че горното се установява както и от събрание писмени доказателства в
т. ч. стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредит и погасителен план, така при прилагане на последиците
на чл. 161 от ГПК, доколкото с доклада ответната страна изрично е
предупредена за последствията при непредставяне изисканите документи.
Съгласно уговорено в чл. 11, ал. 2 от процесния договор, че в случай на
неизпълнение на задължението по договора /осигуряване на поръчител и/или
банкова гаранция/ на заемателя се начислява неустойка за неизпълнение в
размер на 145.41 лв., която се разсрочвала на равни части, като всяка част била
платима на съответната падежна дата и в този случай дължимата вноска била
61 лв., т. е. съгласно предвидената разпоредба се предвижда задължение за
длъжника за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на
обезпечение /поръчител/ на задълженията му по договора. Такава уговорка се
явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем
получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да
се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни
разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава
принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
4
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Несъмнено целта на
регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите
нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна. В този смисъл са и
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009
г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин се
заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната
лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение
се търси с тази неустойка, са че вземането няма да бъде събрано. Така се стига
до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално
изпълнение, което е недопустимо. С оглед на горното разпоредбата на чл. 11,
ал. 2 от процесния договор се явява нищожнa, поради което предявеният иск
следва да бъде уважен.
В случая ищецът се позовават на изначална липса на основание на
ответника да получи описаните сумата, която се формира от неустойка по
договора, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при
самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е
получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие разпоредбата от
процесния договор отнасящи се до задължението за неустойка за нищожна.
По делото съгласно приетите приходни касови ордери № ********** от
31.01.2023 г. и № *************** от 06.02.2023 г. и справка за движение по
актуалния дълг по договор № ************ от 31.01.2023 г. било погасено
задължения от ищеца в общ размер на 671 лв., която била послужила за
погасяване на главница в размер на 500 лв., договорна лихва в размер на 25.59
лв., както и неустойка в размер на 145.41 лв. В случая сумата от 145.41 лв. се
явява общата а заплатената сума за неустойка, която сума е събрана на
основание клаузи, които се явява нищожна съгласно изложеното по-горе,
поради което предявеният иск следва да бъде уважен изцяло.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 100 лв., представляваща платена държавна
5
такса. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на
ищеца се дължат разноски за първата инстанция в размер на 360 лв. с ДДС,
представляващи адвокатско възнаграждение. При този изход на спора на
ответника не се дължат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по предявения от Д. Я. Д., ЕГН
********** с адрес в /административен адрес/, срещу ЮЛ, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление /административен адрес/, иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, клаузата по чл. 11, ал. 2 за заплащане
на неустойка, като накърняваща добрите нрави по договор за потребителски
кредит № ************ от 31.01.2023, сключен между Д. Я. Д. и ЮЛ.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на Д. Я. Д., ЕГН ********** с адрес в
/административен адрес/, по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1,
предл.1 ЗЗД сумата от 145.41 лв., представляваща недължимо платена сума за
неустойка по чл. 11, ал. 2 от договор за потребителски кредит №
************ от 31.01.2023 г., ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на исковата молба – 18.12.2023 г., до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на Д. Я. Д., ЕГН ********** с адрес в
/административен адрес/, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на
100 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“, БУЛСТАТ **********, фирмено дело № 24/2021 г., на основание чл. 38,
ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 360 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на ищеца Д. Я. Д. пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6