РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 09.03.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Поля Георгиева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 12176 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивни жалби на ищцата Й.Т.Т. и ответника – „Ф.Б.“ ЕООД срещу Решение № 388002/18.04.2018 г. по гр. дело № 64622/2017 г. на Софийския районен съд, 125. състав, с което жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД е осъден да плати на жалбоподателката – ищца Т. следните платени при начална липса на основание поради нищожни договорни клаузи в договор за потребителски кредит № *********/21.07.2016 г. следните суми: 115, 15 лева – такса за предоставяне на заемна сума в дома на ищцата, и 22, 50 лева – такса оценка на кредитното досие на ищцата, ведно със законната лихва върху тези две суми от 14.09.2017 г. до пълното им изплащане, а исковете на жалбоподателката – ищца Т. за осъждане на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД да плати следните начислени без основание суми са отхвърлени: 88, 76 лева – възнаградителна лихва по цитирания по-горе договор за кредит; 268, 61 лева – остатък от такса за ползване на услугата „кредит у дома“ за посещения за събиране на вноските по кредита. Жалбоподателката – ищца Тенева обжалва решението в частта му, с която исковете ѝ са отхвърлени, а жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД – в частта, с която същите са уважени, като решението в цялост е предмет на двете въззивни жалби.

В жалбата на ищцата Й.Т.Т. се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от нея искове поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че аргументите на първоинстанционния съд за това, че били спазени изискванията на закона относно начина на формулиране на клаузите по договора за кредит, доколкото била посочена общата сума за връщане, размерът на вноските по кредита и периодичността им, са неправилни, тъй като размерът на седмичните вноски не бил разбит по пера и за потребителя било трудно да прецени дали предоставените условия отговарят на действителните му нужди и дали за него не е по-изгодно да избере друга оферта, предлагана на пазара. Поради това не било изпълнено условието на чл. 5 ЗПКр потребителят да бъде информиран за различните предлагани продукти и възможността му да избере разумно алтернативни продукти. Поради неспазване на тази разпоредба клаузите на договора, които я нарушават, следвало да се смятат за нищожни, тъй като това била общата гражданскоправна последица при противоречие на закона. Изложени са и съображения, че неправилно първоинстанционният съд  бил приел, че липсата на погасителен план не водела до нищожност на договора за кредит, като следвало да се приеме, че в случаите когато кредитът е с фиксирана лихва такъв погасителен план следва да се предостави не в хипотезата на чл. 11, ал. 3 ЗПКр – във всеки момент след сключване на договора, а при самото му сключване. Твърди се, че обратно на установеното от първоинстанционния съд не била спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т .20 ЗПКр, защото не била посочена подневната лихва, дължима се от потребителя при упражняване на правото му на отказ от договора. Поради това договорът бил изцяло нищожен на основание чл. 22 ЗПКр и потребителят следвало да върне само получената от него сума по него (чл. 23 ЗПКр). Иска се отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете, и за връщане на платените без основание договорна лихва и такси по договора за кредит и уважаването им в цялост.

Постъпил е отговор на жалбата от жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД, в който жалбата се приема за неоснователна. Излагат се доводи, че при сключване на договора за кредит на ищцата Т. бил представен стандартен формуляр, който според закона ѝ давал достатъчна възможност да се информира за условията на предоставеното ѝ финансиране, поради което било спазено изискването на чл. 5 ЗПКр. Сочи се, че е посочен размерът, броят и периодичността на дължимите се вноски по кредита, и жалбоподателката – ищца Т. е можела да прецени разумно размера на задължението си. По възражението за непредоставяне на погасителен план жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД се позовава на цитирана от него практика на Съда на Европейския съюз (СЕС), според която когато броят и размерът на вноските по кредита са известни, не е необходимо и предоставяне на погасителен план в табличен вид. Сочи се, че разпределение на отделните компоненти на задължението в рамките на месечните погасителни вноски било необходимо единствено в случай на променлив лихвен процент по договора. Излагат се доводи, че непосочването на лихвен процент на ден при право на отказ не било съществено за вземането от страна на ищцата Т. на решение да сключи договора. Освен това се сочи, че основание за нищожност на договора за кредит по чл. 22 ЗПКр била налице само ако са налице нарушения на няколко описани в тази разпоредба други такива от ЗПКр, а не само една. Иска се отхвърляне на жалбата на ищцата Т. и потвърждаване на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част.

В жалбата на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете срещу него, поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е приел, че лицата, предоставящи потребителски кредит, имат право да предоставят услуги по отпускане на кредита в дома на потребителя и погасяването му там. Сочи се обаче, че неправилно съдът бил приел, че отпускането на кредита по този начин представлявало действие по усвояване на кредита. Твърди се, че това било допълнителна услуга като отделен вид търговски продукт, а не задължително действие за получаване на сумата по кредита. Тя била допълнителна услуга, предоставена по избор на клиента, поради което се дължало заплащането ѝ. Освен това тази услуга не се състояла само по предоставяне на парична сума в дома на потребителя, а и услуги по консултация, спестяване на време при сключване на кредита и т.н. Поради това тя била единна услуга, несвързана само с усвояването на кредита. Сочи се, че правилно тази услуга не била включена като елемент от годишния процент на разходите по кредита от първоинстанционния съд, тъй като това била услуга, предоставена по избор, а съгласно доклад на Еврпоейската комисия от 2012 г. услуги, които се представят доброволно не следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите по кредита. По отношение на таксата за преценка на платежоспособността на длъжника от 22, 50 лева се посочва, че тази сума не е свързана с усвояването на кредита, а е необходима за предварителна преценка на потребителя по отношение на решението дали на същия да се отпусне кредит. Тази преценка била задължение на дружествата във финансовата сфера и поради това се събирали разходи за извършването ѝ. Сочи се, че услугата се извършва при преценка дали да се сключи договорът и затова тя не е такава по усвояване на кредита, а по преценка дали въобще да се отпусне такъв. Поради това заплащането на тази услуга не било забранено от закона. Поради това се иска отмяна на първоинстанционното решение в уважителната му част и отхвърляне изцяло на предявените от жалбоподателката – ищца Т. искове.

Постъпил е отговор на жалбата от насрещната страна по нея – ищцата Т.. Излагат се доводи, че цялата такса за услугата „кредит у дома“ била неравноправна и следователно – нищожна. Излагат се доводи, че размерът на тази такса е непропорционален на разходите на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД по извършване на посещения от негови служители, а непропорционалният размер на таксата спрямо разходите, означавал, че същата нямала характер на такса – разходопокривно вземане, а такова, което да обогати кредитора. Излагат се аргументи и за обстоятелството доколко двата компонента на тази такса – този за посещение за отпускане на кредита (30 %) и за изплащането му (70 %) са съразмерни. Освен това се сочи, че таксата не била включена в описания в договора за кредит годишен процент на разходите, като следвало да се включи в него, и така размерът на таксите и лихвите по кредита надминавал максималния допустим съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПКр – пет пъти размера на законната лихва годишно. Клаузата била нищожна и на това основание. По отношение на таксата за „оценка на досие“ се посочва, че същата се дължи само при сключване на договор за кредит, защото е уредена в същия като чл. 3 и поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че е свързана с усвояването и управлението на кредита. Сочи се, че същата не се заплаща за осъществяване на допълнителна услуга по договора, а именно във връзка със сключването му.

В съдебното заседание страните не изпращат представител, с писмени молби поддържат доводите от жалбите и отговорите си и претендират разноски. В становището на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД се твърди, че с отговора на въззивната жалба на дружеството въззивницата – ищца за пръв път навежда доводи, които не били наведени пред първоинстанционния съд, поради което същите били преклудирани. Сочи се, че твърдението, че таксата за услугата „посещение в дома“ е част от годишния процент на разходите по кредита излизало извън предмета на въззивната жалба, а с отговора на въззивната жалба не било допустимо да се релевират доводи  за пороци на първоинстанционното решение. Освен това заемодателят ясно бил посочил кои разходи взема като база за изчисление на годишния процент на разходите по кредита. Твърди се, че клаузата за получаване на услугата „кредит у дома“ не била неравноправна, като не било посочено в какво се състои неравноправността ѝ. Сочи се освен това, че бил възможен отказ от посочената услуга. Излагат се доводи, че не е необходимо същата услуга да покрива разходите по отпуснатия кредит, като това било право на преценка на търговеца. Направено е и възражение за прекомерност на разноските на жалбоподателкат – ищца Т. пред въззивната инстанция.

Първоинстанционният съд е приел за безспорно между страните, че на 21.07.2016 г. между ищцата Т. и ответника по делото – „Ф.Б.“ ЕООД (с наименование към онзи момент – „П.Ф.Б.“ ООД) е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД предоставил на жалбоподателката – ищца Т. сумата от 450 лева, а тя се задължила да върне 60 седмични вноски, първата с падежна дата на 30.07.2016 г., като размерът на вноските е по 15, 76 лева (с последно плащане от 15, 26 лева за една вноска). В договора е посочено, че фиксираната възнаградителна лихва е в размер на 88, 76 лева, като в размера на годишния процент на разходите по кредита е включена и такса за оценка на досие – 22, 50 лева, като е посочено, че лихвеният процент по договора е 31, 82 на сто годишно, а годишният процент на разходите – 48, 10 на сто. След тези клаузи на договора е поставена отметка, че по договора ще се ползва услугата „кредит у дома“, като е посочено, че предоставянето на същата струва допълнително 383, 84 лева. Прието е, че по делото е представен формуляр, в който ищцата изрично е поискала ползването на тази услуга, като е установено чрез показанията на изслушаната по делото свидетелка Тодорова, която съдът е кредитирал, че тя е посещавала дома на ищцата Т., за да ѝ предостави кредити и да събира вноските за изплащането им. Освен това съдът е установил, че таксата „кредит у дома“ съгласно условията на договора има два компонента – 30 % от нея се дължат за услугите по посещение на консултант при отпускане на кредита и получаване на одобрената сума, а 70 % – за посещенията за събиране на месечните вноски. Според условията на договора тази сума намалява пропорционално на изплатените по този начин вноски, ако потребителят се откаже от използването на услугата и започне да изплаща вноските по банков път, или ако погаси задължението си предсрочно. Въз основа на кредитирано заключение на съдебносчетоводна експертиза съдът е приел, че ищцата Т. е заплатила по кредита общо 823, 05 лева, като плащанията са седмични в различни размери и последното е направено на 30.03.2017 г., когато е заплатен целият остатък от задължението от 271, 55 лева. Експертизата е установила, че от таксите за услугата „кредит у дома“ е напълно заплатена таксата от 30 % при отпускане на кредита – 115, 15 лева, и частично – поради предсрочно погасяване – сумата от 161, 28 лева (от общо задължение по това перо 268, 69 лева). Съдът е приел, че е сезиран с осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПКр – за връщане на неоснователно платени суми поради нищожност на договор за потребителския кредит, по който е настъпило плащане на същите. Съдът е приел, че договорът за потребителски кредит е изцяло нищожен, ако не съдържа изброените в чл. 22 ЗПКр във връзка с някои от точките на чл. 11, ал. 1 ЗПКр реквизити. Приел е, че в случая не се установява липса на погасителен план, тъй като макар и такъв да не е представен в договора за кредит се посочват брой, периодичност и размер на вноските за връщане на кредита. Посочил е, че погасителният план няма точно определено от закона съдържание и не е задължително да е оформен като отделен документ или в таблица, а също така е приел, че съгласно чл. 11, ал. 3 ЗПКр погасителен план може да се представи и след сключване на договора. Съдът е приел, че е спазено и изискването за посочване на лихвен процент (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр), тъй като при фиксирана лихва е посочен общият ѝ размер съгласно § 1, т. 5 ЗПКр. Прието е също така, че са посочени правата на ищцата Т. да се откаже от договора, тъй като ѝ е представен стандартен формуляр; прието е и че е изпълнено изискването да се представят последиците от упражняването на правото на отказ, като се сочи, че непосочването на лихвен процент на ден в този случай е несъществено, тъй като по процесния договор лихвата е проста, годишна и фиксирана, и подневния лихвен процент би могъл да се изчисли чрез проста аритметична операция на деление. Съдът е установил, че е било налице съгласие за ползване на услугата „кредит у дома“, като е налице отделен подпис на ищцата Т. под клаузата, изразяваща желание за ползване на услугата. Поради това е прието, че наличието на такава услуга и такси за нея само по себе си не прави клаузите по договора нищожни. доколкото обаче 30 % от сумата за тази услуга се дължи при предоставяне на заемната цена, съдът е приел, че това вземане е свързано с усвояване на кредита – т.е. получаване на парите по него. По възраженията, че таксата за услугата „кредит у дома“ не е включена в годишния процент на разходите по кредита, съдът е приел, че в договора за кредит тази услуга е посочена като допълнителна, поради което на основание чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПКр същата не се включва в годишния лихвен процент според дефиницията на закона. Сочи се, че годишният процент на разходите по кредита не надвишавал пет пъти размера на законната лихва, като този размер по заключение на вещото лице за сумата от 450 лева за период от 60 седмици била в размер на 502, 51 лева. Поради това съдът е приел,           че договорът за кредит е действителен без таксата за отпускане на кредита у дома, а също като такса за отпускане на кредита е приета и таксата за оценка на кредитното досие в размер на
22, 50 лева. Поради това искът е уважен за тези две такси, като платени без основание, а в останалата си част е отхвърлен.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

На първо място съдът следва да отбележи, че са неоснователни изложените от жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД в писмената му молба, получена преди насрочване на делото в открито заседание, доводи относно ограничената възможност на жалбоподателката – ищца Т. да релевира нови доводи в отговор на въззивна жалба. Съгласно буквалното тълкуване на чл. 269 ГПК въззивният съд не разглежда доводи относно правилността на първоинстанционното решение, ако същите не са повдигнати във въззивната жалба. Подобно тълкуване обаче не държи сметка за принципите на гражданския процес и ролята на въззиваемата страна в него. Въззиваемата страна – независимо дали ищец или ответник,  получила търсената от нея защита с произнесеното в нейна полза решение на първоинстанционния съд. Поради това същата няма интерес да обжалва това решение, дори и да намира същото за абсолютно необосновано – необжалваното неправилно съдебно решение влиза в сила. Когато обаче другата страна в процеса подаде въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд, спечелилата (независимо дали изцяло, или както в настоящия случай – частично) страна се оказва в несигурно положение – първоинстанционното решение, защитаващо твърдените ѝ права, е оспорено. Поради това тази страна следва да защити извода на първоинстанционния съд. Тя не е обвързана обаче от мотивите на решението и доколкото въззивната инстанция е такава по същество, въззиваемата страна също може да посочи, че изводът на първоинстанционния съд е немотивиран и да изложи други мотиви в негова подкрепа, да ангажира нови доказателства, ако поради процесуално нарушение такива не са били допуснати в нейна полза от първоинстанционния съд (чл. 266, ал. 3 ГПК), и да осъществява процесуалните си права по всякакъв друг начин. Тази страна няма друга възможност да стори това, освен чрез отговора на въззивната жалба, тъй като, както вече беше посочено, тя няма как сама да подаде въззивна жалба поради липса на интерес. Поради това и с оглед принципа за равнопоставеност на страните в процеса (чл. 9 ГПК), разпоредбата на чл. 269 ГПК следва да се тълкува корективно – въззивният съд не следи за пороци, обосноваващи неправилността на първоинстанционното решение не само когато същите не са били посочени във въззивната жалба, но и когато няма подобни твърдения в отговора ѝ. Да се приеме обратното би означавало да се лиши страната от гарантираното ѝ от чл. 56 от Конституцията на Република България право на защита, както и от възможността ѝ да участва в справедлив съдебен процес, който отговаря на стандартите на чл. 6, пар. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Доводите в подадения от жалбоподателката – ищца Т. отговор на въззивна жалба, отнасящи се до нищожност на договорни клаузи, на следващо място, не биха били преклудирани и поради това, че не са били заявени пред първоинстанционния съд. Нищожният договор, особено когато нищожността се състои в противоречие със закона, каквито твърдения навежда ищцата Т., противоречи на  материалноправна норма, уредена в обществен интерес – съдът не следва да прилага противоречащи на законите договорни условия, стига да може да установи противоречието. Поради това и съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС) за въззивното производство, доводите за нищожност не се преклудират нито пред въззивната, нито пред касационната инстанция, доколкото същите са доводи по правото. Ако за установяване на нищожността се изисква установяване от съда на нови факти, преклудирани биха били исканията за доказване на тези факти, но не и самите доводи за нищожност. Това е така, доколкото законът не допуска съдът да не се съобразява с императивните му повели (чл. 5 ГПК). Една от тези повели, уредена в интерес на по-слаба страна в отношението, представляват и изискванията за потребителска защита. Поради това съдът може да разгледа такива доводи, повдигнати от страните, пред всяка инстанция, а съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение може да повдига този въпрос и служебно след даване на съответни указания. С оглед на изложеното съдът е длъжен да разгледа оплакванията и  от двете въззивни жалби, и от подадените от страните отговори на тях.

Страните не оспорват в жалбите и отговорите фактическите констатации на първоинстанционния съд относно наличието на сключен между страните договор за кредит, в който са уговорени такси за оценка на досие в размер на 22, 50 лева, такса за услуга „кредит у дома“ от 383, 84 лева, от която 30% е за усвояване на кредита в дома на въззивницата – ищца Т., а 70 % - за събиране на вноските от дома ѝ, отпуснатата главница е 450 лева, а кредитът се връща на 60 седмични вноски от по 88, 76 лева. Не е спорно и че описания в договора годишен процент на разходите е 48, 10 %, въззивницата – ищца Т. се е съгласила да ползва услугата „Кредит у дома“ и същата е заплатила по кредита общо 823, 05 лева (от таксата за услугата „Кредит у дома“ са заплатени общо 276, 43 лева). Тъй като въззивният съд не следи за правилността на фактическите изводи на първоинстанционния съд, ако страните не са направили такова оплакване (чл. 269 ГПК), настоящият съдебен състав приема за установена изцяло фактическата обстановка, възприета от Софийския районен съд. Следва обаче да се отбележи, че тази фактическа обстановка не включва определения от първоинстанционния съд размер на увеличената петкратно законна лихва, тъй като същата се определя по нормативен път и не подлежи на разглеждане като факт, а е следствие от прилагане на нормативни актове на държавни органи, за което съдът следи служебно на основание чл. 5 ГПК.

По правния довод на жалбоподателката – ищца Т. за нищожност на целия договор за кредит съдът намира следното:

На първо място, неотносими към въпроса за действителността на договора за потребителски кредит са възраженията на жалбоподателката – ищца Т., за нарушение на чл. 5 ЗПКр, който въвежда задължение за формулиране на предложението за отпускане на кредит по начин, по който потребителят може да избира алтернативи. Изрично в разпоредбата е посочено, че това изискване се отнася за момента преди обвързване на потребителя с договор. Не съществува и твърденият във въззивната жалба на ищцата принцип, че нарушението на закона винаги и по принцип води до нищожност на клаузата, която го нарушава – последиците от нарушението на закона се определят с оглед характера и систематичното място на нарушеното правило (дали то е императивно и диспозитивно, предвидени ли са изрично различни от нищожност последици при нарушение и т.н.). В случая правилото на чл. 5 ЗПКр въвежда изискване към страната при водене на преговори за сключване на договор и отправяне на оферта, за което е предвидена последица, различна от нищожност – ангажиране на преддоговорна отговорност за недобросъвестно водене на преговори по чл. 12 ЗЗД. Следователно нарушението на чл. 5 ЗПКр само по себе си не води до нищожност на сключен в последствие договор за кредит, а би могло да доведе до отговорност на лицето, подвело потребителя да сключи неизгоден договор. Такава претенция за отговорност обаче не е предявявана по делото, поради което и не следва да се разглежда. Следователно твърдението за нищожност поради нарушение на чл. 5 ЗПКр е неоснователно, доколкото законът не свързва нарушението на посочената разпоредба с такава последица.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за обявяване на целия договор за кредит за нищожен.

На първо място, неоснователни са аргументите на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД, че правилото на чл. 22 ЗПКр предполагало, че нищожност на целия договор за кредит настъпва при нарушаване на повече от едно от изброените чрез препращане в тази разпоредба изисквания. Същата посочва, че ако договорът за кредит не отговаря на всички изисквания на изброените други разпоредби на закона, той е нищожен. Следователно нарушението на коя да е от изброените в чл. 22 ЗПКр разпоредби прави целия договор за потребителски кредит нищожен, като законодателят е преценил, че всяко от тези нарушения в достатъчна степен накърнява интереса на потребителя да знае за какво е задължен, за да доведе до най-тежката за договора правна санкция – нищожността.

Възражението за липса на погасителен план (основание за нищожност по чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПКр) е неоснователно. Правилно първоинстанционния съд е посочил, че изискването на закона за представяне на погасителен план не е определено с изискване за представяне на същия като отделен документ или таблица. В същия смисъл е и цитираното от жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД в отговора на исковата му молба решение на Съда на Европейския съюз по дело C-42/15 Home Credit Slovakia a.s., съгласно което Директива 2008/48/ЕО, транспонирана в българския правен ред със ЗПКр, не изисква всички части на договора да се намират в един или в няколко едновременно съставени документа, нито изисква погасителен план, в който изрично да се посочва каква част от задължението за главница или лихви погасява всяка вноска по договора. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз всички национални правни норми следва да се тълкуват в съответствие с директивите, от които са възприети и начина, по който последните се тълкуват в рамките на правото на Европейския съюз (вж. Решението по дело C-106/89 Marleasing). Следователно ЗПКр не изисква представяне на погасителен план в табличен вид и „разбиване“ на стойността на всяка вноска по пера, които същата погасява – главници, лихви, такси и т.н. Достатъчно е да се посочи броят на вноските, техният падеж (или периодичност) и единичната им стойност, като това изброяване удовлетворява изискването на закона за посочване на „погасителен план“.

Разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПКр, която се отнася до задължението за представяне на погасителен план, актуален спрямо погасената част от кредита в периода на изплащането му, или при променлива лихва, няма отношение към задължението за предоставяне на погасителен план. Достатъчно е в договора за кредит да са изброени посочените по-горе елементи по ясен начин, за да се приеме, че в договорът е налице погасителен план.

Възражението за липса на един от реквизитите по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПКр – подневен лихвен процент в случай на упражняване на право на отказ от кредита, не представлява в случая такова сериозно нарушение, което да доведе до нищожност на договора за кредит. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, правото на отказ от договора и предсрочно погасяване е посочено както в договора, така и в стандартния европейски формуляр, подписан преди сключването на договора, а подневната лихва в случая може да се изчисли просто чрез разделяне на дължимия се лихвен процент, определен в договора, за година на 365 дена. Нарушението не може да обоснове нищожност на договора за кредит.

Не се установява липса на други реквизити по договора за кредит, която да доведе до нищожност на договора в цялост.

По оплакванията относно отделните клаузи на договора:

Във въззивната жалба на ответника – „Ф.Б.“ ЕООД, се поддържа, че част от разходите, приети от първоинстанционния съд като такива за усвояване на кредита, не били разходи за усвояването му, а част от единна услуга с търговски характер – „Кредит у дома“, която включвала както предоставянето на кредита в дома на кредитополучателя, така и събирането на отделните вноски оттам. Това виждане не съответства на текста на договора, който съдът тълкува по правилата на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите с оглед действителната обща воля на страните, и по-специално с оглед изискването на същата разпоредба клаузите на договора да се тълкуват във връзка едни с други. В клаузата на чл. 25 от договора за кредит, сключен между страните на 21.07.2016 г. (на лист 44 от първоинстанционното дело) изрично е предвидено, че 30% от стойността на услугата „Кредит у дома“ е свързана с усвояването на кредита в дома на потребителя чрез изпращане на служител на жалбоподателя – ответник до същия. Същевременно в чл. 26 от същия договор изрично е посочено, че е възможен отказ от услугата „Кредит у дома“, но в случай на такъв отказ кредитополучателят, ако е усвоил кредита в дома си, следва да заплати 30% от предвидената в договора такса за тази услуга. Следователно услугата „Кредит у дома“, макар и безспорно да има търговски характер (доколкото е свързана с начин на предоставяне на парични средства на голям кръг от потребители от търговец) от гледна точка на правото и на разбирането на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД, има два компонента, доколкото за ползването на всеки от тях е предвидено по договора отделно възнаграждение, и е възможно потребителят да се откаже само от единия елемент от услугата – събирането на дължимите се вноски по кредита от дома му. Оттук становището на жалбоподателя – ответник за характера на услугата „Кредит у дома“ като единен продукт, изразено в рамките на процеса, съществено се различава от съдържанието на договорните му условия, които предвиждат възможност за частичен отказ от „единния“ продукт. Поради това следва да се приеме, че макар и от търговска и икономическа гледна точка посочената „услуга“ да може да се третира като единен „продукт“, то от правна гледна точка търговецът е поел две отделни задължения – да предостави отпуснатата парична сума на кредитополучателя в дома му, от една страна, и да събира дължимите се вноски не в свой офис, а също от дома на потребителя – от друга.

От своя страна също няма съмнение, че отпускането на кредит на потребители, само по себе си от една страна, а от друга – осигуряването на сумата по кредита на потребителя чрез предоставяне на пари в брой в дома му, представлява търговска дейност и търговска практика, за която търговецът прави разходи за наем на служители, които да извършват съответната дейност. От гледна точка на ЗПКр тази дейност следва да се определи като „допълнителна услуга“ по чл. 10а, ал. 1 ЗПКр. Това обаче не означава автоматично, че кредитодателят има право да поиска възнаграждение за нея, доколкото чл. 10а, ал. 1 ЗПКр въвежда принципна допустимост на такси за подобни услуги, но останалата част от посочената разпоредба – чл. 10а, ал. 2 – 4 ЗПКр, предвижда съответни изключения, при които не могат да се събират такси за допълнителни услуги.  Едно от тези изключения е формулирано в чл 10а, ал. 2 ЗПКр, който забранява такива такси за допълнителни услуги да се начисляват за действия по „усвояване и управление“ на кредита.

В случая спорно между страните е първото понятие – „усвояване“ на кредита. Същото следва да се тълкува съгласно чл. 9 ЗНА според общоупотребимото си значение в българския език. Думата „усвоявам“ има значение на „придобивам нещо, което има ценност“, „придобивам имущество“, като има и положително оценъчно значение за разлика от сродния глагол – „присвоявам“ – придобиването става на нещо, което досега не е съществувало или не е служило на никого (усвояват се нови умения и знания, усвояват се необработвани по-рано земи или ресурси за първи път), или се полага по право на лицето, което го „усвоява“ (напр. като вземане по договор). Следователно дейността по „усвояване“ на кредит следва да се разбира като съвкупността от всички стъпки, през които кредитополучателят следва да премине, за да получи определена сума – от подаването на заявка за кредит, до фактическото получаване на парите. Тази дейност включва извършване на действия както от страна на потребителя (подаване на искане за кредит, деклариране на определени обстоятелства, предоставяне на документи за имущество и доходи или данни за сметка, по която ще получи кредита), така и от страна на кредитодателя (проверка на имущественото състояние на потребителя, представяне на преддоговорна информация, съставяне на договор и ангажиране на служител за подписването му, съответно – предоставяне на отпуснатия кредит). В случая следва да се приеме, че законодателят забранява уговаряне на такси за всяка от тези стъпки, тъй като съществува житейска презумпция, че по този начин потребителят бива натоварен с разходи, които биха довели до търговска печалба на кредитодателя – дейността по отпускане и предоставяне на кредити е търговска дейност, при която основният източник на печалба е начисляваната лихва, поради което законодателят е предвидил ограничения на съпътстващите тази лихва разходи, включително тези за усвояване на кредита.

С оглед на изложеното настоящият съд възприема напълно аргументите на първоинстанционния съд, че таксата от 22, 50 лева за „оценка на кредитно досие“ са явява именно такса по усвояване на кредита. Дейността по оценка на кредитоспособността на бъдещия кредитополучател е задължение на лицата, които предоставят потребителски кредити, съгласно чл. 16, ал. 1 – 2 ЗПКр. Поради това е невъзможно отпускането на кредит без извършване на такава дейност и поради това законодателят е забранил начисляване на допълнителни разходи за потребителя за изпълнение от страна на кредитодателя на това негово законово задължение, като е забранил подобна такса за усвояване на кредита в чл. 10а, ал. 2 ЗПКр. Следователно първоинстанционното решение е правилно в частта, с която първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателката – ищца Т., е платила сумата от 22, 50 лева за „такса за оценка на досие“ без основание, поради което искът ѝ за присъждане на тази сума е основателен. В тази част първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Правилно първоинстанционният съд е приел и че частта от таксата за ползване на услуга „Кредит у дома“, която се равнява на 30% от пълния ѝ размер от 383, 84 лева, а именно – на 115, 15 лева, за отпускане на кредита чрез плащане на брой в дома на жалбоподателката – ищца Т., представлява разход по „усвояване“ на кредита. Както беше посочено дейността по усвояване на кредита включва и фактическото предоставяне на сума пари на разположение на потребителя. Това може да стане по много начини – чрез банков превод, чрез плащане на друг кредитор на кредитополучателя за погасяване на задължение на последния, чрез плащане на цена по сключена от кредитополучателя сделка за покупка на стока (т.нар. „стоков кредит“) и други. Поради това е неоснователно и оплакването на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД във въззивната му жалба, че тази такса била свързана с търговски практики, които представлявали услуги. Всички описани по-горе начини на „усвояване“ на парична сума по кредита се осъществяват в рамките на определена (най-често – платежна) услуга, която се заплаща при всички случаи, освен ако кредитодателят е банка, която може да превежда пари по открити при себе си сметки. В случая по настоящото дело жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД е избрал да предоставя суми на потребителите в брой в дома им, като ангажира свои служители да пренасят тези пари до клиентите. Тази дейност не е забранена, но законът въвежда забрана за възлагането на разходите по извършването ѝ на потребителя съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПКр. Въпрос на търговска политика е откъде ще бъде заплатена стойността на тази услуга, но законодателят забранява тежестта ѝ да бъде възлагана пряко на потребителя под форма на такса. Поради това и правилно първоинстанционният съд е приел, че клауза в договор за начисляване на подобна такса е нищожна, съответно – събраната за тази такса сума се явява платена без правно основание и подлежи на връщане. Поради това и първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД е осъден да върне на жалбоподателката – ищца Т. платената от нея такса в размер на 115, 15 лева за предоставянето на парична сума по сключения между страните договор за кредит в дома ѝ.

Съдът следва да изследва служебно и въпроса дали се дължи такса за услугата по изплащане на кредита от жалбоподателката – ищца Т. от дома ѝ (част от пакета услуги „Кредит у дома“, която формира 70 % от таксата за същия, и за която според безспорните между страните пред настоящата инстанция факти жалбоподателката – ищца е заплатила 161, 28 лева). Това е така, доколкото материята на договора за потребителския кредит и свързаните с него услуги и такси за тях е уредена с императивни материалноправни норми в защита на потребителя, за чието приложение съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за въззивното производство въззивният съд следи служебно.

На първо място следва да се отбележи, че услугата за събиране на вноските по кредита от дома на потребителя не е забранена за извършване от ЗПКр, като за нея не е забранено и да се събират такси. Това е така, тъй като тази услуга създава удобство за потребителя, което не следва от закона (тъй като задължението е парично, а задълженията за плащане на пари се изпълняват по местоживеенето или седалището на кредитора към момента на изпълнението, т.нар. „носими“ задължения – чл. 68, б. „а“ ЗЗД), и за което кредитодателят прави разходи, които не попадат в хипотезите на чл. 10а, ал. 2 ЗПКр – не са свързани нито с усвояването, нито с управлението на кредита, а с начина на неговото връщане. Поради това съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПКр за такава услуга е допустимо да се дължат такси на кредитодателя.

Съдът следва обаче и служебно да разгледа въпроса дали събраните от жалбоподателката – ищца Т. такси отговарят на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, че годишният процент на разходите по един потребителски кредит не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва за забава на плащането върху размера на главницата по кредита. Разпоредбата въвежда императивна материалноправна норма, за чието приложение, както беше посочено по-горе, се следи служебно във всички стадии на процеса. В случая съгласно заключението на вещото лице по изслушаната съдебносчетоводна експертиза размерът на законната лихва за забава върху сумата от 450 лева (отпусната главница по кредита) възлиза за 60 седмици (420 дена) на
52, 51 лева (на лист 104 от първоинстанционното дело, където е посочена коректната сума и механизма на изчисление, тъй като на други места в експертизата вещото лице е допуснало техническа грешка и е отразило неправилна сума – 502, 51 лева – с добавена нула). Вещото лице е установило в експертизата си, неоспорена от страните, която съдът намира за обоснована с оглед ползваните доказателствени източници и математически аргументирана, поради което настоящият съдебен състав я кредитира напълно, че кредитът е предсрочно погасен, като са изплатени 25 седмични вноски преди падежа, т.е. редовно изплатени до датата на падеж са 35 седмични вноски (сборът от това число и предсрочно платените 25 вноски дава броя на всички вноски – 60). Следователно размерът на законната лихва, определена от вещото лице следва да се преизчисли за 35 седмици, като установената от него сума от 52, 51 лева следва да се умножи по 35/60, и така се получава законна лихва за забава за периода на фактическото изплащане на кредита от 30, 63 лева. Умножена по 5, тази сума дава
153, 15 лева – прагът, над който не е допустимо събиране на суми от потребителя, които се включват в годишния процент на разходите.

И пред първоинстанционния съд, и пред настоящата съдебна инстанция страните спорят дали стойността на услугата „Кредит у дома“ следва да се включва в разходите по кредита, от които се изчислява годишния процент на разходите. Текстът на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПКр предвижда, че годишният процент на разходите отразява „общите разходи по кредита“ на потребителя, като това понятие е дефинирано в § 1, т. 1 ЗПКр като включващо „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит… в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия“. Погасяването на кредита в дома на потребителя е действие, свързано с прилагане на търговски условия и се явява особена договорна практика на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД. Поради това следва да се приеме, че таксата за събиране на кредита от дома на потребителя е част от годишния процент на разходите по кредита.

Настоящият съдебен състав не споделя виждането на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД, изразено в отговора на исковата му молба, че разходите за събиране на вноските по кредита от дома на потребителя не следвало да се включват в общите разходи по кредита за потребителя, тъй като попадали в обхвата на изключението по чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПКр. Посочената разпоредба следва да се тълкува в съответствие с акта на правото на Европейския съюз, от който е заимствана и възприета, съгласно доктрината за т.нар. „съответно тълкуване“, изведена от Съда на Европейския съюз в § 26 от Решението по дело 14/83 von Colson. Текстът на чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПКр е възприет в националното право от чл. 19, пар. 2, ал. 2 от Директива 2008/48/ЕС относно договорите за потребителски кредити, в който изрично се предвижда, че в „общите разходи“ за потребителя не се включват само разходите за платежни операции. Последният израз представлява термин на правото на Европейския съюз, въведен с Директива 2007/64/ЕО относно платежните услуги във вътрешния пазар, понастоящем отменена и заменена с Директива (ЕС) 2015/2366 за платежните услуги във вътрешния пазар. Последната предвижда в чл. 4, т. 5, че „платежна операция“ е „действие, предприето от платеца или от негово име или от получателя, по внасяне, прехвърляне или теглене на средства, независимо от основното правоотношение между платеца и получателя“, т.е. това е действие, което се извършва по определени платежни сметки или с участие на трети лица, но в никакъв случай не е част от действието по изпълнение на главния договор между страните, какъвто е договорът за кредит. В случая е налице пряко плащане в брой между страните по основния договор между тях – целта на размяната на пари е именно погасяването на кредита. Поради това събирането на пари в брой от самия кредитодател не може да се смята за  „извършване на плащане“ по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПКр, тълкуван във връзка с понятието „платежна операция“, използвано в чл. 19, пар. 2, ал. 2 от Директива 2008/48/ЕС относно договорите за потребителски кредити, откъдето този текст е възприет в българското право. Следователно таксите за събиране на суми от дома на потребителя попадат в обхвата на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ и се включват в разходите, на база на които се изчислява годишния процент на разходите по кредита.

Следователно съдът следва да провери дали сборът от заплатените от жалбоподателката – ищца Т. разходи по договора, които не са обосновани с неравноправни клаузи от същия, а именно – разходите за възнаградителна лихва и таксата за събиране на вноските по кредита от дома на жалбоподателката – ищца, е по-голям от установения пределен размер на годишния процент на разходите от 153, 15 лева. Съгласно разпоредбите на чл. 19, ал. 5 и 6 ЗПКр, тълкувани във връзка с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, начислените такси няма да се дължат в частта, която надвишава посочената сума, тъй като законодателят въвежда забрана за уговаряне на кредити с потребители при общи разходи за потребителя, по-големи от предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПКр  размер, равен на петкратния размер на законната лихва за забава, и забранява събирането на други възнаграждения по договора над посочения размер, каквито са и таксите за събиране на кредита от дома на потребителя.

В случая се установява от неоспореното заключение на изслушаната съдебносчетоводна експертиза, която настоящият съд кредитира в тази част като пълна, логична и обоснована със съответна проверка в счетоводството на жалбоподателя-ответник, че жалбоподателката – ищца Т. е платила разходи по кредита, които е допустимо да се събират от жалбоподателя – ответник съгласно чл. 10а ЗПКр, в размер на възнаградителна лихва от 73, 15 лева, и 161, 28 лева – такса за събиране на вноските по кредита от дома ѝ. Сборът от тези две суми е 234, 43 лева, или повече от определения по-горе пределен размер от 153, 15 лева. Следователно съдът не следва да приема за платени на валидно правно основание  съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПКр сумите в размер на разликата над 153, 15 лева до размера от 234, 43 лева, или в нарушение на закона е била удържана разликата между тези суми в размер на 81, 28 лева, представляваща част от таксата за събиране на вноски от дома на кредитополучателката, тъй като жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД е имал право да начисли разноски за тази услуга единствено в размер на сумата от 80 лева, представляваща разликата между начислените възнаградителни лихви от 73, 15 лева и установения от съда максимално допустим размер на разходите по кредита от 153, 15 лева.

Следователно първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен иска на жалбоподателката – ищца Т. за осъждане на ответника да ѝ плати сума в размер на 81, 28 лева – разликата между 187, 33 лева и пълния претендиран размер от 268, 61 лева – вземане за такси за услугата „Кредит у дома“ за събиране на вноските по кредита от служител на ответника от дома на жалбоподателката – ищца Т.. Жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД следва да бъде осъден да плати на ищцата Т. още 81, 28 лева, удържани без основание в нарушение на чл. 19, ал. 5 ЗПКр разходи за услугата „Кредит у дома“. В останалата част – с която е отхвърлен искът за сумата над 187, 33 лева до предявения размер от 268, 61 лева, първоинстанционното решение следва да се потвърди като правилно.

По отношение на претенцията за недължимост на лихвата по договора, настоящият съдебен състав, намира, че същата е неоснователна, доколкото съдът прие, че сключения между страните договор за кредит не е напълно недействителен, страните не сочат други основания за недължимост на уговорената в договора възнаградителна лихва, а и съдът не констатира нарушения на императивни материалноправни норми при определянето ѝ. Поради това в частта, с която е прието, че жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД не дължи връщане на възнаградителна лихва в твърдян размер на 88, 76 лева на жалбоподателката – ищца Т. първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски имат и двете страни – жалбоподателката – ищца Т. пропорционално на уважената част от исковете, а жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД – пропорционално на отхвърлената им част, съгласно правилата на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

Първоинстанционния съд е уважил предявените искове с общ размер от 495, 10 лева за сумата от 137, 65 лева, или за 27, 80 на сто от техния размер, и съответно ги е отхвърлил за 72, 20 на сто от предявения размер. Пред въззивната инстанция обаче исковете са уважени за 218, 93 лева, или за 44, 21 на сто от размера си, като са отхвърлени за 55, 79 на сто от същия.

Следователно първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта за разноските, присъдени на жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД, тъй като първоинстанционният съд е определил разноските на тази страна в общ размер на 600 лева, от които с оглед изхода на въззивното производство следва да се присъдят само 55, 79 на сто от тази сума , или 334, 74 лева, като първоинстанционното решение се отмени в частта, с която е присъдена разликата над тази сума до пълния присъден размер от 433, 19 лева.

На жалбоподателката – ищца Т. следва да се присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер на 44, 21 на сто от установения от първоинстанционния съд размер от 400 лева, или 176, 84 лева, като жалбоподателят – ответник „Ф.Б.“ ЕООД следва да бъде осъден да ѝ плати още 65, 63 лева над присъдените от първоинстанционния съд 111, 21 лева. Във въззивното производство на същата следва да се присъдят и 44, 21 на сто от сторените от нея разноски за държавна такса в размер на 50 лева и 360 лева – адвокатско възнаграждение, уговорено по договор за правна защита и съдействие от 22.10.2018 г. (на лист 48 от делото), който съдържа и разписка за заплащане на тази сума. Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, направено от жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД, тъй като се претендира възнаграждение в минимален размер по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Така общият размер на извършените от жалбоподателката – ищца Тенева разноски възлиза на 410 лева, от които следва пропорционално да ѝ се присъдят
181, 26 лева.

На жалбоподателя – ответник „Ф.Б.“ ЕООД във въззивното производство следва да се присъдят 55, 79 на сто от сторените от него разноски в размер на 50 лева – държавна такса, и 300 лева – адвокатско възнаграждение по договор от 08.03.2019 г. (на лист 37а от делото), който съдържа и разписка за заплащане на сумата в брой, или сумата от 195, 26 лева.

Доколкото настоящото дело е по искове, предявени от потребител, които съгласно чл. 113, изр. второ ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г., в сила от 24.12.2019 г.) се разглеждат по гражданско дело, и цената им е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 388002/18.04.2018 г. по гр. дело № 64622/2017 г. на Софийския районен съд, 125. състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от Й.Т.Т., с ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД иск за осъждане на „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** – 46, да ѝ плати сума в размер на разликата над 187, 33 лева (сто осемдесет и седем лева и 33 стотинки) и пълния предявен размер от 268, 61 лева (двеста двадесет и осем лева и 61 стотинки) – остатък от такса за услугата „Кредит у дома“ – платени без основание въз основа на нищожни клаузи от договор за потребителски кредит № *********/21.07.2016 г., КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която Й.Т.Т., с ЕГН: **********, с адрес: ***, е осъдена да плати на „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** – 46, сума в размер на разликата над 334, 74 лева (триста тредисет и четири лева и 74 стотинки) и пълния предявен размер от 433, 19 лева (четиристотин тридесет и три лева и 19 стотинки) – разноски по делото, вместо което

ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** – 46, да плати на Й.Т.Т., с ЕГН: **********, с адрес: ***, още 81, 28 лева (осемдесет и един лева и 28 стоинки) – част от такса за услугата „Кредит у дома“ за събиране на вноски по кредита в дома на ищцата – платени без основание въз основа на нищожни клаузи по договор за потребителски кредит № *********/21.07.2016 г.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 388002/18.04.2018 г. по гр. дело № 64622/2017 г. на Софийския районен съд, 125. състав, в останалата му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** – 46, да плати на Й.Т.Т., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумите от още 65, 63 лева (шестдесет и пет лева и 63 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, и 181, 26 лева (сто и осемдесет и един лева и 26 стотинки) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Й.Т.Т., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** – 46, сумата от 195, 26 лева (сто деветдесет и пет лева и 26 стотинки) – разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.