РЕШЕНИЕ
гр.София, 18.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на единадесети май през две хиляди и двадесет и трета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Ивета Антонова
мл.с. Теодора Карабашева
при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на
прокурора ........................... като разгледа докладваното от съдия
Иванова в.гр.дело N: 817 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 20250680 от 12.11.2020
г., постановено по гр.д.№ 876/2020 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, е признато за установено на основание
чл.422, ал.1 ГПК, че Г.Б.Г., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК**********на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ сумата 823,15 лева,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода: м.05.2015
г. – м.04.2018 г., доставена до топлоснабден имот: апартамент № 6, находящ се в
гр.София, ж.к.“**********, аб.№ 149370, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 23.01.2019 г. до окончателното й изплащане,
като заявеният по реда на чл.422,
ал.1 ГПК иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 98,43 лева – лихва за
забава за периода: 14.09.2016 г. – 09.01.2019 г. е отхвърлен като
неоснователен.
Със същия съдебен акт ответникът Г.Б.Г. е осъден да
заплати на ищеца „Т.С.“
ЕАД на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 98,56 лева – разноски
за исковото производство и 43,98 лева – разноски за заповедното производство по
ч.гр.д.№ 4182/2019 г. по описа на СРС, 74 състав.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, с която е
отхвърлен предявеният акцесорен иск относно лихвата за забава в размер на 98,43
лева е обжалвано от ищеца „Топло-фикация София“ ЕАД, гр.София. В жалбата се поддържа,
че в атакуваната част решението е недопустимо, а при условията на евентуалност
– че е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са
доводи, че първоинстанционният съд е приел, че не са доказали изпадането на
ответника в забава без да има такова възражение, доколкото последният няма
подаден отговор в срока по чл.131 ГПК; че този извод на СРС е неправилен, тъй
като съдът не е приложил правилно разпоредбите на общите условия, действащи
през процесния период, като се твърди, че с общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди, в сила от 11.07.2016 г., за дружеството им не
е налице задължение за удостоверяване на публикуването на общата фактура чрез
констативен протокол, нотариално заверен, за да докаже изпадането на клиента в
забава, в клиентите съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от общите условия следва да
заплатят дължимото в 45-дневен срок, като при неизпълнение изпадат в забава без
да е необходимо изпращането на покана.
Моли съда да отмени решението в обжалваната от него част
и да уважи изцяло предяве-ния иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендира
присъждането на направените по делото разноски пред настоящата инстанция и възнаграждение
за един юрисконсулт.
Ответникът по тази въззивна жалба
– Г.Б.Г.,*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата и не е взел
становище по жалбата.
Поради настъпила в хода на
процеса – на 21.02.2021 г. смърт на въззиваемата страна Г.Б.Г. с определение от 29.04.2022 г. като въззиваема страна в производството
на основание чл.227 ГПК е конституиран наследникът по закон на същия Б.Г.Г. –
син. Чрез назначения му особен представител адв.С. същият е оспорил жалбата с
доводи за нейната неоснователност.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не е
взело становище по жалбата.
Софийски градски съд като
прецени доводите на жалбоподателя и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да при-ложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно
и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произ-насяне
по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията
на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения,
визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Настоящата инстанция
намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя за недопустимост на
първоинстанционното решение в атакуваната част. Безспорно е в теорията и
съдебната практика, че недопустимо е решението, което не отговаря на
изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението,
постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване,
както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на
отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо.
Първоинстанционното решение в атакуваната част не страда от някои от визира-ните
пороци, които да обуславят неговата недопустимост.
Първоинстанционният съд е
сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Постановеното от първоинстанционния съд
решение № 20250680 от 12.11.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 876/2020 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав не е
обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е уважен предявеният от ищеца „Т.С.”
ЕАД срещу починалия в хода на въззивното производство ответник Г.Б.Г., ЕГН **********
/с конституиран по реда на чл.227 ГПК правоприемник Б.Г.Г., ЕГН ********** с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149
ЗЕ, като е признато за установено, че Г.Б.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 823,15
лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода:
м.05.2015 г. – м.04.2018 г., доставена до топлоснабден имот: апартамент № 6,
находящ се в гр.София, ж.к.“**********, аб.№ 149370, ведно със законната лихва върху нея,
считано от 23.01.2019 г. до окончателното й изплащане, с
оглед на което със сила на пресъдено нещо по делото е установено наличието на
елементите от фактическия състав на разпоредбите на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.149 ЗЕ за ангажиране на отговорността на ответника в качеството му
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по договор за продажба на топлинна енергия с ищцовото топлопреносно
предприятие при публично известни общи условия за посочения период и размер.
Спорен е въпросът относно дължимостта на
вземането-предмет на отхвърлената акцесорна претенция.
Обезщетението
за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен характер и
възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на главното
му задължение. Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.1 ЗЗД, когато денят за
изпълнение е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Когато
няма определен ден за изпълнение по силата на ал.2 на същата норма длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от креди-тора.
По отношение на главните вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна
енергия за времето от м.05.2015 г. до м.07.2016 г. вкл. съдебният състав на СГС
намира, че ответникът не е изпаднал в забава относно тяхното плащане поради
нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от
време Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.”
ЕАД на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г., в
сила от 12.03.2014 г., на основание чл.146, ал.1,
пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноп-равни клаузи –
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на
чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията
на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С
клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. е установен падеж за
плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен
дял /по чл.32, ал.1 от ОУ/ в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 – падежът за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – също в 30-дневен
срок след публикуването им на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Така
обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на
специално техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет,
смартфон и пр./, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването
на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до
интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо
търговеца. Потребителят не може да бъде задължаван да направи значителни по
размер икономически инвестиции за снабдяване с такива технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му
гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от потребителя не може да се изисква да извършва постоянни
справки в един неопределен период от време за това кога точно топлопреносното
дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за
да може да съобрази едностранно определените по този начин от „Топлофи-кация
София” ЕАД падежи за изпълнение. С оглед
горното съдът приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от
2014 г. противоречат на императивната материалноправна норма на чл.143, ал.1
ЗЗП, за чието приложение съдът следи служебно, съгласно разясненията, дадени в
т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и на
основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обстоятелство за
вземането на ищцовото дружество за дължимата се стойност на топлинната енергия
за исковия период, което попада в приложното поле на Общите условия от 2014 г.,
ответникът по иска не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен срок за
изпълнение между главните страни по спора, а по делото не е представена и
покана за изпълнение на това задължение в съответствие с изискването на нормата
на чл.84, ал.2 ЗЗД.
По отношение на вземанията за главница, представляваща
стойността на доставена топ-линна енергия за останалия исков период: от м.08.2016
г. до м.04.2018 г., приложение намират Общите
условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник
„Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от
Общите условия купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл.32, ал.1 и ал.2, съотв. стойността на фактурата по
чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл.32, ал.3 от общите условия, приложим в дадения случая, е установено,
че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. В ал.4 на клаузата на чл.33 от обсъжданите общи
условия на че предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал.2. От
изложеното следва, че задължението на ответника за заплащане на сумата за
доставената топлинна енергия за времето от м.08.2016 г. до м.04.2017 г. на
стойност от 338,25 лева е с падеж: 14.06.2017 г., но с оглед датата на издаване
на фактурата на база изравнителните сметки - 31.07.2017 г. 45-дневният срок за
плащане изтича на 14.09.2017 г. и от деня, следващ тази дата – 15.09.2017 г., потребителят
е изпаднал в забава. За следващия отоплителен сезон от м.05.2017 г. до
м.04.2018 г. забавата относно плащанията за главницата за реално потребеното
количество топлинна енергия, отразени във фактурата от 31.07.2018 г. на
стойност 433,88 лева е настъпила на 15.09.2018 г. От посочените моменти до претендирания краен период на разглежданото вземане
– 09.01.2019 г. размерът на последното, определен по реда на чл.162 ГПК с
помощта на електронен калкулатор, възлиза общо на сумата 59,39 лева.
До тази сума и период искът по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно главниците за топлинна
енергия за времето от м.08.2016 г. до м.04.2018
г. се явява основателен, поради което обжалваното
решение на СРС в тази му част следва да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което заявената претенция на това основание за сумата 59,39
лева за периода: 15.09.2017 г. - 09.01.2019 г. – да бъде уважена.
В останалата обжалвана част решението е
правилно и трябва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора на „Т.С.“ ЕАД
съобразно уважената част от жалбата на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8
от ГПК следва да се присъдят допълнително сумите: 5,59 лева – разноски за заповедното
производство и 7,11 лева – разноски за исковото производство, както и сумата 165,92
лева – разноски за въззивното производство, от които: 15,08 лева – за държавна
такса, 90,50 лева – за възнаграждение за особен представител и 60,94 лева – юрисконсулско
възнаграждение.
Поради липсата на заявено
искане по чл.78, ал.3 ГПК от въззиваемата страна, съдът не дължи произнасяне на
това основание.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20250680 от 12.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 876/2020
г. по описа на СРС, ГО, 74 състав – в ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК**********по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД
срещу Г.Б.Г., ЕГН ********** /с
конституиран в производството на основание чл.227 ГПК наследник Б.Г.Г., ЕГН **********/
за сумата 59,39 лева – лихва за забава за периода: 15.09.2017 г. – 09.01.2019
г. относно главните вземания за незаплатена топлинна енергия за времето от
м.08.2016 г. до м.04.2018 г., доставена до топлоснабден имот: апартамент № 6,
находящ се в гр.София, ж.к.“**********, аб.№ 149370, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** Б, срещу Б.Г.Г., ЕГН **********, с постоянен
адрес: *** – конституиран
като наследник на починалия в хода на процеса първоначален ответник Г.Б.Г., ЕГН ********** по реда на
чл.227 ГПК, иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД,
че Б.Г.Г., ЕГН ********** в качеството му на наследник на
Г.Б.Г.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК**********сумата 59,39 лева /петдесет и девет лева тридесет и девет
стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане за
периода: 15.09.2017 г. – 09.01.2019 г. на потребената топлинна енергия в топлоснабден имот: апартамент № 6,
находящ се в гр.София, ж.к.“**********, аб.№ 149370, за времето от
м.08.2016 г. до 04.2018 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 4182/2019 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав от
01.02.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20250680 от 12.11.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 876/ 2020 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА
Б.Г.Г.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, в качеството му на наследник на починалия в хода на процеса
първоначален ответник Г.Б.Г.,
ЕГН **********, да ЗАПЛАТИ
на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК**********със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК допълнително сумите
5,59 лева /пет лева петдесет и девет
стотинки/ –
разноски за заповедното производство и 7,11
лева /седем лева и единадесет стотинки/ – разноски за първоинстанционното исково
производст-во, както и сумата 165,92
лева /сто шестдесет и пет лева деветдесет и две стотинки/ – разноски за
въззивното производство.
Първоинстанционното решение в частта,
в която искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ е уважен,
не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ищеца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.