Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на девети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
участието на секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 13107 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 152081 от 26.06.2019 г., постановено по гр. д. № 19846/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 74 състав са отхвърлени изцяло като неоснователни и
недоказани предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че К.Д.Е. с ЕГН: ********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК: *******сумата
от 1561.26 лева, представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем
№ 2367507/14.08.2015 г. и на основание договор за цесия от 16.11.2010 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК
- 29.08.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 110.35 лева за
договорна лихва за периода от 21.09.2015 г. до 11.01.2016 г., сумата от 778.78
лева за неустойка за периода от 21.09.2015 г. до 11.01.2016 г.; сумата от 9.00
лева за такса и разходи за събиране на кредита и обезщетение за забава в размер
на 275.59 лева за периода от 22.09.2015 г. до 29.08.2017 г., за които вземания
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 59428/2017г. на
СРС, II ГО, 74
състав.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „А.з.с.н.в.“
ЕАД, в която същото се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. В жалбата
се излагат съображения, че неправилно е прието от съда, че ищецът не е провел
пълно и главно доказване, че със сключения договор за цесия процесното вземане
ме у било прехвърлено. В тази връзка се сочи, че вземането, произтича от
сключен договор за кредит на 14.08.2015 г. между „И.А.М.” АД и К.Е., като
същото е прехвърлено на цесионера с Приложение 1 от 01.09.2016 г. В предмета на
Рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010
г., страните са се споразумели, че ще прехвърлят ликвидни и изискуеми вземания,
които ще бъдат индивидуализирани с Приложение № 1, което е неразделна част от
договора, като същото има силата и значението на Допълнително споразумение,
поради което и предвид наличието на всички тези условия се излага, че е налице
действителност на сключения договор за цесия. Поддържа се, че в представения
препис извлечение от Приложение № 1 към договора за цесия са отразени параметрите
на прехвърленото вземане като разликата в общия размер на дълга по приложението
и цената на иска в исковата молба произтича от начисленото обезщетение за
забава за периода от датата на цесията до датата на подаване на заявлението, поради
което е неправилен извода за липсата на идентичност между прехвърлените
вземания и претендираните такива.
В
жалбата се излага, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищцовото
дружество не е доказало съобщаването на цесията на длъжника. В тази връзка се
позовава на практика на ВКС, съгласно която когато ответникът не бъде намерен
на установения по делото адрес, съобщението бъде надлежно връчено по реда на
чл. 47, ал. 1 ГПК и в исковото производство безспорно се установи, че
задължението на ответника, произтичащо от посочения договор за паричен заем, не
е погасено, то следва да се приеме, че получаването на уведомлението за
извършена цесия лично от длъжника е ирелевантно за основателността на
предявените искове. Длъжникът може да възрази за липсата на уведомяване за
извършена цесия само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението. Поддържа се, че получаването на уведомлението в рамките на
съдебното производство не може да бъде игнорирано, в който смисъл е и съдебната
практика на ВКС. Счита, че извод за противното не може да се направи единствено
от обстоятелството, че не ответникът лично, а особеният му представител е
получил исковата молба и приложенията към нея, включително уведомлението за
цесията. В тази връзка се излага, че особеният представител може да извършва
широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично
пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. същият е надлежен адресат на всички твърдения, наведени от ищеца с исковата молба,
включително такива за извършена цесия.
Жалбоподателят
излага, че неправилно СРС е приел, че претендираната неустойка е нищожна, като противоречаща
на морала и поради това, че излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Поддържа, че уговорената неустойка не е
нищожна, тъй като не противоречи на общоприетите принципи за справедливост и не
излиза извън функционалните й предели. Излага се, че е неправилен и извода на съда,
че претендираната такса за разходи не е такса, а прикрива истинската цел на
клаузата да служи за обезщетение за вреди от забава.
Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното решение като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да
уважи предявения иск. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата
страна К.Д.Е. /ответник по иска/ е депозирала отговор на въззивната жалба, чрез
назначения му от съда особен представител адв. Д., в който същата се оспорва като
неоснователна. В тази връзка се излага, че е налице нищожност на договора за
цесия, както поради неопределеност на прехвърленото вземане, така и на насрещната
престация, а липсата на предмет е основание за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Поддържа се, че освен, че договорът за цесия и приложенията към него са
недостоверни и неавтентични, липсва и уведомление за цесията по чл. 99 ЗЗД. Счита
за неправилни твърденията на жалбоподателя, че уведомлението е валидно връчено
на особения представител по делото като в тази връзка правилно и
законосъобразно е прието от СРС, че особеният представител има право да
извършва единствено съдопроизводствени действия. Излага се, че претендираните
такси и неустойки противоречат на закона и добрите нрави.
В
тази връзка счита, че първоинстанционното решение като правилно, обосновано и законосъобразно
следва да бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба срещу него следва да се остави
без уважение като неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът К.Д.Е. дължи на ищеца „А.з.с.н.в.“
ЕАД сумата от 1561.26 лева, представляваща незаплатена главница по договор за
паричен заем № 2367507 от 14.08.2015 г. и на основание договор за цесия от
16.11.2010г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на заявлението
- 29.08.2017г. до окончателното й изплащане; сумата от 110.35 лева - договорна
лихва за периода от 21.09.2015 г. до 11.01.2016 г., сумата от 778.78 лева -
неустойка за периода от 21.09.2015 г. до 11.01.2016 г.; сумата от 9.00 лева за
такса и разходи за събиране на кредита и обезщетение за забава в размер на
275.59 лв. за периода от 22.09.2015 г. до 29.08.2017 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 59428/2017г. на
СРС, 74 състав.
В
исковата молба ищецът „А.з.с.н.в.“ АД излага, че между „И.А.М.“ АД, в
качеството му на кредитор и К.Д.Е., в качеството му на кредитополучател е
сключен Договор за паричен заем № 2367507 от 14.08.2015 г., по силата на който
е отпуснал на ответника паричен заем в размер на 1900 лв., а ответникът се е
задължил да върне сумата до 11.01.2016 г., заедно с договорената
възнаградителна лихва, като лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и
е посочен в него. Общата стойност на плащанията по договора за кредит е в
размер на 2064,93 лв., а размерът на договорената лихва е 164,93 лв. В договора
било уговорено, че при забава в плащането на погасителна вноска повече от 30
календарни дни, заемателят дължи на заемодателя такса разходи в размер на 9 лв.,
която е дължима за всеки следващ период на забава в плащането повече от 30 дни,
като всички начислени разходи за събиране на просрочените погасителни вноски не
може да надхвърлят 45 лв., поради което на длъжника е начислена такса разходи
45 лв. Твърди се, че съгласно клаузите на договора ответникът се е задължил в
3-дневен срок от подписване на договора да предостави на заемодателя
обезпечение на задълженията му по договора: две физически лица - поръчители,
което същият не е сторил, поради което му е начислена неустойка за неизпълнение
в размер на 989,52 лева. Поддържа се, че ответникът не е изплатил изцяло
дължимите от него суми по договора за паричен заем.
На
01.09.2016 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между „А.з.с.н.в.“ АД и „И.А.М.“
АД, с което вземането е прехвърлено.
Ответникът
К.Д.Е., чрез назначения му особен представител адв. Д.е депозирал в срок
отговор на исковата молба, в който се оспорват предявените искове. Оспорват се
изцяло представените към исковата молба документи, като частни диспозитивни и
неавтентични документи без достоверно съдържание и дата. Оспорва се като
нищожен и процесният Рамков договор за цесия от 16.11.2010 г., поради което се
излага, че ищецът не е правно легитимиран да предяви иска. Поддържа се, че
липсват валидни доказателства за съобщаване на цесията на длъжника, доколкото
връчването на преписите от исковата молба с нотификационното съобщение не може
да се счита за лично връчване и надлежно уведомеване на цедирания длъжник.
Поддържа се, че е налице и съществено разминаване между посочените суми в
представения на съда договор за паричен заем и тези, претендирани в заповедното
производство.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.
При
извършената служебна проверка въззивният съд приема, че обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на постановеното
решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението е и правилно, като въззивният съд споделя
напълно изложеното в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалбата следва
да се добави следното:
Настоящият съдебен състав намира за
необходимо първо да разгледа оплакването във въззивната жалба относно активната
легитимация на въззиваемото дружество „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Същата се извлича по
делото от твърдяното му качество на цесионер, което според твърденията на
дружеството е възникнало в резултат на прехвърляне на вземането на „И.А.М.“ АД
срещу длъжника К.Д.Е. с Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г.
Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може прехвърлянето на едно вземане (ако то съществува)
да бъде противопоставено на длъжника по същото са необходими две условия -
договор за прехвърляне на вземането и съобщаване за прехвърлянето от
първоначалния кредитор (цедента) на длъжника.
От
ангажираните по делото доказателства се установи, че между „И.А.М.“ АД, като
заемодател и К.Д.Е., като заемател е сключен договор за паричен заем №
2367507/14.08.2015 г., по силата на който заемодателят се е задължил да
предостави на заемателя сумата от 1900 лева, която същият се е задължил да
върне съгласно условията на сключения договор.
По
делото се установява, че по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. „И.А.М.“ АД, т.е. заемодателят е
прехвърлил н. „А.з.с.н.в.“ ООД ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от
договори за потребителски кредит, сключени с лица, които не изпълняват
задълженията си по тях по Приложение № 1 към договора. По делото е представен
препис-извлечение от Приложение №1/01.09.2016г. към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД, от 16.11.2010г.,
видно от което договорът за заем № 2367507 фигурира на отделен ред № 117 в
същото.
В
тази връзка, на първо място следва да се посочи, че по делото е представена
единствено извадка от Приложение № 1. Същото не е приложено в цялост, като в него
са заличени данните с изключение на тези, които се отнасят до вземането под №
117, а доказателствената тежест да установи предмета на
договора за цесия е била на ищеца /във въззивната жалба не са наведени
оплаквания за допуснати от СРС нарушения във връзка с доклада по делото по чл.
146 ГПК/. Като израз на прогласеното в чл. 6 от действащия ГПК
диспозитивно начало в исковия процес, всяка страна поначало следва да е активна
при доказване на фактите, на които основава своите искания или възражения /чл.
154, ал. 1 ГПК/, за което следва да направи нарочно
доказателствено искане /чл. 156, ал. 1 ГПК/.
На
следващо място СГС приема, че ищецът не е установил и с други доказателствени
средства предметът на договора за прехвърляне на вземания. Такова доказателство
не съставлява уведомлението до ответника, тъй като същото има характера на
едностранно волеизявление с адресат /а договорът за цесия изисква съгласие на
цецента и цесионера/. Освен това в него не се съдържа индивидуализация на
цедираните вземания по вид /основание/ и размер, а и прави впечатление, че
сумата, посочена в уведомителното писмо, не е идентична със сбора от сумите,
които се претендират в настоящото производство.
Настоящият
състав намира, че единствено въз основа на представеното по делото
фрагментарно, неприложено в цялост и с направени в него изтривания Приложение №
1/01.09.2016г. не би могло да се направи обоснован извод, че „И.А.М.“ АД е
прехвърлил в полза на ищеца претендираните вземания. Дори да се приеме, че
Приложение № 1/01.09.2016 г. е неразделна част от процесния договор за цесия,
съдът изрично е възложил в тежест на ищеца да установи при условията на пълно и
главно доказване, че спрямо ответника към момента на сключване на договора за
цесия е било налице изискуемо вземане по договора за заем в претендираните размери
по главницата и лихвите. В тази връзка следва да се посочи, че независимо от
направеното оспорване от ответната страна в отговора, че по делото не са представени
никакви доказателства за заплащане на процесната сума на ответника /т.е. за
реалното усвояване на сумата/, както и за осъществени плащания по договора за
заем, въпреки това, от ищцовата страна, чиято е доказателствената тежест за
това не са ангажирани никакви доказателства за установяване на посочените факти.
Следователно, по делото липсват каквито и да е данни за съществуването на
вземания по договора за кредит и за техния размер.
Настоящият
съдебен състав споделя изложения от първоинстанционния съд довод, че
представянето единствено на извадка от документ, на който страната основава
вземането си е допълнителна индиция за приложението на чл. 178, ал. 2 от ГПК,
което е индикация за съда за евентуално скриване на неизгодни за страната
факти, доколкото същата предоставя избирателно възможността писменото
доказателствено средства да бъде преценено в цялост, включително и с оглед
останалите събрани по делото доказателствени средства. Правилен е и извода на
съда, че дори и от ответника да не е било оспорено съществуването на
първообразния документ /оригинала/ на приложение № Д-16-00175-1 от 01.09.2016
г., както и че съдържанието на препис-извлечението не съответства на това на
оригинала и дори да не е направил искане по чл. 183, изр. 1 ГПК – за представянето
на официално заверен препис от него, то следва да бъде занижена
доказателствената стойност на представеното по делото Приложение № 1. Това е
така, тъй като по своето правно естество посоченият документ има характер на
частен документ по чл. 180 ГПК, който не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който
случай има силата на извънсъдебно признание. Действително, това не означава, че
частният свидетелстващ документ няма никаква доказателствена стойност, като
същата се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички
обстоятелства по делото. Следва да се посочи, че писмените доказателства следва
да се преценяват съобразно с изискванията за доказателственото им значение, установени
в чл. 178 – 180 ГПК. Ако в един писмен документ са направени различни поправки:
зачерквания, прибавяне на текст, поправяне на текст, заличаване на текст и пр.,
без изрична уговорка от издателите, че това е извършено по общо съгласие,
възниква несигурност относно действителната им воля. Кога те са подписали
документа – след нанасянето на поправките или преди това, респ. дали са
съгласни с тях или не, е фактически въпрос за автентичността на документа,
обуславящ неговата доказателствена сила, който следва да бъде решен от съда.
Неговото вътрешно убеждение се формира въз основа на всички доказателства по
делото, включително и свидетелски показания – чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК. Ето
защо и при съобразяване на обстоятелството, че по делото не са сочени и не са
събрани други доказателства, а дължимостта на процесните вземания е оспорена от
ответната страна е правилен изводът на съда, че твърденият факт не се е
осъществил пълно и главно в обективната действителност, поради което не би
могло да се приеме, че Приложение № 1/01.09.2016 г. съставлява допълнително споразумение
към договора за цесия и че с него в полза на ищеца са прехвърлени
претендираните вземания.
Съдът
намира за неоснователни наведените доводи във въззивната жалба, че в отговора
на исковата молба не са били наведени възражения, свързани с доказателствената
сила на Приложение № 1 към договора за цесия, поради което и съдът не може да
основава решението си на обстоятелство, което ответникът не е заявил като
възражение срещу иска в отговора на исковата молба. Това е така, тъй като с
отговора на исковата молба от ответната страна са оспорени изцяло представените
като доказателства към исковата молба документи, като частни диспозитивни и неавтентични документи без достоверно
съдържание и дата, в т.ч. е оспорен като нищожен и Рамковия договор за цесия от
16.11.2010 г. Независимо от това, само за пълнота на изложението следва да се
посочи, че изрично от съда в мотивите на първоинстанционното решение е изложено,
че посочените съображения не са решаващи за изхода на спора. Решаващото
съображение на съда, за да отхвърли предявените искове е приетото от съда, че
по делото не е доказано нотификационното съобщение по чл. 99, ал. 4 ЗЗД да е
връчено на самия цедиран длъжник или на негов упълномощен представител, като в
производството по делото същият е представляван от особен представител, поради
което спрямо ответника не може да се приеме, че е уведомен за извършената цесия
в хода на производството.
Съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може прехвърлянето на едно вземане да
бъде противопоставено на длъжника и следователно да има действие по отношение
на него е необходимо да е налице и втората предпоставка, а именно прехвърлянето
на вземания трябва да му е съобщено от първоначалния кредитор.
Непротиворечива
е съдебната практика, че съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е
съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за
действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено от
цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от който цесионерът е
материалноправно легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл.
99, ал. 4 ЗЗД е момента, от който цесията поражда действие спрямо длъжника -
датата на уведомлението до длъжника, извършено от цедента. Ако към исковата
молба по иск на цесионера срещу длъжника е приложено уведомление на цедента до
длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с
връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде
съобразено от съда, като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. /в този см. Решение №
123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 3/16.04.2014
г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 137 от 02.06.2015 г. по
гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д.
№ 2639/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/.
Спорът
пред настоящата инстанция, определен от наведените с въззивната жалба оплаквания
е концентриран върху това дали цесията е породила действие по отношение на
ответника - длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД
императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за
него ефект.
В
процесния случай по делото е представено пълномощно, по силата на което цедента
е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.
99, ал. 3 ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на
договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От друга
страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване
на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и
когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към
исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното
вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във висящия процес,
извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника следва да се
съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на цесионера срещу
длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а и по аргумент за
по-силното основание, извършеното в процесния случай упълномощаване на
цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника, представлява друг валиден
начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е постановената от ВКС по реда
на чл. 290 ГПК практика, обективирана в решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. на II т.о., решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на II
т.о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т.о.
В
настоящия случай обаче, съдът приема, че приложеното към исковата молба на
ищеца - цесионер уведомление за извършена цесия не е достигнало до ответника с
връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея на назначения на
ответника по делото особен представител адв. В.Д.. Безспорно същото е връчено
на адв. Д., в качеството й на назначен особен представител на ответника по
делото по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. В случая връчването на уведомлението за
цесията, като приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск
за изпълнение на цедираното вземане на ответника, чрез назначения му от съда
особен представител по делото, не съставлява надлежно съобщаване на цесията
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането да е
породило действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съдът
приема, че в процесния случай ответникът по делото не е надлежно уведомен за
извършената цесия, тъй като съобщението за това е достигнало до знанието
единствено на неговия особен представител адв. Д., като тук аргументите се
черпят от особената фигура на особения представител, назначен по реда на чл.
47, ал. 6 от ГПК. В съдебно производство, в което на ответника - длъжник е
назначен особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, длъжникът не се
представлява от надлежно упълномощен от него адвокат - пълномощник, който би
могъл да доведе до знанието на ответника всички относими към спорното право
факти, включително знанието за извършената цесия. Връчването на уведомлението
за цесия на особен представител на ответника по делото не би могло да се
приравни, нито на връчване на ответника /поради невъзможност за извършване на
фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до
знанието на длъжника за цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл
да извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се
предполага. Представителната власт на особения представител спрямо ответника по
делото, произтича от акт на съда, с който е назначен същия, като приложение
намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК, която се свързва с
общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК - /в този см. и мотивите на т. 6 на ТР № 6
от 06.11.20013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС/, която представителна
власт е ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 от ГПК, което води до извода, че
особеният представител на ответника по делото не притежава пасивна
представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в материалното
правоотношение.
Във
връзка с изложеното следва да се направи извод, че особеният представител има
правата на процесуален представител на страната, но не упълномощен от нея, а
назначен от съда и то единствено с цел защита по делото. Той не може да приема
други волеизявления от името на представлявания от него. Приемането на
обратната теза би означавало да се позволи на особения представител, назначен
за целите на съдебното производство, да замества представляваното от него лице
като генерален пълномощник, а не това е целта на института на представителството
в процеса по чл. 47, ал. 6 ГПК.
По
изложените съображения и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай
цесията на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не е породила своето действие спрямо
длъжника, въззивният съд намира, че ищецът не е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника. С оглед на което, предявените
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, от ЗЗД, във
вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни
и недоказани.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд досежно
нищожността на уговорената неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение и такса за разходи за извънсъдебно събиране на
вземанията, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
СРС.
Поради
съвпадане на изводите на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По
разноските:
При
този изход, разноски за въззивното производство се следват само на въззиваемата
страна – ответник по делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доколкото, същият
не е направил искане за присъждането им поради неучастието си по делото,
разноски не следва да му се присъждат.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 152081 от
26.06.2019 г., постановено по гр. д. № 19846/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 74
състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно
чл. 280, ал. 3 т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.