№ 726
гр. Варна , 15.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на тридесет
и първи март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Галина Чавдарова
Тони Кръстев
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20213100500288 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. Д. Д. срещу решение № 261436/27.11.2020 г.,
постановено по гр.дело № 2335/2020 г. по описа на РС – Варна, с което е отхвърлен
предявеният от П. Д. Д. срещу „Водоснабдяване и канализация Варна” ООД иск за
признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи
претендираните от ответника суми както следва: сумата от 794,14 лв., представляваща
остатък от главница, дължима по партида с аб. номер 1152012 за периода 10.12.2005г. до
23.10.2014г.; сумата от 601,60 лева, представляваща остатък от лихва за забава върху
главницата за периода 19.02.2006г. - 23.10.2014г.; законна лихва върху главницата от датата
на депозиране на заявлението в съда 28.10.2014г. до окончателното изплащане на
задължението; 263,41 лева, присъдени съдебно-деловодни разноски, поради погасено по
давност право на принудително изпълнение на вземането по Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист издадени по ч.гр.д. № 13490 по
описа за 2014г. на Варненски районен съд, предмет на образувано изпълнително дело №
1651 по описа за 2019г. на ЧСИ Ивета-Луис Ернандес, на основание чл. 439 вр. чл. 124, ал. 1
ГПК.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно поради противоречие с
материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Жалбоподателят счита, че съдът неправилно е приел, че присъединяването на 18.10.2016 г.
по изп. д. № 1083/2016 на ЧСИ З. Димитров на държавата като кредитор е довело до
1
прекъсване на давността, тъй като държавата е присъединен по право взискател във всяко
изпълнително производство, независимо от това дали съдебният изпълнител е издал
постановление за присъединяването и. Настоява, че от образуване на изпълнителното дело
́
на 14.09.2016 г. в продължение на повече от две години не са извършвани каквито и да било
изпълнителни действия, поради което на 14.09.2018 г. изпълнителното дело е прекратено по
силата на закона. Прави извод, че с изтичане на тригодишна давност – на 14.09.2019 г.,
правото на ответното дружество да събира вземането си по принудителен ред е погасено.
Отправя до съда искане за отмяна на обжалваното решение, уважаване на иска и
присъждане на разноски.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна е подала отговор, с който оспорва
жалбата. Възразява, че моментът на присъединяване на държавата като взискател е
моментът на разпореждането на това изпълнително действие от съдебния изпълнител и че
при всяко присъединявана на кредитор това действие прекъсва давността. Поддържа, че на
осн. чл. 117, ал. 2 от ЗЗД следва да се приложи общата петгодишна давност, тъй като
вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Отправя до съда искане за
потвърждаване на решението на ВРС и присъждане на разноски.
Постъпилата въззивна жалба е редовна и отговаря на изискванията на чл. 260 от ГПК
– подадена е от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и съдържа останалите
необходими приложения, вкл. доказателства за платена държавна такса.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода
на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, а и се установява от материалите по делото, че по
заявление на ответното дружество по ч.гр.д. № 13490/2014г. по описа на ВРС e издадена
заповед по чл. 410 ГПК , като на 28.11.2014 г. е издаден изпълнителен лист, с който ищцата
П.Д. е осъдена заедно с П.Д.М. да заплати на "Водоснабдяване и канализация Варна” ООД
сумата 2470,27 лв., представляваща ползвани, но незаплатени ВиК услуги по партида с
аб.номер 1152012 за периода 25.11.2003 г. до 23.10.2014г.; сумата от 1180,78 лева,
представляваща лихва за забава за същия период, ведно със законна лихва върху главницата,
считано от подаването на заявлението в съда – 28.10.2014 г. до окончателното изплащане на
сумата и 263,41 лева разноски по делото.
2
По молба на "Водоснабдяване и канализация Варна” ООД от 14.09.2016 г. било
образувано изпълнително дело № 1083/2016 г. по описа на ЧСИ Захари Димитров. Видно от
молбата за образуване на изпълнително дело взискателят е насочил изпълнението върху
недвижим имот в гр. Варна, собственост на длъжниците. Впоследствие, на 30.09.2016 г.,
взискателят е възложил на ЧСИ да проучи имущественото състояние на длъжниците и сам
да избере изпълнителен способ. На 06.10.2016 г. е връчена покана за доброволно изпълнение
на длъжницата П. Д.. На 18.10.2016 г. като взискател по делото е присъединена държавата.
С протокол от 01.02.2019 г. по молба на взискателя делото е изпратено на ЧСИ Ивета-Луис
Ернандес, при която същото е заведено под номер 377/2019 г. На 26.06.2019 г. е издадено
постановление за прекратяване на изп. дело № 377/2019 г. По цитираните дела не са
предприемани изпълнителни действия освен проучване на имущественото състояние на
длъжниците.
По същия изпълнителен лист на 27.09.2019 г. било образувано ново изпълнително
дело № 1651/2019 г. по описа на ЧСИ Ивета-Луис Ернандес, по което са извършени
следните изпълнителни действия:
На 16.10.2019 г. са изпратени запорни съобщения до ОД на МВР Варна, СПП /за
запор на МПС собственост на длъжника/, връчено на 25.20.2019г., до ТП НОИ – Варна
/върху вземането на длъжника за пенсия/ - връчено на 24.10.2019 г., до Банка ДСК ЕАД,
връчено на 28.10.2019 г. и ЦКБ АД, връчено на 28.10.2019 г.
По делото е представен и споразумителен протокол от 13.04.2016 г., подписан от П.Д.
относно задълженията, за които е издаден ИЛ по ч.гр.д. № 13490/2014г. на ВРС, с което
дългът е разсрочен на 9 вноски по 214 лв. В протокола е посочен като страна П.Д.М., но не
и ищцата П.Д..
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с пр. осн. чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 от
ГПК. Цитираната норма предвижда възможността длъжникът да оспори с иск изпълнението
срещу него, като претенцията му може да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. С оглед на това и предвид въведеният с исковата претенция и поддържан във
въззивната жалба довод за погасяване вземането по давност, следва да се приеме, че ищецът
се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на изпълнителното
основание, което обуславя допустимост на защитата по чл. 439 ГПК.
На първо място следва да се отбележи, че погасителната давност за процесното
вземане не е 3 години на основание чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, както поддържа ищцата, а пет
години и започва да тече от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение –
14.11.2014 г.
3
Действително, съгласно разпоредбата на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД вземанията за наем, за
лихви и за други периодични плащания, каквито са плащанията към доставчиците на
комунални услуги, се погасяват с тригодишна давност, но след влизане в сила на издадената
заповед за незабавно изпълнение по отношение на процесното парично задължение следва
да бъде приложена общата петгодишна давност. Влязлата в сила заповед за изпълнение
поражда сходни правни последици на влязлото в сила съдебно решение, т.е. тя се ползва с
аналогично на силата на пресъдено нещо (СПН) материално- и процесуалноправно действие
и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение (Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., ГК). Затова длъжникът не може да релевира
възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439
ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен
правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира
приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет
години (а не три години, както счита жалбоподателката).
При това положение петгодишният давностен срок изтича на 14.11.2019 г., освен ако
не е бил спрян или прекъснат.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за загубило сила и
отменено Постановление № 3 от 18. ХІ. 1980 г. на Пленума на ВС, според което погасителна
давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането, съгласно чл. 115 б. "ж" от ЗЗД. С това тълкувателно решение е
прието, че в изпълнителния процес давност тече, но от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие давността се прекъсва и започва да
тече нова погасителна давност.
Съставът на въззивния съд не споделя извода на ВРС, че с присъединяването на
държавата, като кредитор по изпълнително дело № 1083/2016г. на 18.10.2016г. е прекъсната
давността на вземането. В гражданското право давността е правна последица на
бездействието на кредитора. Присъединяването на взискател по изпълнително дело прекъсва
давността само срещу този взискател, а не и срещу други кредитори на длъжника, в т.ч. и
такива, които са взискатели по същото изпълнително дело. Това следва и от разясненията,
дадени в т. 10 от ТР № 2/26. VІ. 2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно които прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ, в т.ч. „присъединяването на кредитора“, а не на
кредитор въобще.
Изводът на въззивника, че от образуване на изпълнителното дело на 14.09.2016 г. в
продължение на повече от две години не са извършвани каквито и да било изпълнителни
действия, поради което на 14.09.2018 г. изпълнителното дело е прекратено по силата на
закона, е правилен, но перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността.
4
Представеното от ответника споразумение от 13.04.2016 г. не съставлява признание
на задължението от ищцата П.Д., тъй като последната не е страна по него, респ. не е годно
да прекъсне давността.
В случая е от значение дали преди 14.11.2019 г. са предприети изпълнителни
способи, които са прекъснали давността. Такива изпълнителни способи, годни да прекъснат
давността, са наложените запори по изпълнително дело № 1651/2019г. по описа на ЧСИ
Ивета-Луис Ернандес чрез запорни съобщения, изпратени на 16.10.2019 г. – до ОД на МВР
Варна /запор на МПС собственост на длъжника/, връчено на 25.10.2019 г., до ТП НОИ –
Варна /върху вземането на длъжника за пенсия/ - връчено на 24.10.2019 г., до Банка ДСК
ЕАД, връчено на 28.10.2019 г. и до ЦКБ АД, връчено на 28.10.2019 г. Това важи както за
запора, наложени върху притежаваното от ищцата МПС, така и по отношение на запорите
върху банковите сметки, доколкото съгласно разрешението дадено в т.5 на ТР № 3 от
08.06.2017г. по т.дело 3/2015г., ОСГТК дори самото изпращане на запорно съобщение до
банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1
ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по
налагане на запор.
Следователно последното валидно действие по събиране на вземането е от 16.10.2019
г. и същото е породило предвидения в чл.116 б. „в“ ЗЗД ефект на прекъсване на давността,
която към този момент не е била изтекла. От тази дата е за почнала да тече нова петгодишна
давност, която и към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната
инстанция не е изтекла.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предявеният отрицателен установителен
иск, с който ищцата претендира да бъде призната недължимостта на процесното вземане на
ответника към нея, поради изтекла погасителна давност, е неоснователен. До същия извод е
достигнал и ВРС, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят
следва да заплати на въззиваемата страна деловодни разноски пред настоящата инстанция в
размер на 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран Варненският окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261436/27.11.2020 г., постановено по гр.дело №
2335/2020 г. по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА П. Д. Д., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Водоснабдяване и
канализация - Варна” ООД, ЕИК ********* съдебно-деловодни разноски в размер на 100
лева юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК.
5
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал. 3 от ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6