№
гр. Варна, 24 април 2019 година.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение – първи състав, в открито съдебно заседание проведено на осми април
февруари две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА
ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа докладваното от съдия Красимир
Василев, в.гр.дело № 401 по описа за
2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е въззивно и е образувано по
въззивна жалба на „ЕР СИ ЕМ - Варна“,
ЕООД, ЕИК *********, чрез адв.З. против Решение № 93 от 09.01.2019 година,
постановено по гр.дело № 11 221/2018 година, по описа на ВРС, в частта, с
която не е било уважено възражението за прихващане направено от ответника на сумите дължими от „Ер Си Ем – Варна“ ЕООД на А.Д.,
а именно: сумата от 3 626.83 лева, представляваща сбор от неплатени нетни
трудови възнаграждения дължими за месеците – април, май, юни, август, октомври,
ноември и декември 2017 г. и за месеците януари, февруари, март, април, май и
юни 2018 г.; сумата от 531,09 лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск от 14 работни дни през 2017 година и 9 работни дни през
2018 година; сумата от 152.60 лева, представляваща сбор от обезщетения за
забавено плащане на трудовото възнаграждение за периода 31.05.2017 г. до
05.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на завеждане на иска /23.07.2018 г./, със сумата дължима от А.Д. ***
ЕООД в размер на 7 820.29 лева,
представяща непредадена от нея касова наличност към 10.03.2017 г., както и се
обжалва решението в частта за разноските, присъдени в тежест на ответника.
В жалбата се сочи, че съдът не е отчел наличните по
делото доказателства и на тази база е постановил неправилно решение.Излага се конкретно,
че от представената по делото Съдебно счетоводна експертиза е станало ясно, че
касовата наличност е била именно тази, която е претендирало въззивното
дружество.Отправено е искане атакувания съдебен акт да бъде отменен, като се
уважи възражението за прихващане.
В срока по чл.264 от ГПК по делото е постъпил
отговор от страна на адв.Т., като процесуален представител на А.П.Д., с които
се настоява съдът да потвърди решението, като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание пред ВОС, въззивното дружество
е редовно призовано, не се представлява.С писмена молба адв.З., моли ход на
делото да се даде в негово отсъствие и се уважи въззивната жалба.
Въззиваемата страна, в лицето на А.П.Д., редовно
призована, също не се явява, не се представлява.Тя също моли ход на делото да
се даде в нейно отсъствие; заявява, че оспорва въззивната жалба и моли съдът да
потвърди решението.
За да се произнесе по спора, като се запозна с
материалите по делото и застъпените от страните становища, ВОС намери за
установено следното:
Пред първата съдебна инстанция съдебното
производство е било образувано по искови претенции на А.П.Д., ЕГН ********** ***
ЕООД, ЕИК ********* за осъждане ответното дружество да заплати на ищеца сумата
от 3 626.83 лева /три хиляди шестотин двадесет и шест и осемдесет и
три/, представляваща сбор от неизплатени нетни трудови възнаграждения,
дължими за месеците- април, май, юни, август, октомври, ноември и декември
2017г. и за месеците януари, февруари, март, април, май и юни 2018г., на осн. чл. 128, т.2 КТ; сумата от 152.60 /сто петдесет и два и
шестдесет/лева представляваща сбор от обезщетения за забавено изпълнение на
задълженията за трудово възнаграждение за периода от първия ден, следващ падежа
на задължението до 05.07.2018г., на осн. чл. 128, т.2 КТ вр.чл. 86 от ЗЗД;
сумата от 531.03 /петстотин тридесет и един и нула три/ лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 14 работни
дни през 2017 година и за 9 работни дни през 2018 година, на чл. 224, ал.2 КТ,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от дата на завеждане на
искова молба - 23.07.2018 година до окончателното изплащане на задълженията.Твърденията
в молбата са следните: ищцата излага, че на базата на трудов договор между
страните е възникнало правоотношение, по силата на което П. е заемала
длъжността „Офис сътрудник“. Тя сочи, че за периода 18.04.2017г. до 31.12.2017г.
е следвало да получава заплата в размер на 460 лева, а от 01.01.2018 година до
21.06.2018 година – сумата от 510 лева. Ищцата прилага доказателства, че
Договора е бил прекратен на 21.06.2018 година, като по време на престоя си във
въззивното дружество не е получавала заплата.Сочи, че то дължи мораторна лихва,
както и обезщетение за неизползван платен отпуск, както следва: 14 работни дни
през 2017 година и за 9 работни дни през 2018 година.
Ответното дружество е оспорило исковете, като
представителя му е заявил пред ВРС, че претенциите са продиктувани от
разпадането на брачния съюз между П. и Управителя на въззивното дружество, като
в условия на евентуалност се прави възражение за прихващане със вземане на
ответника спрямо ищцата А.П.Д. за сумата от 7 820.29 лева /седем хиляди осемстотин и двадесет и двадесет и
девет/, претендирана като обезщетение за вреди от липсваща към 10.03.2017г. касова наличност.
Сочи се още, че ищцата П. е била вписана като
управител на ответника „Ер Си Ем-Варна“ ЕООД до 10.03.2017 година, когато
дружествените дялове са прехвърлени на нейния съпруг и че не е предала
поверената й касова наличност от 7820,29 лева.
От фактическа страна е било установено пред ВРС, и
страните не спорят по това обстоятелство, че е възникнало валидно трудово
правоотношение по трудов
договор № 5 от 18.04.2017 година,
посредством ищцата е заемала длъжността „Офис сътрудник“, при уговорено основно
трудово възнаграждение в размер на 460 лева и допълнително възнаграждение за
трудов стаж в размер на 0.6 % за всяка година трудов стаж. Уговорен е платен
годишен отпуск в размер на 20 дни.
Също е установено, и не е спорно още, че със Заповед №
54 от 21.06.2018 година трудовото правоотношение е прекратено, считано от
21.06.2018г. В заповедта е обективирано изявлението на работодателя за дължимостта
на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 23 дни.
По делото са представени подписана от ищцата ведомост за
заплати за м. юли 2017г. /л.30/ и за м.септември 2017 година.
От изслушаната и неоспорена пред ВРС Съдебно счетоводна
експертиза става ясно, че според ведомостите за заплати възнагражденията за м.
юли и м. септември 2017 година са заплатени. Установено е, че за целия процесен
период данъците и осигуровките върху трудовите възнаграждения за внесени от
работодателя в полза на бюджета. Установява, че за процесния период ищцата не е
ползвала платен годишен отпуск от 23 дни. Установена е касовата наличност в
дружеството към 10.03.2017г.
Не е спорно от представените писмени документи, че А. Д.П. е вписана като управител на ответното
дружество в периода 23.07.2015 година до 10.03.2017 година.
По делото е представен счетоводен баланс на „Ер Си Ем-Варна“ ЕООД към 31.12.2017г., видно от който дружеството
разполага с касова наличност в размер на
156 хил. лева, както и че при прехвърлянето на дяловете, тя е била освободена от отговорност.
Становището на съда е следното:
Както правилно е посочил и ВРС едно от
основните задължения на всеки Работодател в установените срокове, е да начислява във ведомости
за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения
от тях труд; да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа;
да издава при поискване от работника или служителя извлечение от ведомостите за
заплати за изплатените или неизплатените трудови възнаграждения и
обезщетения.Съобразно установената практика на ВКС, когато изпълнението на
задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено
чрез подпис във ведомостта не възникват
никакви съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него
лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и когато основанието за
плащането е посочено изрично в нареждането за банков превод или
разписката.Различен, според ВКС е въпроса, когато в нареждането за банков
превод или разписката не е посочено основанието за плащане, в тежест на
получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на
връщане като дадено без основание. Когато в документа за плащане не е посочено
основанието и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое
задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание
за плащане (т.е. съществуването на повече негови вземания) и погасяването им в
различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД.От
наличните по делото доказателства се установява, че действително между страните
е сключен Трудов договор, по силата на които ищцата е заемала длъжността „Офис
сътрудник“ и че с изключение на месеците юли и септември 2017 година тя не е
получавала заплата.Не са налице доказателства от страна на въззивното
дружество, които да опровергават този извод.Касае се пряко нарушение на
трудовото законодателство, и неизпълнение на соченото по – горе задължение от
страна на Работодателя.Не бе доказано от негова страна нито заплащането в брой,
нито заплащането по банков път, като е манифестирано единствено твърдението, че
ищцата е присвоила счетоводни документи в тази насока и това прави доказването
невъзможно.
Правилно е било отхвърлено и възражението за
т.нар. „Прихващане“, като към мотивите на ВРС може да се добави следното:
На първо място съобразно константната
практика на ВКС - Решение № 295 от 18.06.2012 година на ВКС по гр.
д. № 251/2012 година, IV г. о., ГК, докладчик съдията Б.И. е недопустимо прихващане
срещу вземане за трудово възнаграждение, върху което не се допуска
предварително изпълнение без съгласие на работника. Вземането за трудово
възнаграждение е уредено от процесуалния закон като частично несеквестируемо - чл.
446, ал. 1 от ГПК. Материалният закон забранява да се извършва компенсация
с несеквестируемата част от такова вземане без съгласието на кредитора - чл. 105
от ЗЗД. Съответно е и разрешението, което дава КТ при осъществяване
на ограничената имуществена отговорност на работника. И в този случай
прихващането е допустимо само със секвестируемата част от дължимото на
работника трудово възнаграждение - чл.
210, ал. 4 от КТ. За пълната имуществена отговорност чл. 211
от КТ препраща към общия ред, т.е. и при нейното реализиране важи забраната
за компенсиране без съгласие на кредитора на вземането му за трудово
възнаграждение. Съдебното възражение за прихващане е всъщност искане за
реализиране на пълна имуществена отговорност по съдебен ред, работодателят не е
длъжен да предяви иск, когато може да се брани с възражение. Обаче решението на
съда трябва да бъде съобразено с правилата за несеквестируемостта, към които чл. 105
от ЗЗД препраща. Изводът е валиден и когато работодателят прави възражение
за прихващане не с текущи или бъдещи, а с изискуеми вземания за трудово
възнаграждение на работника. В противен случай би се дало възможност от
собственото си неправомерно поведение (неплащане в срок на дължими заплати) той
да черпи благоприятни последици, изразяващи се в преодоляване на забраната за
компенсиране с такива вземания.Към този аргумент може да се добави и друг – от
наличните по делото доказателства се установява, че до 06.03.2017 година ищцата
е била Управител на дружество, когато е прехвърлила всичките си дялове на П.Г.Д.
– неин съпруг.От приложените на л.55- л.57 писмени доказателства става ясно, че
тя е била освободена от поста Управител без каквито и да било възражения, като
е бил избран нов Управител, в лицето на Д. и нов устав, предвид настъпилите
промени.Никъде в тези документи не се сочи, че тя е следвало да предаде
търсената сума, както и факта, че тя не е предадена.
По смисъла на чл.129 от ТЗ дружественият дял може да
се прехвърля и наследява. Прехвърлянето на дружествения дял от един съдружник
на друг се извършва свободно, а на трети лица - при спазване на изискванията за
приемане на нов съдружник.Това става с нотариално заверени подписи на договора
и се вписва в търговския регистър.Общото събрание от своя страна, съгласно
текста на чл.137 от ТЗ може да изменя и допълва дружествения договор; приема и
изключва съдружници, дава съгласие за прехвърляне
на дружествен дял на нов член; приема годишния отчет и баланса, разпределя
печалбата и взема решение за нейното изплащане; взема решения за намаляване и
увеличаване на капитала; избира управителя, определя възнаграждението му и го
освобождава от отговорност; взема решения за откриване и закриване на клонове и
участие в други дружества; взема решения за придобиване и отчуждаване на
недвижими имоти и вещни права върху тях; взема решения за предявяване искове на
дружеството срещу управителя или контрольора и назначава представител за водене
на процеси срещу тях; взема решение за
допълнителни парични вноски.Няма данни до момента и съгласно текста на чл.142
ал.2 от ТЗ /приблизително две години след прехвърлянето/ новия Управител на
дружеството да е приел същото със забележка и / или възражение, от което да е
видно, че търсената сума не е предоставена.Напротив – той е поел изцяло
функциите си, без да е потърсил
отговорност от продавача, в случая ищцата.Ето защо, ВОС намира, че
решението се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По
възражението за прекомерност:
В писмената си
молба до ВОС процесуалния представител на въззивното дружество е направил
възражение за прекомерност по отношение възнаграждението на процесуалния представител на въззиваемата
страна.Установява се от материалите по делото, че същото е в размер на 700
(седемстотин) лева (вж.л.28).За да се произнесе по спора ВОС намери, че следва
да изходи от нормата на чл.7 ал.2 т.2 от Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения, която в конкретния случай предвижда, че при
интерес над 1 000 лв. до 5 000 лева
се дължи хонорар от 300 лв. + 7 % за горницата над 1 000 лева – или
изчислено на тази база възнаграждението се определя като сума в размер на
531.73 лева.Следва да се отбележи, че по делото процесуалния представител на
въззиваемия е изготвил отговор, но и че съдебното заседание е било еднократно,
при това без наличието на правна или фактическа сложност.При това положение
неговия труд, и с оглед направеното възражение следва да се редуцира именно по
указания по – горе начин, като бъде намален адв.хонорар от 700 лева на 531.73
лева.
На основание
изложеното, ВОС,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 93 от
09.01.2019 година, постановено по гр.дело № 11 221/2018 година, по описа
на ВРС, в частта, с която не е било
уважено възражението за прихващане направено
от ответника на сумите дължими от „Ер Си Ем – Варна“ ЕООД на А.Д., а именно:
сумата от 3 626.83 лева, представляваща сбор от неплатени нетни трудови
възнаграждения дължими за месеците – април, май, юни, август, октомври, ноември
и декември 2017 г. и за месеците януари, февруари, март, април, май и юни 2018
г.; сумата от 531.09 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 14 работни дни през 2017 година и 9 работни дни през 2018
година; сумата от 152.60 лева, представляваща сбор от обезщетения за забавено
плащане на трудовото възнаграждение за периода 31.05.2017 г. до
05.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на завеждане на иска /23.07.2018 г./, със сумата дължима от А.Д. ***
ЕООД в размер на 7 820.29 лева,
представяща непредадена от нея касова наличност към 10.03.2017 година.
ОСЪЖДА „Ер Си Ем-Варна“
ЕООД, ЕИК ********* да заплати в полза на А.П.Д., ЕГН ********** сумата от 531.73 /петстотин тридесет и един и седемдесет и
три/ лева представляваща сторените по делото
разноски за адвокатско възнаграждение – пред ВОС, на осн.чл. 78, ал.1 ГПК.
В останалата му част решението е влязло в сила.
Решението подлежи
на обжалване пред състав на Върховен Касационен съд на Р България, в
едномесечен срок от връчването му на страните, на основанията, посочени в
чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: