№ 384
гр. София, 24.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000503049 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С Решение № 261275/12.04.2022 г., постановено по гр.д. № 4204/2020 г.
по описа на СГС, І-15 състав, допълнено, в частта за разноските, с Решение
(определение по своята правна същност) № 262751/19.08.2022 г.,
първоинстанционният съд е признал за установено по предявения иск от Р. И.
Р. срещу Е. И. Р., че саморъчно завещание от 22.09.1992 г. на И. Р. Р. е
нищожно на основание чл. 42, б.“б”, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН.
С решението си съдът е отхвърлил предявените искове от Р. И. Р. срещу
Е. И. Р. за установяване между страните, че саморъчно завещание от
23.12.2003 г. на С. И. Р. е нищожно на основание чл. 42 б. “а” ЗН - не е
написано и подписано от С. И. Р. и подписът не следва завещателните
разпореждания, за унищожаване на саморъчно завещание от 23.12.2003 г. на
С. И. Р. на основание чл. 43 ал. 1 б. “а” ЗН, поР. неспособност да завещава
към момента на съставяне на завещанието, както и за унищожаване на
саморъчно завещание от 23.12.2003 г. на С. И. Р. на основание чл. 43 ал. 1 б.
“б” предл. първо вр. ал. 2 ЗН - поради грешка в мотива.
С решението си съдът е разпределил разноските между страните и е
1
осъдил ответницата Е. И. Р. да заплати на адвокат М. А. А. от САК на
основание чл.38, ал.2 от ЗА сумата от 2 511,90 лв. адвокатско
възнаграждение.
Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби и от
двете страни.
Ответницата Е. И. Р. обжалва постановеното решение в частта, с която
първоинстанционният съд е уважил предявения иск с правно основание чл.
42, б.“б”, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН и е признал за установено по този иск, предявен
от Р. И. Р. срещу Е. И. Р., че саморъчно завещание от 22.09.1992 г. на И. Р. Р.
е нищожно.
Ответницата обжалва и определението, с което съдът е допълнил
решението си в частта за разноските и я е осъдил да заплати на основание
чл.38, ал.2 от ЗА на адвокат А. адвокатско възнаграждение в размер на 2
511,90 лв. Втората жалба е с характер на частна въззивна жалба, по която
съдът ще се произнесе, в зависимост от изхода на процеса пред настоящата
въззивна инстанция.
Както въззивната жалба, така и частната въззивна жалба са подадени в
законоустановените срокове, от надлежна страна в процеса-ответницата по
делото, чрез процесуален представител адвокат И. Д. с надлежно учредена
представителна власт.
Въззивницата-ответница твърди неправилност на решението в
обжалваната му част. Поддържа се, че съдът не е преценил правилно
правнорелевантните факти и не е обсъдил възраженията на ответника, поради
което е стигнал до неправилен извод. Твърди се, че за да бъде спазена
формата на саморъчното завещание, законът задължава само подписът да е
след завещателните разпореждания, а датата не е част от тези разпореждания.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част, както и в частта за
разноските и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли като
неоснователен искът за прогласяване нищожността на завещанието на И. Р.
Р..
Претендират се разноските в настоящото производство.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна-ищеца Р. И. Р., чрез неговия процесуален
2
представител адвокат А., надлежно упълномощен.
Счита за правилно решението в обжалваната част и моли съда да го
потвърди.
Ищецът Р. И. Р. обжалва постановеното решение в частта, с която
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове от Р. И. Р. срещу
Е. И. Р. за установяване между страните, че саморъчно завещание от
23.12.2003 г. на С. И. Р. е нищожно на основание чл. 42 б. “а” ЗН - не е
написано и подписано от С. И. Р. и подписът не следва завещателните
разпореждания. Въззивната жалба е подадена в срок чрез процесуален
представител адвокат А., надлежно упълномощен. Счита решението в
обжалваната част за неправилно, като постановено при непълнота на
доказателствата.
В срока за отговор такъв е депозиран от въззиваемата по тази жалба
страна-ответницата, с която я оспорва.
В открито съдебно заседание възивникът-ищец, чрез своя процесуален
представител моли съда да постанови решение, с което да потвърди
първоинстанционното решение в уважителната му част, както и да отмени
същото и да постанови ново, като обяви завещанието оставено от С. И. Р. за
нищожно по съображения изложени в хода на първата инстанция и във
въззивната жалба. Претендира направените разноски, включително
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Не представя списък.
Въззивницата - ответник в съдебно заседание чрез своя процесуален
представител моли съда да уважи подадената въззивна жалба и да остави без
уважение въззивната жалба на ищеца. Претендира разноски, за което
представя списък по чл.80 от ГПК.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с обективно съединени искове за
недействителност на две саморъчни завещания, както следва:
1. Иск с правно основание чл.42, б.“б“ във връзка с чл.25, ал.1 от ЗН, за
прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 22.09.1992 г. на И. Р.
Р., поради неспазена форма: като ненаписано и неподписано от завещателя и
3
поради непоставяне на подписа след завещателните разпореждания и
2. Иск с правно основание чл.42, б.“б“ във връзка с чл.25, ал.1, изр.1 от
ЗН, за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 23.12.2003 г. на
С. И. Р., като ненаписано и неподписано от завещателя, като този иск и при
условията на евентуалност е съединен с иск с правно основание, чл.43, ал.1,
б.“а“ във връзка с чл.13 от ЗН и чл.30 ЗН за унищожаване на саморъчно
завещание от 23.12.2003 г. на С. И. Р., поради това че не е била способна да
завещава към момента на съставяне на завещанието, при условията на
евентуалност иск с правно основание, чл.43, ал.1, б.“б“, пр.1 във връзка с ал.2
ЗН за унищожаване на саморъчно завещание от 23.12.2003 г. на С. И. Р.,
поради грешка в мотива.
Решението и в частта, с която са отхвърлени евентуално предявените
искове за унищожаване на завещанието на С. И. Р. не е обжалвано от
страните.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
Между страните не е било спорно, а и с приетите по делото писмени
доказателства (удостоверения за наследници №№ 0404/30.03.2018 г. и
0403/30.03.2018 г.) се установява, че същите са брат и сестра, наследници по
закон на своите родители: баща И. Р. Р., починал на ********** г. и майка С.
И. Р., починала на ********** г.
По делото е представено саморъчно завещание от 22.09.1992 г. на И. Р.
Р., с което последният завещава на съпруга си С. И. Р. цялото си движимо и
недвижимо имущество. С протокол от 19.05.2014 г. на нотариус А. З.-И. е
обявено завещанието на И. Р. Р..
По делото е представено и прието и саморъчно завещание от 23.12.2003
г. на С. И. Р., с което последната завещава на дъщеря си ответницата по
делото Е. И. Р. цялото си движимо и недвижимо имущество. В същото е
посочено, че завещанието се прави в полза на дъщерята Е. в знак на добри
чувства към нея и за отличното й отношение към завещателката. Посочено е,
че последната не завещава нищо на сина си Р. И. Р., тъй като му е даден
равностоен дял. Това завещание е обявено с протокол от 16.02.2011 г. на
нотариус А. З.-И..
На 16.03.1991 г. И. Р. Р. и съпругата му С. И. Р. са дарили на сина си Р.
4
И. Р., следния недвижим имот, а именно: 250/550 идеални части от дворно
място, цялото от 550 кв.м., съставляващо парцел V-511 от кв.21 по плана на
гр.София, ж.к. „Изток-юг“, заедно с цялата двуетажна пристройка към
жилищната сграда-пристройката е обособена като самостоятелен обект със
застроена площ от 54,25 кв.м., с административен адрес: гр.София, ул. „***“
№ ***. Договорът за дарение е сключен в изискуемата се нотариална форма с
нотариален акт № 49, том ХVІ, дело № 2965/1991 г.
На 18.05.2010 г. С. И. Р. е продала на дъщеря си Е. И. Р. собствените й
4/6 идеални части от следния недвижим имот, находящ се в гр.София, ул.
„***“ № ***, а именно: 300/550 идеални части от дворно място, цялото от 550
кв.м., съставляващо парцел V-511 от кв.21 по плана на гр.София, ж.к. „Изток-
юг“, заедно с построените върху него жилищна сграда със застроена площ от
90 кв.м. и заедно с построената в мястото двойна гаражна клетка със
застроена площ от около 76 кв.м.
Пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства.
Свидетелката П. Й. Г. установява, че преди 11 години била на работа в
семейството на С. Р. и И. Р., за които се грижела и по-скоро помагала на
дъщеря им Е. Р. в кухнята-да приготви храна, за домакинството.
Свидетелката се грижела за тях по-малко от година, като през този период не
е присъствала на ситуации, в които С. да не може да се ориентира в
обстановката и да не знае какво се случва.
Свидетелката В. Т. С. установява, че познава добре С. Р. и И. Р., защото
три години неотлъчно се грижела за С. и я е гледала, както и дядо И.. Гледали
ги денонощно. Дядо И. починал при нея, а след една година починала и баба
Т.-счупила си крака, по който повод влезли в болница и там починала.
Свидетелката установява, че няма ситуации, в които С. да не е могла да се
ориентира. През цялото време свидетелката получавала помощ само от Е. и
нейния съпруг, които също много се грижели за С. и И..
От изисканата и приета по делото справка от Център за психично здраве
„Проф.Н.Шипковенски“ гр.София, се установява че С. И. Р. не се води на
диспансерно наблюдение, няма регистрирани посещения при амбулаторен
психиатър и не е хоспитализирана в отделенията на ЦПЗ, не е преглеждана в
спешно звено на центъра и не е била настанявана на лечение в отделенията на
ЦПЗ или в други психиатрични лечебни заведения чрез спешно звено на ЦПЗ,
5
считано от 01.01.2005 г. до 17.12.2020 г.
От изисканата и приета по делото справка от НЗОК, също не се
установява в посочения период С. И. Р. да е посещавала, респ. да е
осъществяван амбулаторен преглед при психиатър. Лицето не е водено на
диспансерен психиатричен и не е било хоспитализирано или консултирано в
психиатричните клиники на МБАЛНП „Св.Наум“ ЕАД.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на
съдебно-психиатрична експертиза се установява, че няма данни С. И. Р. да е
страдала от психиатрични заболявания, няма данни да е имала не
диагностицирани приживе заболявания.
От приетата по делото и неоспорена от страните СОЕ се установява, че
стойността към датата на откриване на наследството на С. И. Р. на полученото
като дарение от сина й Р. Р. имущество е 428 176 лв. Съответно тази стойност
на 1/3 от 300/550 идеални части от УПИ V-511 и 1/3 от намиращите се в
дворното място двойна гаражна клета и двуетажна жилищна сграда възлиза
на сумата от 108 870 лв.
От приетата пред първата инстанция графическа експертиза се
установява, че текстът, включително датата и подписът за „завещател“ в
саморъчно завещание от 22.09.1992 г., обявено и съхраняващо се в нот.дело
№ 7/19.05.2014 г. на нотариус № 034, са изпълнени от лицето И. Р. Р..
Текстът, подписът за „завещател“ и датата, са изпълнени със сходна по
физично-оптични свойства черна мастилена паста. Текстът и подписът за
„завещател“ в саморъчно завещание от 23.12.2003 г. лично оставено за
съхранение в нот.дело № 31/23.12.2003 г. в кантората на нотариус № 034, са
изпълнени от С. И. Р..
Заключението на експертизата е оспорено от ищеца и повторно
заключение на основание чл.266, ал.3 от ГПК е допуснато за изслушване пред
въззивния съд. С приетото пред настоящата въззивна инстанция заключение
се потвърждават изцяло изводите на оспореното заключение.
Повторното заключение не е оспорено от страните, а в проведеното на
28.02.2023 г. открито съдебно заседание, процесуалният представител на
ищеца заявява признание с оглед заключенията на двете експертизи, че
процесните завещания са изпълнени и подписани от завещателите.
При така установените по-горе факти пред първоинстанционния съд,
6
същият е приел с оглед цитираната в решението съдебна практика, че датата
не може да бъде след подписа, поради което и саморъчното завещание на И.
Р. е нищожно, с оглед на което и на основание чл.42, б.“б“ във връзка с чл.25,
ал.1 ЗН уважил исковете. Отхвърлил всички останали искове, с оглед
приетите до делото заключения на СГЕ и СПЕ.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивните жалби срещу решението са подадени в срока по чл.259, ал.1
от ГПК от легитимирани да обжалват страни-ищецът и ответницата в
първоинстанционното производство и са насочени срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК.
В този смисъл подадените въззивни жалби са процесуално допустими.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първият предявен иск по отношение на саморъчното завещание
оставено от И. Р. Р., е с правно основание чл.42, б.“б“ във връзка с чл.25, ал.1
от ЗН.
Саморъчното завещание представлява едностранна сделка, за
действителността на която законът поставя специални изисквания - да е
написано изцяло ръкописно от завещателя, да е датирано и да е подписано от
него - чл. 25, ал. 1 ЗН. Неизпълнението на тези изисквания води до
нищожност на саморъчното завещание като едностранна сделка - чл. 42, б. "б"
ЗН.
Ищецът твърди, че завещателното разпореждане на И. Р. Р. от
22.09.1992 г. е нищожно, тъй като не било написано и подписано от него.
Така предявеният иск и с оглед неоспореното от ищеца заключение на
съдебно-почерковата експертиза, прието пред настоящата инстанция, се явява
неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне, както правилно е приел и
първоинстанционния съд.
От доказателствата по делото, съдът прави извод за автентичност на
процесното саморъчно завещание от 22.09.1992 г.
7
С оглед обаче на обстоятелството, че датата на която се сочи да е
съставено - 22.ІХ.1992 г., е поставена след положения подпис, то
завещателното разпореждане на И. Р. Р. от 22.09.1992 г. е нищожно, поради
неспазване на формата по чл. 25, ал. 1 ЗН, както правилно е приел и
първоинстанционния съд.
Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗН саморъчното завещание трябва да бъде
написано ръкописно от завещателя, да съдържа означение на датата, на която
е съставено, и да е подписано от него, за да породи предвиденото в закона
правно действие. Тълкуването на разпоредбата налага извод, че завещанието е
строго формален акт. Датата на съставянето на такъв акт е един от
съществените му задължителни реквизити, тъй като само въз основа на нея
може да се извърши преценка за поредността на няколко последователни
завещания, за последиците от отменяване на някое от тях, както и за наличие
на завещателна дееспособност на автора му към момента на извършване на
разпореждането.
Датата е задължителен реквизит на саморъчното завещание.
Изискването на закона за датиране на саморъчното завещание е изпълнено,
ако завещателят е посочил деня, месеца и годината на съставянето на
завещанието. Завещанието е формална едностранна сделка, с която едно лице
се разпорежда в полза на друго или други лица със своето имущество за след
смъртта си. Формата на саморъчното завещание е уредена в чл. 25 ЗН - то
следва да е написано изцяло ръкописно от завещателя, да носи дата и да бъде
подписано след датата. Ако датата е поставена след подписа, тя не е част от
завещателния акт, което е равносилно на липса на дата.
В горния смисъл е изцяло и константната съдебна практика,
обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК-
Решение № 197 от 6.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1085/2016 г., I г. о., ГК,
Решение № 398 от 16.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 992/2011 г., IV г. о., ГК,
Решение № 65 от 5.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 906/2012 г., II г. о., ГК,
Решение № 85 от 17.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 352/2011 г., I г. о., ГК,
Решение № 343 от 1.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1147/2010 г., I г. о., ГК, в
което съставът на ВКС е приел, „че поставените след подписа разпореждания
са вън от завещанието и не могат да проявят правно действие. Същото се
отнася и до датата, която следва подписа. Без значение е обстоятелството
8
дали изписването на датата след подписа е умишлено или се дължи на грешка
или пропуск. Действително грешки и пропуски винаги могат да се допуснат
при изготвянето на един писмен документ било то частен или официален. С
оглед на това пропускът да се датира завещанието може да бъде отстранен
чрез допълнително изписване саморъчно от завещателя на датата на
изготвянето му (каквото в конкретния случай няма). Нормата на чл. 25 от ЗН
относно действителността на завещанието обаче изисква да е несъмнено кой
и кога е извършил допълването. Предвид това макар и датата да е след
подписа на завещателя, ако последният е приподписал последната, то
означаването й в документа става част от съдържанието на същия и
саморъчното завещание ще бъде действително.“ Тази хипотеза в случая не е
налице.
Ето защо и по горните съображения въззивната жалба на ответницата
следва да бъде оставена без уважение, а решението в тази му част потвърдено
като правилно и законосъобразно.
Вторият предявен иск по отношение на саморъчното завещание
оставено от С. И. Р., е с правно основание чл.42, б.“б“ във връзка с чл.25, ал.1
от ЗН и се явява неоснователен.
Ищецът твърди, че завещателното разпореждане на С. И. Р. от
23.12.2003 г. е нищожно, тъй като не било написано и подписано от нея.
Така предявеният иск и с оглед приетите пред двете инстанции
заключения на СГЕ, второто неоспореното от ищеца, се явява неоснователен
и като такъв подлежи на отхвърляне, както правилно е приел и
първоинстанционния съд.
От доказателствата по делото, съдът прави извод за автентичност на
процесното саморъчно завещание от 23.12.2003 г. и спазване на формата по
чл.25, ал.1 от ЗН.
В този смисъл въззивната жалба на ищеца се явява неоснователна и като
такава следва да бъде оставена без уважение, а решението в тази му част
потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, съдът следва да
разгледа и подадената от ответницата по делото Е. И. Р. частна жалба срещу
Решение (определение по своята правна същност) № 262751/19.08.2022 г., с
което съдът е допълнил решението си в частта за разноските и я е осъдил да
9
заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адвокат А. адвокатско
възнаграждение в размер на 2 511,90 лв.
На първо място следва да се посочи, че Решението, с което е допълнено
постановеното по делото решение в частта за разноските, по своята правна
същност е определение по чл.248 от ГПК, с която норма е предвиден изричен
ред за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските,
като включително този ред е предвиден и в хипотезата, когато съдът е
пропуснал да се произнесе по заявено искане за разноски. В този смисъл
неправилно първоинстанционният съд е наименувал своя съдебен акт
решение.
По същество обаче постановеният съдебен акт е правилен, а частната
жалба неоснователна.
Не е спорно, че ищецът не е представил списък на разноските, в какъвто
смисъл е и изявлението на процесуалния му представител в последното по
делото открито съдебно заседание. Исковата молба обаче съдържа
волеизявление на ищеца, че упълномощения от него адвокат А. ще го
представлява безплатно в производство, а и по делото е представен договор за
правна помощ от 16.04.2018 г., удостоверяващ това обстоятелство, както и
изрично искане ответницата да бъде осъдена да заплати на основание чл.38,
ал.2 от ЗА на адвокат А. адвокатско възнаграждение, съобразно уважената
част от иска.
Видно от мотивите на Решение № 261275/12.04.2022 г., съдът е
пропуснал да се произнесе по това искане и изобщо не е формирал воля за
неговата дължимост/недължимост. Съдът се е произнесъл единствено по
разноските направени от ищеца за държавна такса и разноски.
С оглед на горното, като съобрази разрешението по т. 8 от ТР № 6 от
6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК и константната практика
на ВКС (така опр. № 31 от 27.01.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5037/2021 г., II
г. о., ГК; опр. № 40 от 23.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 224/2020 г., I т. о., ТК и
др.) молбата на адвокат А. от 13.05.2022 г., с която е поискал допълване на
решението в частта за разноските е допустима, а липсата на списък по чл. 80
ГПК не преклудира възможността на адвокат А. да поиска присъждане на
разноски, тъй като с крайния си акт първоинстанционният съд не се е
произнесъл по това искане.
10
По разноските в процеса:
Предвид изхода на делото и не уважаване и на двете въззивни жалби на
страните не се дължат разноските направени във връзка със заплатена
държавна такса за всяка една от въззивните жалби и депозит вещо лице.
Въззивницата-ответница не претендира разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение, видно от представения в съдебно заседание
списък на разноските.
Адвокат А. претендира адвокатско възнаграждение, определено по реда
на чл.38, ал.2 от ЗА, каквото му се дължи с оглед отхвърлената част на
въззивната жалба на ответницата.
Общият обжалваем интерес по делото възлиза на сумата от 194104,97
лв. При този интерес и на основание чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
адвокатското възнаграждение възлиза на сумата от 12 414,20 лв., от която
ответницата дължи сума в размер на 3 963,87 лв., съответна на отхвърлената й
въззивна жалба с обжалваем интерес от 61 978,02 лв.
Така мотивиран, Апелативен съд – София, 8-ми граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261275/12.04.2022 г., постановено по гр.д.
№ 4204/2020 г. по описа на СГС, І-15 състав, в частта, с която
първоинстанционният съд е признал за установено по предявения иск от Р. И.
Р. срещу Е. И. Р., че саморъчно завещание от 22.09.1992 г. на И. Р. Р. е
нищожно на основание чл. 42, б.“б”, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН, както и в частта, с
която съдът е отхвърлил предявените искове от Р. И. Р. срещу Е. И. Р. за
установяване между страните, че саморъчно завещание от 23.12.2003 г. на С.
И. Р. е нищожно на основание чл. 42 б. “а” ЗН - не е написано и подписано от
С. И. Р..
Решението и в частта, с която са отхвърлени евентуално предявените
искове за унищожаване на завещанието на С. И. Р. не е обжалвано от
страните.
ОСЪЖДА Е. И. Р., ЕГН **********, гр.***, ж.к. „***“, бл.***, вх.***,
ет.***, ап.*** да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
11
на адвокат М. А. А., гр.***, ул. „***“ № ***, ет.*** адвокатско
възнаграждение в размер на 3963,87 лв. (три хиляди деветстотин шестдесет и
три и 0,87 лв.) за осъщественото от него безплатно процесуално
представителство на ищеца пред настоящата въззивна инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262751 от 19.08.2022 г. на СГС, І-15
състав по гр. д. № 4204/2020 г., имащо характер на определение по чл. 248
ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12