№260024
гр. Силистра, 19.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Силистренският окръжен съд, в открито
заседание на двадесет и девети септември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Василева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Добринка Стоева
2. Огнян Маладжиков
при секретаря Ели Николова, като
разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков в.гр.д.№ 254 по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Кооперация „Земеделска кооперация за производство и услуги „Триумф“ с
ЕИК ********* против Решение № 106 от 21.04.2020 г. по гр.д.№ 20/2019 г. на
Районен съд Тутракан В ЧАСТТА, с която:
-
жалбоподателят е
ОСЪДЕН да заплати на ищеца Е.Б.Я. непогасена част от наемно възнаграждение (главница), дължимо за ползването на нива с
идентификатор № 15031.37.151 по
кадастралната карта на землището на гр. Главиница през стопанската 2017/2018
г., която част възлиза на 400 лв.; както и законна лихва върху главницата от
подаване на исковата молба (15.01.2019 г.) до окончателното изплащане на
задължението.
-
е ОТХВЪРЛЕНО като
неоснователно направеното от жалбоподателя възражение за прихващане на
вземането по заведеният иск срещу задължението на ищеца за обезщетяване на
кооперацията за нанесените ѝ вреди в резултат на предсрочното прекратяване
на договора за наем, съгласно чл. 20 от договора, което обезщетение възлиза на
20 лв./дка или общо 400 лева.
Оплакванията на
въззивника са, че решението в обжалваната му част е неправилно и необосновано.
Намира за неправилен извода на първоинстанционния съд, че не е доказано
едностранното прекратяване на договорните отношения, при положение че по делото
е приложено писмо, с което срочният договор се прекратява по желание на ищеца,
без основателна причина. Дали земите са предоставени на друга кооперация, е без
значение за умишленото увреждане на ответника. Безспорно, според жалбоподателя,
е, че кооперацията е реализирала печалба, следователно обработвала е
предоставените ѝ земи и затова е изплатила 75 % от дължимата на ищеца
наемна цена. Оттук необоснован е изводът на районния съд, че не е доказана
предварителната обработка на земеделските земи от ответника. Точният размер на
вредата няма как да се докаже, тъй като земите на ищеца не са единствените
изтеглени чрез прекратяване на договора. Санкцията от 25%, наложена на ищеца от
кооперацията е на база качеството му на член-кооператор, но това обстоятелство
не е разгледано от съда, като се е ограничил само до наемното правоотношение.
Жалбоподателят моли за
отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на ново, с което да
се отхвърли главният иск за непогасената част от наемното възнаграждение и
акцесорният му – за лихвата, като неоснователни. В условията на евентуалност
моли да се уважи възражението за прихващане. В съдебното заседание поддържа
жалбата си на изложените основания.
Не е постъпил отговор
от въззиваемия, но в съдебното заседание се представлява от адвокат, която
оспорва жалбата, моли за потвърждаване на първоинстанционното решение,
претендира разноски за тази инстанция.
Съдът, съобразявайки
събраните по делото доказателства и като взе предвид твърденията на страните и
оплакванията във въззивната жалба, намира от фактическа и правна страна
следното:
Обжалваното решение е
валидно в своята цялост, допустимо и правилно е в обжалваните части, а
въззивната жалба е неоснователна. Първоинстанционното решение е влязло в сила в
необжалваните части, с които е признат за неистински писменият договор за наем
№ 148 от 01.10.2016 г. и документът е изключен от доказателствата по делото,
както и произнасянето, с което е отхвърлен искът по чл. 59 от ЗЗД.
Ищецът Е.Я. е бил
член-кооператор в Кооперация „ЗКПУ Триумф“, за което няма спор и се доказва от
извлечението от книгата на член-кооператорите към 31.03.2018 г. на л. 34 от
п.д.
Като член-кооператор
за него е възникнало задължението по чл. 12, ал. 5, т. 2 от Устава на
кооперацията, според който е длъжен да внесе при постъпване собствената си
обработваема земеделска земя (л. 55 от п.д.).
Това изискване за
внасяне може да се тълкува двояко: или като задължение за член-кооператора да
сключи облигационен договор за наем или аренда с кооперацията, или като
задължение по чл. 18, ал. 2 от Устава за внасяне на дълготраен актив, който да
покрие минималната дялова вноска от 500 лева.
След анализ на всички
разпоредби на Устава, съдът намира, че задължението по чл. 12, ал. 5, т. 2 от
него е за сключване на облигационен договор, а не за внасянето на земите в
капитала на кооперацията като дялова вноска. Към този извод навеждат следните
разпоредби: самият чл. 12, ал. 5, т. 2, в който изброяването на задълженията
ясно отграничава внасянето на земята от внасянето на дяловата вноска в размер
на 500 лева, т.е. това са различни по своя характер задължения; ал. 4 на същия
член допуска член-кооператорът да предостави земеделската си змея за ползване с
договор, като съдът приема, че става въпрос за договор за наем или аренда,
имайки предвид използвания израз„предоставя“ и свързаното с него право на
рента; чл. 14, ал. 3, т. 3 указва, че членството в кооперацията се прекратява
„при изваждане на част от внесената си земеделска земя и предоставянето ѝ
на други лица за обработка“, което действие не може да бъде извършено, ако
земята е част от дяловия капитал на кооперацията. Докато съществува
членственото правоотношение, собственикът на земята, внесена като дялова
вноска, не може да я управлява самостоятелно, защото тя става част от
имуществото на кооперацията – аргумент от чл. 30, т. 2 от Закона за
кооперациите (ЗК), а чл. 29, ал. 2 от ЗК гласи, че имуществото на кооперацията
се управлява от кооператорите чрез нейните органи. За да е възможно
член-кооператорът да „извади“ част или всички свои земи, това означава, че те
са предоставени по договор за наем или аренда – в съответствие с чл. 31, ал. 4,
т. 1 от ЗК, а не са част от дяловия капитал на кооперацията.
Санкцията, която е
предвидена за член-кооператор, който не внася, в смисъл, че не сключва договор
с кооперацията за възмездно ползване на собствените си земеделски земи, или ги „изважда“ от нея – в смисъл, че
прекратява договора за наем/аренда, е изключването му от кооперацията – арг. от
чл. 14, ал. 3 от Устава. Имуществената санкция по чл. 13, ал. 4 от Устава, на
която се позовават управителният съвет и общото събрание на кооперацията, е
обвързана с нанасянето на вреда на интересите на търговеца. Всяка вреда, за да
бъде такава, следва да е причинена от противоправно деяние. Изискването за
противоправност не е плод само на правната теория, а към същото навежда и
примерното изброяване в цитирания текст от устава, визиращо все форми на
противоправност: неспазване на устава, неизпълнение на задължение, повреда на
имущество, некачествено извършена работа, несвоевременно заплатена услуга.
Действията на собственик на земя, пък бил той и член-кооператор, с които същият
прекратява облигационния договор за наем, не представлява противоправно
поведение насочено срещу интересите на кооперацията. Ако изобщо може да се
говори за някакъв вид противоправност в поведението на въззиваемия, по аналогия
например с чл. 31 от Закона за арендата в земеделието, тя следва да се дири в
института на договорното неизпълнение, да се претендира договорна отговорност,
евентуално неустойка, ако е уговорена такава и т.н., а не да се ангажират
основания, свързани с кооперативно-членствените правоотношения, които в случая
са неотносими към предмета на делото.
Между ищеца и
кооперацията е съществувало наемно правоотношение, което се доказва от липсата
на спор, че ответникът е ползвал на възмездно основание земите, а за
изплатените ренти са приети писмените доказателствени средства на л. 45, 48 и
95 от първоинстанционното дело, които не са оспорени от ищеца. Въззивният съд
не взема предвид представения документ, обективиращ договора за наем, тъй като
същият е признат за неистински с решението на районния съд и е изключен от
доказателствата по делото, като срещу тази част от решението липсва жалба. След
като по делото не се твърди, а и няма доказателства, че възмездното ползване е
въз основа на договор за аренда, единствено договорът за наем остава да е този,
който е регулирал отношенията между страните, и то във варианта без определен
срок. Съдът приема, че с
отправената на 17.04.2018 г. молба до председателя на кооперацията въззиваемият
правомерно е упражнил правото си по чл. 238 от ЗЗД да прекрати договора за наем
на процесните 20 дка земеделска земя.
Като не е извършил
противоправно деяние, липсва основание член-кооператорът да бъде санкциониран
по чл. 13, ал. 4 от Устава на кооперацията. По тази причина не се и налага да
се изследва въпросът за характера и размера на вредата, има ли такава, налице
ли е причинна връзка и вина. И все пак съдът намира, че изявлението за
прекратяване на договора за наем е отправено достатъчно рано (5 месеца) преди
изтичането на стопанската 2017/2018 г., до който момент (01.10.2018 г.)
страните са обвързани от него, имайки предвид специфичния характер на
селскостопанската дейност. Органите за управление на кооперацията са имали
достатъчно време да планират дейността ѝ, отчитайки предстоящите промени
в площта на обработваните земи за следващата стопанска година, така че всякакви
доводи за излишно направени разходи по обработката на процесните 20 дка са
неоснователни. Сам председателят на кооперацията признава в обяснението си на
л. 129-130 от първоинстанционното дело, че основно загубата на кооперацията от
излизането на ищеца със земите си се получава от голямото разместване на земите
при изготвянето на споразумението по чл. 37в от ЗСПЗЗ. Само че това
разместване, ако изобщо се е случило, се явява косвена последица от
намаляването на ползваните площи, а при деликтната отговорност подлежащи на
обезщетяване са само вредите, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането – чл. 51, ал. 1 от ЗЗД.
След като
неоснователно УС и ОС на ответната кооперация са се позовали на чл. 13, ал. 4
от Устава си, неоснователно се явява претендираното ѝ вземане в размер на
400 лева, получено като резултат от намаляването с 25% на дължимите към ищеца
1600 лева за стопанската 2017/2018 г. Респективно възражението за съдебно прихващане
с това вземане също е неоснователно.
По същите съображения
сумата от 400 лева неоснователно и в противоречие с чл. 103, ал. 1 и чл. 104,
ал. 1, изр. 1 от ЗЗД е била прихваната извънсъдебно, като на ищеца са изплатени
само 1200 лева от дължимите му 1600 лева за 20 дка по 80 лв/дка за стопанската
2017/2018 г. За размера на наемното плащане няма спор, че е именно 80 лв/дка,
тъй като на тази база ответникът е изчислил размера на неоснователната санкция
по чл. 13, ал. 4 от Устава, а освен това е видно от ведомостите за изплатените
ренти и наеми, че предходните две години са му изплащани по 1600 лева. Ето
защо, като са платени само 1200 лева наем за стопанската 2017/2018 г., останал
е непогасен остатък от 400 лева, който обуславя основателността на иска по чл.
228 от ЗЗД.
Като е стигнал до
същите правни изводи, Тутраканският районен съд е постановил правилен съдебен
акт, който следва да се потвърди в обжалваните части, а на въззиваемия следва
да се присъдят сторените разноски за представителство от адвокат в размер на
850 лева, срещу които не е възведено възражение от страна на процесуалния
представител на жалбоподателя за прекомерност.
Водим от
гореизложеното, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
106 от 21.04.2020 г. по гр.д.№ 20/2019 г. на Районен съд Тутракан В ЧАСТИТЕ, с
които ответната кооперация е осъдена да плати 400 лева на ищеца и е
отхвърлено възражението ѝ за съдебно прихващане със същата сума.
В останалите части
първоинстанционното решение е влязло в сила поради необжалването им.
ОСЪЖДА Кооперация
„Земеделска кооперация за производство и услуги „Триумф“ с ЕИК ********* да
плати 850 лева (осемстотин и петдесет лева) на Е.Б.Я. за направените разноски по в.гр.д.№ 254/2020 г.
на СсОС.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.