Решение по дело №2044/2019 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 76
Дата: 17 януари 2020 г.
Съдия: Радостина Ангелова Стефанова
Дело: 20195300502044
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 септември 2019 г.

Съдържание на акта

                                 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е № 76

 

                               гр.Пловдив, 17. 01. 2020 г.

 

                                   В  ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Пловдивският окръжен съд, въззивно отделение – V с.,  в публичното заседание на осемнадесети ноември  през две хиляди и деветнадесета година,  в състав:

 

           Председател :  Светлана Изева

                 Членове  :   Радостина  Стефанова

                                      Зорница Тухчиева

 

Секретар Петя Цонкова

като разгледа Докладваното от съдия Радостина Стефанова

гр.д. № 2044/2019г.

И за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. във вр. с чл.422 във вр. с чл.410 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Н.Г.А., ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. А.П., против Решение № 334/04.07.2019г. на АРС – II гр.с. по гр.д.№ 2599/2018г., с което е признато за установено, че дължи на „Лайт кредит консулт” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от управителя А.Д.А., следните суми: 2 423,30 лв., представляваща дължима сума по Договор за заем № 7124 от 19.03.2015 г., сключен между Н.Г.А. и „Лайт кредит” ООД, която сума била заплатена от „Лайт кредит консулт” ЕООД, ЕИК *********, в качеството му на „гарант“ по договор за гаранция от 19.03.2015 г., и сумата от 1804,22 лв., представляваща неплатена част от възнаграждение, дължимо по  договор за гаранция от 19.03.2015 г., ведно със законна лихва върху сумите, считано от 23.05.2018 г. до окончателното изплащане, които суми са присъдени със Заповед № 778/10.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. по ч. гр. дело № 1485/2018 г. по описа на АРС – II гр.с., както и е осъден да заплати на дружеството сумата от 484,55 лв. - разноски по заповедното производство, по ч. гр. дело № 1485/2018 г. по описа на АРС – II гр.с.  и сумата от 234,55 лв.  - разноски по гр.д. № 2599 / 2018 г. на АРС – II гр.с. Моли да бъде отменено изцяло и вместо това да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове като неоснователни. Претендира да бъдат присъдени и направените разноски в двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна „Лайт кредит консулт” ЕООД не депозира писмен отговор и не взима становище по делото.

Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за установено следното:

Пред Районен съд - Асеновград от „Лайт кредит консулт” ЕООД против Н.Г.А. на осн. чл.422 от ГПК е заведена искова молба, с която посочва, че  е сключен Договор за заем № 7124/19.03.2015 г., по силата на който на същия е предоставена сумата от 2 000 лв., а той се е задължил да я върне в срок до 19.03.2016 г., на 12 месечни погасителни вноски от 204,94 лв. всяка, в които е включена главница и договорна лихва. Като обезпечение на вземането по договора за заем, е бил сключен Договор за гаранция от 19.03.2015 г. между ищцовото дружество в качеството му „гарант“ и „Лайт кредит“ ООД като „заемодател“ и ответника като „заемател“. Съгласно този договор „заемателят“ дължи на „гаранта“ възнаграждение в размер на 12 премии, всяко от които на стойност 164,02 лв., което възнаграждение е обезпечено с издадена в полза на гаранта запис на заповед. Изтъква се, че ответникът не е изпълнил задължението си по договора за връщане на посочените суми в уговорения срок, същият е заплатил единствено сумата от 200 лв. на 18.05.2015 г. С уведомление от 14.02.2018 г.  до ищеца „Лайт кредит консулт“ ЕООД, ЕИК *********, заемодателят „Лайт кредит“ ООД на осн.чл.5 от Договора за гаранция е активирал същата. Затова претендира плащане на задълженията на ответника към него в размер на 2 423,30 лв., като поддържа, че е извършено плащане от ищеца по договора за гаранция на 21.02.2018 г. Отделно от това твърди, че ответникът им дължи и сумата от 1 804,22 лв., представляваща неплатено възнаграждение по Договора за гаранция: 11 ежемесечни премии, всяка по 164,02 лв., за което ответникът е издал запис на заповед от 19.03.2015 г., с падеж 19.03.2016 г. За събиране на претендираните суми била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 1485/2018 г. по описа на РС - Асеновград, като  срещу нея  е подадено възражение от длъжника. Ето защо моли да се постанови решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът му дължи общо сумата 4227,52 лв., от които: 2 423,30 лв. - извършено от ищеца плащане по активирана гаранция, поради неплащане на задълженията от ответника, по договор за заем и 1804,22 лв. неплатена част от възнаграждание по договор за  гаранция, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението.

Към исковата молба са приложени всички гореописани документи.

Ответникът Н.Г.А. е депозирал Писмен отговор по чл.131 от ГПК,  които оспорва иска по основание и размер. Същия заявява, че ищецът не е легитимиран да предявява иск от името на „Лайт кредит“ ЕООД по посочения Договор за заем от 19.03.2015 г., тъй като облигационните отношения по този договор са между „Лайт кредит“ ЕООД и Н.А.. Отделно от това възразява, че се претендира една и съща сума на две основания: договор за заем и договор за гаранция. Счита, че извършеното от ищеца плащане напълно е погасило задължението на ответника по договора за заем, поради което предявения иск за сумата 1804,22 лв. е напълно неоснователен. Изтъква, че извършеното от ищеца плащане към „Лайт кредит“ ЕООД не е следвало да бъде платено. Оспорва и представените с исковата молба  доказателства,  както и да е настъпила изискуемост на заема, и ответникът да е бил уведомяван за изискуемостта. Поддържа, че договора за гаранция е нищожен. Същият не е подписан от С. С. – управител на ищеца, при подписване на същия не е присъствало лице, представляващо ищцовото дружество, а подписите положени в договора срещу „заемодател“ и „гарант“ са изпълнени от едно и също лице. Оспорва положения подпис срещу „гарант“ в договора.

В хода на производството е приета допуснатата по искане на дружеството ССЕ, изпълнена от в.л. М. А., по задачи – какви суми и на кои дати са постъпили в дружеството-кредитор от ответника и какъв е размерът на остатъка на неплатеното задължение. 

Районен съд –Асеновград, за да уважи изцяло предявените искове, излага основни съображения,  че от събраните по делото писмени доказателства се е установило, че на 19.03.2015 г. между трето за спора лице - „Лайт Кредит“ ООД и ответника Н.А. е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем, по силата на който дружеството предоставило на „заемателя“ парична сума в размер на 2000 лв., под формата на потребителски кредит, а последният се е задължил да върне заетата сума от 2 000 лв.  на „заемодателя“, в срок от 12 месеца, при месечна погасителна вноска в размер на 204.94 лева – до 19.03.2016 г., при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40%, годишен процент на разходите от 47.87 % и общ размер на всички плащания по договора 2459.28 лева. Липсва спор между страните, а и от заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че „заемодателя“ е изпълнил задължението си по договора, като е предоставил заемната сума на ответника.  Сключеният на 19.03.2015 г. Договор за гаранция между „Лайт Кредит Консулт“ ООД, ЕИК ********* – „гарант“,  „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК ********* – „заемател“ и Н.Г.А. – „заемател“ има гаранционно-обезпечителен характер, като по силата на договора ищецът – „гарант“ се е задължил да започне да отговаря пред „заемодателя“ за изплащането на задълженията по договора за заем от 19.03.2015 г., в случай, че „заемателят“ не извършва дължимите и изискуеми плащания. По този начин се гарантира задължението по договора за заем, като съобразно чл. 6 от договора за заем, „заемополучателят“ изрично е дал съгласието си вземането на „заемателя“ да бъде обезпечено чрез гаранция от трето лице. Със сключването на договора за гаранция е възникнало такова правоотношение, което е различно от правоотношението по поръчителството - чл. 138 - 148 ЗЗД и по банкова гаранция по чл. 442 ТЗ.

Гаранцията е породила задължение за плащане на вземането на „Лайт Кредит“ ООД към длъжника по договор за кредит от 19.03.2015 г., когато „заемателя“ не извършва дължимите и изискуеми плащания в техния пълен размер. Задължението на „гаранта“ е възмездно - за предоставеното обезпечение „заемополучателят“ следвало да заплати възнаграждение в полза на гаранта в размер дванадесет ежемесечни премии, всяка в размер на 164.02 лева, които се заплащали заедно със съответните месечни погасителни вноски по заема.

Районният съд е приел, че е неоснователно релевираното в отговора на исковата молба възражение за нищожност на посочените по-горе договори, поради заобикаляне на закона. При заобикалянето на закона страните по сделката съзнават нейната противоправност, но се стремят да постигнат желания от тях резултат с позволени средства, тоест цели се постигане на забранен резултат с позволени средства. Доколкото вземането за възнаграждение по договора за гаранция, не възниква в полза на заемодателя „Лайт Кредит“ ООД, а в полза на „гаранта“, то в такъв случай неоснователни са доводите на ответника, че с уговарянето на такова възнаграждение се прикрива действителния размер на договорната лихва по основния договор за заем. Не е налице идентитет между субектите, в полза на които възникват паричните вземания по двата договора, поради което не би могло да се постигне сочения от ответника резултат - дължимост от страна на „заемополучателя“ на възнаградителна лихва над 88%.

 Доколкото заемът не е предоставен от ищеца, а от трето за спора лице – „Лайт Кредит“ ООД, изложените в отговора на исковата молба доводи, че ищецът не притежава съответната лицензия за отпускане на потребителски кредити по ЗКИ са ирелевантни. Освен това липсата на лиценз би могло да ангажира административно наказателна отговорност, но не води до нищожност на договора на предвидените в чл. 26 от ЗЗД основания. Сключените договори за заем и за гаранция са действителни, съдържанието им не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави и отговаря на общото изискване по чл. 9 ЗЗД. В договора за заем е уговорен годишен лихвен процент 40% и ГПР 47.87 %, като при главница от 2 000 лв., общият размер на дължимите плащания по кредита е 2 459,28 лв. Този размер Районният съд не е намерил за прекомерен и противоречащ на закона и на добрите нрави. С договора за гаранция са уговорени насрещни задължения на ищеца – да гарантира изпълнение задълженията на ответника по договора за заем, и на ответника – да заплаща възнаграждение за това, че гаранцията е осигурена, независимо от това налице ли е или не изпълнение по договора за заем. От граматическото и систематическото тълкуване на клаузата на чл. 7 от договора за гаранция се установявало, че „заемателят“ е дал съгласието си възнаграждението по договора за гаранция да бъде удържано от „заемодателя“ от постъпилите от страна на „заемателя“ суми, като удържаните суми не следвало да се считат за погашения по договора за заем. С оглед посочената договорна разпоредба за „заемодателят“ е възникнало задължение да удържа част от постъпилите от „заемателя“ суми, до размера на дължимото възнаграждение за гаранция, и да ги превежда по посочената банкова сметка. ***, от една страна за последния е възникнало задължение да заплаща претендираното от ищеца възнаграждение по договора за гаранция, а от друга - ответникът се е съгласил с начина на погасяване на това задължение, поради което възраженията в тази насока са неоснователни. Относно възражението, че не е настъпила изискуемост на заема, както и че ответникът не е бил уведомен за изискуемостта – същите са оставени без уважение, тъй като срока на договора е изтекъл на 19.03.2016 г.; същият не е обявен за предсрочно изискуем, поради което за ищеца не съществува задължение за уведомяване. Досежно възражението на ответника, че процесните договор за заем и за гаранция са нищожни, тъй като клаузите им са неравноправни, АРС приема, че същото е неоснователно. Аргументира, че нормата на чл. 24 от ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 – 146 от ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на „търговеца“ и „потребителя“. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Договор за паричен заем № 7124 от 19.03.2015 г., същият е сключен въз основа на стандартен европейски формуляр, предоставен предварително от „заемодателя“ и посочващ индивидуалните условия по желания паричен заем и искане за сключване на договор за паричен заем, направено от „заемателя“, от което може да се направи извод, че на „заемателя“ е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора, в тази част и върху клаузата, предвиждаща предоставяне на обезпечение под формата на гаранция от трето лице. В договора за гаранция е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по договора за заем, „гарантът“ следва да изпълни при поискване от „заемодателя“ неизпълнените задължения на „заемателя“. При извършено плащане от страна на „гаранта“ съобразно чл. 5.2 от договора за гаранция, за „заемателя“ възниква задължение да възстанови в пълен размер всички суми, платени от „гаранта“ към „заемодателя“ по гаранцията. От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза се е установило, че неплатената сума по договора за заем е в размер на общо 2 423,30 лв., от които 2 000 лв. главница и 423,30 лв. лихва, поради което тези вземания с основание са били изплатени от „гаранта“ на „заемодателя“. С това плащане ищецът се е суброгирал в правата на кредитора, както по силата на уговореното в договора за гаранция – чл. 5.2, така и по силата на закона – чл. 74 ЗЗД. Наложен е извод, че в полза на ищцовото дружество е възникнало вземане в размер от 2 423.30 лева, представляващо невърната от „заемателя“ сума по сключения с „Лайт Кредит“ ООД договор за заем. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява също, че дължимото възнаграждение по договора за гаранция не е платено в пълен размер, като непогасеният остатък е в размер от 1804,22 лв.

С подадената въззивна жалба от Н.Г.А. се възразява срещу направените правни изводи с атакуваното решение и намира същото за неправилно.

Въззиваемата страна „Лайт кредит консулт” ЕООД счита, че  жалбата е неоснователна. Поддържа доводите от първата инстанция.

ПдОС – V гр.с., въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Основното възражение на жалбоподателя се отнася до това, че съгласно чл.1 т.1.2 от представения Договор  от 19.03.2015г. – Заемодателят се задължава да предяви иска иска си първо срещу Заемателя, и едва ако не бъде удовлетворено, да иска плащане от  Гаранта. В тази връзка поддържа се, че Заемателят не е изпълнил поетото задължение и не е предявил иска си срещу Н.А., поради което и ищецът не е дължал  плащане по цитирания договор.

Въззивната инстанция намира, че възражението е въведено изрично и пред първа инстанция още с Писмения отговор по чл.131 от ГПК и разгледано същото се явява основателно. От прочита на Предмета на Договора от 19.03.2015г., сключен между „Лайт кредит“ ООД /наричан за кратко „Заемодател“/, „Лайт кредит консулт“ ООД /наричан за кратко „Гарант“/ и Н.Г.А. /наричан за кратко  „Заемател“/, описан в т.1, разграничен детайлно в подточки 1.1 и 1.2, се налага извод, че страните са постигнали договорки в смисъл Гарантът, със съгласието на Заемодателя, да предостави на Заемателя гаранция при определени условия. От тълкуването на клаузите 1.1 и 1.2 поотделно и съотнесени една с друга, като съставни части на Предмета на договора, се налага извод, че клаузата на т.1.2 се явява специална по отношение на клаузата  на т.1.1 Това е така, защото се регламентира реда за търсене на вземането – първо срещу длъжника, и едва ако не бъде удовлетворен иска за плащане, да се поиска плащането от Гаранта. Уговорката по т.1.2 е и логична, предвид на това, че Договорът за гаранция, подписан между Заемодател, Заемател и Гарант обезпечава сключеният предходен във времето основен Договор за паричен заем № 7124/19.03.2015г. между Заемодател и Заемател. Ето защо, искът по делото се явява неправилно заведен от Гаранта „Лайт кредит консулт” ЕООД против длъжника Н.Г.А. по Договора за паричен заем. Самият кредитор „Лайт кредит“ ООД, в качеството му на заемодател, не е отправил иск срещу длъжника за заплащане на неплатената сума. Нещо повече, липсват данни не само да е предявяван иск, но и  изобщо да е отправяна дори и писмена покана от кредитора към длъжника в тази насока за плащане на дълга. 

Решението, с което са достигнати различни правни изводи,  ще бъде отменено и вместо това ще се постанови друго, с което ще се отхвърлят исковете изцяло.

Разноски.

Съобразно правния резултат въззиваемата страна  „Лайт кредит консулт” ЕООД ще бъде осъдена да заплати на жалбоподателя Н.Г.А. само сумата 88 лв. за заплатена държавна такса за обжалване по възз.гр.д.№ 2044/2019г. по описа на ПдОС – V гр.с., тъй като  други разноски за съдебните инстанции не се установи да са били направени.

По мотивите, Пловдивският окръжен съд –  V възз. гр.с.

          

                     Р  Е  Ш  И:

 

Отменя Решение № 334/04.07.2019г. на АРС – II гр.с. по гр.д.№ 2599/2018г.

Като вместо това постановява –

Отхвърля изцяло предявените от „Лайт кредит консулт” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от управителя А.Д.А., против Н.Г.А., ЕГН **********, с адрес ***, искове за признаване за установено на осн. чл.422 във вр. с чл.410 от ГПК, че ответникът дължи сумата 2 423,30 лв., представляваща дължима сума по Договор за заем № 7124 от 19.03.2015 г. сключен между тях, която сума била заплатена от „Лайт кредит консулт” ЕООД в качеството му на „гарант“ по договор за гаранция от 19.03.2015 г., както и сумата от 1804,22 лв., представляваща неплатена част от възнаграждение, дължимо по  Договор за гаранция от 19.03.2015 г., ведно със законна лихва върху сумите, считано от 23.05.2018 г. до окончателното изплащане, които суми са присъдени със Заповед № 778/10.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. по ч. гр. д. № 1485/2018 г. по описа на АРС – II гр.с., като неоснователни.

Осъжда „Лайт кредит консулт” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от управителя А.Д.А., да заплати на Н.Г.А., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 88 лв. за направени разноски по възз.гр.д.№ 2044/2019г. по описа на ПдОС – V гр.с. за държавна такса.

 

 

                 Решението е окончателно.

 

                                                Председател :

                          

                                                         Членове: