№ 8340
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110167679 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от „..“ ЕООД срещу П. И. Н. при условията на обективно
кумулативно съединяване положителни установителни искове с правна
квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 21557/2023г. по
описа на СРС, 169 състав.
Ищецът излага доводи, че разполага с невлязла в законна сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника, издадена в хода на ч.гр.д. №
21557/2023 г. по описа на СРС, 169 с-в. Излага доводи, че между „..“ ЕАД и П.
И. Н. е бил сключен договор за потребителски кредит № ...05.2017 г., по реда
на ЗПФУР, по силата на който кредитодателят предоставил в заем на
ответника сумата от 700 лв., която следвало да бъде върната чрез изплащането
на 13 на брой погасителни вноски, в срок до 31.05.2018 г. Сумата по
процесния договор за потребителски кредит била предоставена при уговорен
фиксиран лихвен процент в размер на 41,24%, както и ГПР от 50%. В раздел
„Х“, чл. 2 от приложимите към договора Общи условия било предвидено, че
1
длъжникът дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна
лихва върху всяка забавена погасителна вноска. Ищецът твърди, че на
10.05.2017 г. ответникът е сключил и договор за предоставяне на
поръчителство с „..“ ЕООД, по силата на който дружеството – поръчител
следвало да отговаря солидарно с ответника за изпълнението на задълженията
му по процесния договор за потребителски кредит. В тази връзка, на
10.05.2017 г. между „..“ ЕООД и „..“ ЕАД бил сключен договор за
поръчителство, по силата на който „..“ ЕООД обезпечило изпълнението на
задълженията на кредитополучателя пред „..“ ЕАД. Сочи, че ответникът не е
изпълнявал в срок задълженията си по договора за кредит, поради което на
18.02.2021 г. кредитодателят отправил покана за плащане на вземанията по
кредита до дружеството-гарант, което от своя страна уведомило
кредитополучателя за непогасените вземания по кредита и предстоящото им
плащане. На 23.02.2021 г. „..“ ЕООД погасило изискуемите вземания по
договора за кредит, както следва: 649,57 лв. – главница; 133,11 лв. – договорна
лихва за периода от 10.05.2017 г. до 31.05.2018 г., както и 139,64 лв. –
мораторна лихва, начислена за периода от 18.02.2021 г. до 02.03.2021 г. Със
заплащането на посочените вземания, дружеството - поръчител се
суброгирало в правата на кредитодателя, поради което на 23.02.2021 г.
уведомило ответника за извършеното плащане, съгласно чл. 3, ал. 4 от
договора за предоставяне на поръчителство, като посочило на
кредитополучателят, че му дължи и възнаграждение на стойност от 568,04 лв.,
ведно с дължимото мораторно обезщетение върху посоченото главно вземане.
По силата на сключен договор за цесия от 02.03.2021 г., „..“ ЕАД и „..“ ЕООД
са прехвърлили вземанията си срещу ответника в полза на „..“ ЕООД, за което
обстоятелство длъжникът бил уведомен на посочения от него имейл адрес на
30.03.2021 г. Обемът на прехвърлените вземания, предмет на договора за
цесия, бил конкретизиран в Приложение № 1 към договора, като
задълженията на ответника по процесния договор за кредит били посочени на
ред № 3229 от същото. При условията на евентуалност, с цел извършване на
надлежно съобщаване на длъжника за сключения договор за цесия, ищецът е
приложил уведомлението към исковата молба. С оглед изложеното, моли съда
да признае за установено, че ответникът дължи на „..“ ЕООД вземанията,
предмет на издадената в полза на дружеството заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, както следва: 649,57 лв. – главница по договор за потребителски
2
кредит, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането; 568,04
лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
до окончателното изплащане на вземането; 133,11 лв. – възнаградителна
лихва, дължима за периода от 10.05.2017 г. до 31.05.2018 г.; 192,41 лв. –
мораторно обезщетение, начислено върху главницата по процесния договор за
потребителски кредит за периода от 10.05.2017 г. до 02.03.2021 г.; 139,64 лв. –
мораторно обезщетение, начислено върху главницата по договора за
предоставяне на поръчителство за периода от 18.02.2021 г. до 02.03.2021 г.
Сочи, че претендираната законна лихва за забава по договора за кредит е
съобразена с изискванията на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време
на извънредното положение, обявени с решение на Народното събрание от
13.03.2020 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен
представител – адв. С., е подал отговор на исковата молба. Оспорва
получаването на заемната сума, както и твърденията на ищеца за изпратени
уведомление по електронна поща. Намира за недоказано сключването на
процесните договори, като счита претендираното възнаграждение за
поръчителство за прекомерно. Релевира възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на акцесорните претенции на ищеца за изплащането на
мораторно обезщетение. Излага съображения, поради които счита, че гарантът
е погасил дълга по договора за кредита след изтичане на шестмесечния
преклузивен срок, съгласно чл. 147 ЗЗД. Твърди, че договорът за
поръчителство противоречи на добрите нрави и е сключен при условията на
крайна нужда. Моли съда да отхвърли предявените искове като
неоснователни.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема
за установено следното:
От приложеното по настоящето дело ч.гр.д. №21557/2023г. на СРС, 169
състав, се установява, че в полза на „..“ ЕООД е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за следните суми:
649,57 лв. – главница по договор за потребителски кредит, ведно със
3
законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
до окончателното изплащане на вземането; 568,04 лв. – възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва за
забава от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане на вземането; 133,11 лв. – възнаградителна лихва, дължима за
периода от 10.05.2017 г. до 31.05.2018 г.; 192,41 лв. – мораторно обезщетение,
начислено върху главницата по процесния договор за потребителски кредит за
периода от 10.05.2017 г. до 02.03.2021 г.; 139,64 лв. – мораторно обезщетение,
начислено върху главницата по договора за предоставяне на поръчителство за
периода от 18.02.2021 г. до 02.03.2021 г.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47 ГПК,
като са събрани данни, че не живее на регистрирания си адрес, поради което
на заявителя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането
си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Настоящите
искове са предявени в указания срок.
Въз основа на сключения договор за предоставяне на потребителски
кредит № ...05.2017г., ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на
700 лева, като така възникналото правоотношение представлява договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл.4
от сключения между страните договор за кредит изпълнението на
задълженията по същия се обезпечава с поръчителство, предоставено от „..“
ЕООД, като въз основа на посочената клауза е сключен договор за
поръчителство между ищеца и „..“ ЕООД, като е уговорено възнаграждение по
договора за поръчителство в размер на 51,64 лева на месец за периода на
действие на договора, който е сключен за 13 месеца, съответно общо
възнаграждение за целия срок на договора в размер на 671,32 лева, разсрочено
съобразно погасителния план към договора за кредит, поради което двата
договора следва да бъдат разглеждани в тяхната взаимовръзка.
Сключен е договор за цесия между „..“ ЕАД и ищеца по делото, с който
вземанията на кредитора по договора са прехвърлени на ищцовото дружество.
По отношение на длъжника прехвърлянето на вземането има действие от
деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор /чл.99, ал.4 от ЗЗД/.
Правнорелевантно за действието на цесията е съобщението, извършено от
4
цедента.
По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на
цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на
вземането, би имало значение само при условие, че ответникът е платил
своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че
ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на различно от
цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на
стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за
извършената цесия би имало значение.
В случая по делото са представени доказателства, че цедентът е
упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. От
представените доказателства не се установява уведомлението да е достигнало
до длъжника, в установената трайна съдебна практика /в този смисъл Решение
№ 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение
№78/09.07.2014 г., постановено по т.д. 2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./, е
възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в
закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената
цесия, то надлежно уведомяване е
налице и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си
за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението, макар и като приложение към исковата молба на цесионера,
следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Предвид изложеното съдът
приема, че ответникът е надлежно уведомен за цесията с връчване на препис
от исковата молба и приложенията към нея, сред които е и уведомлението за
5
цесията.
По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за
потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен
договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените
в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на
ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и
др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.
3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски
кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя
се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на
обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „..“ ЕООД е
посочен за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са
пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при
сключването му.
Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по
кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР,
доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите
по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита,
които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно
6
от представения договор за потребителски кредит със същия е уговорено, че
след като се избере обезпечението на кредита да е чрез поръчителство от „..“
ЕООД, обезпечението не може да се отмени, нито от получателя, нито от
лицето, предоставило обезпечението, като заплащането на възнаграждението
е уговорено във фиксиран размер от 51,54 лева месечно за срока на действие
на договора, дължимо заедно с вноските по кредита съобразно погасителния
план към договора за кредит. Поради това следва да се приеме, че така
уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора за кредит, като по този начин се цели
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
случая, ако към параметрите на договора се включи и таксата към
дружеството поръчител, то ГПР би бил в размер многократно надвишаващ
установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер, имайки
предвид, че размерът на заемната сума е 700 лева, а размерът на
възнаграждението 671,32 лева, което е почти равно на главницата.
Умишленото невключване цели заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, което
обуславя санкцията не по чл.19, ал.5 ЗПК, а по чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а
именно недействителност на целия „обезпечен“ договор, като последиците от
недействителността на договора за потребителски кредит рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията (така напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в.
гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени
посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи. С оглед
всичко изложено, на връщане подлежи само чистата стойност на заема –
7
сумата от 700 лв. Предявена е искова претенция за сумата от 649,57 лева,
представляваща главница с настъпил падеж. В тежест на ответника бе да
докаже, че е извършил плащане, с което да погаси главницата, като преки
доказателства по делото за извършени от него плащания не бяха представени,
поради което до този размер искът се явява основателен. Исковете за
заплащане на сумите 568,04 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне
на поръчителство, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането;
133,11 лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода от 10.05.2017 г. до
31.05.2018 г.; 192,41 лв. – мораторно обезщетение, начислено върху
главницата по процесния договор за потребителски кредит за периода от
10.05.2017 г. до 02.03.2021 г.; 139,64 лв. – мораторно обезщетение, начислено
върху главницата по договора за предоставяне на поръчителство за периода от
18.02.2021 г. до 02.03.2021 г. следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Само за пълнота, настоящият съдебен състав намира, че следва да
отбележи, че с Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС,
IV г.о. се приема, че ако недействителността на договора за потребителски
кредит се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи
с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК. Настоящият
съдебен състав споделя изложеното в Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д.
№ 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о. становище.
8
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски съразмерно с уважената
част от иска. Съразмерно с уважената част на иска, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца за настоящото производство разноски за
държавна такса и депозит за особен представител в размер на 254,62 лева и за
юрисконсултско възнаграждение сумата от 38,60 лева, при определен размер
от 100 лева от страна на съда по чл.78, ал.8 ГПК, както и разноски в
заповедното производство в размер на 13 лева за държавна такса и 38,60 за
юрисконсултско възнаграждение.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правна квалификация
чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, предявен от „..“ ЕООД, ЕИК .., срещу П. И. Н., ЕГН
**********, че П. И. Н. ДЪЛЖИ на „..“ ЕООД следното вземане, за което е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 21557/2023г. по
описа на СРС, 169 състав: сумата от 649,57 лв. – главница по договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.04.2023г., до окончателното
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове по отношение
на следните суми: 568,04 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането; 133,11
лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода от 10.05.2017 г. до
31.05.2018 г.; 192,41 лв. – мораторно обезщетение, начислено върху
главницата по процесния договор за потребителски кредит за периода от
10.05.2017 г. до 02.03.2021 г.; 139,64 лв. – мораторно обезщетение, начислено
върху главницата по договора за предоставяне на поръчителство за периода от
18.02.2021 г. до 02.03.2021 г.. като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК П. И. Н., ЕГН **********,
да заплати на „..“ ЕООД, ЕИК .., разноски по делото в размер на 293,22
лева, както и разноски в заповедното производство в размер на 51,60 лева.
9
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се
приложи по ч.гр.д. № 21557/2023г. по описа на СРС, 169 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10