№ 335
гр. Варна , 19.08.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в закрито заседание на
деветнадесети август, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Диана В. Джамбазова
Маринела Г. Дончева
като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно частно
гражданско дело № 20213000500384 по описа за 2021 година
намира следното:
Производството е образувано по частна жалба, подадена от СТ. Р. СТ.
от гр. Варна чрез адв. Ю.Р. от АК-София против определение №
2492/14.07.21г. по гр.д. № 1763/21г. на ВОС, ГО, с което е прекратено
производството по делото на осн. чл. 130 от ГПК. В частната жалба се
поддържа, че определението е неправилно и необосновано. Признава се, че
искът по чл. 66, ал. 2 от СК за установяване на произхода на посочените деца
от него в качеството му на баща, е бил предявен след изтичане на установения
преклузивен 3-месечен срок, но се поддържа, че това е станало поради
причини от житейски характер, непознаване на приложимата правна норма и
липса на материални средства за ангажиране на професионална правна
защита. Счита се обаче, че всичко това не трябва да препятства възможността
му да потърси съдебна защита за установяване на правногарантирания
интерес на децата да имат установен произход от бащата. Споделя се тезата,
че преклузивните срокове при уреждането на производствата за установяване
на произход гарантират стабилността в гражданския статус на лицата, но е
налице и друга ценност, която следва да бъде съобразявана от съда – правото
на личен живот. При прилагането на теста за пропорционалност между тях се
счита, че стриктното спазване на преклузивните срокове макар и да преследва
легитимна цел, съставлява непропорционална намеса в личния живот на
1
ищеца, защитен с нормата на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Именно поради това –
наличието на по-висше благо и прякото приложение на Конвенцията,
обуславят извода, че фактът на пропускането на регламентирания в нормата
на чл. 66, ал. 2 от СК 3-месечен срок, не следва да бъде съобразяван от съда.
Приемането на обратното в конкретния случай означавало, че 5 деца,
оставени единствено на грижите на ищеца, биха били лишени от установен
произход от бащата, който да може пълноценно и с всички произтичащи от
установения произход правни последици да осъществява пълноценно
дължимите родителски грижи. В тази връзка жалбоподателят се позовава на
практиката на ЕСПЧ по дела срещу България, по които е прието, че
преклузивните срокове в институтите по припознаването и оспорването на
бащинство, противоречат на ЕКЗПЧОС. Сочи, се че в процесното
определение освен липсата на мотиви относно приложението на посочената
практика на ЕСПЧ, е било неглижирано и правото на личен живот на ищеца.
В тази връзка се поддържа, че извън стабилността на семейните отношения,
която се гарантира чрез строгостта на преклузивните срокове, следва да се
имат предвид и специфични за всеки случай обстоятелства, неотчитането на
които води до накърнение на правото на личен живот. Именно такъв е
настоящия случай, при който принципът на истинност на произхода от
бащата би осигурил на децата неговия ангажимент в тяхното отглеждане,
възпитаване и полагането на необходимите грижи. Претендира се отмяна на
определението и връщане на делото за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Предвид наличието на хипотезата на чл. 129, ал. 3, изр. 2 от ГПК препис
от частната жалба не е връчван на насрещните страни.
Частната жалба е подадена в срок, от страна с правен интерес от
обжалването на обжалваем съдебен акт и при удовлетворяване изискванията
за надлежна представителна власт, поради което е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
Първоинстанционното производство пред ВОС е било образувано въз
основа на подадената по пощата на 08.07.21г. искова молба, с която ищецът е
предявил искове за установяване на бащинството си по отношение на
посочените общо 5 непълнолетни деца на осн. чл. 66, ал. 2 от СК. Твърдял е,
че децата са родени от съвместното му съжителство с майката на децата
2
/посочена като първи ответник/, но поради липсата на сключен между тях
граждански брак при раждането на всяко от децата, майката не е позволила в
актовете им за раждане да бъде вписан ищеца, който е техен биологичен
баща. Скоро след раждането на последното им дете обаче майката е
напуснала обитаваното семейно жилище през м. 08.2014г., вземайки само
едно от двете деца- близнаци – г. и оставяйки всички останали деца при
ищеца. Същата е заживяла в друго населено място с друг мъж и има още три
други деца. Така от 2014г. до 2020г. майката не е полагала никакви грижи за
децата си, а същите са били поети от ищеца и неговата майка. От лятото на
2020г. и детето г. се отглежда от ищеца и майката на последния. В исковата
молба е било посочено, че през 2017г. и 2020г. ищецът е подал
последователно заявления за припознаване на децата, но същите били
оспорени от майката, която отказва да признае факта, че ищецът е
биологичният им баща. Поради служебна ангажираност и непълна
запознатост с правните норми, ищецът е пропуснал срока по чл. 66, ал. 2 от
СК да предяви иска си за установяването на произхода на децата от него.
Понастоящем ищецът среща ежедневни трудности, произтичащи от факта, че
децата са трайно живеещи при него, а майка им изцяло се е дезинтересирала
от тях. Това е довело до ситуацията, при която две от децата да нямат личен
лекар, две от тях нямат издадени лични карти при навършени 14 години, да не
може да се извършва никакво представителство на децата пред съответните
здравни, образователни и административни структури. Всичко това
съставлява пречка за полагане на необходимите грижи за здравословното
състояние на децата, за тяхното образование и пълноценно участие в
социалния живот. Въпреки отправена нотариална покана през м. 06.21г. до
майката да се яви и да даде съгласие за припознаването, както и съответни
пълномощни, същата не се е явила и не е оказала съдействие. Отправените до
съда искания са били да се установи произхода на всяко едно от децата от
ищеца като техен баща, ведно с произтичащата в тази връзка промяна в
бащините и фамилните им имена, както и да се предостави упражняването на
родителските права върху децата на техния баща, а същите да продължат да
живеят при него, а на майката да се определи режим на лични отношения и
задължението да заплаща месечна издръжка на всяко от тях. Претенциите са
основани и на съображенията, извлечени от нормите на ЕКЗПЧОС, както и от
съдебната практика на ЕСПЧ по нейното прилагане, изложени подробно и по-
3
горе в частната жалба.
Към исковата молба освен удостоверенията за раждане на децата, в
които е вписана единствено майката, е представено и писмо от 18.12.20г. от
кмета на на район „Вл. Варненчик“, гр. Варна, адресирано до ищеца и в което
е отразено, че на 23.11.20г. ищецът е подал повторно /след подадените такива
на 20.10.17г./ заявления за припознаване на петте непълнолетни деца. Във
връзка с подадените през 2017г. заявления майката на децата е подала на
19.03.18г. възражение, с което е оспорила тяхното припозанаване от ищеца. С
протокол рег. № АУ096930ВЛ_005ВЛ/28.03.18г. настоящият ищец е бил
уведомен за оспорването от майката на предприетите припознавания на
децата и считано от 29.03.18г. е започнал да тече предвидения в нормата на
чл. 66, ал. 2 от СК 3-месечен срок за предявяване на искове за установяване
на произхода на децата от бащата. Поради липсата на предявени такива
искове в посочения срок, то не е налице правна възможност за извършване на
повторно припознаване въз основа на подадените заявления от 23.11.20г.
С оглед на горното следва да се приеме, че по делото не е спорен факта,
че ищецът е подал заявления за припознаване на 5-те непълнолетни деца на
20.10.17г., същите са били оспорени с възражение от майката на децата от
19.03.18г., за което настоящият ищец е бил уведомен на 28.03.18г. и в
предвидения в нормата на чл. 66, ал. 2 от СК 3-месечен срок, същият не е
предявил исковете за установяване на произход. Причините за това
бездействие същият обяснява в исковата молба със „служебна ангажираност и
непълна запознатост с правните норми“, а в частната жалба с „причини от
житейски характер, непознаване на приложимата правна норма и липса на
материални средства за ангажиране на професионална правна защита“.
Настоящият съд намира, че упражняването на правото да се установи по
съдебен ред произхода от бащата при оспорване на извършено от него
припознаване от страна на субектите, посочени в чл. 66, ал. 1 от СК, е
обусловено от спазването на 3-месечен срок, считано от уведомяването на
припознаващия за извършеното оспорване – чл. 66, ал. 2 от СК. Безспорно
приетото в доктрината и съдебната практика е, че този срок е преклузивен и с
изтичането му се свързва правната последица на прекратяване на
субективното право, която настъпва eo ipso (автоматически с изтичане на
срока). Освен това за преклузивните срокове съдът следи служебно и същите
4
не подлежат на спиране и прекъсване. Пропускането на срока прави иска
недопустим. /проф. М. Павлова, „Гражданско право. Обща част“, т. ІІ, изд.
„Софи-Р, 1996, стр. 261-262“; проф. Ц. Цанкова „Коментар на новия СК“, ИК
„Труд и право“, 2009, стр. 262; т. 1 от Постановление № 5/78 г. от 21.II.1979
г., Пленум на ВС/.
Въпросът дали с действащата правна уредба на СК в областта на
установяване на произход от бащата при предприето оспорване на извършено
припознаване чрез обуславянето на упражняването на правото на иск в
определен срок /по съображения за правна сигурност в семейните
отношения/, е постигнат справедлив баланс между конкуриращите се
интереси на лицето, децата и общността като цяло, не може да бъде поставян
от съда, който не е овластен да извършва допълнителна преценка за други
конкретни житейски ситуации и да не се съобрази с факта на изтичането на
преклузивния срок, зачитайки правните му последици.
В настоящата хипотеза законодателят не е предвидил никаква
процедура, която би позволила разглеждането на индивидуалните
обстоятелства на лица, които са пропуснали законоустановения преклузивен
срок поради независещи от тях причини. Но дори и да бе предвидена такава
възможност за съда, то в настоящата хипотеза ищецът е знаел, че е баща на
децата от момента на тяхното раждане, предприел е припознаването им много
години след това, бил е надлежно уведомен за оспорването от майката на
предприетото припознаване, но поради причини, които не са свързани със
самия закон, не е предприел никакви стъпки за упражняване на правото си на
иск за установяване на своето бащинство. Това определя и различието на
настоящия казус спрямо тези, по които е имал възможност да се произнесе
ЕСПЧ с цитираните от жалобоподателя решения /по дело „Докторов срещу
България“, жалба № 15074/08/.
По тези съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2492/14.07.21г. по гр.д. № 1763/21г.
5
на ВОС, ГО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред ВКС при
наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в едноседмичен
срок от връчване на определението на жалбоподателя чрез процесуалния му
представител адв. Р. (на осн. чл. 6а, ал. 4 от Закона за мерките и действията
по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците,
деловодителят да установи чрез телефонен разговор с процесуалния
представител на жалбоподателя дали същият желае настоящото
определение да му бъде връчено по електронен път на посочен от него
електронен адрес и при задължението да потвърди получаването му. Ако
потвърждение не бъде извършено в тридневен срок от изпращане на
съобщението, връчването да се извърши по общия ред).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6