Решение по дело №164/2019 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер       176                      17.05.2019г.                 град Пазарджик

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

            ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в открито заседание, в следния състав:

 

Председател: Минка Трънджиева

        Членове: Венцислав Маратилов

                                                                      Д. Бозаджиев

                                                                                                                                                                                                                   

при участието на прокурора от Окръжна прокуратура гр.Пазарджик Ж.П. и секретаря Галина Младенова  като разгледа докладваното от съдията Маратилов въззивно гр.д.№ 164 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе в предвид следното:  

Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Пазарджишки районен съд №1321 от 15.11.2018г. постановено по гр.д.№1073/2018г. по описа на същия съд,  са осъдени на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ Окръжен съд – П. с адрес: гр. П., бул. „Ш.С.“ № 167, представляван от и.ф. председател А.Р., и Върховен касационен съд с адрес: гр. С., бул. „В.“ № 2, представляван от председателя Л.П., да заплатят солидарно на Р.К.К., ЕГН ********** със съдебен адрес:*** – чрез адв. Г.С., обезщетение за претърпените неимуществени вреди – притеснение, безсъние, отчаяние, психоемоционален стрес и други, от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи на гр.д. № 3258/2002г. по описа на Районен съд – П. в размер на 6 000 (шест хиляди) лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.04.2012 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ Окръжен съд – П. с адрес: гр. П., бул. „Ш.С.“ № 167, представляван от и.ф. председател А.Р., и Върховен касационен съд с адрес: гр. С., бул. „В.“ № 2, представляван от председателя Л.П., са осъдени да заплатят солидарно на М.Д.С., ЕГН ********** (наследник на починалия на 29.01.2016 г. Д.К. С.) със съдебен адрес:*** – чрез адв. Г.С., обезщетение за претърпените неимуществени вреди – притеснение, безсъние, отчаяние, психоемоционален стрес и други, от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи на гр.д. №3258/2002 г. по описа на Районен съд – П. в размер на 6 000 (шест хиляди) лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.04.2012 г. до окончателното й изплащане. На основание  чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 78, ал. 1 ГПК Окръжен съд – П. с адрес: гр. П., бул. „Ш.С.“ № 167, представляван от и.ф. председател А.Р., и Върховен касационен съд с адрес: гр. С., бул. „В.“ № 2, представляван от председателя Л.П., са осъдени да заплатят на Р.К.К., ЕГН ********** със съдебен адрес:*** – чрез адв. Г.С., разноски по делото в размер на 240 лв. държавна такса, 1 260 лв. адвокатско възнаграждение и 2,50 лв. за съдебно удостоверение, а в полза на другия ищец М.Д.С., ЕГН ********** със съдебен адрес:***-чрез адв. Г.С., да заплатят  разноски по делото в размер на 240лв. държавна такса, 1 260лв. адвокатско възнаграждение и 2,50 лв. за съдебно удостоверение.

С определение №203 от 21.01.2019г. постановено по същото дело в производство по чл.248 от ГПК, Пазарджишкия районен съд е оставил без уважение искането на Окръжен съд –П. и искането на Върховния касационен съд за изменение в частта за разноските на решение №1321 от 15.11.2018г. постановено по гр.д.№1073/2018г. на РС-Пазарджик.

Постановените съдебни актове се обжалват с въззивни жалби подадени от ответниците по исковете.

С въззивна жалба с вх.№27030 от 04.12.2018г. подадена от Окръжен съд гр.П. чрез И.Ф Председател Р. се обжалва  решението  относно солидарното осъждане на този съд заедно с ВКС на РБ да заплати обезщетение от по 6000лв за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на гр.д.№3258/2002г. по описа на РС-П. в разумен срок съгласно чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.04.2012г. до окончателното й изплащане както и направените разноски по делото. На първо място се поддържа довод за недопустимост на съдебния акт доколкото правната квалификация на исковете, с които се претендира обезщетение от държавата за вреди от действия на правозащитни органи които в нарушение на  чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, не е този по чл.2б от ЗОДОВ. Коментира се цитираната разпоредба като материално-правна и имаща действие за напред от датата на влизането й  в сила през 2012г. и че по приключени производства искът по чл.2б от ЗОДОВ е допустим само при изчерпана административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ по която няма постигнато споразумение-чл.8 ал.2 от ЗОДОВ и че право да подадат заявление за обезщетение  по този ред имат и лицата, чиито национални  досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от 6месеца от постановяване на окончателния акт-§9 от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ, а в останалите случаи-при приключило производство с окончателен акт преди повече от 6месеца от влизане в сила измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр.98/2012г. лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ, като в тази последна хипотеза държавата отговаряла за вреди от правозащитни органи, които в нарушение на чл.6 от ЕКПЗЧОС не са извършени в разумен срок на основание  чл.49 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. В тази връзка се поддържа, че  измененията в ЗОДОВ-чл.2б и §8 и §9 на ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ, както и едновременно влязлата в сила с тях изцяло нова глава трета „а“ от ЗСВ, дават възможност на Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/ да отхвърли висящите жалби на българските граждани, свързани със забавено правораздаване, тъй като се създават вътрешно-правни средства за защита-административна процедура по глава трета “а“ от ЗСВ и съдебна процедура по ГПК на основани   на чл.2б  от ЗОДВ. Коментира се 6-месечния срок, предвиден в §8 от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ от влизане в сила на закона или от уведомяването от регистратурата на ЕСПЧ от лицата, чиито жалби Европейският съд е отхвърлил поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни  средства за защита и производствата по тях са приключили пред националните  инстанции, могат да подадат заявление за обезщетение по  реда на глава трета “а“ от ЗСВ, че административната процедура е  процесуална предпоставка за допустимост на гражданския иск за обезщетение  за причинени вреди и ако последва отказ или административният орган определи недостатъчен според увредения размер на обезщетението, лицето може да предяви иск, а ако е пропуснат  посочения 6месечен срок от влизане в сила на ЗОДОВ или от уведомяването им от регистратурата на ЕСПЧ, лицата могат да  реализират правата си на обезщетяване против държавата за действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл.6 от ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, на основание чл.49 от ЗЗД. Въз основа на изложените доводи, жалбоподателят Окръжен съд гр.П. поддържа, че в случая се касае за  приключило производство към датата на влизане в сила на изменението в ЗОДОВ от 11.12.2012г. и към деня на влизане на закона в сила са изтекли повече от 6месеца от постановяване на окончателния акт /§9 от ПЗР ЗИД ЗОДОВ/; че ищците са  били уведомени от регистратурата на ЕСПЧ /Европейския съд по правата на човека/ за обявяване на жалбата им за недопустима поради наличието на вътрешноправни средства за защита по отношение на оплакванията  по чл.6 §1 от Конвенцията за продължителност на производствата, на 19.12.2013г., а заявлението на ищците до Инспектората към ВСС /ИВСС/ за образуване на производството по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ е подадено на 24.02.2015г. Твърди се още, че  в съдебното производство пред районния съд не е установено да е спазен от ищците този шестмесечен срок, поради което и проведеното административно производство по Глава трета “а“ от ЗСВ било недопустимо. Коментирани са представените в тази връзка писмени доказателства относно това кога е получено от ищците уведомлението от регистратурата на ЕСПЧ, като според въззивника със свидетелски показания не може да се проведе пълно  и главно доказване, че  св.К.н Д. Г. в качеството си на пълномощник на жалбоподателите по производството пред ЕСПЧ, е получил писмото за недопустимост на подадената жалба до ЕСПЧ, поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита на дата 29.12.2014г. Според жалбоподателят, тези показания следвало да бъдат оценявани и при условията на чл.172 от ГПК доколкото свидетелят Г.  бил роднина на ищците и е възможна неговата заинтересованост по делото. Предвид недоказването по делото на спазването от ищците  на 6-месечния срок по §8 ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, жалбоподателят счита, че и проведеното административно производство е недопустимо, а исковете следва да се квалифицират като такива с правно основание по чл.49 от ЗЗД. Оспорена е материално-правната легитимация на  ищеца М.Д.С. да предяви този иск, поради което в уважената му част за неговата претенция обжалваното решение на съда било недопустимо. Твърди се, че М.С. не е бил страна в производството по гр.д.№3258/2002г. на РС-П., а страна по него е бил баща му Д. С., починал след приключване на производството на дата 29.01.2016г. В тази връзка се поддържа, че  правото на наследяване на лични права, каквито са в настоящия случай, претендираните от М.С. неимуществени вреди вследствие нарушение правото на разглеждане на делото в разумен срок, възникват за наследника, ако то е своевременно заявено с предявен от пострадалия иск срещу деликвента и че правото на обезщетяване за неимуществени вреди е лично право и затова не се наследява и че само при предявен приживе от пострадалия иск за обезщетение на неимуществени вреди, процесът може да бъде продължен от неговите наследници, но ако такъв иск не е предявен, наследниците  могат да претендират обезщетение само за собствените си болки и страдания, а не и за тези на непосредствено увредения. В тази връзка категорично се поддържа, че цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика на ЕСПЧ изобщо не е относима към настоящото дело и че ищецът М.С. не се явява косвена жертва. Оспорва се извода на съда за налично своеобразно процесуално правоприемство в процеса при което ищецът е продължил започнато от баща му производство за обезщетяване на вреди от забавено правосъдие и че нормата на чл.26 ал.2 от ГПК не допуска предявяване  от свое име на чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случаи като нормативно не е предвидена възможност претенцията за личните неимуществени вреди, заявена от Д. С. в рамките на административната фаза на производството пред Министерството на правосъдието, да бъде заявена в съдебната фаза за първи път от неговите наследници. Предвид липсата на законодателна уредба на възможността за наследствено правоприемство на въпросните лични права, заявени в административната фаза, то е недопустима исковата претенция за тези права в настоящия процес, предявена от М.С.. По същество жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно.Тъй като отговорността на Окръжен съд гр.П. като процесуален  субституент на държавата, е деликтна, като при преценка дали е спазен разумен срок за разглеждане на делото следва да се вземе в предвид общата продължителност и предмета на производство, неговата правна и фактическа сложност, поведението на страните в съответното съдебно производство и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, имащи значение за правилното решаване на спора, като разумността следва да се  оценява и с оглед на обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателното проучване и правилно провеждане на съдебното производство. В този връзка се изтъкват като относими към предмета на спора факти и обстоятелства като неустановеност наличието на кумулативно необходимите предпоставки за ангажиране отговорността на Окръжен съд гр.П. за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6 §1 от КЗПЧОС. Сочи се общата продължителност на гражданското производство, че не е прекомерна предвид броя на инстанциите на производството по делото-5 (пет) редовни инстанции, проведено производство по спиране на изпълнението на въззивното решение,като в рамките на висящността на производството е проведено и инстанционно производство по отмяна на влязлото в сила решение пред ВКС на РБ по отношение уважаването на ревандикационния иск в установителната му част. Счита още, че продължителността на производството е обусловена от фактическа и правна сложност на делото, като в хипотезата на предявен иск по чл.108 от ЗС за ревандикация,  по делото са налице множество спорни въпроси във връзка с извършеното строителство на сграда в него и нейния статут и че за изясняването на спора от правна и от фактическа страна е било необходимо да се съберат множество доказателства-писмени гласни и съдебни експертизи. Като неправилни се квалифицират изводите на съда за лошото администриране на процеса при повторното разглеждане на делото в ПОС изразяващо се в безкритично уважаване на всички доказателствени искания на ответника, свързани с назначаването на експертизи и събиране на писмени доказателства, доколкото делото е било върнато на ПОС от ВКС за повторно разглеждане  поради неизяснена фактическа обстановка касаеща осъдителната част на въззивното решение, имащо за последица необходимост от събиране на доказателства за постановяване на правилен и законосъобразен съдебен акт.Според жалбоподателя, в хода на производството са извършвани методично и през кратки интервали от време множество процесуални действия по неговото движение, с оглед принципа на служебното начало и обезпечаване на своевременното му решаване от ръководещия процеса съд. Като неправилни се определят изводите на районния съд относно това, че не са предприети никакви мерки за дисциплиниране на страните и другите участници в процеса. И че отлагането на делото поради несвоевременното призоваване на жалбоподателя е само един път в рамките на производството, а несвоевременното изготвяне на заключението на вещи лица е обусловено от  обективни факти -сложността на поставените задачи. Затова счита, че не е налице неоправдано забавяне на делото при повторното му разглеждане пред Окръжен съд гр.П.. Счита, че със събраните от първоинстанционния съд доказателства не е установено при условията на пълно и главно доказване твърдените от ищците неимуществени вреди и причинната връзка с воденото производство, както и че свидетелските показания дадени от роднини на страните не са били преценени от съда при условията на чл.172 от ГПК предвид заинтересоваността им. Излага се извод за прекомерност на присъдените обезщетения по размер като завишени и несъответстващи с принципа за справедливост при невзет от съда стандарт на живот  в страната и средностатистическите показателни за доходите по време на възникването на увреждането, като размерът не е бил съобразен с изискването да не бъде източник на обогатяване на лицата, които твърдят, че са понесли вредите. В тази връзка се коментира, че неправилно районният съд е съобразил обезщетяването на К.И. /една от ищците по гр.д.№3258/2002г./ от ЕСПЧ за претърпени от нея неимуществени вреди от забавено правосъдие. Счита жалбоподателят за неотносими при преценката  за справедливия размер на обезщетението, което следва да се присъди на ищците на база декларацията за съгласие на МП за сключено споразумение по делото на И. и платежното нареждане от 09.10.2012г. за 2900евро и че  размерът за обезщетението в настоящата хипотеза е обусловено от претърпените неимуществени вреди, които за всеки човек са различни поради което и понесените от ищците вреди неправилно съдът е определил в паричния размер  на изплатеното обезщетение на К.И..

Предвид изложеното жалбоподателят Окръжен съд гр.П. поддържа, че не са налице основания за ангажиране  на отговорността му  по предявените искове за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ, като моли да се обезсили решението като недопустимо, а при условията на евентуалност да се отмени изцяло и да се отхвърлят исковете или да се измени, като обезщетенията да бъдат определени в минимален размер.

Жалбоподателят Върховен касационен съд на Република Б. чрез експерт-юрисконсулт З.Х.С., надлежно упълномощен да представлява страната, е подал въззивна жалба в законния срок по чл.259 ал.1 от ГПК срещу постановеното първоинстанционно решение №1321 от 15.11.2018г. на Районен съд гр.Пазарджик по гр.д.№1073/2018г. по описа на същия съд, която е заведена с вх.№27498 от 10.12.2018г., като решението се обжалва изцяло с доводи за порочност на първо място като недопустимо, а при условията на евентуалност като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Доводите за недопустимост на акта на първо място касаят неспазването според жалбоподателя от страна на ищците по делото на срока по чл.60а ал.4 от ЗСВ, като се поддържа, че в тази връзка районният съд  не е обсъдил възраженията на тази страна в процеса,  изложени в отговора й на исковата молба по чл.131 от ГПК. Развити са подробни съображения относно уведомяването по смисъла на §8 ал.2 от ЗОДОВ и считано от кой момент започва да тече шестмесечния срок при направено уведомяване, като следвало да се изходи от  практиката на ЕСПЧ и духа и целите на Конвенцията. Поддържа се, че „,уведомяването” като термин различен от използваните в ГПК и в АПК термини “връчване на акта“, „връчване на съобщение, „узнаване на съобщение” ,”съобщаване на  акта“ и липсата на задължение на ЕСПЧ да уведомява по пощата чрез изпращане на  писмото с обратна разписка, но при съществуващо задължение на ЕСПЧ да публикува актовете си, намира, че следва да бъде споделено разбирането, че срокът по §8 тече от датата на публикуване на решението на сайта на ЕСПЧ в хипотеза, когато страната не разполага с доказателства кога точно е получила уведомлението. Допълнителни аргументи се сочат, че по аналогия с националното процесуално право и при необжалваемо такова решение на ЕСПЧ и съобразно правния интерес на страната сама да следи за приключване на делото, за приложима жалбоподателят счита онези съдебна практика според която при необжалваемите съдебни решения и свързаните с тях срокове, за страните участнички в процеса сроковете започват да текат от датата на обявяване на съдебния акт в регистъра на актовете на съответния съд,която дата се приема за  дата на постановяване на акта, тъй като регистърът на съдебните актове е публичен. В тази хипотеза според жалбоподателят срокът по §8 ал.2 от ПЗР на ЗИД на ДОДОВ е изтекъл. Счита, че е изтекъл и от друга възможна дата-датата на създаването на уведомлението като документ. Навежда извод, че според  разбирането на помощния орган на МП, срокът по §8 следва да тече безкрайно във времето,което обезсмисля смисъла и духа на Конвенцията и въведения 6-месечен срок за предявяване на индивидуалните искания за обезщетение.В тази връзка се поддържа, че ищецът предявяващ иск по чл.2б от ЗОДОВ следва да докаже не само факта на уведомяването си от ЕСПЧ, но и датата на която е получил уведомлението и така е бил в обективна възможност да узнае съдържанието на документа. Счита, че датата на уведомяване е положителен факт от който ищецът черпи благоприятни за себе си последици и следва да бъде установен. Не се възприемат мотивите на съда относно безкритичното възприемане на показанията на св.Г. без да е съобразена разпоредбата на чл.172 от ГПК, като независимо от факта, че той е движил цялата процедура пред ЕСПЧ  по жалбите на ищците във връзка с нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС, и намиращ се в родствени отношения с тях при очевидна  негова заинтересованост от благоприятен за тях развой и че съдът не е следвало да кредитира показанията му. Изводът който прави жалбоподателят ВКС на РБ е, че поради изтичането на 6-месечния срок по §8 от ПЗР  на ЗОДОВ, исковите претенции се явяват процесуално недопустими, а при условията на евентуалност в случай че съдът приеме, че срокът е давностен и погасява не правото на иск, а защитаваното с него материално-субективно право на обезщетение-за неоснователен.

По същество на обжалваното решение тази страна-жалбоподател поддържа, че то е необосновано като не се споделят изводите на първоинстанционния съд досежно наличието на  забава при постановяване на решението по гр.д.№2359/2004г. по описа на ВКС на РБ. Сочи, че едномесечния срок по чл.235 ал.5 от ГПК е инструктивен, като за разумен съгласно практиката на Висшия съдебен съвет /ВСС/ по планови и дисциплинарни производства се приема тримесечен срок, което обстоятелство е ноторно известно на всеки съдебен орган,  включително и на решаващия делото първоинстанционен съд.  Твърди се, че в практиката си  ЕСПЧ не приема непроизнасяне  на съда в предвидените в закона срокове, които са инструктивни, за абсолютен  критерий за наличие на забавено правосъдие. Поддържа, че критерият на ЕСПЧ е винаги комплексен и държи сметка за сложността на случая, поведението на страните и поведението на компетентните административни и съдебни органи. Цитира се решение по делото Boddaert v Belgium A 235-D, според което чл.6 от Конвенцията може да се налага само при такава бързина, която да е в съответствие с правилното правораздаване, като според друга практика на ЕСПЧ, съдът е следвало да съобрази решението си, съгласно която простото неспазване на процесуалните срокове, каквито са и сроковете за произнасяне на съдебния акт и каквото  нарушение в случая не е налице не води на извод, че производството е продължило неразумно дълго време по смисъла на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС. В тази връзка жалбоподателят ВКС на РБ твърди, че обжалваното решение не е съобразено и с практиката на ЕСПЧ отношение на критерия за това какъв е бил залогът на делото за лицата, които твърдят да са претърпели вреди от забавянето му като се поддържа, че в практиката на ЕСПЧ изрично е посочвано кога интересът е значим, обвързвайки го единствено с предмета на спора, а не с обективното положение на жалбоподател като значението на делото за лицето означавало да се вземе под внимание всичко това което е зависело от делото за лицето.Посочват се кои според ЕСПЧ са значимите дела-трудовоправни спорове, дела за пенсии, дела за упражняване на родителски права, дела отнасящи се  до обезщетения за причинени телесни увреждания, наказателни дела с мярка задържане под страна за обвиняемия, дела за трудова злополука и други. Предвид изложеното жалбоподателят счита, че настоящото дело за ревандикация на недвижим имот по чл.108 от ЗС реституиран по реда на ЗСПЗЗ, не е представлявало значителен интерес на ищеца, именно предвид  предмета му и не е изисквало по-завишено внимание от страна на съдилищата.  Твърди се, че в тези случаи ЕСПЧ е приемал, че не е налице нарушение на изискването за разглеждане  и решаване на делото в разумен срок, дори да има известни забавяния, поради което  обезщетението не се следва да бъде присъждано.Цитира се и практика на ЕСПЧ. Като необоснованост на обжалваното съдебно решение, жалбоподателят изтъква неотчитането от районния съд на свръхнатовареността на ВКС на РБ, водеща именно до забавяне разглеждането на делата и експедитивното произнасяне по исканията на страните. Счита, че липсата на норма на натовареност и ефективно разрешаване на този проблем рефлектира и върху работата на съда при осъществяване на неговата правораздавателна функция. Жалбоподателят счита още, че неправилно и без да са събрани съответните доказателства районният съд приема, че ищците са претърпели вреди по причина на поведението на ответника ВКС на РБ, като от ангажираните от ищците гласни доказателства според жалбоподателят не се установявало при условията на пълно и главно доказване, че  същите са претърпели неимуществени вреди по причина на действията респективно бездействията на ВКС на РБ, като съдът следвало да има в предвид  близките родствени отношения на свидетелите с ищците и тяхната очевидна заинтересованост, предвид на което жалбоподателят поддържа, че показанията им са предубедени и погрешно кредитирани от районния съд. Счита още, че не била доказана причинната връзка от фактическия състав на деликта като поради недоказване на релевантните за спора факти от страната, носеща доказателствената тежест за това-ищците, е следвало да отхвърли предявения срещу ВКС на РБ иск, а не да го уважава в условията на допуснати процесуални нарушения. Поддържа, че е налице допуснато нарушение на материалния закон и по-конкретно  на чл.52 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, предвид бланкетното изброяване на критериите,  разработени в трайната  съдебна практика по отношение  на понятието „справедливост”  без излагане на съображения какво е проявлението на всеки един от тях в правната сфера на ищците, по какъв начин и в каква степен същите са  засегнати неблагоприятно, вместо което било прието направо, че  сумата от 6000лв е достатъчна за да репарира търсените от ищците душевни болки и страдания. В тази връзка се поддържа довод, че решението е без мотиви за основателността на иска в посочения размер.Присъденият размер на обезщетението се определя от жалбоподателя като изключително завишен и несъответстващ на икономическия стандарт в страната, както и на съдебната практика по сходни казуси, като макар отговорността по ЗОДОВ да е обективна, това не означава, че  твърденията на ищеца не подлежат на доказване по общите правила на ГПК както и на понятието „справедливост” дефинирано в чл.52 от ЗЗД. Счита още, че присъденото обезщетение от съда е източник на обогатяване на ищците, респективно на техните наследници което несъответствало на установени факти, като присъдената сума била определена при превратно тълкуване на всички факти и доводи на страните и че в същност общата стойност на присъдената сума води  не до обезщетяване на претърпените вреди,  а до неоснователно  обогатяване на лица, които по никакъв начин не са засегнати от продължителността на правния спор. Неоснователно според жалбоподателя се явява и уважената от съда претенция по чл.86 от ЗЗД предвид неоснователността на главния иск. Излагат се и доводи за неоснователност на присъдените с решението разноски. Моли да се отмени изцяло решението с присъждане на разноски по делото  за жалбоподателя.

Срещу двете въззивни жалби са постъпили отговори по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещните по спора страни-ищците в производството пред първата инстанция Р.К. и М.С. чрез пълномощника си адв Г.С. *** в който същите  се оспорват като неоснователни.

В отговора си против жалбата на Окръжен съд гр.П., вх.№28316 от 19.12.2018г.  ищците  К. и С. поддържат, че обжалваното решение е правилно, не страда от пороците посочени в жалбата и молят да бъде потвърдено. Отговаря се пунктуално на всички доводи изложени в жалбата, като по отношение датата на получаване на писмото от ЕСПЧ, същата била установена от разпита на свидетеля Г., и че ответниците в производството пред първата инстанция не са установили  неистинност, неточност или непоследователност в показанията на свидетеля, нито са ангажирали доказателства в обратна посока, като по време на разпита не са му задали нито един въпрос. По отношение административната процедура пред ИВСС и Министерство на правосъдието /МП/, същата като предхождаща съдебната такава, била проведена законно и в нормативно установените срокове, като тези актове  на ИВСС  и на МП не подлежат на пряк или инцидентен съдебен контрол по реда на чл.17 ал.2 от ГПК. По отношение на неразумния срок за гледане на делото, считат, че разглеждането на делото в рамките на 10г. не е  разумен срок по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧОС, като  в констативни протоколи на ИВСС било прието, че ищците нямат никаква вина за забавянето на делото. По размера на неимуществените вреди се поддържа, че практиката на ЕСПЧ е ясна,че при наличие на незаконен акт, незаконно действие или бездействие на държавата или на нейни органи, на засегнатите лица се причиняват неимуществени вреди, тоест същите се презюмират, като по делото размерът им бил доказан като доказателства в обратния смисъл не били ангажирани от ответниците по исковете. Цитира се съдебна практика по въпроса за правоприемството на страната на пострадалия от неразумен срок и за приложимостта на чл.2б от ЗОДОВ и за цялостната регламентация на производството по присъждане на обезщетение определяно като едно цяло - от започването на административната процедура и до приключване на съдебната процедура, взаимозависимостите и взаимосвързаностите на двете процедури. Цитира се и практика на ЕСПЧ за фигурата на „жертвата” и към кой момент пострадалата  придобива този статус. Моли да се потвърди изцяло обжалваното решение.

По отношение на жалбата на ВКС на РБ насрещната страна –ищците по спора, изразява същите доводи / отговор с вх.№82 от 03.01.2019г./ и съображения както и в първия си отговор на жалбата на другата страна, като допълва съображенията  си предвид въведените някои допълнителни доводи от тази страна и основно по отношение връчването и времето на получаването на уведомлението за  постановения акт на ЕСПЧ и кога е станало фактическото получаване на документа (уведомлението) касаещо ищците в процеса. Цитира се и съдебна практика по въпросите постави в жалбата от ВКС на РБ.

Постъпил е отговор на въззивната жалба на ВКС на РБ и от Окръжен съд гр.П. с №28400 от 2012.2018г., в който се излагат доводи, че жалбата на тази страна е напълно основателна и следва да бъде уважена Направен е коментар на тази жалба, като развитите доводи са в посока за нейната основателност и уважаването й от въззивната инстанция.

Няма направени доказателствени искания от страните в процеса с подадените въззивни жалби и отговори по реда на чл.266 от ГПК пред въззивната инстанция.

Становището на представителя на Окръжна прокуратура гр.Пазарджик е за основателност на въззивните жалби по същество, като по отношение допустимостта на исковия процес застъпва  позицията изразена от ответниците по въззивните жалби и ищци в производството пред първата инстанция, че е спазен законния 6-месечен срок за иницииране на производството по реда на глава трета“а“ от ЗСВ предхождащ започването на съдебната процедура по реда на чл.2б от ЗОДОВ.

Постъпила е и частна жалба от Окръжен съд гр.П.  с вх.№2392 от 01.02.2019г. против определение №203 от 21.01.2019г. постановено по гр.д.№1073/2018г. по описа на Пазарджишки районен съд,  с което е оставено без уважение искането на П.ски окръжен съд и на ВКС на РБ да бъде изменено решението на съда в частта за разноските.Твърди се, че съдебният акт е неправилен като постановен в противоречие с материалния закон и е необоснован. Възразява се срещу довода на първоинстанционния съд, че разноските за държавна такса и за съдебно удостоверение следва да бъдат възложени в тежест на Окръжния съд. Частният жалбоподател се позовава на ТР №7 от 16.11.2015г. по тълкувателно дело №7/2014г. като счита, че в случая държавна такса не се дължи от ответниците когато държавен орган сезира съд или отговаря пред съд като представител на държавата в изпълнение на възложена му с Конституцията и законите компетентност, какъвто белег в случая не бил налице поради което частният жалбоподател не дължал разноски. Поддържа и че заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната и правна сложност на делото, като счита, че в случая минималното адвокатско възнаграждение  е в размер на 630лв, като претендираните от страната са в двоен размер.Твърди се, че след като делото не се отличава с фактическа и правна сложност, конкретното участие на процесуалния представител на страните в откритите съдебни заседания и при липса на процесуални усложнения, то присъденият размер  е прекомерен. Моли да се редуцира размера до минималния такъв предвиден в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По тази жалба е постъпил отговор от страна на  ВКС на РБ  вх.№3842/19.02.2019г. в който напълно се споделят доводите на частния жалбоподател, счита същата за основателна и моли да бъде уважена

Постъпил е и отговор на частната жалба от насрещната по спора страна  Р.К. и М.С., чрез адв. С., вх.№3902 от 19.02.2019г. в който се излагат доводи за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че жалбоподателят неправило се позовава на цитираното тълкувателно решение, доколкото последното касаело освобождаване от държавна такса дължима пред съда  от страна на Прокуратурата на РБ и то само когато  същата подава жалби пред въззивен или касационен съд, когато е била ответник по иск за обезщетение по ЗОДОВ и че искането на частния жалбоподател ако бъде уважено би довело до  недопустимо изключване на основния елемент на санкцията за ответната страна-изгубила процеса, а именно разноските, сторени от ищеца и че няма правно основание тези разноски да останат на спечелилата страна в процеса. На второ място, се поддържа, че  присъденият адвокатски хонорар не е прекомерен предвид установената от съда фактическа и правна сложност на делото. Моли да се потвърди обжалваното определение.

Пазарджишкият окръжен съд провери при условията на чл.269 от ГПК валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по неговата правилност по същество съобрази изложеното във въззивните  жалби, подадени от ВКС на РБ  и от П.ски окръжен съд, и прие за установено следното:

 Предявени са субективно и обективно съединени искове с правно основание в чл.2б ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ във връзка  с чл.8 ал.1 и ал.2, с  §8 ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ /Д.в., бр.98 от 11.12.2012г./ във връзка с чл.6 §1 от Европейската Конвенцията за защита правата на човека и  основните свободи, във връзка с чл.52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/ и по чл.86 от ЗЗД.

В исковата си молба против ответниците Върховен касационен съд на Република  Б. представляван от председателя Л.П. и Окръжен съд гр.П., представляван от И.Ф. Председател А.Р., ищците Р.К.К. и М.Д.С. чрез пълномощника си адв. Г.С. *** твърдят, че са претърпели неимуществени вреди от нарушение на правото им на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело /гр.д./ №3258/2002г. по описа на  Районен съд-гр.П., образувано на 11.07. 2002г. по искова молба на Д.К. С. (починал на 29.01.2016 г. и оставил за наследник ищецът М.Д.С.), Р.К.К., Н. Д.С., К.Д.И. и С.Д.И., всичките от гр.П.  против ответника „С.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр.П., бул.“Б.“ №123, с правно основание в чл.108 ЗС, във връзка с чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и предмет ревандикация на реституиран в полза на ищците земеделски имот.

Твърдят ищците, че пред първоинстанционния съд са проведени общо три открити съдебни заседания и с решение от 14.01.2003г. ответникът е осъден да предаде на ищците владението върху собствения им недвижим имот, предмет на делото.

По въззивна жалба от ответника „С.” ЕООД подадена срещу решението на районния съд на 04.03.2003 г. било образувано в.гр.д.№ 627/2003г. по описа на Окръжен съд гр.П., по което са били проведени три заседания и с решение от 12.07.2004г. е оставено в сила първоинстанционното решение. 

Въззивното решение било обжалвано с касационна жалба от същото дружество, по която на 30.09.2004г. е образувано гр.д. №2359/2004 г. по описа на Върховния касационен съд на Р Б.. Проведени били две открити съдебни заседания и с Решение № 358 от 01.08.2006г. въззивното решение в частта му, с която е бил уважен в осъдителната част искът е било отменено и делото е било върнато на Окръжен съд – П. за ново разглеждане в отменената част. По време на висящността на производството пред касационната инстанция на 18.11.2004г. постъпила молба от „С.“ ЕООД с искане за спиране на изпълнението на въззивното решение , като с определение от 02.12.2004г. касационният съд уважил молбата и спрял изпълнението на  решението на Окръжен съд гр.П. и върнал делото за ново разглеждане от въззивния съд. По повод постъпила до ВКС на РБ  молба  от ищцата И. , за поправка на очевидна фактическа грешка от 11.08.2006г., делото било изискано от ПОС, насрочено в открито съдебно заседание на 24.11.2006г.и с решение  на ВКС №1437 от 08.12.2006г. по гр.д№2359/2004г. била допусната поправка на ОФГ.

След връщане на делото на дата 08.12.2006г.  с определение от 22.12.2006г., вземайки предвид указанията на касационната инстанция, въззивният съд допуснал изслушване на съдебно-техническа експертиза. Проведени били общо тринадесет открити съдебни заседания, като в последното, проведено на 18.09.2008 г. била докладвана подадената от ответното дружество „С.“ ЕООД на 04.07.2008 г. молба на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение по отношение на установителната част на ревандикационния иск.

Тази молба била регистрирана във Върховния касационен съд на РБ на 29.09.2008 г., на която дата било образувано гр.д.№3664/2008г., а откритото заседание по това дело било насрочено след година и четири месеца – на 28.01.2010г. като с  Решение № 82 от 01.02.2010 г. молбата за отмяна на влязлото в сила решение била оставена без уважение.

Твърди се, че след връщането на делото в Окръжен съд гр.П. били проведени още четири открити съдебни заседания и с Решение № 789 от 08.06.2010г., постановено по в.гр.д. № 1960/2006 г. на Окръжен съд – П., било оставено в сила първоинстанционното решение в осъдителната част на предявения ревандикационен иск и е признато на дружеството ответник правото на задържане на процесния имот до заплащане от ищците на разходите за изграждане на обекта (газстанция) в имота. В последствие същият съд постановил решение за поправка на очевидна фактическа грешка №1148 от 15.07.2010г. по гр.д.№1960/2006г.

Против така постановеното въззивно решение постъпили касационни жалби и от двете страни, а дружеството ответник подал и молба за спиране на изпълнението му. Делото след администриране на жалбите и молбата  постъпило във Върховния касационен съд на РБ на 16.08.2010г.

Твърди се, че по подадена молба за спиране на изпълнението на въззивното решение било образувано ч.гр.д. № 342/2010 г. по описа на Върховния касационен съд, приключило с Определение №20 от 14.01. 2011г., с което молбата била оставена без уважение.

Във връзка с касационното обжалване на въззивното решение било насрочено открито съдебно заседание едва на 15.11.2011г, като това било единствено провело се такова заседание пред касационната инстанция при повторно разглеждане на делото от него.

Твърди се, че с решение № 339 от 06.04.2012 г. по гр.д. № 59/2011 г. на Върховния касационен съд на РБ, решението на Окръжен съд гр. П. в частта относно разгледаното от въззивния съд право на задържане в полза на ответника било обезсилено и делото било прекратено в тази му част, а в частта, с която било потвърдено първоинстанционното решение, въззивното решение било оставено в сила. 

С постановяване на това решение бил поставен окончателен край на делото.

Твърдят ищците Р.К. и М.С., че поради забавено правосъдие по гр.д.№ 3258/2002 г. на Районен съд – П., ищците по него сред които и Д.К. С. (баща на ищеца М.Д.С.) и Р.К.К. подали жалба до Европейския съд за правата на човека /ЕСПЧ/за нарушаване на правото им за разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

Жалбата била обявена за недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита според изискванията на чл. 35, § 1 Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи, тъй като липсвали данни жалбоподателите да са провели новоприетите производства по ЗСВ и/или ЗОДОВ.

Ищците предявили своите права по Глава трета”а” от Закона за съдебната власт /ЗСВ/.

Твърди се, че при реализиране на тази процедура с писмо с изх. № 94-00-132/09. 06.2015г. Министърът на правосъдието определил, че за претърпените от тях неимуществени вреди им се дължи обезщетение в общ размер на 10 000 лв. или по 1 430 лв. на всеки от тях и им било предложено сключване на споразумение за тази сума, но последните отказали, тъй като сумата била несправедлива и не кореспондирала по никакъв начин на преживяното от тях по време на неоправдано проточилото се гражданско дело. Считат ищците, че периодът на разглеждане на делото – общо 9 /девет/ години, 8 /осем/ месеца и 26 /двадесет и шест/ дни, надхвърля значително разумния срок за водене на гражданско дело със сходен предмет, още повече, че делото не се отличавало с фактическа и правна сложност. Като конкретни пропуски на съда при администриране и водене на делото се излагат следните обстоятелства:

1.При първото въззивно разглеждане на делото от Окръжен съд – гр.П. за неговото забавяне се сочи необосновано дългият период от 8/осем/ месеца между първото и второ съдебно заседание; закъснелият отвод на докладчика по делото – съдия Б.Д., който е можел да се осъществи много по-рано, а не едва след насрочване и провеждане на първото заседание, с което да не се доведе до проточване на делото; постановяване на съдебното решение извън срока по чл. 190 от ГПК (отм).

2.При второто въззивно разглеждане на делото от Окръжен съд – гр.П. се сочи лошото администриране на процеса; безкритично уважаване на всички доказателствени искания на жалбоподателя за експертиза и за писмени доказателства; насрочването на множество съдебни заседания без да се предприемат дисциплиниращи мерки, които да доведат до приключване на производството в разумен срок; незаконосъобразното приемане за съвместно разглеждане на възражение на ответника за задържане на процесния имот, довело по-късно до частично обезсилване на съдебното решение в тази му част; допуснати от съда очевидни фактически грешки в решението, изискващи допълнително време за отстраняването им.

3.При първото касационно производство пред Върховния касационен съд на РБ-недоброто администриране на делото, тъй като същото е насрочено в открито съдебно заседание повече от година и два месеца след образуването му; поредният отвод на съдия Б.Д. на 15.12.2005г., довел до отмяна на определението за ход на устните състезания и до насрочване на ново открито съдебно заседание; постановяване на съдебно решение извън срока по чл. 190 ГПК (отм.); връщане на делото на въззивния съд само, за да се изясни статутът на изградения върху процесния имот обект, след като подобно уточняване е било без значение, доколкото се касаело за надземна газстанция, чиято собственост никой не е оспорвал; допусната от съда очевидна фактическа грешка, която впоследствие съдът е поправил.

4.При второто касационно производство: твърде късно насрочване на делото в открито съдебно заседание – 10/десет/ месеца след образуване на делото; голямото забавяне при постановяване на решението – близо 4 /четири/ месеца след предвидения срок по чл.235, ал. 5 ГПК; изключително бавното администриране на молбата по чл. 303 ГПК – една година и четири месеца след образуване на делото, при положение, че в останалата част производството е било висящо пред Окръжен съд – гр.П..

Твърдят ищците, че в резултат на забавеното правосъдие всеки от тях е търпял сериозни неимуществени вреди, а именно: 1.постоянно и тормозещо ги чувство на неяснота и несигурност относно правното положение на недвижимия имот, предмет на гражданското дело; 2. отчаяние, че конституционно гарантираното им право на собственост ще остане незащитено като това чувство се е задълбочавало след всяка поредна изминала година от делото; 3.огорчение и загуба на доверието им в съда, и увереността, че някога ще успеят да решат проблемите си чрез него; 4.психоемоционален стрес при всяко поредно отлагане на съдебно заседание по делото, както и влагане на усилия и време в процедурите по обжалване на съдебните решения; 5. разочарование и безсилие поради обстоятелството, че висящността на гражданското дело ги лишава от възможността да разполагат с имота си и да го реализират по най-добрия начин с цел извличане на печалба;6. безсъние, дълбоко притеснение и тревожност дали някога гражданското дело ще приключи и дали изходът ще е в тяхна полза;7. силен страх, провокиран от прекомерната продължителност на делото, че няма да доживеят окончателното му приключване и че в крайна сметка няма да получат собствения си имот, като тази убеденост се е засилила допълнително от това, че в хода на твърде дълго проточилия се процес са починали всички преки наследници на първоначалния собственик на имота, сезирали първоинстанционния съд с исковата молба.  Изтъква се като аргумент и обстоятелството ,че  част от ищците по ревандикационния иск,  а именно Р.К.  и Д. С. са били в напреднала възраст отличаваща се с повишена  чувствителност спрямо негативните обстоятелства и при ясно изразени очаквания за скоропостижна резултатност по висящото производство, а безпокойството на Д. С. се е отразявало и на  сина му М.С., който също се притеснявал за това и получил същите неимуществени вреди наравно с баща си,поради близките им  отношения и постоянни контакти.

Предвид изложените факти и обстоятелства в исковата молба  ищците Р.К. и М.С., молят да бъде постановено решение, с което да бъдат осъдени ответниците Окръжен съд – гр.П. и Върховен касационен съд на РБ, да заплатят солидарно на всеки от двамата ищци обезщетение в размер на 6 000лв. за претърпените неимуществени вреди вследствие нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.04. 2012г. до окончателното й изплащане ведно с присъждане на разноските в производството. Сочат писмени и гласни доказателства.

Първият ответник по делото Окръжен съд – гр.П. в срока по чл.131 ал. 1 от  ГПК оспорва исковете като неоснователни /Отговорът  на исковата молба е входиран с №3500 от 18.08.2017г. по гр.д.№509/2017г. по описа на РС-гр.Раднево-л.9 -л.13/. Счита, че исковете се основават на разпоредбата на чл.49 ЗЗД, а не на чл.2б ЗОДОВ, тъй като не са налице предпоставките на § 8 и 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ – абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 2б ЗОВОД е изчерпването на процедурата по глава трета ”а” от  ЗСВ, а в случая административното производство било недопустимо, тъй като ищците не са доказали, че са спазили шестмесечния срок от получаване на уведомлението от Европейския съд по правата на човека, че жалбата им е обявена за недопустима поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита. На следващо място се поддържа по същество, че исковият съд не е обвързан от размера на обезщетението, предложено в хода на административната процедура след като претенцията следва да се разгледа по реда на чл.49 от ЗЗД. Оспорва се активната материалноправна легитимация на ищеца М.Д.С. в процеса, тъй като той не е бил страна в производството по гр.д. № 3258/2002г. на Районен съд – П., а правото да се претендира обезщетение на неимуществени вреди е лично и не се наследява, ако приживе наследодателят не е заявил претенцията си. Ответникът отрича разглеждането и решаването на гражданското дело във въззивната инстанция да е продължило неразумно дълго с оглед неговата фактическа и правна сложност, необходимостта спорът да се изясни от фактическа страна, в каквато насока са били указанията на касационната инстанция, събирането на множеството доказателства, включително по искане на ищците, направените от страна на ищците искания за отводи на съдебните състави.Счита, че през цялото производство пред Окръжен съд – гр.П. от страна на докладчиците по делото са предприемани своевременни мерки за администрирането му – по всяка молба съдията-докладчик се е произнасял в деня, следващ постъпването й, откритите заседания са насрочвани през кратки интервали от време – обикновено един месец и само по искане на страните или при невъзможност на вещите лице – през по-дълъг период от време, като след обявяване на делото за решаване съдът се е произнесъл в законоустановения 30-дневен срок, а в периода от 18.09.2008 г. до 01.02.2010 г. делото в Окръжния съд е било спряно, тъй като е постъпила молба за отмяна на влязло в сила решение, която се е разглеждала от Върховния касационен съд.Подробно се излагат извършените от въззивната инстанция процесуални действия при първото и при второто разглеждане на спора за собственост между страните. Ответникът оспорва ищците да са претърпели претендираните от тях неимуществени вреди от забавяне на делото, наличието на причинно-следствена връзка с периода на разглеждане на делото във въззивната инстанция, както и размера на търсеното обезщетение като  прекомерно завишен с оглед принципа за определянето му по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. С отговора на исковата молба ответникът ОС-гр.П. не сочи и не представя доказателства в подкрепа на твърденията си.

Вторият ответник по делото  Върховен касационен съд на Р Б. в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК чрез пълномощника си юрисконсулт З.Х.С. намира исковете за недопустими поради предявяването им след изтичане на преклузивния шестмесечен срок по § 8 ПЗР ЗИД ЗОДОВ, (отговорът на исковата молба е с вх.№3563 от 24.08.2017г.  и е приложен към гр.д.№509/2017г. по описа на РС-гр.Раднево, л.21-л.28).  Счита още, че предвид липсата на доказателства за датата на уведомяване на ищците за решението на Европейския съд по правата на човека за отхвърляне на жалбата им, срокът за подаване на заявление по реда на глава трета ”а” от ЗСВ е започнал да тече на датата на обявяване на решението на Европейския съд по правата на човека или на публикуването му на интернет-страницата на съда, или най-късно от датата на съставяне на уведомлението, изпратено на ищците.При условията на евентуалност оспорва исковите претенции като неоснователни. Счита, че в производството по чл.2б от ЗОДОВ съдът следва да осъществи косвен съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на актовете, поставени в административното производство, развило се по глава трета ”а” от  ЗСВ, тъй като гражданските съдилища, действащи като процесуални субституенти на държавата, не са участвали в това административно производство.

Счита, че от периода на разглеждане и решаване на делото следва да се извади времето, през което делото фактически е било във Върховния касационен съд на РБ по повод постъпила молба за отмяна на влязло в сила решение, тъй като в тази част исковото производство е приключило още на 01.08.2006г., а право на ответника по делото е да използва извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения. Не споделя становището на ищците, че Върховният касационен съд е следвало да даде приоритет на делото по молбата за отмяна при наличието на висящо производство в останалата част, тъй като липсват законови изисквания за по-благоприятно третиране на определени лица, както и твърдението, че делото е било неоправдано забавено заради връщането му на въззивната инстанция за установяване на статута на изградената в процесния имот сграда, тъй като по този начин ищците оспорват правилността на решението, което е недопустимо в производство, развиващо се по реда на чл. 2б ЗОДОВ.

Оспорва се и твърдението на ищците, че второто касационно производство е било образувано на 16.08.2010 г., като поддържа, че на тази дата е започнало отделно частно производство по молба на ответника за спиране на предварителното изпълнение на обжалваното въззивно решение, а неговото приключване на 14.01.2011г. е било забавено от ответника поради несвоевременно представяне на доказателства. Поддържа, че това забавяне не е повлияло на срока за разглеждане на касационната жалба, тъй като тя е била администрирана паралелно с частното производство.

По отношение на второто касационно производство, образувано на 17.01.2011г. и развило се по правилата на новия ГПК, се поддържа, че продължителността му от 1 година, 2 месеца и 20 дни не е неразумна, предвид провеждащите се две фази – по допустимост и по същество, между които има ново насрочване за открито заседание, обичайната продължителността на касационните производства – около 1 година, и фактическата и правна сложност на делото.Оспорва настъпването на описаните от ищците неимуществени вреди, причинната им връзка с продължителността на производството по молбата за отмяна, по първото и второто касационно производство и по частното производство по искането за спиране, както и размера на претендираното обезщетение. Счита за неоснователно доказателственото искане да се изиска и приложи по делото заверен препис от решение на Министерски съвет за сключване на приятелско споразумение № 570 от 05.02012 г. по делото „И. срещу Б.“, като неотносимо към правния спор. И този ответник не сочи доказателства в подкрепа на твърденията си с отговора си на исковата молба. Претендира присъждане на разноските които е направил в производството.

Прокуратурата на Република Б., уведомена на основание чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ, не е взела  становище по предявените искове, като в откритото съдебно заседание пред първоинстанционния съд не е изпратила и свой представител.

         Пазарджишкият окръжен съд като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства намира за установено следното :

От приетото като доказателство по делото заверено копие на гр.д. № 3258/2002г. по описа на Районен съд – гр.П., се установява, че производството е инициирано на 11.07.2002г. с подаването на искова молба от ищците физически лица Д.К. С., Р.К.К., Н. Д.С., К.Д.И. и С.Д.И., всичките от гр.П. против ответника „С.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр.П., бул.“Б.“ №123,  с искане да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на следния недвижим имот – частта от 3 100 кв.м., ситуирана в лицевата страна към бул. „Б.“ на поземлен имот № 243 по кадастралната карта на гр. П.-Север от 2001г., целият с обща площ от 22 904 кв.м., идентичен с нива от 23.900 дка, имот № 1156 по плана за земеразделяне, по силата на решение № 3360/26.02.1997 г. на Общинска поземлена комисия – П., с което имотът им е възстановен в стари реални граници, и да бъде осъден ответника да им предаде владението върху него. Изложените от ищците факти за правото си на собственост са, че в резултат на приключила земеделска реституция са признати за собственици на процесния земеделски имот с решение на Общинска поземлена комисия гр.П.-П., като в последствие за част от имота с площ от 3,1дка е прието, че е собственост  на Б.Д.Т., която част от имота в резултат на последващи прехвърлителни сделки е апортирана в полза на ответното дружество, като междувременно решението с което прехвърлителят на имота Б.Т. е бил признат за негов собственик,  е отменено от ВКС на РБ /решение  №637 от 28.06.2001г. на ВКС ІV г.о./ и собственическите му права са изцяло отречени.В резултат на което ищците твърдят, че ответното дружество не е придобило собствеността върху този земеделски имот и упражнява фактическа власт върху последния като върху него е изградена и функционира газстанция, стопанисвана от   ответника. Иска се да се признаят ищците за собственици на този имот и се осъди  дружеството-ответник да им предаде владението на процесната част от 3.1дка-типичен ревандикационен иск по чл.108 от Закона за собствеността.

С разпореждане от 17.07.2002 г. исковата молба е оставена без движение за внасяне на държавна такса. С второ  разпореждане от 19.07. 2002 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 15.10.2002 г. В проведеното съдебно заседание исковата молба отново е оставена без движение за индивидуализиране на имота, предмет на спора.

С разпореждане от 21.10.2002 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 15.11.2002г. Последното заседание пред тази инстанция е проведено на 19.12.2002 г.

 С решение без номер от 14.01.2003г. на Районен съд гр.П., постановено по гр.д.№3258/2002г по описа на същия съд, предявеният ревандикационен иск на ищците е изцяло уважен.

Постановеното първоинстанционното решение е обжалвано от ответника „С.“ ЕООД с подадена от него на 07.02.2003г. въззивна жалба, като на 28.02.2003 г. след администриране на жалбата делото е изпратено на Окръжен съд-гр.П..

На 04.03.2003 г. е образувано в.гр.д.№ 627/2003 г. по описа на Окръжен съд – гр.П., а с разпореждане от 10.03.2003 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 27.05.2003г. или за след 2месеца и 23дни след образуване на въззивното производство.

В това съдебно заседание са приети представените с жалбата писмени доказателства. Направени са доказателствени искания и делото е отложено за 14.10.2003г. или за след още 4месеца и 18дни по необясними причини. Преди провеждане на заседанието, на 03.10. 2003г. въззиваемата К.Д.И. е направила искане за отвод на съдията-докладчик Б.Д., тъй като същата е участвала в съдебен състав, разглеждал друго дело между същите страни за същия имот, но на друго правно основание, като с определение от 03.10.2003 г. съдията-докладчик се е отвел от разглеждане на делото. Не е съществувала пречка от обективен характер отводът да е направен непосредствено след образуването на въззивното производството доколкото съдията-докладчик е бил наясно за участието си в друго предходно исково производство развило се между същите страни за разрешаване на правен спор за същия реституиран имот.

С разпореждане от 06.10.2003 г. по делото е определен нов състав и докладчик по делото. А с разпореждане от 15.10.2003 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 28.01.2004 г. или в същност това е първото редовно съдебно заседание по делото проведено в законен съдебен  състав, което е реализирано едва след 10 /десет/месеца и 24дни отчитано от датата на образуването на въззивното производство, каквото закъснение реално е можело да бъде избегнато при една перфектна предварителна подготовка на делото още  от момента на  образуването му.

В това заседание е уважено доказателствено искане на процесуалния представител на въззиваемите за прилагане като доказателство по делото на гр.д. № 7519/2000 г. на Районен съд – П., по което е приложено в.гр.д. № 2551/2001 г. на Окръжен съд – П.. Делото е отложено  и е насрочено в открито съдебно заседание на  05.04.2004 г.  или за след още 2месеца и 8дни, в което  е даден ход по същество.

С решение  без номер от  12.07.2004г. постановено по в.гр.д.№ 627/2003г. или след 3месеца и 7дни,  П.ският окръжен съд като въззивна инстанция е оставил изцяло обжалваното първоинстанционно решение в сила. Общата продължителност на разглеждане на делото от въззивния съд е от 1г. 4м. и 8дни.

Въззивното решение е обжалвано от „С.“ ЕООД с касационна жалба от 11.08.2004 г.

На 14.09.2004г. след администрирането й делото е изпратено на Върховния касационен съд на Р Б..

На 30.09.2004 г. е образувано гр.д. №2359/2004 г. по описа на Върховния касационен съд.

На 18.11.2004 г. по делото е постъпила молба от касатора „С.“ ЕООД за спиране на изпълнението на въззивното решение.

С разпореждане от 23.11.2004 г. на молителя са дадени указания за представяне на актуална данъчна оценка на имота за определяне на надлежно обезпечение по чл. 218б, ал. 3 б. „в“ ГПК (отм).

На 26.11.2004г. молителят е внесъл по специалната сметка на Върховния касационен съд сумата от 2 484 лв., представляваща определеното от съда надлежно обезпечение.

С Определение № 117 от 02.12.2004 г. на основание чл. 218б, ал. 6 ГПК (отм.) съдът е спрял изпълнението на въззивното решение.

Делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 02.12.2005 г. или след 1г. 2мес. и 2дни отчитано от датата на образуване на касационното производство, като не е съществувала процесуална пречка двете производства да се развиват и разглеждат едновременно, доколкото искането за спиране има характер на привременна мярка осуетяваща изпълнението на въззивното решение и произнасянето на касационната инстанция е в закрито заседание чл.218б ал.6 от ГПК отм.

В това съдебно заседание на основание чл. 120 ГПК (отм.) е била заличена като страна починалата С.Д.И. и на нейно място по силата на настъпилото процесуално правоприемство са конституирани наследниците й по закон-Ц.А.Д., М.А.С. и Н.А.П., даден е ход по същество и делото е обявено за решаване.

С определение от 15.12.2005г. е отменено протоколното определение, с което е даден ход по същество поради констатацията, че при разглеждане на делото в състава на съда е взела участие съдия Б.Д., която се е отвела на основание чл. 12 ГПК (отм.) от разглеждането му във въззивната инстанция. Отводът при една задълбочена и прецизна предварителна проверка по делото още с постъпването му в касационната инстанция, е можел да бъде констатиран като още на този предварителен етап на производството въпросът с отвеждането на касационния съдия е можел да бъде успешно и безпроблемно разрешен.

Последвало е ново насрочване на делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 10.03.2006 г., в което е даден ход по същество, или производството е приключило след 1г., 5месеца и 10дни.  

С Решение № 358 от 01.08.2006 г., постановено по гр.д. № 2359/2004 г. по описа на ВКС на РБ , е оставено в сила решението от 12.07.2004 г., постановено по гр.д. № 627/2003 г. на Окръжен съд – П., в частта, с която е уважен искът в установителната му част. В частта, в която е уважен искът в осъдителната му част, решението е отменено и делото е върнато на Окръжен съд-П. за ново разглеждане в отменената част със задължителни указания за изследване на статута на изградения върху терена обект или касационният акт  е постановен след 4месеца и 22дни отчитано от приключване разглеждането на делото от касационната инстанция. На същата дата делото е върнато на Окръжен съд – гр.П..

На 11.08.2006г. е подадена молба от въззиваемата К.Д.И. за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото решение на Върховния касационен съд. Делото е изискано от Окръжен съд – П. и е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 24.11.2006 г.

С решение № 1437 от 08.12.2006 г., постановено по гр.д. № 2359/2004 г. на Върховния касационен съд, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 358 от 01.08.2006 г., постановено по същото дело.Делото е върнато на Окръжен съд – П., където е постъпило на 08.12.2006г. или 4месеца и 8дни след постановяване на окончателното решение №358 от 01.08.2006г. от  ВКС на РБ. След връщането делото е образувано под № 1960/2006 г. по описа на Окръжен съд – П..

По повод подадена от въззиваемата Ц.А.Д. молба за отвод с определения от 13.12.2006 г. и 18.12.2006 г. съдия Ш. и съдия Г. са се отвели от разглеждане на делото.

С разпореждания от 13.12.2006г. и 20.12.2006 г. на зам.-председателя на  Окръжен съд – П. е определен друг състав, който да разгледа делото.

В изпълнение на задължителните указания на ВКС  на РБ дадени в отменителното му решение, с определение от 22.12.2006 г. новият съдебен състав е допуснал изслушване на съдебно-техническа експертиза и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 08.02.2007г. или за след 2месеца след образуване на производството

На 18.01.2007 г. по делото е постъпила молба от вещото лице, с която е заявило, че не може да изготви експертиза поради служебна ангажираност и моли да бъде заменено с друго вещо лице. С разпореждане от 19.01.2007 г. съдията-докладчик е заменил вещото лице с друго, което  на 07.02.2007г. е подало молба, в която е изложило причини за несвоевременното изготвяне на заключението, а именно – голям обем на поставената задача.

В съдебното заседание, проведено на 08.02.2007 г., в хипотезата на чл. 120 от ГПК (отм.) е заличена въззиваемата страна А.Т.И.  поради смъртта му, настъпила в хода на производството по делото, дадена е възможност на вещото лице да изготви заключението си и делото е отложено за 07.03.2007 г.

Ход на делото в съдебно заседание на 07.03.2007 г. не е даден поради направено от управителя на „С.“ ЕООД възражение за нередовно призоваване. Отменени са процесуалните действия на съда, извършени в предходното съдебно заседание и делото е отложено за 18.04.2007 г., тоест разглеждането на делото и събирането на доказателства започва отначало. Установява се, че с определение № 544 от 12.03.2007 г. е прието за съвместно разглеждане по делото заявеното от жалбоподателя „С.“ ЕООД възражение за задържане на процесния имот до заплащане на стойността на направените подобрения.Със същото определение са приети представените по делото писмени доказателства, допусната е тройна СТЕ и е назначена нова единична СТЕ за определяне стойността на процесния имот и подобренията, направени в него.

Последвала е  молба от 21.03.2007 г., подадена от пълномощника на въззиваемите, в която са формулирани допълнителни задачи към допуснатата по делото тройна СТЕ и е поискано прилагането по делото на гр.д. № 3675/1996 г. по описа на Районен съд – П. с приложените към него в.гр.д. № 1576/2000 г. по описа на Окръжен съд – П. и гр.д. № 1055/2000 г. по описа на Върховния касационен съд, както и преписка с вх. № 334/23.08.1991 г. на ОСЗГ – П..

С Определение № 678 от 22.03.2007г. съдът е поставил допълнителни задачи на допусната тройна СТЕ и са изискани за прилагане посочените от въззиваемите граждански дела и преписка от ОСЗГ – П.. В съдебно заседание, проведено на 18.04.2007 г. е прието заключението по първоначално назначената СТЕ, приети са изисканите писмени доказателства и делото е отложено за 04.06.2007 г. за приемане на допуснатите единична и тройна СТЕ или делото е насрочено за след 1 месец и 17дни.

В съдебно заседание на 04.06.2007 г. е прието заключението на вещото лице по втората единична СТЕ, като на същото е поставена допълнителна задача. В заседанието са изслушани и вещите лица по тройната СТЕ, но заключението не е прието, тъй като не е било подписано от едно от вещите лица. Не става ясно дали и какви конкретни процесуални действия е предприел съда за да осигури подписването на заключението от всички вещи лица преди провеждане на самото съдебно заседание, още повече, че тройната експертиза е била назначена от въззивния съд преди повече от 2месеца 14дни.

Установява се, че в следващото съдебно заседание, проведено на 05.07.2007 г. е прието заключението по тройната СТЕ и допълнителното заключение по единичната СТЕ. Приети са представени от въззиваемите писмени доказателства и е уважено искането на „С.“ ЕООД за издаване на съдебни удостоверения. По негово искане е допусната допълнителна тройна комплексна – техническа и оценъчна експертиза.

В следващото съдебно заседание на 10.10.2007 г. /проведено след 3месеца и 5дни/ е допусната поправка на протокола от съдебно заседание от 04.06.2007 г., докладвани са писма от ОСЗГ – П. с представени преписки, допуснато е изслушване на нова тройна СТЕ.

В следващото съдебно заседание, проведено на 22.11.2007 г. е прието заключението по допуснатата допълнителна тройна СТЕ, докладвана е молба от вещото лице по допуснатата на 10.10.2007 г. нова тройна СТЕ и му е дадена възможност да изготви заключение по тази експертиза.

Заключението по тази експертиза е прието в следващото съдебно заседание, проведено на 16.01.2008г., като на експертите е поставена допълнителна задача. В това съдебно заседание е прието писмо от ОСЗГ – П. и са изискани от Община П. писмени доказателства.

Установява се, че в следващото съдебно заседание, проведено на 04.03.2008 г. е прието допълнителното заключение на новата тройна СТЕ, приети са изпратените от Община П. писмени доказателства, като от същата са изискани допълнителни писмени доказателства.

В следващото съдебно заседание на 14.04.2008г. са приети изпратените от Община П. документи и са изискани от Поземлена комисия – П. и от Община П. писмени доказателства.

В следващото съдебно заседание, проведено на 20.05.2008 г., съдът е уважил искането на въззиваемата Ц.Д. за издаване на съдебни удостоверения.

В следващото съдебно заседание, проведено на 19.06.2008 г., са приети представени от ОСЗГ – П. писма и е задължена Община П. да представи по делото удостоверение.

В проведеното на 18.09.2008 г. съдебно заседание е докладвана молба за отмяна на влязлото в сила решение в установителната част, подадена от „С.“ ЕООД на 04.07.2008 г., оставено е без уважение искането на жалбоподателя за спиране на производството до произнасяне на съда по молбата за отмяна и е постановено делото да се изпрати на Районен съд – П. за администриране на молбата.

Молбата за отмяна на влязло в сила решение е постъпила във Върховния касационен съд на 29.09.2008 г., където е образувано гр.д. № 3664/2008 г.  и делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 28.01.2010 г.

С разпореждане от 11.11.2008 г. е заличен като страна в производството починалият ищец Н. Д.С. и са конституирани неговите наследници Н.Н.Р. и М.Н.Т..

С решение от 01.02.2010 г. по гр.д. № 3664/2008 г. по описа на Върховния касационен съд молбата на „С.“ ЕООД за отмяната на влязлото в сила Решение № 358 от 01.08.2006 г. по гр.д. № 2359/2004 г. по описа на Върховния касационен съд, с което е оставено в сила решение от 12.07.2004 г. по гр.д.№627/2003 г. на Окръжен съд – П. в установителната част, е оставена без уважение.

След връщане на делото от касационната инстанция Окръжен съд – П. е насрочил делото за разглеждане в открито заседание на 09.03.2010г .В това съдебно заседание ход на делото не е даден поради нередовно призоваване.

В съдебно заседание, проведено на 16.03.2010 г., се приети постъпили от Община П. писмени доказателства и са издадени поисканите удостоверения от пълномощника на „С.“ ЕООД.

В следващото съдебно заседание, проведено на 26.04.2010 г., съдът е приел представени от жалбоподателя писмени доказателства, оставил е без уважение искането му за допускане на допълнителни съдебно-технически експертизи и е отложил делото за 10.05.2010 г., за да има възможност пълномощника на въззиваемите да вземе становище по представените доказателства.

В съдебното заседание, проведено на 10.05.2010 г., е прието направеното от „С.“ ЕООД уточнение на възражението за задържане и  е даден ход по същество.

С решение № 789 от 08.06.2010 г. по в.гр.д. № 1960/2006 г.  по описа на Окръжен съд – П. е оставено в сила първоинстанционното решение в осъдителната част на предявения ревандикационен иск и е признато на „С.“ ЕООД правото на задържане на имота до заплащане от страна на ищците на разходите за изграждане на газстанция до размер на 527лв., а за разликата до пълния заявен размер от 434 000 лв. възражението за задържане е оставено без уважение. Въззивното решение е постановено след 3г. и 6месеца отчитано от момента на образуване на новото въззивно производство.

На 15.06.2010 г. по делото е постъпила молба от пълномощника на въззиваемите за поправка на очевидна фактическа грешка в решението.

С разпореждане от 16.06.2010 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 30.06.2010 г. и с решение № 1148 от 15.07. 2010 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 08.06.2010 г.

Срещу въззивното решение са постъпили касационни жалби и от двете страни и молба от „С.“ ЕООД за спиране на изпълнението.

След администриране на жалбите делото е изпратено на ВКС на РБ на 11.08.2010 г. и е постъпило в регистратурата на касационния съд на 16.08.2010 г.

Установява се, че по молбата за спиране на изпълнението на въззивното решение е образувано гр.д. № 342/2010 г. по описа на ВКС като с разпореждане от 16.08.2010 г. производството по делото е оставено без движение до представяне на актуална данъчна оценка на процесния имот. Съобщението за това е връчено на „С.“ ЕООД на 27.09.2010 г.

С определение № 20 от 14.01.2011 г. по гр.д. № 342/2010 г. молбата за спиране изпълнението на въззивното решение е оставена  без уважение.

По постъпилите касационни жалби на 20.01.2011 г. във Върховния касационен съд е образувано гр.д. № 59/2011 г.

Двете касационни жалби са допуснати до касация и делото е насрочено в открито съдебно заседание на 15.11.2011 г. или след 9месеца и 25дни отчитано от момента на образуване на касационното производство.

Това съдебно заседание е било единствено за втората касационна инстанция и в него е даден ход по същество.

С решение № 339 от 06.04.2012 г. по гр.д. № 59/2011 г. по описа на ВКС е обезсилено Решение № 789 от 08.06.2010 г., поправено с Решение № 1148 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 1960/2006 г. по описа на Окръжен съд – П., в частта, в която е признато на „С.“ ЕООД право на задържане върху имота до заплащане на разходите за изграждане на газстанция в размер на 567 лв., както и в частта, с която е оставено без уважение възражението за право на задържане за разликата до пълния заявен размер от 434 000 лв., и е прекратено производството по делото в тези части.

В частта, в която е потвърдено решението от 14.03.2003 г. по гр.д. № 3258/2002 г. на Районен съд – П., Решение № 789 от 08.06.2010 г., поправено с Решение № 1148 от 15.07.2010 г. по в.гр.д. № 1960/2006 г. на Окръжен съд – П., е оставено в сила. Решението е постановено 4месеца и 22дни след приключване на устните състезания пред касационния съд.

Установява се от приетото по делото писмо по жалба № 59142/12 от 19.12.2013 г., изходящо от Европейския съд по правата на човека и адресирано до К. Д. Г. с адрес: ***, че Д.К. С., Р. К.К., Ц.А.Д. М.А.С., Н.А.П., Н.Н.Р. и М.Н.Т., са уведомени, че тяхната жалба с вх. № 59142/2012 г. Stoev and Others v. Bulgaria, подадена на 05.09.2012 г., е обявена за недопустима с решение от 12.12.2013 г. на Европейския съд по правата на човека, тъй като не са изчерпани според изискването на чл. 35, § 1 Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи вътрешноправните средства за защита при нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок, а именно производството по чл. 60а и следващите от ЗСВ, в сила от 01.10.2012 г. и/или исковото производство по новоприетия чл. 2б от ЗОДОВ, в сила от 15.12.2012 г.

Установява се от представената от Министерството на правосъдието преписка, че Д.К. С., Р. К.К., Ц.А.Д. М.А.С., Н.А.П., Н.Н.Р. и М.Н.Т., чрез пълномощника им К. Д. Г. са подали до Инспектората на Висшия съдебен съвет заявление с вх. № РС-15-80/24.02. 2015 г. и е образувано производство по глава трета”а” от ЗСВ.

За резултатите от извършената проверка е съставен констативен протокол от 28.04.2015г.  като изводите на Инспектората към Висшия съдебен съвет са, че правото на жалбоподателите за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, тъй като общата продължителност на производството по гр.д. № 3258/2002 г. на Районен съд-П. е 9 години, 8 месеца и 26 дни, поради което на основание чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ Министерството на правосъдието на Р Б. чрез оправомощения от министъра на правосъдието със Заповед № ЛС-04-2038/29.12.2014г. заместник-министър  П.П.  и Д. Г.а-началник на отдел „Финансово-счетоводна дейност” предлага обезщетение в размер на 10 000 лв. общо за всички заявители.

На заявителите е предложено сключване на споразумение за получаване на обезщетение за нарушение на правото им на разглеждане и решаване на гражданското дело в разумен срок, което същите не са приели в предоставения им едномесечен срок и с това процедурата по глава трета ”а” от ЗСВ е била приключена без сключване на споразумение.

Между страните няма спор, а и се установява от Удостоверение за наследници с изх. № 7016/06.12.2016 г., издадено от Община П., че Д.К. С. е починал на 29.01.2016 г.,  тоест след приключване на исковото производство с окончателен съдебен акт на ВКС на РБ по процесния гражданско-правен спор относно правото на собственост на реституирания земеделски имот и исканата ревандикация срещу ответното дружество, както и след приключване на административната процедура по глава трета”а” от ЗСВ, а негов наследник по закон е синът му и настоящ ищец М.Д.С. /виж удостоверение за наследници на л.78/

По делото е прието Решение № 570 от 05.07.2012 г. на Министерски съвет на Р Б. за сключване на приятелско споразумение по делото „И. срещу Б.“ (Жалба № 25966/07), взето на основание чл.39 Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, /л.245 и следващите/ с което в т.3 буква”г” от жалбоподателката е прието предложението за сключване на приятелско споразумение по дело „И. срещу Б.“ (Жалба № 25966/07), с което Министерството на правосъдието се е задължило да изплати на К.Д.И.  обезщетение в размер на 2 900 евро за претърпените от нея неимуществени вреди, разходи и разноски, образувано по жалбата й за забавено правосъдие по гр.д. № 3258/2002 г. на Районен съд – гр.П., разгледана и уважена от Европейския съд по правата на човека на 09.10. 2012 г.

От показанията на разпитания по делото свидетел К.Л.К., син на ищцата Р.К.К., се установява, че гражданското дело, по което майка му и други негови роднини са били ищци, се е водело десет години – от 2002 г. до 2012 г. Свидетелят споделя, че майка му се е чувствала много зле от делото – постоянно обсъждала с баща му делото и постановените по него решения, говорели постоянно по телефона с другите роднини за решенията по делото, не била сигурна в изхода от делото и пиела успокоителни, споделяла, че не знае какъв ще е изходът от делото, че няма  сигурност в тази държава. Когато се събирали на вечеря и си говорили за делото тя се разстройвала и много често плачела. Тъй като не била добре финансово, разчитала много на имота.

От показанията на разпитания по делото свидетел К. Д. Г., се установява, че му е добре известно гр.д. № 3258/2002г. на Районен съд – П., тъй като е внук на К.Д.И., която е била страна по делото, и е роднина на останалите ищци, а и интерес към делото проявявал, тъй като по това време е учил право и е представлявал баба си пред Европейския съд по правата на човека по делото „И. срещу Б.“, приключило с присъждане на обезщетение за забавено правосъдие в размер на 2 900 евро.  Представлявал и останалите си роднини – ищци по гр.д. № 3258/2002 г. на Районен съд – П., пред Европейския съд по правата на човека след приключването му през месец април 2012 г. Установява още, че жалбата до Европейския съд по правата на човека подал от името на ищците по гр.д.№3258/2002 г. на Районен съд – П. около 04-05.09.2012 г., като тогава все още нямало вътрешноправно средство за защита по ЗСВ. Установява, че около две години по-късно -на дата 29.12.2014г. свидетелят открил в пощенската си кутия писмо от Европейския съд по правата на човека с изходяща дата от регистратурата на съда-19.12.2013 г., от съдържанието на което ставало ясно, че жалбата на роднините му, сред които настоящата ищца Р.К.К. и бащата на ищеца М.С. – Д.К. С., е била обявена за недопустима поради неизчерпване на вътрешноправния ред за защита.  Свидетелят установява,че  през тази една година от изпращане на писмото до намирането му в пощенската кутия никой не го е търсил за обратна  разписка. Направил справка в пощата и установил, че в този период от време не е имало препоръчани пратки за него. Запознал се с практиката на Върховния административен съд, според която щом писмото не е с обратна разписка от момента на неговото получаване или заявяване, че е получено, започват да текат сроковете за осъществяване на процедурата по ЗСВ.

Свързал се с роднините си, включително с ищцата Р.К.К. и с бащата на ищеца М.Д.С., Д. С. и подал заявление пред Инспектората на Висшия съдебен съвет през месец февруари 2015г., в отговор на което получил предложение от Министерството на правосъдието за заплащане на обезщетение за забавеното правосъдие общо в размер на 10 000 лв. за всички заявители. Установява, че след като се консултирал с колеги и знаейки за присъденото в полза на баба му обезщетение в размер на 2 900 евро, предложил на роднините си да не се приемат това предложение и да се изготви искова молба срещу Окръжен съд –гр.П. и Върховен касационен съд за справедливо обезщетяване от забавено правосъдие. През месец януари 2016г. починал Д.К. С., поради което исковата молба била подадена от сина му М.Д.С..

Свидетелят си спомня, че делото пред Районен съд – гр.П. започнало през 2002 г. и сравнително бързо – за около 7-8 месеца, било постановено решение. По време на цялото производство роднините на свидетеля, сред които ищцата Р.К.К. и бащата на ищеца М.Д.С. се събирали много често и обсъждали развитието на делото. Д.К. С. много често се обаждал на свидетеля, за да получи информация за делото, оплаквал се, че не може да спи от забавянето на делото. Споделял му, че може да не могат да ползват никога процесния имот който е техен, включително и че е получавал закани от едноличния собственик на ответника „С.” ЕООД Г. Мърков, че едва ли не неговите деца и внуци ще продължат делото. Забавянето на делото с години довело до загуба на доверието в българската съдебна система от страна  на  Д.К. С., който се страхувал, че няма да доживее края на делото.Свидетелят установява още, че настоящият ищец М.Д.С. не е живеел с баща си, а в  отделно домакинство, но били изключителни близки, тъй като М.Д.С. бил единствено негово дете. Той също постоянно се вълнувал от това какво ще се случи с делото, тъй като баща му се оплаквал и на него. Ищецът също много често се обаждал на свидетеля и искал от него съвети, притеснен от това дали ще могат да получат мястото, евентуално при  продажба да реализират печалба от имота, дали ще могат да го ползват, кога ще свърши делото.  Свидетеля установява, че цялата сага, продължила толкова години, измъчила както Д.К. С., така и синът му М.Д.С., будела дълбоко притеснение у тях, причинила им безсънни нощи и стрес. Впоследствие Д.К. С. бил диагностициран с тумор на мозъка и  няколко години след приключване на делото починал.

При така установените по делото факти и обстоятелства  Пазарджишкият окръжен съд  прави следните правни изводи:

І.Обжалваното първоинстанционно решение на Пазарджишки районен съд №1321 от 15.11.2018г. постановено по гр.д.№1073/2018г. по описа на същия съд, е валидно и допустимо.

Постановено е от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, по предвидения процесуален ред и форма и при наличие на установен по делото правен интерес за двамата ищци Р.К.К., ЕГН-********** и М.Д.С., ЕГН-********** двамата от гр.П., да установят, първия в лично качество, а втория като наследник на починала страна в приключилото исковото производство пред П.ски районен съд, че са претърпели неимуществени вреди от проведеното в неразумен срок съдебно производство по установяване и защита правата им на собственост върху реституиран земеделски имот по отношение на владеещия го несобственик в лицето на ответното дружество „С.” ЕООД. Неоснователен е довода, че настоящият исков процес е недопустим поради неспазване на срока от 6 месеца по §8 ал.2 от ПЗР на ЗОДОВ отчитан от уведомяването на ищците от Европейския съд по правата на човека за оставяне без разглеждане на жалбите на всички включително и настоящите от ЕСПЧ поради неизчерпване на националния ред за обезщетяване в подобни случаи, в който срок следва да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета”а” от ЗСВ и който срок следва да се отчита от приключване на съответното производство-чл.60а ал.4 от ЗСВ.В случая този срок тече от момента на уведомяването на жалбоподателите от регистратурата на Европейския съд по правата на човека за отхвърляне на жалбите им поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни национални средства  за защита. Исковете на ищците са предявени при условията на субективно и обективно съединяване  и са с правно основание в чл.2б ал.1 от ЗОДОВ  и по чл.86 от ЗЗД във връзка с чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС за осъждане на ответниците Окръжен съд гр.П. и Върховния касационен съд на Р Б, при условията на солидарност ДА ЗАПЛАТЯТ на всеки един от ищците обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, ведно със законната лихва за забава от преустановяване на нарушението до окончателното изплащане на задължението.

В тежест на ищците е при условията на пълно и главно доказване съгласно чл.154 ал.1 от ГПК да установят наличието на всички елементи от фактическия състав на твърдяното от тях накърнено субективно материално право изразяващо се в неоправдано забавяне на съдебното производство по гр.д. №3258/2002 г. на Районен съд – гр.П. във въззивната и касационната инстанция, настъпването на твърдените от тях неимуществени вреди и причинно-следствената връзка между причинените вреди и неоправданото забавяне на съдебния процес, в каквато връзка са и дадените указания от исковия съд в доклада си по чл.146 от ГПК и при разпределяне на доказателствената тежест в процеса между страните. Няма спор, а това еднозначно е установено в съдебната теория и практика, че разглеждането и решаването на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд е основно право, гарантирано от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, а накърняването му ангажира имуществената отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и юридически лица. Следва да се отбележи, че до датата на влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, обнародван в д.в.,бр.98 от 11.12.2012г.  този специален иск  се основава на прякото действие на Конституцията на Р Б. и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и се разглежда по общия исков ред. Като с приемането на чл.2б (нов) от ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 98 от 11.12.2012 г.) се създава ефективен вътрешноправен механизъм за адекватно обезщетяване на лицата, засегнати от правото да се гледа делото в разумен срок, доколкото нормата на чл. 2б ЗОДОВ е материалноправна и има действие занапред. След влизането й в сила обезщетението за вреди от забавено правосъдие може да се търси само по реда на ЗОДОВ, а не по общия ред-чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ. Следва да се отбележи, че новата материалноправна разпоредба за търсене на отговорност от държавата за нарушен разумен срок за разглеждане на съдебните производства, е специална и предвидените в нея условия за активирането й във връзка с което са изменени и други закони предполага двуфазност на процеса по реализиране на отговорността. На първо място, следва да се отбележи, че първоначално е предвидено провеждане на чисто административно производство развиващо се между ощетените страни и Инспектората при ВСС на РБ в което след стартиране на процедурата което следва да стане най-късно в рамките на 6-месечен преклузивен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт, представяне на доказателства за наличието на неспазен разумен срок за развитие на съдебния процес, обсъждане на искането за обезщетение и приключва със съответния  административен акт. Ако страните са доволни с предложеното им обезщетение и го приемат, последното се изплаща и втората, съдебната фаза за обезщетяване не се активира. Втората фаза  започва с подаване на искова молба срещу държавата с искане да бъде присъдено обезщетение от неспазен разумен срок за разглеждане и решаване на правния спор. Такава двуфазност на процеса по обезщетяването на ищците, претърпели неимуществени вреди от разглеждането на спора им в неразумен срок, не е предвидена за нито един друг вид обезщетения, претендирани по реда на ЗОДОВ като поради факта, че условие да се предяви искът за обезщетение пред съд, е да е проведена и приключила административната процедура по реда на Глава трета“а“ от ЗСВ с отказ да бъдат удовлетворени напълно претенциите за обезщетение или макар и присъдено обезщетение страната счита, че същото е несъразмерно малко в сравнение с реално претърпените неимуществени вреди от нарушението. Следователно този двуфазен процес представлява едно единно цяло като изчерпената  административна фаза с отказ от споразумение, се явява преюдициална за предстоящия исков процес по чл.2б ал.1 от ЗОДОВ. Това означава ,че двете фази /части/ не могат да се разделят, те представляват едно единно цяло в своята последователност, като настъпилите в хода на производството промени на страната на ищеца като правоприемство и други следва да бъдат зачетени /решение №76 от 11.04.2016г. на ВКС на РБ ,ІІІ г.о. и други/. Както се посочи, с  ДВ бр. 50 от 03.07.2012г. е създадена глава трета „а“ от ЗСВ, предвиждаща административен ред за разглеждане на заявления на граждани и юридически лица срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. А съгласно чл.8, ал. 2 ЗОДОВ гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал.1 по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Административната процедура е процесуална предпоставка за допустимост на гражданския иск за обезщетение за причинените вреди от забавено правосъдие – ако заявлението е отхвърлено като неоснователно или определеният размер на обезщетението е недостатъчно според увредения. Налага се извода, че в случая исковата молба е подадена от легитимирани страни,  като първата ищца Р.К.К., ЕГН ********** е участвала лично както в административното производство по обезщетяване развило се по реда на глава трета “а“ от ЗСВ, а преди това и в исковото производство по предявения ревандикационен иск за собственост и за което производство се твърди в исковата молба, че е приключило в неразумен срок,  така и в настоящото исково производство по чл.2б от ЗОДОВ. Другият ищец М.Д.С. е встъпил в процеса в неговата втора фаза-съдебното производство по реда на чл.2б от ЗОДОВ, доколкото в първата фаза е участвал неговия праводател наследодателят Д. С., който лично е участвал и в исковото производство по предявения ревандикационен иск за собственост и за което производство се твърди в исковата молба, че е приключило в неразумен срок,  тоест настъпило е правоприемство с факта на смъртта му, по реда на чл.227 от ГПК. Установената наследствената връзка  е достатъчно основание за конституиране в процеса на наследника на Д. С., а именно неговия син М.Д.С.. В този смисъл, М.С. успешно замества на силата на процесуалния закон починалия си наследодател и може надлежно да участва в процеса. Следователно от процесуалноправна гледна точка няма основание да се приеме, че този ищец не е материално-правно легитимиран да участва процеса, тъй като не е бил страна в исковия процес за който се поддържа, че е приключил в неразумен срок. Исковата претенция е и допустима по причина, че е спазен 6-месечния срок за иницииране на административното производство по реда на глава трета“а“ от ЗСВ. За установяването на срока, че е надлежно спазен не съществува процесуална забрана това обстоятелство да се доказва и с гласни доказателства и в случая то е установено от разпитания свидетел К.н Д. Г. до който е било адресирано съобщението от канцеларията на Европейския съд по правата на човека. Следва да се отбележи факта, че  съгласно чл.48 от Процесуалните правила на ЕСПЧ, озаглавен „Начин на връчване” изрично е предвидено, че уведомяването на страната следва да се извърши писмено чрез изпращане на подлежащия на връчване акт като препоръчана пощенска пратка с обратна разписка или чрез предаване на този препис срещу разписка. Друг ред за уведомяване не е предвиден и в случая този ред е спазен като на страната (пълномощника на жалбоподателите пред ЕСПЧ) е изпратено нарочно писмо и същото е получено от него. Фактът, че не е установено пратката да е била придружена с обратна разписка която да е надлежно оформена по съответния начин има значение единствено за момента на узнаването за документа с достигането му до адресата.  Няма предвидена процедура такива уведомления да се извършват чрез публикуването им в сайта на Европейския съд по правата на човека. Този ред на уведомление /чл.48/от Процедурните правила е създаден за да създаде една абсолютна сигурност за страните, инициирали производства пред ЕСПЧ, че същите надлежно ще бъдат уведомени и известени за резултата от съответния съдебен процес който е иницииран именно от тях. Твърдението за наличие на друг ред за уведомяване и друг начален момент от който започва да тече срока за предявяване на претенцията по реда на глава трета“а“ от ЗСВ не се установява. В този смисъл безусловно следва да се приеме, че първоинстанционният съд се е произнесъл по напълно редовна искова молба и при материално-правно и процесуалноправно легитимирани ищци да заявят претенциите си по реда на чл.2б от ЗОДОВ. Като допълнение следва да се отбележи, че и административният орган  в развилото пред него производство по реда на глава трета”а” от ЗСВ е констатирал спазването на този срок от молителите, в резултат на което се е занимал по същество по искането им, констатирал е наличието на забавено разглеждане и решаване на делото на ищците, отчел е, че същите по никакъв начин не са допринесли за това забавяне и е предложил споразумение за обезщетение което не е било прието от последните.

ІІ.Разгледани по същество заявените исковите претенции за обезщетение са напълно основателни и в тази връзка Пазарджишкият окръжен съд напълно споделя мотивите  на първоинстанционния съд  изложени към обжалваното решение и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.

Фактите относно инициирането на исковото производство по чл.108 от ЗС, образуването му и събирането на доказателства, съответно приключването му пред първата и пред въззивна инстанции, последвалото частично касиране  на въззивното решение и връщането му за ново разглеждане, междувременно развилите се производства по спиране на изпълнението на въззивното решение, както и на развилото се и приключило производство по отмяна по чл.303 и следващите от ГПК, развилите се производства по отстраняване на допуснати очевидни фактически грешки, отводи на съдиите, събирането на нови доказателства при новото въззивно разглеждане на спора не са спорни между страните, същите подробно са посочени и в мотивите на първоинстанционния съд и въззивната инстанция не намира основание за тяхното изменение или допълване.

От правна страна следва да се отбележи и следното:

Наличието на неразумен срок за развитие на един съдебен процес предполага установяване на налична такава продължителност на процеса която по размер да надминава в пъти всички възможни и предвидени в процесуалния закон срокове за разглеждане и приключване на съдебното производство. Факт е, че производството се е развило пред три съдебни инстанции-първоинстанционен съд, въззивен съд и касационен съд, като общо 5 (пет)  съдебни състава са били ангажирани в разглеждането на ревандикационната претенция по чл.108 от Закона за собствеността. Делото се отличава със значителна фактическа и правна сложност независимо от предмета на спора доколкото се касае за реституиран земеделски имот по реда на ЗСПЗЗ. В случая същественото е това, че проточването на делото в неразумни граници и времеви период е настъпило в резултат на наслагване на неспазени множество процесуални срокове по разглеждането на делото във всяка отделна инстанция. Инструктивните срокове за разглеждане на едно дело независимо от неговата фактическа и правна сложност са ясни и същите  са в рамките на до 6(шест) месеца за една съдебна инстанция. Логично е пред първата инстанция, където обикновено се събират основните писмените и гласни доказателства от този срок да има известни отклонения. За въззивната и касационна инстанции тези срокове би следвало да важат в пълна сила, дори и в случаите, когато се налага събиране на нови доказателства.

Факт е и това, че производството в голямата си част се е развило по отменения ГПК, със засилено служебно начало, липса на преклузии и възможност да се ангажират допустими и относими доказателства неограничено във времето, включително и пред въззивната инстанция, при условията на чл.205 ал.1 от ГПК отм. и Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по тълк.гр.д.№ 1/2000г. на ОСГК т. 6-т.17. Това предполага  една изключителна точност и прецизност за въззивния съд, дори и когато делото е върнато от касационната инстанция с указания за събиране на нови доказателства това да става в рамките на инструктивния процесуален срок. В конкретният случай исковият процес относно установяване правото на собственост и  осъждане на ответника да предаде владението на ищците, се е развил  „еднофазно”, за разлика от делбените производства при които предвид спецификата им производството по необходимост и по правило се развива двуфазно, което предполага значително по-дълъг времеви срок за разглеждане и решаване на спора.

От тази гледна точка, независимо с констатираните усложнения, окончателно приключилото производство за 9години, 8месеца и 26дни е неразумен срок, още повече, че той основно се дължи на процесуалното поведение на съда от гледна точка на своевременното насрочване и разглеждането на делото, своевременното  и бързо събиране на доказателства в окръжната и в касационната инстанции(за последната не се отнася събирането на доказателства), предварително разрешаване на съществените въпроси досежно състава на съда-кои съдии могат да участват при разглеждането на делото и за кои са налице пречки по смисъла на чл.12 от ГПК отм., респективно незабавното им отвеждане, а не толкова от поведението на страните в процеса. Принципно никой съд не може да бъде застрахован от допускане на явни фактически грешки при постановяване на актовете си, респективно от пропуск своевременно да се произнесе по исканията, от недаден своевременно отвод при наличие на несъмнени данни за пречка за участие съдия в съдебния състав разглеждащ спора, както и произнасяне с решение не в законоустановения срок, /30 дни по отм.ГПК и едномесечен срок по новия ГПК/ независимо, че той е инструктивен. Ако този срок е инструктивен за съда, за страните е съществено да получат бързо и качествено правосъдие като същите не се интересуват дали срокът е инструктивен или не и какво значи това за тях. Нещо повече, основният проблем на съдилищата е бил насрочването на делото за съдебни заседания. Множеството съдебни заседания,  особено пред въззивната инстанция не е добър атестат за съда и за съдебния процес, доколкото 13 /тринадесет/ поредни заседания за събиране на доказателства започват да създават една негативна нагласа за страните спрямо съда и съмнения за налични нередни неща, респективно съмнение в обективността на съда. По същия начин стоят нещата и пред ВКС на РБ, доколкото няма основание да не се приеме, че тази последна Върховна съдебна инстанция е изключително натоварена предвид отговорността й за окончателното разрешаване на всеки правен спор между страните с който е сезирана. Фактът за претовареност или свърхнатовареност на ВКС на РБ е ноторно известен и не може да бъде отминат, но от друга страна всяка страна която е сезирала съда  с искане да й бъдат защитени личните имуществени права респективно да получи съдействие от съда не се интересува от това колко е натоварен този съд, в какви срокове решава делата, дали тези срокове са инструктивни или не. Страната иска да получи правосъдие и то не кога да е, а да го получи по възможност сега и веднага. В крайна сметка, дори да се приеме, че е било възможно исковото производство примерно да приключи в рамките на 3 до 4 години, срок от близо 10г. в който в същност е приключил  исковия процес в никакъв случай не може да се квалифицира като разумен, доколкото образно казано надвишението е близо 3пъти.

Затова следва несъмнено да се приеме, че съществено е нарушен разумния срок за приключване на исковото производство по гр.д. №3258/2002г. по описа на  П.ски окръжен съд.

По размера на обезщетението, освен доводите развити от първоинстанционния съд, следва да се отбележи, че претърпените болки и страдания, негативните изживявани, тревоги, стрес и другите описани в исковата молба и установени от разпитаните по делото свидетели, чиито показания въззивният съд кредитира като обективни, непротиворечиви, достоверни и взаимно допълващите се, са типичните за такива хипотези негативни преживявания и изживявания. Тези страдания не са били епизодични, а са се разпростирали във времетраенето на целия  исков процес до неговото окончателно приключване. Безспорно е установена тяхната продължителност-повече от 9г. и 8месеца и 26дни предвид и на разнопосочните сигнали които ищците са получавали от съда във всяка една от инстанциите. Тази трайна неувереност и несигурност у ищците, трайна неяснота и обърканост от крайния изход на делото, като последното обстоятелство се е засилило след касирането на първото възззивно решение и връщането на делото за ново разглеждане, очакванията за окончателния изход на делото са все факти и обстоятелства които характеризират личността на ищците в посока за трайно установени и продължителни по време търпени негативни изживявания, съмнения  и неясноти относно окончателното приключването на спора, съмнения в ефективността, стабилността и надеждността на съдебната система предвид изключително продължителния период от време на развитие на процеса. Всеки инстанционен съд  е господар  на процеса който се развива пред него, той е институцията която осигурява равенството на страните и както и равната възможност да упражняват правата си/чл.9 от ГПК/, той е съдът който осигурява на страните възможност и им съдейства за установяване фактите по делото, които са от значение за решаването на делото. Съдът е този който служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действа от страните, като им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна /чл.7 ал.1 от ГПК/. Разпоредбата на чл.13 от ГПК е императивна и съгласно която съдът разглежда и решава делата в разумен срок, тоест, на база процесуалните сроковете, регламентирани в ГПК и тези предвидени  в Правилника за администрацията на съдилищата, съдът е органът който следва предварително да прецени, да планира и да организира провеждането на процеса пред него в рамките на предвидените процесуални срокове с оглед на бързото му и качествено приключване.Ако има изключения, същите следва да са минимални и да бъдат евентуално и предварително предвидени при разглеждането на спора.

В случая са налице установени пропуски в организацията на работата на въззивната и на касационната инстанция и то най-вече в посока организиране на процеса така, че да може да приключи във възможно най-кратни срокове. Натовареността на въззивните съдилища в областните центрове, както и на ВКС на РБ е обективна, но за нейното намаляване с цел увеличаване  броя на делата приключили в разумни срокове, е от компетенцията на съответните административни ръководства. Този съществуващ и в момента вътрешен проблем в структурата на съдебната система би следвало да може да се разреши чрез административни и други мерки. Независимо от това прогласеният принцип (основно начало) в чл.13 от ГПК  за разглеждане и решаване на делата от съда в разумен срок, е основополагащ в цялата процесуална работа на съдилищата и подлежи на прилагане от всяка съдебна инстанция по начин, че спорът да бъде разрешен с възможно най-малко по брой съдебни заседания  и за срок не по-дълъг от 6 шест  календарни месеца. Изключения принципно не следва да се допускат или ако има такива, същите следва да бъдат минимални. В случая, продължителността на производството по делото е била неразумно дълга.

От тази гледна точка Пазарджишкият окръжен  съд приема, че претендираното и присъдено обезщетението от 6000лв за всеки един от двамата ищци е напълно достатъчно за да овъзмезди търпяните с години негативни изживявания, стресове, несигурност, тревожност, притеснения и други. Съдът счита, че това е в същност възможния минимален размер на обезщетението за неимуществени вреди.Такъв размер на вредите, но оценени в евро е присъден и от Европейския съд по правата на човека на една от ищците по делото в ситуация когато минималната работна заплата  за страната по това време - 2012г. е била от 212лв /ПМС №300 от 10.11.2011г./ и при средна работна заплата за страната от 587.98лв, по статистически данни или обезщетението е повече от 28пъти над размера на минималната работна заплата и повече от 10пъти над средната работна заплата. В случая всякакъв размер на обезщетението под 6000лв би бил несправедлив и несъответстващ на принципа заложен в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Справедливостта не е абстрактно понятие, а същата се базира на точно установени факти и обстоятелства в конкретния съдебен процес по начин, че да доведе  до пълно удовлетворяване на претърпените вреди, без обаче това да се превръща източник за неоснователно обогатяване. В случая, първоинстанционният съд присъжда обезщетение в размер на 6000лв за ищец основно и най-вече заради продължилия в пъти повече над разумния срок  съдебен процес по иска по чл.108 от ЗС основно поради констатираната недобра организация на провеждането на производството на всяка една от съдебните инстанции-въззивна и касационна. Надвишаването на разумния срок за приключване на процеса в пъти е съществено, то е установено по несъмнен начин от данните по делото и същото е настъпило без за него принос да имат ищците в настоящия процес. Превишението на разумния срок е съществено и то не може да бъде оправдано с никакви затруднения от процедурен или процесуален характер, с които са се сблъскали двете инстанции в процеса на развитието на производството. Няма как вътрешно-организационни проблеми в съдилищата  допуснати в този исков процес да бъдат основание за отпадане или намаляване на отговорността им по чл.2б от ЗОДОВ, доколкото призванието и привилегията на всеки съд е да решава всеки правен спор в разумен срок и на база установените по делото факти и обстоятелства, след установяване на истината, по свое вътрешно убеждение като прилага точно закона.

ІІІ. Съдът не споделя доводите изложени във въззивната жалба с вх.№27030 от 04.12.2018г. на Окръжен съд гр.П. против обжалваното решение.

По допустимостта на исковия процес и реда за реализиране на отговорността на държавата по чл.2б от ЗОДОВ въззивният съд е изложил подробни съображения по-горе в изложението. Спазен е шестмесечния срок отчитан от момента на уведомяването на ищците от регистратурата на Европейския съд по правата на човека за отхвърлянето на жалбите на ищците поради неизчерпване на  новосъздадените вътрешноправни средства за защита и производствата по тях са приключили пред националните съдилища, в който случай страните могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета“а“ от ЗСВ, като административната процедура е процесуална предпоставка за допустимост на гражданския иск. Доводът на Окръжен съд гр.П. е, че е налице приключило производство към датата на влизане в сила на  измененията на ЗОДОВ  с ДВ, бр.98 от 11.12.2012г. в сила, като към деня на влизане в сила на закона са изтекли повече от 6месеца от постановяване на окончателния акт. И че ищците са били уведомени от регистратурата на ЕСПЧ за обявяването на жалбата им за недопустима поради наличие на вътрешно-правни средства за защита по отношение оплакванията по чл.6 §1 от Конвенцията  за продължителност на производствата на 19.12.2013г.,като заявлението до Инспектората било подадено на 24.02.2015г., тоест според жалбоподателя шестмесечния срок не е бил спазен. По този въпрос въззивната инстанция констатира, че е проведено пълно и главно доказване относно момента на узнаване на съобщението за недопустимост на подадената жалба до ЕСПЧ поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита на дата 29.12.2014г. Доводът, че тези показания на св.К.н Д. Г. като роднина на ищците следва да бъдат преценявани  при условията на чл.172 от ГПК сам по себе си не може да доведе до тяхното игнориране доколкото доказателства, които да доведат до тяхното разколебаване и евентуално елиминиране като недостоверни не са представени по делото. От друга страна свидетелят дори да е заинтересован от изхода на делото депозира тези показания под страх от наказателна отговорност за лъжесвидетелстване, и от трета страна няма нито и една дори косвена данна по делото която да ги опровергава или поне да създаде съмнение относно тяхната достоверност още повече, че в държане на този свидетел се намира процесното уведомително писмо, изпратено от ЕСПЧ до него като пълномощник на ищците. По делото няма каквито и да било доказателства, че на свидетеля като пълномощник на ищците е станало известно на по-ранен етап  съдържанието на процесното писмо и от страна на ищците да е проявено бездействие по отношение предявяване на претенциите си за обезщетение, които да бъдат заявени пред съответния административен орган. Нещо повече, логично е за страната, която има интерес и претендира да получи обезщетение, за което първоначално е сезирала с жалба ЕСПЧ, в последствие незабавно от момента на узнаването на акта на  съда да пристъпи към иницииране на производството по реда на глава трета “а“ от ЗСВ което принципно не създава някакви процесуални затруднения за молещата страна и доколкото интересът й е да получи колкото се може по-бързо обезщетение за причинените й неимуществени вреди. Инициирането на административното производство е извършено в рамките на три месеца от момента на узнаването за акта на ЕСПЧ настъпило  1г. след издаването на писмото на ЕСПЧ, което е именно причината за това забавяне, но същото в никакъв случай не е в резултат на недобросъвестно поведение на ищците. И по тази причина е забавено подаването на искане за обезщетение пред Инспектората на ВСС. Интерпретацията на жалбоподателя, че не е установено по несъмнен начин срокът за предявяване на претенцията да е спазен не съответства на събраните по делото доказателства.Затова този довод въззивната инстанция не приема за основателен. По материално-правната легитимация на  ищеца М.С. въззивната инстанция е изложила достатъчно аргументи. Предвид спецификата на присъждането на обезщетение за неспасен разумен срок при разглеждане и решаване на делото материално легитимирани лица са тези които на първо място са инициирали административното производство, като следва да се отчете, че евентуално настъпило правоприемство в административния процес и евентуално последвалия след това исков процес, следва да се зачете, доколкото този ищец встъпва във висящ процес по обезщетение на мястото на починалия си баща, който е пострадал от неспазването на разумен срок за разглеждане и решаване на делото му. Нещо повече, съдът намира ,че всеки един правоприемник има право да участва в процеса по обезщетяването още от започването на административния процес, като в случая претенцията е заявена от пострадалия  праводател на ищеца М.С., а именно от Д. С. още в административното производство като първа фаза от развитието на процеса за обезщетяване на пострадалите от неразумен срок при разглеждането и решаването на делата им.В случая не е налице хипотезата на косвена жертва нито предявяване на чужди права, доколкото правата са заявени от титуляра им Д. С. в административния процес. Логиката и правната сигурност на процедурата по обезщетяване на пострадали от неразумен срок при разглеждането и решаването на делото, предполагат единство на двете фази от развитието на производството административна и съдебна, което значи, че двете процедури са взаимосвързани и взаимозависими по начин, че страните в административния процес следва да бъдат участници и в исковия процес по чл.2б от ЗОДВ, респективно ако в някоя от двете фази някоя страна почине, на нейно място следва да се конституира наследника и процесът да продължи, както в случая това е станало след приключване на административната процедура и преди началото на съдебната процедура. В този смисъл е и решение от 29.03.2006г. на ЕСПЧ по делото Scordino v.Italy(№1) по жалба №36813/97,§220.

По въпроса за разумността на срока, изложените доводи имат по скоро вътрешно-организационен характер, който няма нищо общо с разумния срок за разглеждане и решаване на делото и винаги след като този срок не е спазен, следва да се приеме, че отговорността следва да се носи, тя  е обективна и безвиновна,като е достатъчно само да се установи и констатира необикновено дълъг срок и извън всякакви процесуални граници в който е разгледан съответния правен спор, дори да е с висока фактическа и правна сложност/Решение от 07.08.1996г. на ЕСПЧ делото Ferrantelli and Santangelo v. Italy,жалба №19874,§42./.

Както се посочи просрочването на разумния срок е в резултат на натрупване на нерационални процесуални действия на съдебните състави, в резултат на неподготвеност, липса на предварителна яснота и организиране на процеса по начин да не се допусне такова продължително просрочие при разглеждането му и  с цел приключването му в разумни срокове. Отговорността на държавата се ангажира и в случаите на забавянията в представянето на становища и явяването на вещите лице, доколкото ръководният за процеса орган е този който следва да осигури дисциплината и редовното призоваване на страните и свидетелите и да контролира поведението на вещите лица.  В тази връзка  е и Решение от 25.06.1987 г. на ЕСПЧ по делото Сариапо v. Italy, по жалба № 9381/81, § 32; Решение от 26.02.1992 г. на ЕСПЧ по делото Nibbio v. Italy, по жалба 12854/87, § 18 и Решение от 29.03.2004 г. на ЕСПЧ по делото Rachevi v. Bulgaria, по жалба № 47877/99, § 90. Дори делото да е насрочвано всеки месец, това само по себе си не е индиция, че съдът е направил всичко зависещо от него за да приключи производство в разумен срок. Вредите на ищците са установени по основание и по размер и същите са присъдени по справедливост, и то в минимално предвидения размер с оглед характера  и естеството на спора, неговата увеличена в пъти продължителност и то при наличие на възможности делото да приключи в значително по кратък срок. Съобразяването размера на обезщетението присъдено на ищците с това присъдено на ищцата  К.И. от  ЕСПЧ в размер на 2900 евро е само един ориентир  доколкото и тази ищца е била подложена на същите негативни изживявания, притеснения тревоги и други болки и страдания Както се посочи, обезщетението е одобрено от възможно най-авторитетна в целия Европейски съюз съдебна институция /ЕСПЧ/ и нейният икономически измерител е показателен за това как следва принципно при същите факти и обстоятелства за силно нарушен разумен срок за разглеждане и решаване на делото продължило както се посочи 9г. 8м. и 26дни, да се присъжда обезщетение, като в случая въззивният съд приема, че размерът по настоящото дело е определен в минимални граници. В този смисъл и предвид заявената искова претенция за обезщетение същата следва да бъде уважена в пълен размер. За пълнота и съпоставка следва да се отбележи,че към момента на иницииране на исковия процес по ревандикационната защита през 2002г. размерът на минималната работна заплата /МРЗ/ в страната е бил от 100лв, а средната работна заплата е от 259.44лв, към датата на приключване на производството, съответно 290лв и 620.10лв /ПМС №209/21.09.202г. и ПМС №300 от 10.11.2011г./, а към настоящия момент МРЗ е от 560лв, а средната работна заплата за страната е от 1211лв. Предвид посочените статистически данни присъденото обезщетение по размер напълно съответства и е съобразено както с икономическите показатели, така  и със стандарта на живот в страната поради което в никакъв случай не може да се приеме, че присъденото обезщетение води до неоснователно обогатяване на ищците.

Представената от този жалбоподател писмена защита по същество повтаря поддържаните и във въззивната жалба факти и обстоятелства във връзка с твърденията за порочността на съдебния акт, на които въззивната инстанция е отговорила в изложението си поради което не намира за нужно да ги повтаря.

ІV.По отношение на въззивната жалба с вх.№27498 от 10.2.2018г. подадена от ВКС на РБ , чрез  надлежно упълномощения  експерт-юрисконсулт З.С., настоящият въззивен  съд намира същата за неоснователна. По отношение на недопустимостта на предявените искове поради неспазване на шестмесечния срок за предявяване на претенциите по реда на глава трета „а“ от ЗСВ въззивният съд е изложил подробни доводи. Уведомяването за акта на ЕСПЧ е регламентирано изрично чрез връчване на съобщение по пощата с обратна разписка.Уведомяването по този начин не се елиминира от  публикуването на актовете на ЕСПЧ . Изрично в правилата на ЕСПЧ  е регламентиран редът за уведомяване на страните чрез изпращане на писмо с обратна разписка на адресата, тоест единствено този ред е приет за меродавен от гледна точка валидност и надлежност на уведомяването на страната за постановения акт на ЕСПЧ, респективно изпращането и получаването на писма и друга кореспонденция до съответния адресат. В същност това е възможно най-сигурния начин за уведомяване и гарантира несъмнено в най-голяма степен правата на страните, обърнали се към ЕСПЧ за защита на свои права и законни интереси, доколкото съдът предвид характера и естеството си постановява изключително много актове, които следва да бъдат връчени на адресатите и затова е предвиден като най-сигурен, практичен и достъпен този начин на уведомяване, чрез изпращане по пощата на адреса на получателя на документа, съобщението или друга кореспонденция, с обратна разписка. Неуведомяването на страната по предвидения процесуален ред от канцеларията на ЕСПЧ, означава, че за страната не е започнал да тече срока за предявяване на претенция по реда на глава трета “а“ от ЗСВ. Разширително тълкуване за приложимост на уведомяването на страните и чрез публикуване на решението на сайта на ЕСПЧ е недопустимо, тъй като липсва препращане към този начин на уведомяване.Изключение би могло да се приеме в хипотеза когато страната по друг начин и извън писменото уведомяване,  е разбрала за  акта на ЕСПЧ от който черпи права и  знае неговото съдържание, в който случай началото на  6-месечния срок следва да се отчита именно от този момент-датата на узнаването. Нито ищците нито разпитаният свидетел признават, респективно твърдят или установяват обстоятелства  за знание за писмото на ЕСПЧ на дата предхождаща 29.12.2014г.. Доказателства за знание на ищците преди 29.12.2014г. не се ангажират и от ответниците по исковете. По отношение забавата на развитието на процеса пред ВКС на РБ въззивната инстанция посочва, че забавата е налице като общ резултат от приключването на процеса с оглед общата продължителност на процеса, включващ и произнасяния по спиране на  изпълнението, по отмяна на решението, по насрочването и разглеждането на делото, извършения отвод едва след даване ход на устните състезания довело до повторно внасяне на делото в открито заседание след определяне на принципа на случайния подбор на друг член на съдебния състав. Цитираната съдебна практика в жалбата е неотносима към предмета на спора, доколкото както се посочи неспазването на срока е в резултат на комплексни процесуални действия по организацията и насрочване на делото и гарантиране от съда на неговото развитие във възможно най-кратки срокове, независимо от натовареността му и други организационни проблеми,  преценени в своята съвкупност. Само по себе си неспазването на процесуалните срокове по произнасяне на съдебното решение трудно би могло да обоснове неразумен срок, но когато това е придружено с неразумни срокове по насрочване на делото, по неговото разглеждане в открито съдебно заседание по приключване на процеса, по последвал отвод на съдия в състава, което е можело да стане още преди насрочването на делото, определяне на нов съдия за участие в състава, насрочване след повече от 6месеца, и като краен резултат продължило производство близо 10 години, трудно би могло да бъде споделена тезата за разумен срок на делото по смисъла на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС. Не може да се приеме за достоверна тезата, че в случая интересът на ищците е незначителен поради което не му се следва присъждане на обезщетение доколкото приключилият исков процес не бил от категорията на трудовите дела, дела за пенсии, дела за упражняване на родителски права, обезщетения за причинени телесни увреждания, наказателни дела, дела за трудова злополука и други. Изброяването на делата от ЕСПЧ е примерно, но не и изчерпателно. Въззивният съд намира, че всеки интерес е значим за страната с оглед предмета на спора. Да се приеме, че интересът на страната зависи само от предмета на делото означава да се въведе дискриминационно положение и начин да се противопоставят интересите на една страна на другата. След като съответната страна твърди, обосновава и доказва, че има интерес да води такова дело, то няма основание интересът от търсената защита да й бъде отнет. Конституцията  на Р Б., в чл.17 ал.1 изрично регламентира, че правото на собственост и наследяване се гарантира и защитава от закона, а частната собственост е неприкосновена, /ал.3/, тоест защитата на собствеността е изведена като основно начало и гарантирането на неприкосновеността й е основна задача на държавата. Следователно всеки един български гражданин който претендира да е собственик има значим интерес да защити това свое признато от Конституцията  право  което автоматично води до признаване на значим интерес за всеки един правен субект, който защитава правото си на собственост.  След като страната твърди, обосновава и доказва, че е претърпяла неимуществени вреди, болки и страдания и други в резултат на неразумен срок за разглеждане на делото за защита на правото й на собственост, то няма основание да се приеме, че тъй като искът не е от посочената категория дела, на същата да не следва да се присъжда обезщетение тъй като интересът й не е значим. Следва да се отбележи, че в случая се касае и за навлизане в личностната сфера на ищците, в резултат на което  същите търпят изключително интензивни увреждания от неимуществен характер- касаещи именно личността на конкретното физическо лице по начин който касае и засяга здравето и емоционална сфера на лицето, като интензивността на негативните изживявания е продължила около  10години. В тази хипотеза трудно би могло да се обоснове тезата, че страната няма значим интерес който иска да защити чрез присъждане на обезщетение за претърпени  неимуществени вреди. В практиката на ЕСПЧ като изключение  се сочи, че няма  нарушение на изискването за разглеждането и решаването делото в разумен срок в хипотеза на известни забавяния. В случая, забавянето на делото във всяка инстанция не е изключение, а правило като съдебните състави не са положили достатъчно усилия ако не за премахване на просрочието, то поне за значителното му намаляване или ограничаване по време както при образуването, така и при разглеждането на спора, така и при постановяване на съдебните актове. Както се посочи свърхнатовареността която е налице, не може да бъде аргумент за намаляване, респективно отпадане отговорността на съдилищата. Въпросът, че липсва норма на натовареност и ефективно разрешаване на проблема който рефлектира пряко върху работата на съдилищата, само по себе си не може да доведе до отпадане или ограничаване отговорността на съдилищата в случая. Отговорността на двамата ответника е солидарна към всеки един от ищците, доколкото в резултат на действията им по образуване, движение, насрочване, разглеждане и приключване на процеса и постановяване на решенията всеки един от тях е допринесъл за настъпване на негативния за ищците резултат- приключването на процеса извън всякакви разумни срокове поради което следва да се приеме, че те отговарят солидарно и следва да бъдат осъдени по този начин да заплатят исковите суми. По въпроса за справедливостта на присъденото обезщетение въззивният съд е изложил подробни мотиви и препраща към тях.Съдът не споделя довода на ответника ВКС на РБ, че присъденият размер на обезщетението е силно завишен и в този си размер  надхвърля реално претърпените душевни болки и страдания от ищците. Касае се за изключително дълъг и продължителен период от време на търпене на тези негативни изживявания, тяхната перманентност, като фактът, че същите касаят душевните болки и страдания на ищците поставя въпроса за възможността дали същите могат да бъдат успешно и напълно репарирани с посочената сума. Същата по размер е равна на малко повече от  10 минимални работни заплати за страната към момента, а към датата на приключване на исковия процес за собственост се равняват  на 20.5 минимални работни заплати, тоест размерът на обезщетението е обвързан с  размера на месечната минимална работна заплата, което в някаква степен  съответства и на икономическия стандарт и основно заради значителната продължителност на исковия процес над разумния срок. Нещо повече, при положение, че на страната К.И. е присъдено обезщетение  от 2900евро към дата  09.10.2012г., то към настоящия момент обезщетението на ищците би следвало да бъде в  по-голям размер предвид икономическите показатели. В никакъв случай присъденото обезщетение не представлява начин за неоснователно обогатяване на ищците доколкото в случая въззивният съд приема, че то напълно съответства на установените по делото факти и обстоятелства.

Предвид изложеното решението на Пазарджишкия районен съд следва да бъде потвърдено изцяло. Ответниците правилно са осъдени от първоинстанционния съд солидарно да заплатят на всеки от ищците по 6000лв.,представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр.д.№3258/2002г. по описа на РС- П. в разумен срок, съгласно чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС

Предвид основателността на главните искове, основателни се явяват и акцесорните претенции по чл.86, ал.1 от ЗЗД, като върху всяка една от главниците следва да се присъди и законна лихва, считано от 06.04.2012г.- датата на която делото окончателно е приключило, до окончателното изплащане на сумите, което правилно е и съобразено от първата инстанция.

         V. По частната жалбата на Окръжен съд гр.П. с вх.№2332 от 01.02.2019г.  против определение №203 от 21.01.2019г. постановено от Пазарджишки районен съд  по реда на чл.248 от ГПК.

Частната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

Определението е постановено по повод постъпили две искания на ответниците по спора, първото от страна Окръжен съд гр.П. досежно възлагането на разноски на тази страна за държавна такса и за издаване на съдебно удостоверение, доколкото този ответник се явява процесуален субституент на държавата и нямал задължение да заплаща такива такси , както и в частта относно присъдения адвокатски хонорар на ищците като се иска да бъде намален до неговия минимум.

За да остави без уважение искането на страна да бъде редуцирано присъденото адвокатско възнаграждение в полза на ищците Пазарджишкият районен съд е приел, че  ответниците дължат заплащането   като държавна такса и такси за издаване на съдебно удостоверение, тъй като имат качеството на процесуален субституент на държавата от една страна, а от друга е налице изрична правна норма,възлагаща отговорността за разноските на ответника при неблагоприятен за него изход от правния спор. По отношение на присъдените разноски като адвокатско възнаграждение, съдът е приел, че същото не е прекомерно, доколкото делото се характеризира с фактическа и правна сложност,голям обем и специфични особености,налагащи задълбочено проучване,поради което двукратния минимален размер на възнаграждението не е прекомерен.По отношение на ответника ВКС на РБ съдът е направил констатацията, че не е поискал намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност.

Доводите на първоинстанционният съд напълно се споделят от въззивната инстанция. В производствата по реда на ЗОДОВ отговорността за разноски на ответниците е нормативно регламентирана, независимо от тяхното качество. Правилата за отговорността за разноски са визирани в чл.10 от ЗОДОВ и изключение няма предвидено. Присъденото от съда възнаграждение за един адвокат не е прекомерно по размер предвид установената фактическата и правна сложност на делото, задълбочената и сериозна аргументация на ищците в процеса включително и чрез цитираната съдебна практика на Европейския съд по правата на човека предвид множеството въведени възражения и оспорвания от страните в процеса.

Предвид изложеното няма основание да бъде отменено обжалваното определение постановено по реда на чл.248 от ГПК.Същото следва да бъде изцяло потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на делото в полза на  ищците ще следва да се присъдят разноски за въззивната инстанция в размер на по 700лв за всеки един от двамата, заплатени в брой като адвокатско възнаграждение за което са представени договори за правна защита и съдействие от 11.12. 2018г. и списък по чл.80 от ГПК.

Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пазарджишкият окръжен съд

 

                                         Р   Е   Ш   И

 

ПОТВЪРЖДАВА решение  №1321 от 15.11.2018г.  и определение по чл.248 от ГПК №203 от 21.01.2019г., постановени от Пазарджишки районен съд по гр.д.№1073/2018г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА  Окръжен съд-гр.П., с адрес: гр. П., бул. „Ш.С.“ № 167, представляван от и.ф. председател А.Р., и Върховен касационен съд на Р Б. с адрес: гр. С., бул. „В.“ № 2, представляван от председателя Л.П., да заплатят  общо на Р.К.К., ЕГН ********** със съдебен адрес:*** – чрез адв. Г.С., разноски за въззивната инстанция в размер на 700лв /седемстотин лева/, а в полза на М.Д.С., ЕГН ********** със съдебен адрес: ***-чрез адв.Г.С., да заплатят общо разноски от 700лв /седемстотин лева/ също за въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд на Р Б..

 

Председател:                                  Членове:1.        2.