Р Е Ш Е
Н И Е
№260047/19.3.2021 г.
19.03.2021г. гр.Ямбол
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Ямболският
окръжен съд, гражданско отделение,втори
състав,
в
открито съдебно заседание на 09.03.2021 година,
в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ
ИВАНОВ
ГАЛИНА
ВЪЛЧАНОВА
Секретар
Л.Р.
Прокурор
Като разгледа докладваното от
съдия Тагарева
Въззивно гражданско дело № 50 по описа за 2021г.
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
З.П.П. *** и дружеството "Зита Ко"ООД гр.Ямбол, подадена от адв.Г.Г.,
срещу Решение №260068/19.11.2020г. на ЕРС по гр.д.№943/2019г., като в предмета
на въззивното производство е и частна жалба на Т.И.Г. ***, срещу Определение
№260003/07.01.2021г. на ЕРС, постановено в производство по чл.248 ГПК по същото
дело.
Въззивниците З.П.П. и "Зита
Ко"ООД са обжалвали Решение №260068/19.11.2020г. на ЕРС по
гр.д.№943/2019г. в частта, с която е уважен предявеният от Т.Г. иск по чл.26,
ал.1, пр.1 ЗЗД и е прогласен за нищожен поради противоречие със закона - чл.38,
ал.1,пр.1 ЗЗД Договор за аренда на земеделска земя от 27.06.2016г., с който З.П.
е предоставила на "Зита Ко"ООД за временно възмездно ползване шест
земеделски имота в землището на с.Оман, които са подробно индивидуализирани. Оплакванията им са за недопустимост на
решението на ЕРС в обжалваната му част, както и за неговата неправилност, поради нарушение на
материалния закон,
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Към оплакването за недопустимост на решението
въззивниците сочат, че в нарушение на чл.214, ал.1,изр.2 ГПК ЕРС е допуснал едновременно
промяна на основанието и петитума на уважения иск и е
разгледал изцяло нов иск. Твърдят, че ищцата е въвела ново основание,
като се е позовала на друг юридически
факт в сравнение с този, посочен в исковата
молба и е променила и въвела нов петитум вместо
заявения първоначален петитум, като е отправила до съда ново
искане за защита - на
мястото на твърдението за нарушение на чл.16 ЗАЗ е заявила твърдение за
нарушение на разпоредбата на чл.38, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл.26, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД. Поради това молят за обезсилване на първоинстанционното
решение в обжалваната му част. В случай, че въззивният съд приеме решението на
първата инстанция за допустимо, въззивниците
навеждат основания за неговата неправилност. Считат, че при
постановяване на решението в оспорената му част ЕРС е допуснал съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, като не е изяснил наличието или
липсата на правен интерес като задължителна процесуална предпоставка от водене
на процеса от страна на ищцата, която не е страна по
оспорения договор за аренда на земеделски земи от 27.06.2016г., същата
нямала и пълномощия да действа от името и за сметка на останалите
съсобственици. Съдът не дал и срок на ответниците за становища по иска, отказал да допусне свидетелски
показания и така ограничил и засегнал правото им на защита, а за
доказване на евентуалния иск по чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл. 38, ал.1, пр.1 от ЗЗД ищцата не
установила, че ответницата З.П. е договаряла в лично качество с
представляваното от нея търговско дружество с ограничена
отговорност в нарушение на законовата забрана на чл.38, ал.1, пр.1 ЗЗД, за която се сочи, че не е абсолютна и на нея може да се позове единствено представляваният, която хипотеза в случая не била
налице, тъй като представителят на търговското дружество е получил съгласието
на дружеството за сключването на процесната сделка. При тези данни съдът неправилно
тълкувал и приложил разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗЗД като приел, че волята на
представляващия търговското дружество управител не би могла да бъде заместена
от друг орган на юридическото лице - Общото събрание, което не разполага с
правомощия да осъществява представителни функции чрез даване на съгласие за
извършване на правни сделки. Въззивниците считат, че решението на ЕРС в
обжалваната му част е и необосновано. Молят за отмяната му и
постановяване на друго решение от окръжния съд, с което евентуалният иск бъде
отхвърлен.
С писмения отговор въззиваемата
Т.Г., чрез адв.П., е оспорила въззивната жалба с подробни доводи за нейната
неоснователност. Поддържани са съображения, че предприетото изменение на иска е
само относно неговото основание; че ответниците не са заявили възражение за
липса на правен интерес у ищцата за предявяване на иска; че съдът е връчил на
ответниците молбата за изменение на иска и същите са имали срок за изразяване
на становища; че на ответниците съдът е дал указания да конкретизират искането
си за разпит на свидетели, които указания те не са изпълнили и в о.с.з. са
заявили, че нямат доказателствени искания, както и че съдът правилно е приложил
разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗЗД, а въззивниците
смесват хипотезите на чл.38, ал.1 и чл.40 ЗЗД. Въззиваемата е заявила и
претенция за присъждане на разноските във въззивното производство.
Т.И.Г. *** е обжалвала Определение
№260003/07.01.2021г. на ЕРС, постановено в производство по чл.248 ГПК по същото
дело, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното
по делото решение в частта за разноските. Оплакването й е, че неправилно с
определението по чл.248 ГПК е оставено без уважение искането й в нейна полза да
бъдат присъдени всички разноски по
делото и за отмяна на решението в частта на присъдените на ответниците разноски.
Жалбоподателката счита, че при отхвърляне на предявения от нея главен иск и
уважаване на евентуалния иск, неправилно ЕРС й е присъдил разноски в размер на
1/3 за адвокатско възнаграждение, а в полза на ответниците - 2/3 за адвокатско
възнаграждение. Сочи, че при евентуално съединяване на искове отговорността за
разноските се определя от изхода по евентуалния иск, като в случая уважаването
на единия от евентуалните искове е достатъчно, за да се изключи отговорността
на ищеца за необосновано повдигнат спор. Моли за отмяна на определението и за
уважаване на искането, като се отмени решението на ЕРС в частта на присъдените
на ответниците разноски и на ищцата се присъдят всички сторени от нея разноски
по делото.
В о.с.з. въззивната жалба се
поддържа от пълномощника на въззивниците адв.Г., който пледира за уважаването
й, с присъждане на разноските по делото, а по отношение основателността на
частната жалба на Т.Г. предоставя преценката на съда.
Въззиваемата Т.Г., чрез адв.П., моли
за потвърждаване на решението на първата инстанция в обжалваната му част, както
и за уважаване на подадената от нея частна жалба, с присъждане и на разноските
пред въззивната инстанция. Представя и писмена защита, в която излага доводи,
споделящи мотивите на ЕРС, според които при органното представителствона
търговско дружество не би могло да се осъществи освобождаване от забраната на
чл.38, ал.1 ЗЗД, тъй като Общото събрание не разполага с представителни функции
по отношение на дружеството и не може да изрази съгласие за сделката, сключена
от управителя в хипотезата на чл.38, ал.1 ЗЗД.
ЯОС намира, че въззивната жалба и частата жалба са процесуално допустими, тъй като са
подадени от легитимирани страни и в сроковете за обжалване на решението
на първата инстанция, съответно на определението по чл.248 ГПК, поради което могат да се разгледат по
същество.
За да се произнесе, съдът установи
следното:
Първоинстанционният съд - ЕРС е
сезиран с исковата молба на Т.И.Г. ***, с която против ответниците З.П.П. от
гр.Ямбло и търговското дружество "Зита Ко"ООД със седалище в гр.Ямбол,
са предявени в обективно евентуално съединяване три иска - главен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД за прогласяване нищожността, поради накърняване на добрите
нрави на сключения между
ответниците Договор за аренда от 27.06.2016г.; при отхвърляне на този иск - евентуален иск по чл.26,
ал.1, пр.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на същия сключен между ответниците
договор Договор за аренда от 27.06.2016г., поради противоречието му със закона - императивната разпоредба на чл.16, ал.1, изр.2 ЗАЗ, установяваща забрана за предоговаряне срока на договора; а в случай на отхвърляне и
на главния, и на евентуалния иск - евентуален иск по чл.229, ал.2 ЗЗД,вр. с §1
ДР на ЗАЗ за признаване за установено, че Договорът за
аренда от
27.06.2016г. е сключен за 5 стопански години.
С депозирания отговор на исковата
молба ответниците са оспорили като неоснователни и трите предявени от ищцата
претенции.
Преди провеждане на първото по
делото съдебно заседание, с писмена молба от 28.05.2020г. ищцата е предприела
изменение в основанието на евентуалния иск по чл.26, ал.1,пр.1 ЗЗД, като е
обосновала противоречие със закона при сключване на Договора за аренда от
27.06.2016г. не с разпоредбата на чл.16, ал.1, изр.2
ЗАЗ, а с
разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗЗД, тъй като договорът за аренда е сключен от
ответницата З.П. в личното й качество и като управител на дружеството
"Зита Ко"ООД. Препис от молбата за изменение на евентуалния иск е
връчен на ответниците, а с протоколно определение от 10.07.2020г. ЕРС е приел
изменението на тази ищцова претенция.
Фактическата обстановка по делото
не е спорна и правилно е установена от първата инстанция.
Страните не са имали спор, че с Решение на ПК-Болярово от 1996г. на
наследниците на П. Ж. Д., б.ж. на с.Оман, поч. на ***., е възстановена собствеността върху земеделски земи
- шест имота в землището на с. О. с обща площ от 140.605 дка, а именно: нива от 55.233 дка в местността „Горен
Юрт“ - имот № 016017 по ПЗ на с. О.; нива от 11.896 дка в местността „Поляната“ - имот № 007044 по ПЗ на селото; нива от 30.630
дка в местността „Янево бърдо"- имот №010033 по ПЗ; нива от 19.633 дка в
местността „Селска кория“ - имот № 018009 по ПЗ; нива с площ от 18.203 дкав
местността „Къртъковица“ - имот № 012060 по ПЗ на с. Оман и друга
селскостопанска територия с площ от 5.010 дка в местността „Голямата река“ - имот №004005 по ПЗ на с.Оман. Не е
повдигнат спор за това, че като наследник на П. Д. ищцата Т.Г. е придобила 990/9 720
ид.части от посочените възстановени земеделски имоти, а друг от наследниците на
наследодателя - И. Ж. П. е придобил 801/9 720 ид.части ( или 11/108 ид.части)
от имотите.
На 28.03.2016г. единият от наследниците на П.Д., съсобственикът на земеделските
имоти И. Ж. П., представляван от ответницата З.П. като негов пълномощник, от една страна,
и от друга – П. като управител и представляващ дружеството „Зита Ко“ ООД, са
сключили Договор за аренда на земеделска земя, вписан в СВп. с вх.рег.№ 850 от
29.03.2016г. - акт №225, том I, с който шестте земеделски имота с обща площ от
140.605 дка са предоставени от П. като арендодател на ответното дружество „Зита Ко “
ООД като арендатор, за ползване за срок от 5 стопански години, считано от
01.10.2016г. до 01.10.2021г., при посочени в договора условия.
На 23.06.2016г., с нотариален акт № 193/2016г. на нотариус с рег.№451 в
НотК, И. Ж. П. е дарил на ответницата З. П. 1/108 ид.част от общо притежаваните
11/108 ид.части от шестте земеделски имоти в с.Оман, а с нотариален акт
№194/2016г. на същия нотариус, от същата дата, И. Ж. П. е продал на ответницата З.П. и
останалите 10/108 идеални части от общо притежаваните от него 11/108 ид. части
от шестте земеделски имоти в с.Оман.
След като е придобила 11/108 ид.части от правото на собственост върху
процесните имоти, на 27.06.2016г. ответницата З.П. в качеството на арендодател,
е сключила с дружеството „Зита Ко“ООД като арендатор друг Договор за аренда на
земеделска земя, вписан в СВп с вх.рег.№ 1987 от 27.06.2016 г., акт № 247, том
ІІ, с който същите шест имота с обща площ от 140.605 дка е предоставила за
ползване под аренда на ответното дружество за срок от 15 стопански години,
считано от подписването на този договор. Договорът за аренда от 27.06.2016г. е
сключен от ответницата З.П. в личното й качество на арендодател и като
управител на дружеството-арендатор.
На 28.06.2016г., сключилите Договора за аренда от 28.03.2016г. страни - И. П. и дружеството
"Зита Ко"ООД, представлявано от управителя З.П., са подписали споразумение
за прекратяване действието на този договор от 28.03.2016г., като споразумението
е нот.заверено и е вписано в Службата по вписванията.
По делото не е било спорно, че с влязло в
сила решение на ЕРС по гр.д. №608/2016г. (което не е представено по делото), е
била допусната и извършена съдебна делба на процесните шест земеделски имота в
землището на с.Оман, останали в наследството на наследодателя П.Д., като от
делбените шест имота са били образувани нови общо 32 имота и всеки един от
съделителите, вкл. ищцата Т. Г. и ответницата
З.П. са получили в дял конкретно определени имоти, за които имоти няма данни по делото.
При тази фактическа обстановка, с
постановеното по спора решение ЕРС е отхвърлил като неоснователен главния иск
по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД за прогласяване нищожността, поради накърняване на
добрите нрави, на сключения от ответниците Договор за аренда на земеделска земя от 27.06.2016г., като в тази му
част решението на първата инстанция не е обжалвано и е влязло в сила.
При отхвърляне на главната ищцова
претенция ЕРС е разгледал и е уважил евентуалния иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД
за нищожност на Договора за аренда на земеделска земя от 27.06.2016г. поради
противоречието му със закона - нормата на чл.38, ал.1 ЗЗД. Съдът е приел, че
ищцата има правен интерес да предяви този иск, тъй като при уважаването му тя ще
има възможност да ползва собствените си земеделски земи. За уважаването на иска
ЕРС е изложил съображения, че в случая е нарушена забраната на чл.38, ал.1 ЗЗД,
тъй като ответницата З.П. е договаряла в личното си качество и като управител
на дружеството "Зита Ко"ООД, а освобождаване от забраната на чл.38,
ал.1 ЗЗД не би могло да се осъществи от страна на дружеството "Зита
Ко"ООД, тъй като то не формира самостоятелно правно-валидна воля, а чрез
волеизявления на управителя, които волеизявления не могат да бъдат заместени от
друг орган - Общото събрание на съдружниците, което няма представителни функции
и с което юридическото лице не е в правоотношения.
При уважаване на първия
евентуален иск, ЕРС е приел в постановеното решение, че не дължи произнасяне по
втория евентуален иск по чл.229, ал.2 ЗЗД, вр. с §1 ПЗР на ЗАЗ, а с оглед изхода
на делото, произнасяйки се по отговорността на страните за разноските пред
първата инстанция, ЕРС е приел, че ищцата има право на разноските за ДТ и само на
1/3 от разноските за адвокатско възнаграждение, дължими съобразно уважения
евентуален иск. Приел е, че ответниците имат право на 2/3 от разноските за адвокатско
възнаграждение, дължими съобразно отхвърления главен иск и неразглеждането на
евентуалния иск по чл.229, ал.2 ЗЗД, за което неразглеждане съдът е приел, че е
приравнено на прекратяване на производството.
В производството по чл.248 ГПК,
развило се по искането на ищцата за изменение на решението в частта за
разноските - за присъждане на всички сторени от ищцата разноски пред първата
инстанция и за отмяна на решението в частта на присъдените на ответниците
разноски, ЕРС е постановил обжалваното Определение №260003/07.01.2021г., с
което оставил без уважение искането на ищцата. Изложените съображения са, че уважаването
на един от евентуалните искове не е основание за присъждане в полза на ищцата
на всички сторени от нея разноски, а разноските следва да се разчетат така,
както е приетото в решението, т.е. съобразно единия уважен евентуален иск и отхвърления
главен иск и неразгледания втори евентуален иск.
При тези данни, въззивният съд
прави следните правни изводи:
Съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Извършвайки тази проверка по
чл.269 ГПК ЯОС приема, че решението на ЕРС е валидно, но в обжалваната му част,
с която е уважен евентуалния иск по чл.26, ал.1,пр.1 ЗЗД и е прогласен за
нищожен процесния договор за аренда, поради нарушение на чл.38 , ал.1 ЗЗД,
решението е недопустимо. Съображенията за този извод са следните:
За неоснователно се прецени
оплакването на въззивниците за
недопустимост на първоинстанционния съдебен акт в обжалвана му част, което е
обосновано със сочено извършено нарушение от първата инстанция на разпоредбата
на чл.214 ГПК във връзка с изменение на евентуалния иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.
с чл.38, ал.1 ЗЗД и твърдение за произнасяне по изцяло нов иск, изменен по
основание и петитум. В правната теория и в съдебната практика безпротиворечиво
е прието, че едно съдебно решение е недопустимо и подлежи на обезсилване,
когато е постановено при липса на право на иск или при ненадлежното му
упражняване - при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална
предпоставка, както и ако съдът е десезиран. Когато решението е постановено в
нарушение на процесуалните правила, на определена процесуална норма, това е
основание за неговата отмяна като неправилно, но не е основание за обезсилване
на решението. С оглед изложеното, в случая твърдяното от въззивниците нарушение
на разпоредбата на чл.214 ГПК при приемане предприетото от ищцата изменение на
евентуалния иск, не е основание за обезсилване на решението на ЕРС в
обжалваната му част.
Отделно от изложеното по-горе,
ЯОС приема, че не е налице и извършено от ЕРС нарушение на нормата на чл.214 ГПК, която урежда възможността на ищеца в първото съдебно заседание за
разглеждане на делото да измени основанието на своя иск, без да изменя петитума
на иска. В основането на един иск се
включват всички факти,
очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда
претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези, а
петитумът на иска определя вида и размера на търсената
защита. В случая неоснователно
се твърди от въззивниците, че ищцата е изменила и основанието, и петитума на
иска. Ищцата е изменила само основанието на иска, като вместо наведените в
исковата молба факти и обстоятелства за нарушение на забраната по чл.16,
ал.1,изр.2 ЗАЗ за предоговаряне на срока на арендния договор, е поддържала
обстоятелства за нарушение на нормата на чл.38, ал.1 ЗЗД, поради договаряне на
ответницата П. в личното й качество и като представител на ответното дружество.
Искането, петитума на иска е останал непроменен, а именно за прогласяване
нищожността на сключения от ответниците аренден договор.
Независимо от така приетото за
липса на извършено от ЕРС нарушение на нормата на чл.214 ГПК, което не
съставлява и основание за недопустимост на решението на ЕРС в обжалваната му
част, решението е недопустимо на друго основание, а именно липса на правен
интерес у ищцата за предявяване на иска по чл.26, ал.1,пр.1 ЗЗД за нищожност на
процесния договор поради противоречие със закона - нормата на чл.38, ал.1 ЗЗД:
Според разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗЗД
представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със
себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако
представляваният е дал съгласието си за това. Приложимостта на разпоредбата на
чл.38, ал.1 ЗЗД в тясната хипотеза на предл.2 (при т.нар. "множествено
представителство") към органното представителство на търговските
дружества, когато се касае за сключване на търговска сделка от едно и също лице
като органен представител на две търговски дружества, е отречена с
постановената задължителна съдебна практика - ТР № 3/15.11.13 г.
по тълк. д. № 3/13 г. на ОСГТК на ВКС. В Тълкувателното решение е прието, че доколкото органният представител на
търговското дружество е неделима част от самото юридическо лице, нему е
признато правото волята му като физическо лице да бъде счетена във външните
отношения за воля на юридическото лице. Различно е разрешението на въпроса за
приложението на чл.38, ал.1 ЗЗД в хипотезата на предл. 1 в случаите, когато
управителят на търговското дружество сключва договор от негово име със самия
себе си в качеството на физическо лице. С формираната от ВКС практика -
решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК
след тълкувателното решение ( Решение №217/10.03.2017г.
по т.д. №2296/2015г. на ТК на ВКС, I-во т. отд.; Решение №14/27.01.2017г.
по т. д. № 1453/2014 г. на II т. отд. на ВКС;
Решение № 91 от 16.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3513/2017 г., IV г. о. и др.)
е прието, че в случаите на договаряне на
органен представител на търговско дружество от името на дружеството и лично със
себе си, управителят встъпва като самостоятелен гражданскоправен субект, воден
от собствен интерес, в които случаи намира приложение забраната на чл.38, ал.1,
предл.1 ЗЗД. В посочените и в други решения на ВКС -
Решение № 66/04.08.2010г. по гр. д. № 625/2009г. на І т.о., Решение
№143/17.02.2020г., по т.д.№ 2703/2017г. на ВКС І т.о. е прието, че с
установяване забраната представителят да договаря лично със себе си, освен ако
представляваният не е дал съгласието си за това, законодателят разрешава
хипотеза на конфликт на интереси, защитавайки интересите на представлявания
срещу възможна злоупотреба и увреждане от представителя, защото последният
извършва съответните действия в свой интерес. Затова и ако този интерес е
застрашен, за представлявания е налице правен интерес да твърди
недействителност на сделката и да иска прогласяването й по надлежния ред.
Преценката дали сключеният договор е в негов интерес
или не е, е изцяло на представляваното лице. Поради това ВКС приема, че
забраната по чл.38, ал.1 ЗЗД не е абсолютна, а релативна (относителна) и да се
позове на нея или не, е в правомощията на представлявания, на дружеството,
което има правен интерес да предяви иска по чл.26, ал.1,пр.1 ЗЗД вр. с чл.38, ал.1 ЗЗД (в
този смисъл са постановените от ВКС Решение №149/10.03.2020г. по т.дело №
260/2019г., Второ т.о., Решение №143/2020г. по т.д.№2703/2017г. на Първо т.о.,
Решение №266/04.08.2010г.на Първо г.о.) По изключение в каузална практика на ВКС е прито, че правен интерес от предявяване на този
иск има и съдружник в търговско дружество, който съдружник обосновава правния
си интерес от опосредено
рефлектиране на сключена от името на дружеството сделка, която засяга имуществени
права на съдружника, които са част от неговите членствени права (Решение № 217/10.03.2016г.
на ВКС по т. д. № 2296/2015 г., I т. о., ТК). Другата страна по договора, която
договаря в личното си качество, няма право, респ. няма правен интерес да се
позове на недействителността, още по-малко такъв правен интерес е налице за
трети на договора лица и такъв е именно разглежданият случай. Ищцата Т.Г. не е
страна по сключения от ответниците Договор за аренда от 27.06.2016г. и не
твърди да го е приела изрично или мълчаливо (например получавайки припадащата
се на дела й част от арендните плащания), за да се приеме, че има правен
интерес от предявяване на иска. Ищцата е трето за правоотношението лице. В правната доктрина
се
приема, че не е нужно интересът да е непосредствен, достатъчен е и евентуален
интерес у лице, което е чуждо на
правоотношението, но чиито права се засягат от съществуването или
несъществуването на спорното право, за да предяви иска. В случая,
както се посочи, ищцата не е обосновала по никакъв начин правния си интерес от
предявяване на евентуалния иск по чл.26, ал.1 ЗЗД вр. с чл.38, ал.1 ЗЗД с
твърдения за засягане на нейни права, а с разбирането, че сключването на
процесния договор от ответницата П. в личното й качество и като управител на
дружеството "Зита Ко"ООД, е в нарушение на закона - разпоредбата на
чл.38, ал.1 ЗЗД, както и че е налице облагодетелстване на ответното дружество,
тъй като му е осигурена възможността да
получава добиви от имотите и субсидии за тези имоти,
което не е обосноваване на нейн правен интерес от предявяване на иска. С оглед изложеното, като е разгледал по
същество евентуалния иск, предявен при липса на правен интерес и на надлежна
активна легитимация у ищцата, ЕРС се е произнесъл недопустимо, поради което
решението в обжалвана му част следва да бъде обезсилено, а производството по
този иск - прекратено. Неправилно е приетото от ЕРС, че за ищцата е налице
правен интерес от предявяване на евентуалния иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с
чл.38, ал.1 ЗЗД, тъй като при уважаването му ще разполага с възможността да
ползва собствените си недвижими имоти. От една страна ищцата не е обосновала
правния си интерес с твърдения, че е лишена от ползване на имотите си, респ. на
идеалните си части от същите, а от друга страна - ако ищцата не може да ползва
тези имоти, но счита, че договорът за аренда от 27.06.2016г. й е
непротивопоставим, тъй като е сключен от съсобственик, който не притежава
повече от 50% от общите земеделски имоти и
ищцата не е приела изрично или мълчаливо този договор, то същата има правен
интерес и на нейно разположение за защита на правата й е друг иск - иска за собственост по чл.108 ЗС, който
може да предяви (В този смисъл е Решение №12/01.03.2018г.
по гр.д. № 1251/2017г. на ВКС, Второ
г.о.)
При обезсилване решението на първата
инстанция в частта, с която е уважен евентуалния иск по чл.26, ал.1,пр.1 ЗЗД
вр. с чл.38, ал.1 ЗЗД и прекратяване производството по делото по този иск,
въззивната инстанция следва да се произнесе по евентуалния иск по чл.229, ал.2 ЗЗД за установяване, че сключеният от ответниците Договор за аренда е за срок
от 5 стопански години.
Искът е неоснователен и следва да
се отхвърли.
Договорът за аренда е облигационен по повод
ползването на земеделска земя и/или недвижимите и движимите вещи за земеделско
производство, съгласно легалното определение в чл.2, ал.1 от ЗАЗ, като арендодателят предоставя временното
ползване на обекта на договора, а арендаторът заплаща определено с договора
арендно плащане. Този договор, съгласно разпоредбата на чл.3, ал.4 ЗАЗ - редакция ДВ бр.13/2007г. може
да бъде сключен от всеки собственик, както и от съсобственик,
при изричното или мълчаливо /т. е. без противопоставяне/ съгласие на
останалите, като отношенията по повод получените арендни плащания се уреждат
съгласно чл.30, ал.3
ЗС. Тази възможност, следваща
от нормата на чл.30, ал.3 ЗС е изрично уредена и с новата редакция на ал.4 на чл.3 ЗАЗ, съгласно която договор за аренда, както и споразумение за
неговото изменение или прекратяване може да се сключи със собственик,
съсобственик на земеделска земя, чиято собственост е повече от 50 на сто
идеални части от съсобствен имот или с лице, упълномощено от собственик или
съсобственици, притежаващи общо с него повече от 50 на сто идеални части от
съсобствения имот. Или
сключването на договор за
аренда от съсобственик, както преди, така и след изменението на чл.3, ал.4 ЗАЗ съставлява управително действие на един или на мнозинството съсобственици, които могат
да вършат действия по обикновено управление на съсобствената вещ съгласно чл.32, ал.1 ЗС, но и преди и след
изменението на чл.3, ал.4 ЗАЗ законът не ограничава тези управителни действия с
максимален срок, като разпоредбата на чл.4 ЗАЗ установява само минимален срок
на арендния договор - 5 стопански години. Действително, съгласно разпоредбата на чл.229, ал.2 ЗЗД лицата, които могат да
вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за
наем за повече от три години, като в приложното поле
на тази норма безспорно
попадат и последиците от волеизявленията на мнозинството
съсобственици,
които могат да извършват действия по обикновено
управление на съсобствената вещ съгласно чл.32, ал.1 ЗС, но Законът за арендата в земеделието е
специален закон по отношение на общия - ЗЗД, който специален закон в разпоредбата на чл.4 установява само минимален срок на
арендния договор - 5 стопански години и не може по аналогия с разпоредбата на
чл.229, ал.2 ЗЗД да се приеме, че аренден договор, сключен от съсобственик е
договор за срок не по-дълъг от минималния установен от закона срок - 5 години.
Такъв извод не може да се направи и като се вземе предвид характера на договора
за аренда, който е уреден, за да
гарантира
интересите на двете страни в по-дългосрочен план, създавайки по-голяма степен на сигурност, че
арендаторът ще може да се възползва от земята за по-продължителен период от
време, а собственикът (ползвателят) – че ще осигури арендатор и приходи от земята за
договорения период.
Неотносимо
към настоящия спор е посоченото от ищцата Решение №129 по гр.д. №268/2015г. на
ВКС, І г. о., тъй като с него ВКС е разгледал друга хипотеза, при която е
приел, че на купувача на публичната продан са противопоставими правата на
арендатор върху продадените на публичната продан имоти, произтичащи от договор
за аренда, който договор е сключен и
вписан след налагане на възбрана върху тези имоти. В тази хипотеза ВКС е приел,
че след налагането на възбраната длъжникът няма право да се разпорежда с имота,
а има само правото да извършва действия на обикновено управление, поради което
не може да сключва договор за аренда за срок, по-голям от минимално установения
в чл.4 ЗАЗ. Настоящият разглеждан случай е различен от този, по който се е
произнесъл ВКС с посоченото решение, като за процесния аренден договор
същественото е, че е сключен от съсобственик с по-малък от 50 % дял
от съсобствеността, който не обвързва останалите съсобственици, вкл. ищцата,
респ. такъв договор ако останалите съсобственици не са го приели, не им е
противопоставим съгласно чл.4, ал.5 ЗАЗ и защитата срещу този договор не е с
предявяване на иск по чл.229, ал.2 ЗЗД,вр. с §1 ДР на ЗАЗ за признаване за
установено, че договорът за аренда е сключен за 5 стопански години.
При този изход на делото пред
въззивната инстанция - при обезсилване на решението на ЕРС в обжалваната част и
прекратяване на производството по първия евентуален иск, при отхвърляне на
втория евентуален иск и влязлото в сила решение на ЕРС, с което е отхвърлен
главния иск, ищцата няма право на разноски по делото. Ответниците имат право на
всички сторени по делото разноски. Поради това ЯОС следва да отмени обжалваното
решение на ЕРС в частта на присъдените на ищцата разноски, като с решението на
въззивната инстанция следва да се присъдят на ответниците останалата част от разноските
в размер на 333,34лв., направени пред първата инстанция, както и разноските
пред въззивната инстанция за ДТ в размер на 115лв.
С оглед изхода на делото пред
въззивната инстанция и разчитането на направените от страните разноски по
делото, определението на ЕРС, постановено в производството по чл.248 ГПК, с
което е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на решението,
като на нея й бъдат присъдени всички сторени по делото, а решението се отмени в
частта на присъдените на ответниците разноски, като краен резултат е правилно и
следва да се потвърди, макар и не по изложените в него съображения. Частната
жалба на Т.Г. е неоснователна и се оставя без уважение.
Водим от изложеното, ЯОС
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА Решение №260068/19.11.2020г. на Елховски районен съд по гр.д.№943/2019г., в частта, с която е уважен предявеният
от Т.И.Г., с посочени данни, против ответниците З.П.П. и "Зита
Ко"ООД, с посочени данни, евентуален иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД за
прогласявнане за нищожен поради противоречие със закона - чл.38, ал.1,пр.1 ЗЗД
на Договор за аренда на земеделска земя от 27.06.2016г. И ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО в частта на този евентуален
иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД за прогласявнане за нищожен поради противоречие
със закона - чл.38, ал.1,пр.1 ЗЗД на Договор за аренда на земеделска земя от
27.06.2016г., поради процесуална недопустимост на иска.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Т.И.Г., с посочени данни, против
ответниците З.П.П. и "Зита Ко"ООД, с посочени данни, втори евентуален
иск по чл.229, ал.2 ЗЗД, вр. с §1 ДР на ЗАЗ за признаване за установено, че
сключеният от З.П.П. и "Зита Ко"ООД Договор за аренда от 27.06.2016г. е за 5 стопански години.
ОТМЕНЯ Решение
№260068/19.11.2020г. на Елховски районен съд по гр.д.№943/2019г., в частта, с която З.П.П. и "Зита
Ко"ООД са осъдени да заплатят на Т.И.Г.
разноски в размер на сумата 218, 63лв..
ПЪТВЪРЖДАВА Решение №260068/19.11.2020г. на Елховски районен съд по гр.д.№943/2019г., в частта на присъдените на З.П.П. и "Зита Ко"ООД
разноски, както и Определение
№260003/07.01.2021г. на ЕРС по гр.д.№943/2019г.
Решение №260068/19.11.2020г. на Елховски
районен съд по гр.д.№943/2019г., в частта, с която е отхвърлен предявения
от Т.И.Г. против З.П.П. и "Зита Ко"ООД иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД
за прогласявнане за нищожен поради накърняване на добрите нрави на Договор за
аренда на земеделска земя от 27.06.2016г., като
необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА Т.И.Г.,
с посочени по делото данни, да заплати на З.П.П. и "Зита Ко"ООД, с
посочени по делото данни, на основание чл.78,
ал.3 и ал.4 ГПК направените разноски пред първата инстанция в размер
333,34лв., както и разноските пред
въззивната инстанция за ДТ в размер на 115лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгл.разпоредбата на чл.280, ал.3,
т.1, изр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.