№ 630
гр. Горна Оряховица, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично
заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Илина В. Джукова-Караиванова
при участието на секретаря Емануела Пл. Бангеева
като разгледа докладваното от Илина В. Джукова-Караиванова Гражданско
дело № 20254120100109 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът Г.К.П. твърди, че сключила с ответника „Лендиво“ ООД
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
36979/12.06.2024 г., сключен чрез онлайн платформата на ответника, по силата
на който й бил предоставен кредит в размер 300 лв., при лихвен процент 36 %,
и при годишен процент на разходите 42,58 %, със срок за погасяване 30 дни и
обща дължима сума – 300 лв. Твърди, че съгласно договорните условия било
предвидено нейното задължение в тридневен срок от подписване на договора
да осигури поръчител, който да се задължи към ответника да отговаря за
задължението й или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно
и неотменимо изявление на банката да заплати на ответника всички нейни
задължения по договора до един работен ден, считано от датата на която
банката е получила писмено искане за заплащането на тези задължения, с
валидност на банковата гаранция най-малко 30 дни след падежа на последната
вноска. За неизпълнение на това задължение било предвидено заплащане на
неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Признава, че не е
изпълнила посоченото договорно задължение. Твърди, че заплатила на
ответника общо 340 лв., като на 17.07.2024 г. му заплатила 90 лв., на
21.08.2024 г. – 50 лв. и на 11.10.2024 г. – 200 лв. Твърди, че ответникът
претендира заплащане на още 625,05 лв. по договора за кредит. Счита, че е
заплатила сумата от 40 лв. над дължимата от 300 лв. без основание поради
нищожност на клаузата, уреждаща заплащане на неустойка поради
заобикаляне на 19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК, неравноправен характер на
1
клаузата и противоречието й с добрите нрави и нищожност на договора за
кредит на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Моли за постановяване на
решение, с което ответникът да бъде осъден да й заплати (върне) недължимо
платена сума от 40 лв. и присъждане на сторените разноски и адвокатски
хонорар в хипотезата на чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв.
Ответникът „Лендиво“ ООД признава сключването на договора за
кредит чрез система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, със
соченото от ищеца съдържание. Твърди, че на 12.06.2024 г. е изпълнил
задължението си да предостави заемната сума от 300 лв. Твърди, че
предвидената в договора неустойка не е начислявана и събирана. Счита, че
клаузата за неустойка има самостоятелен характер и спрямо нея не се
прилагат особените изисквания на закона, а същата изпълнява както
обезщетителна, така и обезпечителна и санкционна функция. Прави извод, че
тъй като липсва законоустановено ограничение на размера на неустойката, то
тя би могла да надвишава и главното задължение. Счита, че изпълнението на
изискванията относно поръчителя не са невъзможни, тъй като
кредитополучателят е бил наясно с тях преди сключване на договора и
въпреки това го е сключил. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на
сторените разноски. В условията на евентуалност възразява, че
Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка
на събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Не се спори и от представения от двете страни договор за потребителски
кредит № 36979/12.06.2024 г., сключен чрез онлайн система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние и погасителен план към него, се
установява, че ответникът предоставил на ищцата кредит под формата на
кредитна линия с максимален размер 300 лв. при годишна лихва от 36 %.
Сумата от 300 лв. следвало да бъде заплатена на една вноска с падеж на
12.07.2024 г., след което възниквала възможност за усвояване на следващ
транш от кредитната линия при отправяне на ново искане и сключване на
нарочен анекс към договора. Бил определен годишен процент на разходите по
кредита от 42,58 % при допускане, че бъде усвоена цялата сума на кредита и
той бъде ползван за целия срок на договора, с погасяване на всяка вноска на
съответния падеж и страните изпълняват точно и в срок задълженията си, без
да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви или неустойки за
неизпълнение, като е усвоена максималната сума на кредита при срок на
първи транш 30 дни (чл.28 от общи условия на договора за потребителски
кредит, предоставен от разстояние). Погасителният план – Приложение № 2
установява, че дължимото на 12.07.2024 г. плащане по първи транш било в
размер на 300 лв. – без да се дължи възнаградителна лихва. Съгласно чл.1, т.11
и чл.17 от договора и Раздел IV от общите условия в срок от три дни от
сключване на договора заемът да бъде обезпечен с поръчителство в полза на
кредитора от дееспособно физическо лице, навършило 21 години, български
гражданин, с постоянно местоживеене в страната, което отговаря на следните
2
условия: има непрекъснати осигурителни права през последните 12 месеца
преди подписване на заявлението за кредит; полага труд по трудово или
служебно правоотношение по безсрочен договор най-малко от 6 месеца и не е
в период на предизвестие за прекратяването му към датата на подаване на
заявлението за кредит; получавало е редовно възнаграждението си за
последните 12 месеца преди датата на подаване на заявлението за кредит; не е
поръчител на друг кредитополучател при ответника, нито към банка или друга
финансова институция; има максимален осигурителен брутен доход от 1500
лв. и е предоставил бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад от
датата на представянето й пред кредитора, както и на други условия, които
кредитополучателят има право да въвежда едностранно в зависимост от
конкретния случай и/или кредитен продукт. Уредена и друга възможност за
обезпечаване на кредита в същия срок – предоставяне на банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
кредитора всички задължения на потребителя по договора до 1 работен ден от
получаване на искането от кредитора със срок на валидност на банковата
гаранция 30 дни след падежа на последната вноска. Съобразно чл.27 от
договора и чл.45 от общите условия, при неизпълнение на това задължение в
срок кредитополучателят дължи заплащане на неустойка в размер от 0,9 % от
стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено
обезпечение.
От платежно нареждане за кредитен превод от 12.06.2024 г. се
установява, че на посочената дата ответникът предоставил на ищцата сумата
по кредита, което и не се оспорва от нея. Ищцата признава, че не е осигурила
нито едно от обезпеченията по кредита. Видно от представените разписки от
„Изипей“ АД, ищцата заплатила на ответника по предвидения в чл.15, т.3 от
договора ред и начин общо 340 лв., като на 17.07.2024 г. му заплатила 90 лв.,
на 21.08.2024 г. – 50 лв. и на 11.10.2024 г. – 200 лв. Същото се установява и от
извънсъдебното признание на ответника в удостоверение за активен кредит
към кредит от 08.01.2025 г., съгласно което ищцата е погасила 340 лв. и към
посочената дата дължи 625,05 лв.
Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от
правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД –
за връщане на платеното без основание (поради нищожност на договора,
евентуално на договорната клауза за заплащане на неустойка. В тежест на
ищеца е установяването на разместването на имущественото благо (заплащане
на 40 лв. над дължимото), като по правило ответникът следва да докаже
основанието за получаването му. Доколкото в случая страните не спорят, че
плащането е извършено по сключения между тях договор за кредит, който
ответникът счита за действителен, а ищецът се позовава на неговата
недействителност в специалната хипотеза на чл.22 ЗПК, съответно –
нищожност на договорната клауза, уреждаща плащане на неустойка, то
предмет на разглеждане са основанията, сочени от ищеца – нищожност на
3
договора за кредит поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и
на договорна клауза – поради накърняване на добрите нрави и поради
неравноправния й характер, както и служебна проверка за друго основание за
нищожност на договора поради неравноправен характер на негова клауза или
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства (чл.7, ал.3 ГПК; приетото в Тълкувателно решение № 1/2020 г,
по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС).
Съдържанието на договора между страните е безспорно и установено от
представените писмени доказателства, като основните спорни въпроси са не
фактически, а правни – дали клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка
при непредставяне на обезпечение е нищожна на някое от наведените от
ищцата основания, съответно – дали се дължи заплащане на други задължения
извън главницата по договора. За да се отговори на тези въпроси на първо
място следва да се уточни, че по съдържанието си (съществените права и
задължения на страните) процесното правоотношение съставлява договор за
кредит, сключен с потребител, но съгласно чл.4, ал.1, т.5 и т.6 ЗПК не попада в
приложното поле на закона, защото срокът за погасяване на задължението е
по-кратък от три месеца и по него се дължи лихва. Независимо, че договорът
е сключен като кредитна линия, предоставянето на последващ транш е
предпоставено от ново искане и сключване на съглашение между страните
(което и не се твърди да е сключено), а уговореният срок за погасяване на
задължението е 30 дни без посочен краен срок на договора (чл.31 от договора)
и без за ползването на кредита да се дължи възнаградителна лихва
(погасителния план). Посоченото прави отнапред неоснователни всички
основания за нищожност на договора и насрещните възражения, черпени от
противоречие със ЗПК или нарушение на специалните изисквания на закона.
Така с оглед посоченото, съдът ще разгледа по същество единствено исковете
за установяване на нищожност на договорната клауза поради накърняване на
добрите нрави и поради неравноправния й характер (доколкото ЗЗП е
приложим независимо от ЗПК), като с оглед естеството на пороците, те следва
да бъдат разгледани именно в посочения ред.
Неустойката се претендира да е дължима за неизпълнение на
договорното задължение на ищцата да предостави обезпечение в тридневен
срок от усвояване на кредита – поръчителство на физическо лице, за
финансовата надеждност на което са поставени множество конкретни условия
или банкова гаранция. Ответникът, извършващ по занятие дейност по
кредитиране, е регламентирал в общите си условия (Раздел V) извършването
на проверката за платежоспособността на кандидатстващия за кредит,
предхождаща сключването на договора. Въз основа на събраните данни и
икономическия анализ на финансовото състояние на лицето, подало заявката,
и възможностите му за бъдещо изпълнение, ответникът има възможност да
откаже сключването на договора без да се мотивира, да предостави по-нисък
размер от искания кредит или да сключи договора съгласно заявката.
Осигуряването на обезпечение не е предварително условие за сключване на
4
договора или усвояване на кредита, т.е. в случая ответникът изначално е
преценил ищцата като платежоспособна. Поставяйки изискване за
последващо осигуряване на обезпечение, без дори да е налице някакво
неизпълнение, ответникът неоправдано и без основание е прехвърлил риска от
лошата си преценка в тежест на ищцата.
Поставените изисквания към поръчителя са многобройни и
несъобразени с размера на предоставения кредит, като за част от тях ищцата
не би могла да получи информация и да се снабди с доказателства в
определения срок (два работни дни с оглед датата на сключване на договора),
доколкото са свързани с евентуални запитвания от различни държани
институции /НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че да се
вменява на кредитополучателя да изследва дали бъдещият поръчител не е
страна по друг кредит с ответника, който сам разполага с тази информация, се
намира в сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността.
Цялата информация за икономическото и финансово състояние на
предложения поръчител ищцата би могла да получи много по-трудно и по-
бавно от ответника, който с оглед предмета на дейността си, има необходимите
знания, умения и достъп до информация за да извърши и сам проверка на
предвидените от самия него обстоятелства. Прехвърлянето на тези
задължения на ищцата и поръчителя, който ще бъде предложен, съчетано с
определянето на изключително кратък срок за изпълнението им и
предвиждането, че въпреки удовлетворяването на предварителните
изисквания, ответникът може да откаже да приеме личното обезпечение или
да поиска предлагане на повече от двама поръчители, води до извод, че
условията на клаузата са предвидени по начин, който да възпрепятства
длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за
начисляване на неустойката. В подкрепа на посоченото е и възможността
ответникът изцяло по негова преценка да не одобри поръчителя, независимо,
че са изпълнени всички предвидени условия. Другата алтернатива за
обезпечаване на дълга – предоставяне на банкова гаранция, също е
непропорционална по вид спрямо размера на дълга и естеството на кредита,
обезпечението е дължиме отново в изключително кратък срок – два работни
дни, явяващ се невъзможен предвид обичайно необходимото време за
издаването на гаранцията, доколкото на общо основание тя също подлежи на
обезпечаване. Дори само поради тези особености на естеството на
задължението, което обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави, което
я прави нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД (така т.3 на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС).
При анализа на клаузата за неустойка, съдът намира, че по начина на
уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент
функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на
неизпълнение, което е още едно самостоятелно основание за нейната
нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение на
заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати
5
уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение.
Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се
дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на
длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, на която
според ответника страните са акцентирали, защото неустойката не гарантира
възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника,
нито го мотивира да изпълни точно. Съгласно разпоредбите на чл.82 и чл.83,
ал.2 ЗЗД, подлежат на репарация само онези вреди, които са пряка и
непосредствена последица от неизпълнението, съответно изключващи
заплащане на обезщетение за вредите, които кредиторът е могъл да избегне,
полагайки грижата на добър стопанин. При положение, че договорът за
кредит е консенсуален – сключва се със съгласието на страните, а не с
предаването на заемната сума, ответникът е бил във възможност да забави
или да откаже предоставянето на уговорената сума, ако не получи обещаните
обезпечения, и така да предотврати вредите от неизпълнение на договорния
дълг – аргумент от чл.90, вр. чл.23 ЗЗД. След като е можел да избегне вредите
от неизпълнението, ищецът не би могъл да начислява или претендира
неустойка за това неизпълнение. Формално тази неустойка е уговорена не
като обезщетителна, а като като санкционна, но същата не зависи от вредите
от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на
обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Това е така, защото падежът на задължението съвпада с
крайния срок на договора и преди настъпването му кредиторът не би могъл да
търпи никакви вреди от липсата на обезпечение. По същата причина няма
придаденото му от ответника значение, това че неустойката е уговорена на ден
и обезпечението би могло да се предостави и след изтичане и на 1-дневния
срок, тъй като в който и да е момент преди падежа кредиторът не търпи
никакви вреди. Вярно, че съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД вредите от неизпълнението,
за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не означава, че не
трябва да са претърпени, а предварителната уговорка за обратното (чл.27, ал.1
от договора) не е основание за дерогиране на това правило.
Неустойката е предвидена за заплащане без да се намира в никакво
отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на ищцата да
върне заетата сума и за обезщетяване на вреди, които ответникът не е
претърпял, а ако и да беше – е могъл при добросъвестно поведение да избегне.
Включена при тези условия в дължимото от ищцата, сумата по правната си
същност не съставлява неустойка, а възнаграждение за кредитора, като
допълнителната печалба е единствената цел на начисляването й.
Дори неустойката да изпълняваше някоя от присъщите й функции,
съдържанието на клаузите на договора, които предвиждат заплащането й,
сочат на нищожността й на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, поради
неравноправност в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП. Неустойката не е уговорена
индивидуално, тъй като основанието и размерът й са посочени в общите
условия (чл.45). Уговорката за заплащане на обсъжданата неустойка е във
6
вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговото
задължение да заплати необосновано висока неустойка. Последното е
изводимо от съпоставката между размера на заемната сума – 300 лв. и на
неустойката – 0,9 % (2,70 лв.) на ден, включително и след настъпване на
падежа – чл.33 от договора. От това съотношение е явно, че неустойката се
равнява на близо 30 % от сумата по кредита, ако е начислена само до падежа.
Такъв размер е икономически необоснован, защото определя паричната
стойност на несъщественото задължение по договора като по-висока от
обезщетението за забава в изпълнението на основното задължение на
кредитополучателя, а и защото кредиторът не търпи вреди от неизпълнение на
задължението, за което неустойката се начислява. Това, че ищцата е била
информирана и се е съгласила с условията за обезпечаване на кредита, както и
едностранно съставената от ответника клауза на чл.46 от общите условия, не
изключва нищожността на клаузата поради неравноправния й характер или на
всяко друго основание.
С оглед всичко изложено, клаузата на чл.1, т.11, вр. чл.17 от договора за
кредит, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на
обезпечение от ищцата, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и
неравноправния й характер в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП, предвид което и с
оглед условията на договора и погасителния план, ответникът няма основание
да претендира заплащане на суми над размера на отпуснатия кредит.
Допълнително следва да се посочи, че в отговора на исковата молба изрично
се посочва, че договорната неустойка не се претендира, като не се сочи
никакво изводимо от договора основание за извънсъдебната претенция за
плащане на 625,05 лв., или получаване на процесните 40 лв. над главницата, в
т.ч. и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Така искът за
връщане на платените без основание 40 лв. се явява основателен и следва да
бъде уважен.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ищцата има право да й бъдат присъдени
сторените разноски. Тя е представила доказателства да е сторила такива от 50
лв. за заплащане на държавна такса. Представен е договор за правна защита и
съдействие, по силата на който ищцата е възложила на адв.Г. – АК-Ловеч
осъществяването на процесуално представителство по предявените от нея
искове и страните са се съгласили възнаграждението да не се заплаща, тъй
като ищцата е материално затруднено лице – хипотезата на чл.38, ал.1, т.3,
предл.2 ЗАдв (близък на адвоката). Договарянето на осъществяваната от
адвоката правна помощ като безплатна и изявленията за наличие на конкретно
основание за това обвързват съда и не се дължи проверка за съществуването
на конкретната хипотеза, поради което не е необходимо провеждане на
отделно доказване за наличие на предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ, както претендира ответникът. С молба вх.№
5949/25.04.2025 г. той е оспорил на съществуването на предпоставките по
7
чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв, която е различна, от хипотезата, в която се иска
предоставянето на правна помощ, поради което и възраженията в тази връзка
не следва да се разглеждат и съдът остава обвързан от изявленията при
договарянето.
Съгласно чл.38, ал.2 ЗАдв ако при предоставяне на безплатна адвокатска
помощ насрещната страна е осъдена за разноски, както в случая, адвокатът,
осъществил безвъзмездно адвокатска помощ, има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда, но не по-ниско от предвидения размер в
Наредбата по чл.36, ал.2 ЗАдв (Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа). С решение на Съда на Европейския
съюз от 25.01.2024 г. по дело № C438/2022 г. по преюдициално запитване на
Софийски районен съд е прието, че чл. 101, параграф 1 от ДФЕС, във връзка с
чл. 4, параграф 3 от ДЕС, следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатско възнаграждение,
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже
да я приложи. Изрично е посочено, че при наличието на посочените
ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, включително и
когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията по преюдициални
запитвания са задължителни за всеки национален съд, съгласно разпоредбата
на чл. 633 ГПК. Независимо от промяната на заглавието на Наредба № 1 от
09.07.2004 г., националната правна уредба – чл.38, ал.2 ЗАдв, придава
задължителен характер на установените в същата адвокатски възнаграждения,
поради което и след изменението с ДВ бр. 14/2025 г. продължава да е налице
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101,
параграф 1 от ДФЕС. Така съдът не е императивно обвързан в преценката си
за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, с посочените в
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. размери, както постановява чл.38, ал.2, изр.2
ЗАдв (така и Определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., II Т.О.
на ВКС; Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на
ВКС; Определение № 2948/12.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1567/2024 г., I Г.О. на
ВКС и мн.др.). За определяне на възнаграждението следва да се отчете вида,
количеството и сложността на извършената адвокатска работа. В случая не се
касае за фактическа и правна сложност на делото, по висока от обичайната за
подобен тип дела; разглеждането на делото е приключило само в едно съдебно
заседание без явяване на страните и само със събиране на писмени
доказателства. По тези съображения и с оглед реално извършената адвокатска
работа, съдът счита, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
определено на 300 лв., поради което следва да бъде присъдено в такъв размер
в полза на адвоката.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на обжалване.
Мотивиран така, съдът
8
РЕШИ:
ОСЪЖДА "ЛЕНДИВО" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. ***, представлявано заедно и поотделно от
управителите С.Н.Т. и С.Н.С. да заплати на Г. К. П., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр.Г.О., ул.***, сумата от 40 лв. /четиридесет
лева/, представляваща платена без основание надвнесена сума по договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 36979/12.06.2024 г.
ОСЪЖДА "ЛЕНДИВО" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. ***, представлявано заедно и поотделно от
управителите С.Н.Т. и С.Н.С. да заплати на Г. К. П., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр.Г.О., ул.***, сумата от 50 лв. /петдесет лева/,
представляваща направени разноски за заплащане на държавна такса в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА "ЛЕНДИВО" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. ***, представлявано заедно и поотделно от
управителите С.Н.Т. и С.Н.С. да заплати на адв. Д. Г. – АК-Ловеч, с №*** и
служебен адрес: гр. Т., ул. *** сумата от 300 лв. /триста лева/,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на Г. К. П., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.Г.О., ул.*** в
първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчване на преписи на
страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Горна Оряховица: _______________________
9