Р Е Ш Е Н И Е
№…............./19.05.2021 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети април през две хиляди и
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Д.,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 20879 по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявен от
Адвокатско дружество „З.и п.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***,
срещу Д.И.С., ЕГН **********, Д.А.С., ЕГН **********, двамата с
адрес: ***, и „М.И.“ ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване нищожността на
сключения между продавача „М.И.“ ЕООД и купувача Д.А.С., по време на брака й с Д.И.С.,
договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.12.2014 г., обективиран в
нотариален акт за покупко-продажба № ***г. на нотариус П.М.с peг. № 478 на НК, поради накърняване на добрите нрави, евентуално съединен с конститутивен
иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на договора за
относително недействителен спрямо Адвокатско дружество „З.и п.“.
По твърдения в исковата молба, на
19.12.2014 г. между „М.И.“ ЕООД, в качеството му на продавач, и Д.А.С. –
купувач, бил сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран
в нотариален акт за покупко-продажба № ***. на нотариус П.М.с peг. № 478 на НК, с предмет поземлен имот № *** с площ от
4,655 дка, находящ се в местността „***“ в землището на гр. Аксаково, общ.
Аксаково, обл. Варна. Към момента на сключване на
сделката едноличен собственик на капитала и управител на продавача „М.И.“ ЕООД
бил Д.И.С., който освен това бил и съпруг на купувача Д.С., респ. правото на
собственост върху имота било придобито от двамата в режим на съпружеска
имуществена общност.
Ищецът, явяващ се трето за сделката лице, обосновава правния си интерес от
нейното оспорване чрез предявените искове, с качеството му на кредитор на
продавача „М.И.“ ЕООД, притежаващ следните парични вземания срещу него:
присъдени му с решение № 1979/22.12.2014 г. по гр. д. № 1939/2014 г. на ВОС и
решение № 80/22.05.2015 г. по в.гр.д. № 150/2015 г. на ВАпС
съдебно-деловодни разноски за двете съдебни инстанции в общ размер на 2507,50
лв., от които 1175,50 лв. за първата инстанция и 1332 лв. за въззивната, както
и вземания за главница в размер на 23 077 лв., от която 11500 лв. за адвокатско
възнаграждение и 11 577 лв. за внесена държавна такса за подаване на искова
молба, дължими по договор за правна защита и съдействие от 05.07.2012 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 31.05.2014 г. до окончателното
й изплащане, и за обезщетение за забава в размер на 2229,92 лв., начислено за
периода от 07.07.2012 г. до 31.05.2014 г. върху
просрочената главница, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 7087/2014 г. на ВРС, и съществуването на които вземания до
посочения размер е установено в хода на исковия процес по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК с решение № 5857/08.12.2014 г. по гр.д. № 9489/2014 г. на ВРС и решение №
418/25.05.2015 г. по в.т.д. № 471/2015 г. на ВОС.
Счита процесния договор за нищожен поради накърняване на добрите нрави,
предвид нееквивалентността на насрещните престации по сделката. В тази връзка
излага, че пазарната стойност на имота надвишава в пъти уговорената продажната
цена от 500 лв.
В условията на евентуалност поддържа, че договорът за покупко-продажба е
сключен с цел да бъдат увредени интересите му на кредитор, тъй като чрез
сделката се намалява патримониума на ответното
дружество „М.И.“ ЕООД - негов длъжник. Твърди, че и купувачът по договора Д.С.
също е знаела за увреждането, тъй като е била съпруга на Д.С., последният имащ
качеството на управител и едноличен собственик на капитала на продавача „М.И.“
ЕООД към момента на извършване на продажбата. Затова и намира, че на Д.С. й е
било известно, че дружеството, представлявано от нейния съпруг, има парични
задължения не само към ищеца, но и към НАП, респ. процесната сделка цели увреждане
на кредиторите.
По изложените съображения ищецът моли за прогласяване нищожността на
договора поради накърняване на добрите нрави, евентуално – за обявяването му за
недействителен по отношение на него. Претендира и сторените по делото разноски,
вкл. адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния му представител адв. Д.П., поддържа исковата претенция и уточнява, че
вземането му спрямо ответното дружество е възникнало преди оспорената сделка. Моли
за уважаване на претенцията, представя списък на разноски по чл. 80 ГПК и прави
възражение за прекомерност на претендираното от ответниците С. адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК
ответниците Д.И.С. и Д.А.С. депозират отговор
на исковата молба. Не оспорват, че в периодите от 29.06.2011 г. до
30.07.2013 г. и от 20.05.2014 г. до 04.05.2016 г., последният обхващащ датата
на процесната сделка, ответникът Д.С. бил управител на ответното дружество „МА
- БС Инвест“ ЕООД. Не оспорват също възникването на
посочените в исковата молба вземания, установени с влезли в сила съдебни
решения.
Твърдят обаче, че
титуляр на тези вземания не е ищецът АД „З.и п.“, а АД „З. и С.“ и при липса на
доказателства за настъпило правоприемство помежду им
считат, че ищцовото дружество няма правен интерес от предявения иск за
нищожност, респ. същият е недопустим. Отделно поддържат, че такъв интерес
липса, тъй като към момента на възникване на вземанията и към момента на
сключване на оспорената сделка длъжникът „М.И.“ ЕООД имал достатъчно имущество,
с което да удовлетвори адвокатското дружество, както и понеже твърдяната
нееквивалентност на престациите изобщо не касаела
ищеца, който не бил страна по договора. Оспорват главния иск и като
неоснователен. В тази връзка твърдят, че уговорената продажна цена надвишава
поне двукратно данъчната оценка на имота и евентуалното нейно занижаване спрямо
пазарната такава е допустимо, с оглед близките отношения между управителя на
дружеството – продавач и купувача.
Намират за недопустим
и евентуалния иск по чл. 135 ЗЗД, тъй като ответниците се били разпоредили с
имота в полза на трети добросъвестни лица преди вписването на исковата молба,
съответно правата на ищеца не могат да им бъдат противопоставени и искът да
постигне желания ефект. Оспорват претенцията и като неоснователна. Възразяват,
че искът е погасен с изтичане на петгодишния давностен
срок, считано от момента на извършване на сделката. Намират, че прехвърлянето
на имота няма увреждащ характер за кредитора – ищец, тъй като към момента на
възникване на вземането и установяването му по съдебен ред длъжникът „М.И.“
ЕООД разполагал с достатъчно имущество, за да покрива задълженията си. Отделно
изтъкват, че ищецът имал неизплатено задължение към ответното дружество за
сумата от 104 814 евро, с която към момента на възникване на вземането било
възможно извършване на прихващане. Посочената сума била преведена в полза на „М.И.“
ЕООД по клиентска сметка на процесуалния му представител към онзи момент АД „З. и С.“ по изпълнително дело *** по описа на ЧСИ С.Я. , и
същата останала неизразходвана по клиентската сметка, но не била отчетена към „М.И.“
ЕООД, за което на адв. И.З. било наложено
дисциплинарно наказание с влязло в сила решение от 04.06.2015 г. по д.д. № 61/2014 г. на
Дисциплинарния съд при АК-Варна, потвърдено с решение от 09.10.2015 г. по д.д. № 62/2015 г. на Висшия дисциплинарен съд на Адвокатурата
на РБ.
По изложените
съображения ответниците молят за прекратяване на производството, евентуално –
отхвърляне на предявените искове, и претендират разноски по делото.
В открито съдебно
заседание ответниците Д. и Д. С., действащи чрез
процесуалния им представител адв. П.Х., поддържат
отговора и обективираното е него искане. В представена писмена защита излагат
подробни правни аргументи, съобразно събрания доказателствен материал.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът „М.И.“ ЕООД не
е депозирал отговор на исковата молба. След срока изразява становище,
с което признава предявените искове.
В открито съдебно
заседание не изпраща представител.
След като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
С изготвения и обявен
за окончателен доклад по делото като безспорно и ненуждаещо се от доказване по
делото е отделено обстоятелството, че на 19.12.2014 г. е сключен договор
за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ***г. на нотариус П.М.с peг. № 478 на НК, между ответното дружество „М.И.“ ЕООД,
като продавач, действащо чрез управителя Д.И.С., и втория ответник Д.А.С., като
купувач, която към този момент е била в граждански брак с управителя на
продавача и трети ответник по делото Д.С.. Същото се потвърждава и от
представения нотариален акт (л. 5). От съдържанието му се изяснява още, че
предмет на продажбата е поземлен имот № *** с площ от 4,655 дка, находящ се в
местността „***“ в землището на гр. Аксаково, общ. Аксаково, обл. Варна, а уговорената негова продажна цена – 500 лв.,
както и че данъчната оценка на имота към момента на сключване на сделката е възлизала
на 179,20 лв. В същия размер е оценката и към 20.01.2020 г. (л. 28).
Видно от приложеното
удостоверение от 14.01.2020 г., издадено от Община Варна (л. 29), гражданският
брак между Д. и Д. С. е сключен на 15.09.2007 г.
Безспорно е още, че в
периодите от 29.06.2011 г. до 30.07.2013 г. и от 20.05.2014 г. до 04.05.2016 г.
ответникът Д.С. е бил вписан в
Търговския регистър като управител на ответното дружество „М.И.“ ЕООД.
Страните не спорят
също, че с влязло в сила решение № 80/22.05.2015 г. по в.гр.д. № 150/2015 г. по
описа на Апелативен съд-Варна, образувано въз основа на въззивна
жалба срещу решение № 1979/22.12.2014 г., постановено по гр. д. № 1939/2014 г.
по описа на ОС-Варна, „М.И.“ ЕООД, ЕИК ***, е осъдено да заплати на АД „З. и С.”
АД, ЕИК ***, сумата от 1175,50 лв. за разноски по гр. д. № 1939/2014 г. по
описа на ОС-Варна и 1332 лв. за разноски по в.гр.д. № 150/2015 г. по описа на
Апелативен съд-Варна, както и че с влязло в сила решение № 418/25.05.2015 г. по
в.т.д. № 471/2015 г. по описа на ОС-Варна, образувано въз основа на въззивна жалба срещу решение № 5857/08.12.2014 г. по гр.д.
№ 9489/2014 г. на РС-Варна, е прието за установено, че в полза на АД „З.
и С.” АД, ЕИК ***, съществуват вземания срещу „М.И.“ ЕООД, ЕИК ***, за следните
суми: сумата от 23077 лв., представляваща непогасена главница, от която 11500
лв. за адвокатско възнаграждение и 11577 лв. за разноски за държавна такса за
подаване на искова молба, дължими по договор за правна защита и съдействие от
05.07.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 31.05.2014 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 2229,92 лв.,
представляваща мораторната лихва върху главницата, начислена за периода от 07.07.2012 г. до 31.05.2014 г., за които суми е издадена
заповед № 3892/02.06.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 7087/2014 г. по описа на РС – Варна.
От приобщеното удостоверение с изх. № 4335/11.11.2020
г., издадено от Адвокатския съвет към ВАК (л. 105) се установява, че Адвокатско
дружество „З. и С.” е вписано в регистъра на адвокатските дружества въз основа
на решение на Адвокатския съвет от
04.08.2006 г., като на 06.10.2015 г. е вписана промяна в неговото
наименование на Адвокатско дружество „З.и п.”.
Представен от ищеца е и нотариално заверен с рег. № 6087/05.05.2017 г. на нотариус К.И.с рег. № 572 на НК препис от
спогодба от 12.02.2017 г., сключена между „М.И.“ ЕООД, представлявано от
управителя Т.Б., и Адвокатско дружество „З.и п.”, с което ответното дружество
признава съществуващи негови задължения към ищеца, вкл. и посочените по-горе
съдебно установени такива.
Ангажирана от ответниците С. е и нотариална
покана от „М.И.“ ЕООД до Адвокатско дружество „З. и С.” за връщане на сумата от
104814 евро, постъпила по банкова сметка ***, но следваща се на
представляваното юридическо лице (л. 73), жалба с вх. № 552/22.05.2015 г. от „М.И.“
ЕООД срещу Адвокатско дружество „З. и С.”, подадена до ВАК, както и влязло в
сила решение от 04.06.2015 г. на Дисциплинарния съд към АК-гр. Варна (л.75),
потвърдено с решение от 09.10.2015 г. на Висшия дисциплинарен съд (л. 80), с
което са наложени наказания по чл. 133, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗА на адв. И.З. за това, че е допуснал пропуски, причинили
накърняване правата и законните интереси на клиента му, задържайки негови
средства в особено големи размер и недавайки му отчет - нарушение по чл. 132,
т. 2 ЗА, както и че не е предал на клиентите при поискване или според
определените от тях условия клиентски средства – нарушение по чл. 19, ал. 1, т.
4 от Етичния кодек на адвоката.
Видно от приобщеното удостоверение от 19.11.2015 г., издадено от НАП,
ТД-Варна (л. 106), към посочената дата „М.И.“ ЕООД е имало неизплатени публични
задължения в общ размер на 56968,43 лв.
От заключението на допуснатата съдебно-оценителна експертиза (л. 102),
изготвено от вещото лице инж. М.А., се установява, че пазарната стойност на
процесния поземлен имот № ***, изчислена по метода на сравнимите продажби
според наличните при Министерство на земеделието данни към 19.12.2014 г.,
възлиза на 1949 лв.
Предвид предприетото от ищеца оспорване на заключението, по делото е
допуснато провеждането на повторна съдебно-оценителна експертиза. В приетото
заключение (л. 131) вещото лице Н.А. определя пазарната стойност на имота в размер
на 2692 лв., изчислявайки същата чрез тяжестен метод
с еднакви теглови коефициенти от по 0,5 за
приложените сравнителен и приходен методи.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
По предявения главен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния
договор за покупко-продажба поради накърняване на добрите нрави:
Ищецът Адвокатско дружество „З.и п.“ се явява трето за оспорения договор
лице, като обосновава правния си интерес от иска с твърдения да е кредитор на
продавача по сделката „М.И.“ ЕООД. Това негово качество е безспорно по делото,
а се потвърждава и от приобщените влезли в сила съдебни решения, установяващи
със сила на пресъдено нещо вземанията на ищеца към ответното дружество. При
това положение настоящият съдебен състав намира, че е налице правен интерес от
вида на търсената защита, доколкото при установена нищожност на сделката
нейните правни последици не биха настъпили, респ. кредиторът би се сдобил с
обект, към който да насочи принудителното изпълнение на съдебно признатите му
вземания срещу длъжника. Ирелевантно, от друга
страна, е дали длъжникът е имал друго имущество, достатъчно да удовлетвори кредитора,
тъй като той, за разлика от последния, не разполага с възможност за избор срещу
кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнение – арг. от чл. 133 ЗЗД.
С оглед наличието на правен интерес, както и на останалите процесуални
предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск, същият е допустим, а възраженията на ответната
страна – неоснователни.
Основателността на иска е обусловена от наличието на твърдения порок при сключване на
атакувания договор, а именно накърняване на добрите
нрави, който ищецът обосновава с нееквивалентност на престациите.
В закона липсва легална дефиниция на понятието „добри нрави“, като в
мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК на ВКС е прието, че добрите
нрави са неписани морални норми с правно значение, които не са систематизирани
и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях,
каквито се явяват принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските
и търговските взаимоотношения. Преценката за нищожност на договора поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към
момента на сключване на сделката, като се вземат предвид конкретните факти и
обстоятелства. Съдебната практика приема още, че само наличието на
нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се стигне до
извод, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна
обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне
предполага преценката за равностойността на престациите
да се извършва от страните, с оглед техния интерес. Когато обаче
нееквивалентността на престациите е в толкова висока
степен, че едната от тях е незначителна и практически нулева, сделката е
нищожна поради противоречие с добрите нрави (така - решение № 24 от 9.02.2016
г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., решение № 62 от 4.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1490/2017 г., I т. о., ТК,
решение № 119 от 22.03.2011 г.на ВКС по гр. д. № 485 /2010 г. на I г.о.,
решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/09 г., III г. о. и др.).
Еквивалентността на престациите по договора за
покупко-продажба, какъвто е процесният, следва да бъде изследвана при
съпоставка на действителната пазарна цена на имота към момента на сключване на сделката
и уговорената продажна такава. За установяване на пазарната цена към посочения
релевантен момент по делото са допуснати две оценителни експертизи –
първоначална и повторна такава. Съдът кредитира заключението по повторната,
определяща цената в размер на 2692 лв., доколкото ползваният от вещото лице Н.А.
комбиниран метод на оценяване отчита както пазарните аналози, така и статута на
поземления имот, респ. начина му на ползване и получаваните от това приходи, с
което на практика се достига до определяне на пазарна цена, максимално обективна
и близка до реалния паричен еквивалент на вещта.
Така установената пазарна стойност на имота в размер на 2692 лв. се явява
около пет пъти по-висока от уговорената в транслативния
договор продажна цена в размер на 500 лв. Формираната разлика обаче съдът не
намира, че води до изключително голямо несъответствие, което да обуславя
противоречие на сделката с добрите нрави. Напротив – същата е оправдана, предвид
почти трикратно по-ниската от продажната цена данъчна оценка на имота от 179,20
лв., служеща като допустима минимална цена по прехвърлянето, както и с оглед на
обстоятелството, че страните по сделката са свързани лица. Затова и уговарянето
на продажна цена, по-ниска от пазарната такава, кореспондира с интереса на контрагентите
и е в рамките на свободата им на договаряне съобразно чл. 9 ЗЗД.
С оглед на изложеното, предявеният главен иск за
нищожност на договора е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Предвид сбъдването на заявеното вътрешнопроцесуално
условие, съдът дължи произнасяне по предявения евентуален иск с правно
основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Съдът намира за неоснователни възраженията на ответниците са недопустимост
на иска поради прехвърляне на имота на добросъвестно трето лице преди вписване
на исковата молба, тъй като доказателства за подобно възмездно прехвърляне не
са представени по делото и отделно от това евентуалната последваща конкуренция
между правата на кредитора и въпросното лице не отрича интереса на правоимащия от оспорването на сделката като относително
недействителна спрямо него. Затова и искът е процесуално допустим.
Според чл. 135, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за
недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако
длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е
възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за
увреждането.
Следователно основателността на претенцията е обусловена от кумулативното наличие
на следните материалноправни предпоставки, а именно: 1.) възникнало преди оспорената сделка неудовлетворено вземане (парично или
непарично) на ищеца, 2.) извършени от длъжника увреждащи действия, както и 3.)
наличие на знание за увреждащия характер на действията у длъжника и у третото
лице, с което той е договарял, в случай че действията са възмездни.
Безспорно по делото е, че ищецът е титуляр на парични вземания срещу
ответника „М.И.“ ЕООД, установени по съдебен ред. Решенията са влезли в сила
след изповядване на оспорената сделка на 19.12.2014 г., но доколкото установените
в производството по гр.д. № 9489/2014 г. на РС-Варна парични вземания на АД „З.
и С.” произтичат от договор за правна защита и съдействие от по-ранна дата -
05.07.2012 г. и тяхната ликвидност и изискуемост не е необходимо условие за
легитимацията на ищеца като кредитор по смисъла на чл. 135, ал.1 ЗЗД, съдът приема, че това негово качество е
било налице преди оспорената сделка. Съществуването на същото е признато от
длъжника в представена спогодба от 12.02.2017 г., от където следва, че то е
било неудовлетворено към момента на сделката през 2014 г. Ответниците
С. своевременно са оспорили датата на спогодбата, но достоверността й по
смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК е установена от извършената нотариална заверка на
05.05.2017 г., която удостоверява съществуването на
документа към посочената дата, следваща процесната продажба.
Доказано е също и извършеното от длъжника „М.И.“ ЕООД увреждащо действие,
изразяващо се в сключването на процесния договор за покупко-продажба с предмет
собствения на дружеството недвижим имот. Увреждането като обективен факт следва
от самия характер на сделката и транслативния й
ефект, тъй като чрез същата длъжникът се лишава от свое имущество, с което затруднява
последващото удовлетворение на кредитора. По
аргументите, изложени по-горе във връзка с главния иск, и разпоредбата на чл.
133 ЗЗД, доводите на ответниците С., че останалото
имущество на длъжника и наличието на насрещно негово вземане срещу кредитора
изключват увреждащия характер на сделката, са неоснователни.
Разпоредителната сделка е възмездна, поради което е необходимо и знание за
увреждането у третото лице, с което длъжникът е договарял. Според разпоредбата
на чл. 135, ал. 2 ЗЗД същото се
предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ,
възходящ, брат или сестра на длъжника. Съдебната практика приема, че така
регламентираната оборима презумпция за знание намира приложение и по отношение
на юридически лица, чиито собственици и управители са от кръга на лицата по чл.
135, ал. 2 ЗЗД (в този смисъл - решение № 163 от 27.07.2011 г. по гр. д. № 672/2010 г. на
ВКС, III г. о.).
В разглежданата хипотеза се доказва, че купувачът
по увреждащата сделка Д.С., явяваща се трето лице по смисъла на чл. 135 ЗЗД, към момента на прехвърлянето е била
съпруга на Д.С., който пък е бил управител на продавача – длъжник „М.И.“
ЕООД. При това положение знанието на
третото лице за увреждането се предполага до доказване на противното, на
основание чл. 135, ал. 2 ЗЗД, като
обратно доказване не е проведено от ответниците в хода на производството.
Предвид доказаното наличие на всички
предпоставки, обуславящи успешното провеждане на обсъждания конститутивен
иск, съдът дължи произнасяне по направеното от ответниците
С. правопогасяващо възражение за изтекла давност.
В случая е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, чието начало е моментът на
извършване на увреждащото действие, а именно сключването на договора за
покупко-продажба. Последният е от дата 19.12.2014 г., като исковата молба е
подадена на 19.12.2019 г., тоест в последния ден от давностния
срок, но преди изтичането му. Следователно възражението е неоснователно и
предявеният евентуален иск следва да бъде уважен.
По разноските:
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК и с оглед изхода на делото, направеното за това искане и
представения списък по чл. 80 ГПК, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
направените пред настоящата инстанция разноски
в общ размер на 1393,88 лв., от
които 51,41 лв. за държавна такса (л. 31), 16,50 лв. такси за съдебни
удостоверения (л. 17), 23 лв. за такса за заверени преписи от исковата молба
(л. 38), 202,97 лв. за депозит по първоначалната експертиза (л. 96), 100 лв. за
депозит по повторната експертиза (л. 148), съобразно искането в списъка, и 1000
лв. за адвокатско възнаграждение, доказателства за заплащането на което са
представени по делото – договор за правна защита и съдействие, съдържащ
отбелязване, че уговореното възнаграждение е изплатено изцяло в брой (л. 149).
Останалите посочени в списъка по чл. 80 ГПК разходи не са доказани и освен това
не представляват разноски по производството, поради което не следва да бъдат възлагани
в тежест на ответната страна.
Съдът намира
възражението на ответниците за прекомерност на претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение за неоснователно, предвид фактическата и правна
сложност на делото, броя на предявените искове и минималния размер на
възнаграждението от 600 лв., определен по реда на чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Отчита
също и обстоятелството, че претендираното от самите ответници адвокатско
възнаграждение от 1500 лв. надвишава значително това на процесуалния
представител на ищеца, срещу което възразяват.
Съобразно изхода
на делото, разноски в полза на ответниците не следва да се присъждат.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Адвокатско дружество „З.и п.“, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, срещу
Д.И.С., ЕГН **********, Д.А.С., ЕГН **********, двамата с
адрес: ***, и „М.И.“ ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за
прогласяване нищожността на
сключения между продавача „М.И.“ ЕООД и купувача Д.А.С., по време на брака й с Д.И.С.,
договор за покупко-продажба от
19.12.2014 г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № ***г. на нотариус П.М.с peг. № 478 на НК, с предмет поземлен имот с идентификатор № ***по Кадастралната карта
и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-96/15.01.2018 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, номер по предходен план: ***, с площ от 4,655
дка, находящ се в местност „***“ в землището на гр. Аксаково, общ. Аксаково, обл. Варна, при съседи: ***, ***и ***, поради
накърняване на добрите нрави.
ОБЯВЯВА за недействителен по отношение на Адвокатско
дружество „З.и п.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, договор за покупко-продажба от 19.12.2014
г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ***г.
на нотариус П.М.с peг. № 478 на НК, сключен между продавача „М.И.“ ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, и купувача Д.А.С., ЕГН **********, по време на брака й с Д.И.С., ЕГН **********,***, с
предмет
поземлен
имот с идентификатор № ***по Кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед № РД-18-96/15.01.2018 г. на Изпълнителния директор на
АГКК, номер по предходен план: ***, с площ от 4,655 дка, находящ се в местност
„***“ в землището на гр. Аксаково, общ. Аксаково, обл.
Варна, при съседи: ***, ***и ***, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Д.И.С., ЕГН **********, Д.А.С., ЕГН **********, двамата с
адрес: ***, и „М.И.“ ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплатят на Адвокатско дружество „З.и п.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 1393,88 лв.
(хиляда триста деветдесет и три лева и осемдесет и осем стотинки) за сторените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: