Р Е
Ш Е Н И Е № 260775
гр. Пловдив, 11.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на седемнадесети
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 9761 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Д.В.Р.
против „Ай Ти Еф Груп” АД, с която се предявява установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване на нищожността
на клаузите на чл.6.1, чл.6.2, чл.6.3, чл.6.5 и чл.6.6 от договор за
потребителски кредит „Гет Кеш” № *** от
20.09.2019 г., сключен между страните.
В
исковата молба се твърди, че на 20.09.2019 г. ищцата сключила с ответното
дружество договор за потребителски кредит „Гет Кеш” № ***, който бил рамков и
уреждал условията, при които заемателят имал право да получава кредит под
формата на кредитна линия. На същата дата бил сключен анекс към договора, по
силата на който на кредитополучателя били предоставени заемни средства в размер
на 600 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 52,68%, с Годишен процент на
разходите 48,98% със срок на погасяване
21 седмични вноски, всяка в размер на 31,08 лв.
В клаузите на член 6.1, чл.6.2, чл.6,3, чл.6.5 и чл.6.6 била уговорена
дължима неустойка между страните в размер на 295,26 лв., която се дължала, в
случай че заемополучателят не осигури поръчителство на две физически лица с
нетен осигурителен доход от 1500 лв. или банкова гаранция. Ищцата поддържа, че
е усвоила изцяло предоставените заемни средства, но не дължи заплащане на лихва
и неустойка, поради нищожност на договора на посочените в исковата молба
основания. Поддържа, че договореният фиксиран лихвен от 52,68 % противоречи на
добрите нрави, внасял неравноправие между правата и задълженията на потребителя
и кредитора. Намира, че в годишния процент на разходите следвало да се включи и
неустойката. Намира, че е заобиколено материалноправното изискване на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на
поръчител, доколкото тя представлявала
близо 100% от заетата сума. Предвиждането в договора неустойката да се кумулира
към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителя, което било в противоречие с принципа за добрите нрави. Неустойката
излизала и извън присъщата и обезпечителна функция, тъй като бил предоставен
много кратък срок за представяне на посочените обезпечения, което водело до
извода, че кредиторът не търсел обезпечение, е добавка към възнаграждението си.
Посочването в договора за кредит на размер на годишния процент на разходите,
който не бил реално прилаганият в отношенията между страните представлявало
заблуждаваща търговска практика, което водело до неравноправност на договорните
клаузи. По този начин били нарушени изискванията на член 11, чл.1, т.10 и
чл.143, т.19 ЗЗП. Поради това ищецът намира, че дължал само чистата стойност на
кредита, но не и лихви, неустойки и други разходи. Предвид изложените твърдения
предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и присъждане на сторените
разноски
В срока
по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Ай Ти Еф Груп“ АД – гр. София, е
депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на предявените
искове. Признава, че между страните е сключен процесният договор за
потребителски кредит с твърдяното от ищцата съдържание на правата и
задълженията на всяка от страните. Поддържа, че са изпълнени изискванията на
чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК за съдържание на договора. Възразява срещу твърденията на
ищцата за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави и
нейната прекомерност. Начислената неустойка била в размер на 2,01 лв. на ден,
което представлявало 0,33% от главницата по кредита. Поддържа, че неустойката
изпълнявала трите си основни функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и
санкционна. Не били нарушени и материалноправните изисквания на чл. 19, ал.4 ЗПК. Предвид изложените твърдения моли за отхвърляне на предявените искове и за
присъждане на сторените разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД е
възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит „Гет
Кеш“ № ***/ 30.11.2018 г. и Анект към него по транш с пореден № ***/ 20.09.2019
г., по който предоставената от ответника парична сума в размер на 600 лв. е
изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не спорят и относно
съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано в
представения екземпляр на договор за паричен заем и погасителния план към него.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата
на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК,
съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в
действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната
Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение
19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите,
те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за
сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния
процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин
навсякъде в Общността.
В съображение 24 от
същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация,
преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на
кредита участва кредитен посредник, или не.
Според съображение 31
от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин.
С оглед горецитираните
цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не
само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен,
точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване,
но посочения в Договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение
на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от
информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и
ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай
спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали
посоченият в чл. 8 от анекса към договора
годишен процент на разходите в размер на 48,98 % отговаря на действително
приложимия между страните ГПР. В този смисъл са всички изложените от ищцата
съображения в исковата молба.
Съгласно заключението
на неоспорената от страните и приета по делото ССчЕ, която се кредитира от съда
на основание чл.202 ГПК като обективно и компетентно дадено, сумата от 295,26 лева, дължима
от кредитополучателя неустойка съгласно чл.9 от анекса към договора, не е включена в посочения в договора
размер на ГПР, а именно 48,98 %. При съобразяване и на тази сума кредитът би се оскъпил съществено с 940,26
% годишно.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В този смисъл е и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да
включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за
кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за
потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на
кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако
откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката,
са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от
Директива 2008/48/ЕО.
В конкретния случай в спорните между страните клаузи
на раздел VI. Обезпечение по кредита, чл.6.1, в срок до
края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита,
кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение съгласно настоящия договор и
общите условия. Съгласно чл.6.6 в случай че кредитополучателят не осигури и не
представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията на т.6.1
– т.6.5 или действието на обезпечение бъде прекратено по някаква причина,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка за всеки период, за който
не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката изрично посочен в
погасителния план към съответния Транс по кредита, в случая – 295,26 лв.
На пръв поглед изглежда, че сумата от 295,26 лева
представлява неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за
предоставяне на обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно
тълкуване обаче би било, твърде буквалистично и не би държало сметка, както за
трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за същността на
неустойката, така и за връзката на чл. 6 от Договора с останалите разпоредби от
Договора.
Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията
и задължителните постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните
уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения,
без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от
неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва
изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от
страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, с която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Като примерни критерии дали неустойката излиза извън
присъщите й три функции, в същото тълкувателно решение са посочени:
- естеството им на парични или на непарични и размерът
на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
- дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част;
- съотношението между размера на уговорената неустойка
и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Съдът намира, че от систематичното тълкуване на
клаузата на чл. 6 от договора с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен
извод, че предвиденото в чл. 6 от договора, във вр. чл.9 от Анекса към него,
парично задължение в размер на 295,26 лева не преследва нито една от присъщите
на неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма на
допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения от
него финансов ресурс. Така в чл.6.2 е предвидено, че кредитополучателят следва
да предостави поне едно от следните обезпечения: поръчителство на две физически
лица, които отговарят на изискванията на чл.6.3 и чл.6.4, или банкова гаранция
в размер на 210,24 лв. със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за
погасяване на всички задължения по настоящия договор. В цитираната вече норма
на чл. 6.6 от договора е предвидено, че ако надлежното обезпечение не бъде
предоставено в тридневен срок от сключване на договора се дължи неустойка в
размер, определен в анекса, в случая - 295,26 лв. Видно от приложения по делото
погасителен план неустойката в размер на 295,26 лева е включена в стойността на
месечните погасителни вноски, още към
момента на сключване на анекса към договора и преди изтичане срока за предоставяне
на обезпечение, като размерът на отделните компоненти, формиращи
погасителната вноска е така изчислен, че месечната вноска за всеки един месец,
включваща дължимата неустойка, да бъде еднаква. В чл. 6.3 от договора е
предвидено, че поръчителите трябва задължително да бъдат физически лица, като
всеки един от тях трябва да отговаря на следните условия: да имат нетен размер
на осигурителния доход в размер на 1500 лв.; да бъдат лица над 20 годишна
възраст; да работят по безсрочен трудов договор; да имат не-малко от 5 години
трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг
договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя; да нямат неплатени
осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или
финансови институции или ако има – кредитната история на поръчителя в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“. Кредитодателят не
е длъжен и по своя преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на
съответния поръчител, може да откаже да приеме предложените от
кредитополучателя поръчители.
От цитираните клаузи на Договора могат да се направят
следните фактически констатации, относими към примерните критерии, посочени в
ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е в размер на 600 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност съгласно
приложимия ГПР е 652,68 лева. Тази сума представлява
и размерът на кредиторовия интерес от точното и своевременно изпълнение
на договора.
- размерът на предвидената в чл.9 от анекса неустойка
е в абсолютно определен размер, а не в процент от стойността на договора и
възлиза на 295,26 лева.
- общият размер на вземанията на ищеца към
кредитополучателя съгласно клаузите на договора /главница+ възнаградителна
лихва+ неустойка/ възлиза на 947,94 лева.
- неустойката се дължи, както за пълно неизпълнение на
задължението за обезпечаване на кредита, така и за предоставяне на обезпечение,
което не отговаря на предвидените в договора условия. Не е предвидена диференциация
в размера на неустойката в зависимост от степента на изпълнение на задължението
за обезпечаване на кредита.
- срокът за предоставяне на обезпечението до края на
следния ден, след сключване на договора.
- за да бъде точно изпълнено задължението за
предоставяне на обезпечение следва като поръчители да бъдат осигурени две
физически /но не и юридически лица/, чийто общ осигурителен доход да е не
по-малко от 3000 лв.
- доходът, който се изиска, за да отговарят лицата на
условията за поръчители 3000 лева надхвърля общия размер на вземанията на ищеца
към кредитополучателя съгласно клаузите на договора /главница+ възнаградителна
лихва+ неустойка/ възлизащ на 947,94 лева.
- договорът е сключен и без представеното обезпечение.
- в договора е предвидено неустойката в размер на 295,26
лева да се заплаща на седмични вноски подобно на главницата и възнаградителната
лихва.
- в изготвения в деня на сключване на договора погасителен
план в стойността на месечната
погасителна вноска е калкулирана и стойността на неустойката, без да е изтекъл срока на потребителя за изпълнение на
задължението му за предоставяне на обезпечение.
- в договора липсва посочен механизъм за съотнасяне
размера на неустойката към кредитоспособността на потребителя, която би имала
значение за определяне размера на вредите на кредитора при неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, доколкото предоставеното обезпечение би било
релевантно за интереса на кредитора само при невъзможност на главния длъжник - кредитополучател
да погасява задълженията си.
От посочените фактически констатации следва несъмненият
извод, че сумата от 295,26 лева е въведена в процесния договор като санкция за
едно практически неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на
обезпечение, като в същото време от начина на сключване на договора и начинът,
по който е уреден режимът на издължаване на „неустойката“, е видно, че
същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира, а
получаването на стойността на неустойката – 295,26 лева, като скрита добавка
към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав
приема, че сумата от 295,26 лева, предвидена в чл. 6 от договора, не представлява
неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Нещо повече, от начина на
калкулиране и предвидения начин на издължаване на сумата следва, че тя
представлява допълнително „възнаграждение“ за кредитора по предоставения
кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и
съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в общия
размер на ГПР по договора.
От цитираното вече заключение на неоспорената от
страните ССчЕ, което е в смисъл, че в посочения в анекса към договора ГПР в
размер на 48,98 % не е включен размерът на плащането по чл. 6 от Договора
следва, че в процесния случай е налице разминаване между посочения в Договора
ГПР и действителния размер на ГПР, което както вече бе изяснено по-горе
представлява една от трите хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК, водеща до недействителност на договора. При извод за
недействителност на договора съобразно чл. 23 ЗПК потребителят дължи да върне
само чистата стойност на кредита, а именно 600 лева.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че
предявеният иск е основателен, поради което следва да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че клаузите на чл.6.1, чл.6.2,
чл.6.3, чл.6.5 и чл.6.6 от договор за потребителски кредит „Гет Кеш” № *** от 20.09.2019 г. са недействителни на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК, поради това, че посоченият в Договора ГПР не съответства на действителния
ГПР.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание
чл. 78, ал.1 ГПК. Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който
общият размер на претендираните от него разноски /за държавна такса и депозит
за ССЕ/ възлиза на 200,56 лева, като ответникът следва да бъде осъден да му ги
заплати. На основание чл. 38, ал.2 ЗА в полза на адв. Е.И. следва да се присъди сумата от 300 лева -
адвокатски хонорар за представителство по делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ай
Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Възраждане, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, Бизнес център „Урбан
модел“, ет.12, представлявано от Ф.Г.Д. и С.Ю.А., по предявения от Д.В.Р., ЕГН:
**********, адрес: ***, иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26,
ал.1 ЗЗД, че клаузите на чл.6.1, чл.6.2, чл.6.3, чл.6.5 и чл.6.6 от договор за
потребителски кредит „Гет Кеш” № *** от
20.09.2019 г. са недействителни
на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради това, че
посоченият в Договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК:
********* на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на Д.В.Р., ЕГН: ********** сумата от 200,56 лева (двеста лева и петдесет и
шест стотинки) – съдебно деловодни разноски в производството.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: ********* да заплати на *** Е.И.,
адрес: *** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 300 лева (триста лева), представляваща
адвокатски хонорар за процесуално представителство в производството по делото.
Решението може да бъде
обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба
пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ