Р Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 09.01.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: Дора Михайлова
при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 631 по описа на съда за 2013 г., за да
се произнесе, взе предвид следното.
Съдът
е сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от М.и. ***, за признаване
за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по реституция,
основана на § 5, ал. 1 ПЗР Закон за вероизповеданията, на дворно място,
част от имот пл. № 1 696 в кв. 79 по плана на гр. И., цялото с площ от
9 548 кв. м., която част е от 3 780 кв. м., застроена и незастроена площ,
заедно с намиращата се в имота „Г. М. М. б. д.”, представляваща едноетажна
масивна тухлена сграда, със застроена площ от 128 кв. м., която спорна част
съгласно скица от 26.03.2013 г., приложена на л. 228, том I от делото, е при граници: от север
– мислена линия, започваща от улица с осови точки
720-719-718-716, и завършва на улица с осови точки
221-236, успоредна и отстояща на пет метра от южната
страна на Начално училище „Д. М.“, от запад – частта от улицата с осови точки 720-719-718-716 от пресичането на гореописаната
мислена права линия в крайната й западна точка с тази улица и края на същата
улица при осова точка 720, от югозапад и юг - улица с
осови точки 720-222-221 , от изток – улица с осови точки 221-236 до пресичането й с крайната източна
точка на гореописаната мислена права линия, при общи граници на имот №
1 696 в кв. 79, одобрен със Заповед № 558/1990 г., от запад– улица с осови точки 720-719-718-716-715, от север – улица с осови точки 715-717-236, от изток – улица с осови точки 236 – 221, а от югозапад и юг – улица с осови точки 729-222-221, и за осъждането му да предаде на
ищеца владението върху спорната земя и описаната джамия.
Твърди
се в исковата молба и молби за уточнение на иска от 01.07.2013 г. и 18.09.2013
г., че ищецът е правоприемник на всички мюсюлмански вероизповедни общини,
съществували на територията на гр. И. със статут на юридическо лице, както и че
това правоприемство произтича от разпоредбата на § 4,
ал. 1 ПЗР на ЗВ, за което било издадено и удостоверение от Дирекция „В.“ при
Министерски съвет на Р България № 02.18.382/07.08.2003 година. Съгласно
уставите на м.и. от 1919 г., от 1945 г., а и по-късните, включително и сега
действащия устав, най-малката организационна единица на изповеданието е местната
мюсюлманска верска общност (община), в чиято собственост и управление са
джамиите, както и всички имоти на изповеданието, а орган на тази местна
мюсюлманска верска общност е мюсюлманското настоятелство, наричано мюсюлманско джамийско настоятелство. Твърди се, че тези настоятелства
са правоприемници на съответните мюсюлмански вероизповедни общини.
С
влизането в сила на Закона за вероизповеданията (ЗВ) по
силата на пар. 2, ал. 4 от ПЗР на този закон
заварените местни поделения на вероизповеданията, които са юридически лица, се
вписват служебно от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на
централното ръководство на вероизповеданието. Ако пререгистрация не последва,
съществуващото до този момент мюсюлманско настоятелство губи статута си на
юридическо лице, а негов правоприемник става ищецът. Такава била и хипотезата с местното поделение на изповеданието в гр. И.
– липсва както пререгистрация на мюсюлманско настоятелство в Софийски окръжен
съд, така и регистрация на ново такова в същия съд по реда на чл. 20 ЗВ. Ето
защо ищецът счита, че е собственик на процесната земя
и джамия. Твърди още, че джамията е построена в периода 1380-1395 г. и е била
заедно с хан и хамам част от вакъфа
на Г. М. М. б.. Към момента на построяването тя не е действала като джамия, а през
ХVІ в. било изградено минаре и така сданието било
преустроено в джамия. С отреждането на имота за вакъф
по верска догма той принадлежал на цялата общност, като след провеждането чрез
устав от 1919 г. на конституционния принцип за отделяне на вероизповеданията от
държавата имотите от тази категория, включително процесниа,
станали собственост на съответната местна религиозна общност, чийто
правоприемник бил ищецът.
Твърди
се, че процесният имот в края на 50-те години на ХХ век
бил завзет от държавата без правно основание и без изплащането на обезщетение.
Твърди
се още, че за спорните имоти е съставен Акт за общинска собственост № ../………..
г., като понастоящем се владеят от ответника – о.И. В срока за отговор на
исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът изразява становище за
неоснователност на иска, като оспорва всички фактически твърдения, включително
и тези относно съществуването на мюсюлманска верска община или на мюсюлманско джамийско настоятелство в гр. И.. Оспорва да са налице
предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на § 5 от ПЗР на ЗВ и
твърди, че имотът, за който е съставен АОС № 87/21.03.2000 г., е публична
общинска собственост, а съгласно чл. 7, ал. 4 ЗОбС
собствеността върху такива имоти не подлежи на възстановяване. Заявява, че в
конкретния случай е неприложима и разпоредбата на §5, ал. 4 от ЗПЗР на ЗВ, тъй
като изтеклата придобивна давност за имоти,
собствеността върху които се възстановява по този закон, не се зачита и започва
да тече от деня на влизането му в сила, а процесният
имот не е възстановен по реда на ЗВ, за да не се зачита и изтеклата придобивна давност върху него. Твърди се, че ищецът никога
не е бил собственик на описания в исковата молба недвижим имот, както и на този
по АОС № 87/21.03.2000 г., нито е правоприемник на техен предишен собственик.
Съдът, след като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства
по реда на
чл. 235 ГПК намира за установено от фактическа и
правна страна следното.
Съгласно § 7 от Устава за духовно устройство и
управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ на цар Борис ІІІ,
обн. в ДВ, бр. 65/26.06.1919 г., действал до 23.11.1945 г., при наличието на поне 40 мюсюлмански семейства в населено място те могат
след разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията да
образуват мюсюлманска вероизповедна община
(МВО),
която по силата на § 8 от устава е юридическа личност, може да притежава за джамиите и училищата си движими
и недвижими имоти и да приема с или без задължения дарения и завещания,
направени в нейна
полза. Съгласно
§ 11
от
устава МВО са управлявани
и представлявани от настоятелства. Идентична е уредбата
относно образуването и статута на МВО и в действалите по-късно Устав за духовно устройство и управление на
мюсюлманите в България (действал
от 23.11.1945 г. до 22 май 1951 г.), Устав на мюсюлманското изповедание в Народна
република България, Устав да духовното устройство и
управление на мюсюлманите в България от 1992 г., Устав на мюсюлманското изповедание в Република България от 1994 г., Устав на мюсюлманското изповедание в Република България от 1997 г., Устав на мюсюлманското изповедание в Република България от 2005 г., Устав на мюсюлманското изповедание от
2011 година.
Съгласно Устава от 1919 г. всяка вероизповедна община
може да има един или повече молитвени домове според броя на населението си (§
90). По силата на § 168 от този устав всички общински вакъфи в Царството се управляват от настоятелствата на МВО.
От представеното на л. 216, том I от делото, удостоверение, издадено от Софийски
окръжен съд на 06.03.2013 г., се установява, че в регистъра на местните
поделения на вероизповеданията, воден при съда, няма вписано местно поделение
на М.и. *** – М. н. – гр. И..
В
противоречие с правилата за разпределение на доказателствената
тежест в процеса ищецът не ангажира никакакви доказателства за създаването и съществуването на
мюсюлманска вероизповедна община в гр. И. през периода от 1919 г. до 1949 г., а и след това (за
това съобразно действалия от 1919 г. устав се е изисквало разрешение от на
Министерство на външните работи и на изповеданията).
Дори
да се приеме, че такава МВО е съществувала, не са налице каквито и да е
доказателства, че тази
вероизповедна община на мюсюлманите в гр. Ихтиман е придобила на
каквото и да е правно основание собствеността върху спорната земя и молитвен дом – джамия.
Липсват каквито и да е доказателства за
одържавяване, отчуждаване,
конфискуване или незаконно отнемане на процесния
поземлен имот, което изключва при хипотезата на § 5 от ПЗР на Закона за
вероизповеданията същият да се счита по силата на закона за реституиран в полза
на ищеца,
дори и да се приеме наличието на правоприемство между
него и евентуално съществувалата МВО в град И..
При
тези мотиви съдът обосновава
извод за неоснователност на предявения от ищеца ревандикационен
иск.
С
оглед изхода на спора ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
разноските по водене на делото, а именно сумата от 2 500 лева за
адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „М.и.“*** иск с правно основание чл. 108 ЗС
за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик
по реституция, основана на § 5, ал. 1 ПЗР Закон за вероизповеданията, на
дворно място, част от имот пл. № 1 696 в кв. 79 по плана на гр. И., цялото
с площ от 9 548 кв. м., която част е от 3 780 кв. м., застроена и
незастроена площ, заедно с намиращата се в имота „Г. М. М.б. д.”,
представляваща едноетажна масивна тухлена сграда, със застроена площ от 128 кв.
м., която спорна част съгласно скица от 26.03.2013 г., приложена на л. 228, том
I
от делото, приподписана от съдебния състав, е
неразделна част от настоящото решение, е при граници: от север – мислена линия,
започваща от улица с осови точки 720-719-718-716, и
завършва на улица с осови точки 221-236, успоредна и отстояща на пет метра от южната страна на Начално училище
„Д. М.“, от запад – частта от улицата с осови точки
720-719-718-716 от пресичането на гореописаната мислена права линия в крайната
й западна точка с тази улица и края на същата улица при осова
точка 720, от югозапад и юг - улица с осови точки 720-222-221, от изток – улица с осови точки 221-236 до пресичането й с крайната източна
точка на гореописаната мислена права линия, при общи граници на имот №
1 696 в кв. 79, одобрен със Заповед № 558/1990 г., от запад – улица с осови точки 720-719-718-716-715, от север – улица с осови точки 715-717-236, от изток – улица с осови точки 236 – 221, а от югозапад и юг – улица с осови точки 729-222-221; и за осъждането на О.И. да предаде на ищеца владението
върху спорната земя и описаната джамия.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „М.и.“***, да заплати на О.И. сумата от 2 500 лева –
разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: