Решение по дело №286/2024 на Административен съд - Монтана

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Предмет на касационното административнонаказателно производство е Решение № 77 от 19.04.2024 г. постановено по АНД № 20241630200231 по описа на Районен съд – Монтана, с което е потвърдено Наказателно постановление № К-004089/24.01.2024г. на Директора на Регионална дирекция за областите Видин, Монтана и Враца със седалище Монтана към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите - гр. София, с което на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление [населено място] е наложено административно наказание имуществена санкция в размер 3000 лева на основание чл. 45, ал. 1 от ЗПК за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от Закона за потребителския кредит.

Касационният жалбоподател „Изи Асет Мениджмънт“ АД, чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт Д. Н., поддържа касационни основания, които се субсумират в твърдението, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния закон при неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните и процесуални норми, като изводите на районния съд са неправилни и незаконосъобразни. Твърди, че дружеството не е извършило нарушение по чл. 11. ал. 1, т. 10 от 3ПК, тъй като ГПР е посочен в договора. Сочи, че относно процесния договор за паричен заем и размера на ГПР посочен в него, то същият е изчислен съгласно формула, съдържаща се в Приложение № 1 към 3ПK, като при сключването му са взети предвид посочените допускания при изчисляване на ГПР. Възнаграждението на дружеството гарант „Файненшъл България“ ЕООД за издаване на гаранция касаторът твърди, че не е част от заемното правоотношение по договора за заем, тъй същото е дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „Файненшъл България“ ЕООД - друго юридическо лице. Излага, че договорът за предоставяне на гаранция е различно облигационно правоотношение, сключен е с различно юридическо лице, предвид което дължимата по него сума за гаранционната сделка не би могла да бъде включена в годишния процент на разходите по друг договор - този за паричен заем. Счита, че ЗПК предвижда, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора не е известно дали заемателят ще предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще направи за него или ще избере да не предоставя обезпечение, поради което твърди, че несъществуващи към деня на сключване на договора разходи и възнаграждение няма как да бъдат включени в ГПР. Навежда съображения относно това, че размерът на възнаграждението към дружеството-гарант е посочен в погасителния план, не означава, че същото се дължи на Кредитора, а било с цел улеснение на потребителя, като същият заплаща дължимите суми към дружеството - гарант чрез Кредитора. Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено, ведно с потвърдения с него спорен административен акт. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции, общо в размер на 300,00 лв.

В съдебно заседание касатора редовно призован, не се явява, не се представлява и не взема становище по жалбата.

Ответникът по касационната жалба Директор на Регионална дирекция за областите Видин, Монтана и Враца към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите, редовно призован се представлява от старши юрисконсулт С. П. Д., която в писмено становище и по съществото на делото, оспорва жалбата, като навежда доводи за липса на твърдяните касационни основания, счита решението на въззивния съд за правилно и законосъобразно, като моли за оставянето му в законна сила. Претендира сторените по делото разноски, като моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Окръжна прокуратура – Монтана, с оглед задължителното участие в настоящето производство, чрез представителя си в съдебно заседание, дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение следва да се потвърди като обосновано и мотивирано, тъй като не са налице твърдените касационни основания.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от страна във въззивното производство, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно, при което същата е допустима.

С касационната жалба не са представени писмени доказателства свързани с касационните основания, които да променят фактическите и правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение.

Разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл. 218 от АПК, във вр. чл. 63в от ЗАНН, настоящият касационен състав я намира за НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

След обсъждане на жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, касационната инстанция прие следното: касационните основание, които са заявени и поддържани пред настоящата инстанция са за неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 63, ал. 3 от ЗАНН във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК.

Обжалваното Наказателно постановление е заключителен акт в административно наказателно производство, образувано с АУАН № К-004089/11.08.2023 г. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК ********* въз основа на извършена проверка на 16.05.2023 г. в обект офис на Easy Credit, стопанисван от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, находящ се в гр. Монтана, [улица], завършила с изготвен Констативен протокол № К-2742937/16.05.2023 г.

При извършена проверка контролните органи са изискали от кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД да предостави два броя договори за потребителски кредити, сключени в офиса в гр. Монтана, [улица]. На 19.05.2023 г. на електронната поща на КЗП, РД Монтана са предоставени Договор за паричен заем № 4798727/15.05.2023 г. и Договор за паричен заем № 4799413/15.05.2023 г., с придружаващи ги документи със заличени лични данни на кредитополучателите. Съгласно Договор за паричен заем № 4798727 от 15.05.2023 г. размерът на кредита е 600,00 лв., за срок 26 седмици, с 13 броя двуседмични вноски, всяка от които е в размер на 50.62 лв. Обща сума на погасителните вноски е 658.06 лв. Лихвеният процент по кредита, съобразно чл. 2, т. 6 от договора, е в размер на 35.00 %, а в чл. 2, т. 8 е записано - Годишен процент на разходите /ГПР/ - 41.72 %. Към договора е приложен погасителен план съгласно, който към всяка вноска е добавена сума в размер на 22.38 лв. за възнаграждение за предоставяне на гаранция или общо 290.94 лв. Изчислен е и общ размер на всяка вноска 73.00 лв. или общо дължими по договора 949.00 лв. В чл. 4 от договора е посочено, че Заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения: Две физически лица, Банкова гаранция с бенефициер – Заемодателя, Одобрено от Заемодателя Дружество – гарант. В погасителния план към договора в „Забележка“ кредиторът е посочил: „Заемателят заплаща погасителните вноски по договора в размера, посочен в колонка № 3. В случай, че не предостави обезпечение под формата на две физически лица или банкова гаранция, а е избрал да предостави обезпечение под формата на гаранция от юридическо лице, което предоставя гаранционни сделки срещу възнаграждение, дължи вноски в размера, посочен в колонка № 7“. От контролните органи е оказано на кредитора да представи становище, в което да изясни включен ли е в ГПР размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция. С писмо от кредитора е посочено, че и по двата предоставени договора потребителите са избрали да предоставят обезпечение, като сключат договори за предоставяне на гаранции с дружество, предоставящо гаранционни сделки, като възнаграждението за предоставяне на гаранция не е включено в размера на годишния процент на разходите /ГПР/ към съответните договори, тъй като е дължимо по друг договор, с друго дружество - „Файненшъл България“ ЕООД. При тези факти е прието, че вноските за предоставяне на обезпечение под формата на гаранция от юридическо лице, което предоставя гаранционни сделки, са дължими на кредитора по договора за кредит, а не на друго юридическо лице, по друг договор, поради което, невключването на размера на възнаграждението за предоставяне на гаранция в ГПР по кредита, при условие, че е дължимо на кредитора и е включено в погасителния план по договора, води до това, че има разлика между формално посочения и действително прилагания размер. Това по същество е прието за непосочване на ГПР по кредита, в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Въз основа на приетите и приобщени от въззивния съд писмени доказателствени средства, подкрепени от гласни такива – разпитаните свидетели, същият е стигнал до извода за безспорна установеност на нарушението, с оглед на което и предвид липсата на основания за квалифициране на деятелността като маловажно нарушение по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, въззивния съд е потвърдил издаденото НП.

Районният съд е приел, че така издаденото наказателно постановление е материално законосъобразно, липсват допуснати нарушения на процесуалните правила, а определената санкция съответства на предвиденото в закона, поради което го е потвърдил.

Решението е правилно.

Правните изводи на въззивния съд се споделят изцяло от касационната инстанция.

За да постанови решението си, Районен съд – Монтана е събрал и приобщил към делото по надлежния процесуален ред относимите писмени и гласни доказателства, представени съответно с наказателното постановление и в хода на съдебното производство, което е спомогнало делото да бъде изцяло изяснено от фактическа страна. Обстоятелствата, изложени в акта и наказателното постановление са проверени от районния съд с допустимите по закон доказателствени средства. Решението е постановено от фактическа страна на база събраните доказателства, които кореспондират помежду си, като съдът е изпълнил задължението си, разглеждайки делото по същество, да установи дали е извършено нарушение (което в хода на съдебното производство се е доказало по несъмнен начин) и обстоятелствата, при които е осъществено.

Касационният състав намира за неоснователни възраженията в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения. Процесуалните права на касатора не са били нарушения в хода на производството пред въззивния съд. Районният съд е изпълнил задължението си да събере всички относими, допустими и необходими доказателства за установяване на релевантните по делото факти. Тези доказателства са правилно преценени в тяхната съвкупност и въз основа на тях е установена обективно фактическата обстановка по случая. Показанията на актосъставителя – В. Б. Ц. и на свидетеля при установяване на нарушението и съставяне на акта – Р. П. И., не са кредитирани изолирано, а са подкрепени с писмените доказателства от административно наказателната преписка. От друга страна АУАН и НП са съставени от компетентни лица съгл. чл.55, ал.1 и ал.2 от ЗПК, предвид цитираната и в НП Заповед №771/13.10.2022 г. на председателя на КЗП за надлежно упълномощаване на длъжностно лице да издаде НП. АУАН е връчен надлежно на представител на касатора, като в законоустановения срок са подадени възражения по него. При съставянето на АУАН са спазени сроковете, визирани в чл. 34 от ЗАНН. Както АУАН, така и наказателното постановление съдържат всички изискуеми от ЗАНН реквизити. Както правилно е приел и районният съд, в хода на административно наказателното производство не са допуснати процесуални нарушения от кръга на съществените.

Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материално правни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора факти и обстоятелства и изразените от страните становища по тях, като са обсъдени направените от санкционирания субект възражения. Доводите в касационната жалба за неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните и процесуални норми, са неоснователни. Доколкото настоящата касационна инстанция споделя изцяло мотивите на решаващия съд, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК препраща към същите.

Страните по делото не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че от страна на касатора „Изи Асет Мениджмънт“ АД е подписан договор за паричен заем № 4798727 от 15.05.2023 г. с размер на кредита 600,00 лв., за срок 26 седмици, с 13 броя двуседмични вноски, всяка от които е в размер на 50.62 лв. Обща сума на погасителните вноски е 658.06 лв. Лихвеният процент по кредита, съобразно чл. 2, т. 6 от договора, е в размер на 35.00 %, а в чл. 2, т. 8 е записано - Годишен процент на разходите ГПР, изчислен съобразно формулата за изчисление в Приложение № 1 към ЗПК е 41,72% и като разход в същия е включена единствено дължимата лихва. Към договора е приложен погасителен план съгласно, който към всяка вноска е добавена сума в размер на 22.38 лв. за възнаграждение за предоставяне на гаранция или общо 290.94 лв. Изчислен е и общ размер на всяка вноска 73.00 лв. или общо дължими по договора 949.00 лв.

Във връзка с договора за заем на същата дата е сключен и договор за предоставяне на гаранция № 4798727 с „Файненшъл България“ ЕООД, с който дружеството се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД по заема срещу възнаграждение от 290,94 лева, дължими от заемополучателя. В чл. 2 е уговорено, че договорът влиза в сила при непредоставяне на някое от другите обезпечения по договора за заем. В чл. 3, ал. 2 и ал. 3 е посочено, че плащанията се извършват на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

В случая, касационният състав намира, че не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът за заем трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Установеното нарушение е доказано, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т.10 ЗПК е на потребителят да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК

Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускане на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По този начин заемополучателят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови. Уговореното възнаграждение за поръчителя представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Становището на касатора, че дължимостта на сумата не била част от договора за заем и не била известна към момента на сключване на договора, не се споделя от настоящия касационен състав. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с избрано от касатора „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество поръчител. Заемополучателят се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключил договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД. Договорите са сключени на една и съща дата, заведени са под един номер, предоставен е един погасителен план и е уговорено плащане само в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като изискване за предоставяне на заема - чл. 4, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля посочения в договора процент и размера на възнаграждението. Ето защо, посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 41,72 % не отговаря на действителния.

ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С цел защита правата на потребителя при предоставяне на потребителски кредити, законодателят е регламентирал задължителното съдържание на договора за потребителски кредит. Безспорно в случая в изготвения и подписан от потребителя договор за потребителски кредит не се съдържали подробно описаните в НП, задължителни по закон реквизити на този договор. По тези съображения касационният съд счита, че с поведението си наказаното юридическо лице е извършило нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗКП, за което правилно и обосновано била ангажирана отговорността му на основание приложимата санкционна разпоредба на чл. 45, ал. 1 от ЗПК. Настоящият съдебен състав намира, че АНО правилно е индивидуализирал наложената санкция, като е отчел смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, съгласно изискванията на чл. 27 от ЗАНН, като на юридическото лице е наложена санкция в минимален размер. Правилни са изводите на въззивната инстанция за липса на основания за прилагане разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН.

В обобщение на изложеното, касационата инстанция не констатира наличието на поддържаните от касатора основания за отмяна на проверяваното решение на Районен съд – Монтана, други такива не бяха установени и при служебно дължимата проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, поради което решението следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно.

С оглед очерталия се изход на делото, в полза на ответната администрация, съгласно чл. 63д, ал. 4 във вр. ал. 5 от ЗАНН, следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер от 100.00 лева, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ ЗПП), респективно по реда на чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП).

По изложените съображения на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 63в във вр. чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН, настоящият касационен състав на Административен съд – Монтана,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 77 от 19.04.2024 г. постановено по АНД № 20241630200231 по описа на Районен съд – Монтана, с което е потвърдено Наказателно постановление № К-004089/24.01.2024г. на Директора на Регионална дирекция за областите Видин, Монтана и Враца със седалище Монтана към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите - гр. София, упълномощен със Заповед № 771/13.10.2022 г. на председателя на КЗП.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, [жк], [улица], ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М. да заплати на Комисия за защита на потребителите – София, сумата от 100.00 /сто/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция и 5,00 лева държавна такса при служебно издаване на изпълнителен лист.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.