№ 48
гр. Ботевград, 05.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:*****
при участието на секретаря ****
като разгледа докладваното от ***** Гражданско дело № 20241810101756 по
описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба на „******“ ЕАД, ЕИК: *****,
гр. ****, срещу Т. Д. Е., ЕГН: **********, гр. Ботевград, ул. „****, със съд. адрес: *****, с
право основание чл. 240, чл. 79, 99 и 86 ЗЗД и чл. 9 ЗПК.
В исковата молба (ИМ) на „******“ ЕАД се твърди, че: На 02.03.2022 г. между
„****** АД като заемодател и Т. Д. Е. като заемополучател бил сключен договор по ел. път
за кредит № 464415, като кредитодателят предоставил на кредитополучателя сумата от 1 100
лв. срещу възнаградителна лихва от 75.16 лв., или всичко 1 175.16 лв., дължимо на три
равни вноски от по 391.72 лв. всяка. Падежът на първата вноска бил 02.04.2022 г., на
втората – на 02.05.2022 г., на третата на 02.06.2022 г. На 03.06.2022 г. кредитът станал изцяло
изискуем, но не бил изпълнен от страна на Е.. Вземането на „****** АД било прехвърлено
на „******“ ЕАД с договор за цесия от 05.05.2023 г. и приложение към него от 01.06.2023 г.
Като към ИМ е приложено уведомително писмо за длъжника, за да бъде уведомен за цесията
от стария кредитор. „******“ ЕАД е подала заявление по чл. 410 ГПК, по което било
образувано ч. гр. д. № 984/2024 г. на Ботевградския районен съд (БРС), но длъжникът е
възразил заявителят е предявил процесния иск по чл. 422 ГПК. С оглед на изложеното
ищцовото дружество моли БРС да приеме за установено, че ответникът му дължи следните
суми: 1 100 лв. – за главница, 75.16 лв. – за възнаградителна лихва, 255.52 лв. – за
обезщетение за забава от 03.04.2022 г. до 26.05.2024 г., както и законната лихва върху
главницата от 27.05.2024 г. до окончателното й плащане. Претендират се и разноски както в
заповедното, така и в исковото производство.
В отговора на ИМ (ОИМ) ответникът Т. Д. Е. счита, че така предявеният иск е
допустим, но неоснователен. Съображенията му са следните: (1) договорът не бил сключен
валидно, тъй като, според ищцовото дружество, същият бил подписан с квалифициран
електронен подпис (КЕП), а ответникът не разполагал с такъв, освен това върху договора и
неговите приложения липсвало, каквито и да били, подписи; (2) договорът бил нищожен,
като противоречащ на ЗЗП и ЗПК; (3) длъжникът не бил уведомен за цесията на вземането и
не бил в никакви правоотношения с ищеца; (4) вземанията били погасени по давност. Т. Д.
1
Е. моли БРС да остави без уважение ИМ и да му присъди разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством
събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на
страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По фактите:
На 02.03.2022 г. между „****** АД, ЕИК: *****, гр. ****, като кредитодател, и Т. Д.
Е., като кредитополучател, било постигнало съгласие, обективизирано в Договор за
потребителски кредит № 464415/02.03.2022 г. и Приложение № 1 към същ. дог., което е
неразделна част от него, за следното:
Кредитодателят отстъпва на кредитополучателя сумата от 1 110 лв. (чл. 2 от
Приложение № 1) като главница срещу задължения да я върне на три равни месечни вноски
(чл. 5), ведно със законната лихва от 40.55 % (чл. 7) и ГПР от 49 % (чл. 9), изискуеми на
02.04., 02.05., 02.06.2022 г. (чл. 3), от по 505.48 лв. всяка (чл. 4.2), или всичко 1 516.44 лв. (чл.
12), в случай че кредитополучателят не бил предоставил обезпечение – банкова гаранция –
на кредитодателя (чл. 4.2, във вр. с чл. 11), както и неустойка от по 3.06 лв. на ден, но не
повече от 1% от главницата, при непредоставено обезпечение по чл. 5.6 (чл. 10), каквото
няма данни да е бил предоставяно. Всичко това е видно и Погасителния план към договора и
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити. Към договора за кредит са приложими и общи условия (ОУ). Видно от разписка №
2000000292783266/03.03.2022 г. в 15:46 ч. Т. Д. Е. е получил главницата, наредена му от
„****** АД, като е посочил и своето ЕГН: **********, приемайки плащането на основание
Договор за кредит № 464415.
В настоящия случай договорът за кредит е сключен по ел. път, т. е. от разстояние,
съгласно ЗПФУР, ЗПУПС, ЗПК, но не и съгласно ЗЕДЕП. (Възраженията на ответника
досежно последния закон и в частност КЕП са неотносими към предмета на делото.)
Предложението за сключване на договора за кредит е било отправено от кредитополучателя,
който е попълнил „заявка за кандидатстване“ за кредит на ел. страница на кредитодателя:
www.smilecredit.bg, приемайки ОУ за това. След това кредитополучателят е получил ПИМ
под формата на СМС на посочен от него тел. № и линк на неговата ел. поща: с линка от
отворил страницата на кредитополучателя, а с ПИН кода – е потвърдил искането си за
кредит. По-късно кредитополучателят е получил на ел. поща договора за кредит,
приложенията и ОУ към него, а окончателното му волеизявление за приемане на условията
за кредит се материализира с превеждането на кредита по негова сметка в www.ePay.bg,
усвояването на тази сума от него и полагайки подписа си върху разписка за това.
Всичко това се следва от изпратената от „Изипей“ АД разписка №
0700015106093157/03.03.2022 г. от 15:55 ч., от която е видно, че Т. Д. Е. с ЕГН: **********, с
документ за самоличност № *********, издаден на 19.10.2021 г., е получил сумата от 1 100
лв., наредена му от „****** ООД, въз основа на „Договор за кредит 464415“; разписката е
подписана собственоръчно от ответника Е., без същият да я е оспорвал. С оглед на
изложеното съдът намира, че всички възражения на ответника, че процесният договор за
кредит не бил сключен, са неоснователни.
Само в допълнение следва да се посочи, че приложеният договор и приложения към
него не са подписани с мокър подпис не защото не е било постигнато съгласие между
страните, а тъкмо защото те са били сключени от разстояние, т. е. по електронен път.
По-късно вземането от процесния договор за кредит на „****** АД като цедент е
било прехвърлено (цедирано) на „******“ ЕАД като цесионер с Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания (договор за цесия) от 05.05.2023 г. Вземането е било
индивидуализирано с Приложение № 1/01.06.2023 г. към рамковия договор. За целта старият
кредитор (цесионерът) е издал и потвърждение на цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД с полза на
новия кредитор (цесионера), а освен това той, старият кредитор, е упълномощил новия
кредитор да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането от негово име. Уведомително
писмо за тази цел е било изпратено до длъжника с обратна разписка, но тя е върната като
„непотърсена“. Въпреки това всички тези документи са били приложени към ИМ и са били
2
връчени на ответника, поради което следва да се приеме, че същият е бил уведомен
надлежно за цесията с получаването на преписа от ИМ. Прочее възраженията му, че не били
в никакви облигационни отношения с ищцовото дружество са неоснователни.
По делото няма данни, а и това не се твърди от ответника, че е извършвал плащания
по процесния договор, поради което „******“ ЕАД е подала заявление по чл. 410 ГПК,
предмет на ч. гр. д. № 948/2024 г. на БРС, срещу което обаче Т.о Е. е възразил и е било
образувано настоящото гр. д. № 1756/2024 г. на БРС.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с установителен иск (УИ) по чл. 422 ГПК с правно
основание чл. 240, чл. 79, 99 и 86 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, с който „******“ ЕАД иска да бъде
установено по отношение на Т. Д. Е., че същият й дължи следните суми: (1) 1 100 лв. – за
главница, (2) 75.16 лв. – за възнаградителна лихва, (3) 255.52 лв. – за обезщетение за забава
от 03.04.2022 г. до 26.05.2024 г., както и (4) законната лихва върху главницата от 27.05.2024 г.
до окончателното й плащане, на основание сключен Договор за кредит на №
464415/02.03.2022 г. между „****** АД като заемодател и Т. Д. Е. като заемополучател бил
сключен договор по ел. път, по който вземанията на „****** АД били прехвърлени от
„****** АД към „******“ ЕАД с договор за цесия от 05.05.2023 г. и приложение към него от
01.06.2023 г.
Ответникът възразява, че процесният договор е нищожен като несключен, тъй като
нямал мокри подписи, а и не било доказано, че същият е сключен по ел. път., както и че е
нищожен на основание чл. 20 и сл. ЗПК и чл. 143 и сл. ЗЗП, така и че претенцията е била
погасена по давност – чл. 110 и сл. ЗЗД, че на длъжника не било съобщено за цесията от
стария кредитор, поради което тя не му е била противопоставима – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Ищцовото дружество носи доказателствена тежест, за да установи, че е бил (1)
сключен договор за заем в писмена или приравнена на нея електронна форма (чл. 240, ал. 2,
изр. 1 ЗЗД), по силата на който (2) заемодателят е предал сумата от 1 100 лв. на
заемополучателя срещу задължение за плащане на лихва (чл. 240, ал. 1 и 2, изр. 1 ЗЗД),
както и че (3) вземането за връщане на заема е станало изискуемо (чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД),
така и че е бил (4) сключен договор за цесия между заемодателя и ищцовото дружество (чл.
99, ал. 1 ЗЗД), а също и че това е било (5) съобщено на длъжника от стария
кредитор/заемодателя (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Искането за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
обусловено от доказването на изискуемо вземане, което не е погасено.
Ответникът носи доказателствена тежест, за да докаже, че вземането на кредитора е
погасено по давност, която за главницата е пет годишна (чл. 110 ЗЗД), а за лихвите – три
годишна (чл. 111, б. „в“ ЗЗД), както и да обоснове правните си доводи, че договорът е
нищожен.
С оглед на възприетата по-горе фактическа обстановка БРС намира, че между
страните „****** АД като кредитодател и ответника Т. Д. Е. като кредитополучател е било
постигнато съгласие за сключване на процесния Договор за потребителски кредит №
464415/02.03.2022 по ел. път (чл. 240, ал. 2, изр. 1 ЗЗД и чл. 9 сл. ЗПК). По силата на това
съглашение кредитодателят предоставил на кредитополучателя сумата от 1 110 лв. (чл. 2 от
Приложение № 1) като главница срещу задължения да я върне на три равни месечни вноски
(чл. 5), ведно със законната лихва от 40.55 % (чл. 7) и ГПР от 49 % (чл. 9), изискуеми на
02.04., 02.05., 02.06.2022 г. (чл. 3), от по 505.48 лв. всяка (чл. 4.2), или всичко 1 516.44 лв. (чл.
12), в случай че кредитополучателят не бил предоставил обезпечение – банкова гаранция –
на кредитодателя (чл. 4.2, във вр. с чл. 11), както и неустойка от по 3.06 лв. на ден, но не
повече от 1% от главницата, при непредоставено обезпечение по чл. 5.6 (чл. 10). Вземането
за връщане на заема е станало изискуемо на 02.06.2022 г. (чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 3 от
приложението към договора за кредит). Несъмнено е установено и сключването на Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (договор за цесия) от 05.05.2023 г. между
„****** АД и „******“ ЕАД (чл. 99, ал. 1 ЗЗД), а също и че това е било съобщено на
длъжника от стария кредитор от кредитополучателя с връчването на приложенията към ИМ,
за което старият кредитор е упълномощил новия кредитор (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Искането за
3
законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обусловено от доказването на изискуемо вземане, което
не е погасено.
БРС обаче намира, че процесният договор за кредит е нищожен, поради което
ответникът дължи да върне само чистата стойност на кредита. Съображенията му за
това са следните:
С процесния договор за кредит „****** АД е предоставил на Т. Д. Е. в размер на 1
100 лв. за срок от 3 месеца. Уговорена е била годишна фиксирана лихва за ползване на
кредита от 40.55 %. Размерът на ГПР е бил предвиден като 49 %. В чл. 5.1-6 от договора е
предвидено задължение на кредитополучателя в срок до края на следващия ден от
сключване на договора да представи на кредитора обезпечение под формата на банкова
гаранция или поръчителство на поне две физически лица. Банковата гаранция следва да
покрива размера на всички дължими от кредитополучателя суми. Поръчителите пък трябва
да са поне двама, всеки от които да има нетен размер на осигурителен доход в размер на
1500 лв., да бъдат лица над 20 г., да работят на безсрочен трудов договор, да имат поне пет
години трудов и осигурителен стаж, да не са кредитополучатели или поръчители по друг
кредит, да нямат неплатени задължения към финансови институции. В чл. 5.6 от договора се
предвижда заплащане на неустойка, която е определена в чл. 10 от приложението към
договора в размер от по 3.06 лв. на ден, но не повече от 1% от главницата, при
непредоставено обезпечение по чл. 5.1-6 от договора, която в случая възлиза на 281.28 лв.,
или по 93.76 лв. на месец. Неустойката се начислява и заплаща заедно с погасителните
вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон (ЗПК), е нищожна. Конкретни
нарушение на закона са предвиден в чл. 19, ал. 5 и чл. 22 ЗПК. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано,
че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ, т. е. не повече
от 50 %, а според забраната в ал. 5 на същия член клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. По силата чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът
за потребителски кредит е недействителен. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК: „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати.
С оглед на тази дефиниция районният съд намира, че уговорената в чл. 5.6 от
договора за кредит неустойка и чл. 10 от приложението му реално представлява разход,
който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета
предвид при определяне на ГПР. В случая уговореният размер на годишната лихва по
кредита е 40.55 %, а размерът на ГПР възлиза на 49 %. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.
1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, 4 комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът приема, че е
неустойката, която по начина, по който е уговорена, няма за цел да санкционира потребителя
за неизпълнение на негово същинско задължение по кредита, а представлява допълнително
възнаграждение за кредитора. Като не е сторено това, т, е, когато не е включена стойността
на неустойката към ГПР, е нарушена разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на основание
чл. 22 ЗПК договорът за кредит се явява недействителен. С оглед изложеното доколкото
договорът е недействителен, на основание чл. 23 ЗПК, потребителят дължи само чистата
стойност на кредита, което е сумата в размер на 1 100 лв. Останалите претендирани суми
се явяват недължими. Ето защо предявеният установителен иск следва да бъде уважен
единствено за сумата от 1 100 лв., съставляваща предоставената като кредит сума по
недействителния договор, която подлежи на връщане. За останалите претенции искът се
4
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Действително, по делото се претендира само главницата и възнаградителната лихва,
но съдът е длъжен да изследва всички неравноправни клаузи в потребителския договор: арг.
от чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК. Ето защо не би могло да се приеме, че ако кредиторът не предяви
всички вземания с ИМ, то съдът не би могъл да счете целия договор за нищожен. Напротив,
тъкмо обратното е.
С оглед на крайния изход по делото съдът намира, че не дължи произнася по въпроса
за погасяването по давност на вземането за възнаградителна лихва (чл. 111, б. „в“, пр. 2 ЗЗД),
тъй като същото вземане е недължимо според съд. Относно възражението за давност за
главницата същото е неоснователно, защото давността е пет години (чл. 110 ЗЗД), започнала
е да тече съотв. на 02.04., 02.05., 02.06.2022 г. (чл. 114, ал. 1 ЗЗД) и е щяла да изтече респ.
през 2027 г., но това не би могло да се случи, тъй като заявлението по чл. 410 ГПК е
подадено в съда на 27.05.2024 г. и срокът е спрял да тече (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД).
В обобщение съдът намира, че УИ по чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240, чл. 79,
99 и 86 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, на „******“ ЕАД срещу Т. Д. Е. се явява основателен само за сумата
от 1 100 лв. за главница. За останалите твърдени суми от 75.16 лв. – за възнаградителна
лихва, 255.52 лв. – за обезщетение за забава от 03.04.2022 г. до 26.05.2024 г., както и
законната лихва върху главницата от 27.05.2024 г. до окончателното й плащане, обаче УИ се
явява недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.
В допълнение следва да се посочи, че съгласно Р. № 129/30.07.2024 г. по т. д. №
630/2023 г., I т. о. на ВКС кредиторът, че „в полза на кредитора не следва да се присъжда на
основание чл. 86 ЗЗД законната лихва върху чистата стойност на главницата, считано от
подаване на заявлението“, поради това „прилагането на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД в случая
не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображение 7 и 9, за пълна
хармонизация в областта на потребителските кредити, за да се осигури на всички
потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити“.
ВКС продължава: „Приложената санкция, поради неизпълнение на изискванията на ЗПК при
сключване на договора, няма реално възпиращ ефект, тъй като не мотивира кредитора да
измени практиката си при сключването на договори за потребителски кредит и да изпълнява
стриктно задълженията си по силата на Директива 2008/48/ЕО и на националното
законодателство, което я транспонира. Същевременно, санкцията за кредитора се явява и
неефективна и непропорционална, тъй като с присъждането на законната лихва върху
чистата стойност на кредита от подаване на заявлението, положението на потребителя
допълнително и значително се влошава и се забавя заплащането на лихвоносната главница,
предвид приложението на разпоредбата на чл.76 ЗЗД.“
По разноските:
С оглед на частичната не/основателност на иска всяка от страните има право на
разноски пропорционално на не/уважената част от иска (чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК). Ищцотово
дружество претендира за ДТ сумата от 25 лв. в исковото и 25 лв. в заповедното
производство, юрисконсултско възнаграждение от 350 лв. в исковото и 50 лв. в заповедното
производство, или всичко от 450 лв., което означава, че претенцията му е основателна за
сумата от 347 лв. Ответникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение от 400 лв.,
при което има право на разноски в размер на 132 лв.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по установителен иск „******“ ЕАД, ЕИК: *****, гр.
****, срещу Т. Д. Е., ЕГН: **********, гр. Ботевград, ул. „****, със съд. адрес: *****, че Т.
Д. Е. дължи на „******“ ЕАД сумата от 1 100 (ХИЛЯДА И СТО) ЛЕВА, представляваща
5
главница от Договор за кредит на № 464415/02.03.2022 г. между „****** АД като заемодател
и Т. Д. Е. като заемополучател, което вземане е било прехвърлено от „****** АД на
„******“ ЕАД с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (договор за цесия)
от 05.05.2023 г. и индивидуализирано с Приложение № 1/01.06.2023 г. към рамковия договор
за цесия, за която сума е била издадена Заповед за изпълнение 572/30.05.2024 г. по ч. гр. д. №
948/2024 г. на БРС; като ОТХВЪРЛЯ така предявения иск за следните суми: 75
(СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ) ЛЕВА И 16 СТ. – за възнаградителна лихва, 255 (ДВЕСТА
ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ) ЛЕВА И 52 СТ. – за обезщетение за забава от 03.04.2022 г. до
26.05.2024 г., както и за законната лихва върху главницата от 27.05.2024 г. до окончателното
й плащане, като НЕДОКАЗАН и НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Т. Д. Е. да плати на „******“ ЕАД сумата от 347 (ТРИСТА
ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДЕМ) ЛЕВА за съдебно-деловодни разноски: чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „******“ ЕАД да плати на Т. Д. Е. сумата от 132 (СТО ТРИДЕСЕТ И
ДВА) ЛЕВА за съдебно-деловодни разноски: чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
6