№ 156
гр. Варна, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на десети
януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Галина Чавдарова
Членове:Радостин Г. П.
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно гражданско дело
№ 20223100502404 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 56427/17.08.2022г., подадена от „Неткредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Лъчезар
Станчев“ No 3 (Литекс Тауър), ет.10, представлявано от И.Н. – Х. - управител, срещу
Решение № 2207/ 05.07.2022г., постановено по гр.д. № 15024 / 2021г. по описа на РС –
Варна, 43 –ти състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Я. Х. Г., ЕГН
**********, с адрес: ******************, сумата от 303,46 лева, представляващо платена,
при начална липса на основание сума по договор за потребителски кредит №
201807030845470059 от 03.07.2018 г., на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
В жалбата се излага, че решението е неправилно. На първо място е неправилно
относно извода за неравноправност на клаузата, с която е уговорено заплащане на
неустойка. Целта, за която е уговорена неустойката, е именно да обезщети кредитора за
евентуално претърпените вреди, които несъмнено биха настъпили за него, в случай че
кредитополучателят не изпълни задължението си по чл. 4, ал. 3 от процесния договор да
предостави обезпечение на задълженията си по договора за кредит. Сочи, че ако е считал
някое от условията по офертата за сключване на договора за неизпълнимо, той не е бил
длъжен да я приема. Предвиждането на задължение за заплащане на неустойка, ако
кредитополучателят не изпълни договорното си задължение за предоставяне на
обезпечение, цели обезщетяване на кредитора за вредите, които безспорно би претърпял в
1
случай на неизпълнение на уговореното в чл. 4, ал. 3 от процесния договор. На второ място
решението било неправилно относно извода, че уговорената възнаградителна лихва е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва. Сочи, че възнаградителната лихва има за своя функция да осигури
достатъчна печалба на търговеца-кредитодател, за да може той да осъществява своята
дейност. Размерът на тази лихва не е необосновано висок и е типичен за договори от този
тип в практиката. До нарушение на добрите нрави се стига, когато са нарушени етични
възгледи и правила на поведение, споделени от по-голямата част от обществото. Подобна
крайност в случая очевидно не е налице. Съгласно трайната практика на ВКС
възнаградителната лихва е цената на кредита и следователно клаузата за нея е съществен
елемент на договора за банков кредит, поради което, ако тя е ясна и разбираема, няма
нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи
на добри нрави. На трето място решението е неправилно по отношение определянето на
клаузата, с която е определен ГПР за недействителна. Законът не поставя изискване в
договора за кредит и в Общите условия към него да бъде формално записана методиката на
формиране на ГПР, тъй като тя е императивно установена от ЗПК и е посочена в
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Съответно, всеки кредитодател е длъжен да я спазва
при формиране на ГПР в процеса на отпускане на кредит. Правната норма, изведена от
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, задължава в договора за кредит да се съдържат
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. С оглед и заключението на вещото лице по
изготвената СЧЕ, твърди, че не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като ГПР
е посочен коректно въпреки възприетото от съда, изчислен е по установената в ЗПК
формула, която е достъпна за всяко едно лице, като освен това в договора са посочени и
взетите предвид допускания при неговото изчисляване - главница, лихви, погасителни
вноски. Моли съда да отмени решението, като постанови ново, с което да отхвърли иска и да
присъди разноските за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба. Сочи, че
първоинстанционният съд правилно, обосновано и справедливо е постановил своето
решение, след обсъждане на целия обем от налични доказателства в тяхната съвкупност и
цялост. Твърди, че в хода на първоинстанционното производство се доказа по безспорен
начин, че са налице всички необходими предвидени предпоставки за възникване и
ангажиране отговорността на ответното дружество. Излага подробна аргументация в посока
на мотивите на ВРС. Моли да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба и да й
бъдат присъдени разноски.
В открито съдебно заседание, за въззивника не се явява процесуален представител,
като е депозирано писмено становище, с което се поддържа депозираната жалба, моли се за
отмяна на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски. Въззиваемата страна
2
не се явява и не се представлява в открито съдебно заседание, като е депозирано писменo
становище, с което се оспорва жалбата, моли се да бъде оставена без уважение; депозира и
писмени бележки, с които се изразява становище по същество. И двете страни претендират
разноски по представени списъци.
За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав съобрази
следното:
Първоинстанционното производство пред РС – Варна е образувано по искова молба,
подадена от Я. Х. Г., ЕГН **********, с адрес: ***********, срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3
(Литекс Тауър), ет. 10, с която е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца, сумата от 303,46 лева, представляващо платена,
при начална липса на основание, сума по договор за потребителски кредит №
201807030845470059 от 03.07.2018 г. Претендират се сторените разноски.
В исковата молба ищцата твърди, че на 03.07.2018г., между страните по делото е
сключен договор за потребителски кредит № 201807030845470059, по силата, на който
ответникът предоставя на ищеца заем в размер на 1600 лева. Твърди се, че с клаузата по
чл.4, ал.3 от договора, в тежест на ищеца е поставено задължението, в срок от един ден от
сключването, да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора - банкова гаранция или гаранция, издадена от
небанкова финансова институция, която да бъде за сума в размер на 1968 лева, със срок на
валидност до 05.07.2019 г. Съгласно чл.6, ал.1 от договора, е уговорено, че в случай, че
заемателят не предостави исканото обезпечение, той дължи на дружеството неустойка в
размер на 1284 лева, която се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4,
ал. 3 от договора. Начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна
вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план. Твърди се, че на ищеца е
начислена неустойка в общ размер на 1284 лева. ГЛП по договора е в размер на 40.06 %, а
ГПР - 48,29 %. Съгласно чл. 11, ал. 2 от договора, кредитополучателят погасява
задълженията си съгласно погасителен план, на 12 равни месечни вноски. Общият размер
на сумата, която следва да върне на заемодателя е 1968 лева. Съгласно чл.11, ал.3 от
договора, чистата стойност на кредита е в размер на 1600.00 лева. В чл.11, ал.4 е посочено,
че годишният процент на разходите е в размер на 48.29 %. В исковата молба се сочи, че
ищецът е изплатил на ответника сума в общ размер на 3252 лева, с която изцяло е погасил
задължението по договора. Твърди се нищожност на договора за потребителски кредит,
поради противоречие на закона - неспазване изискванията на чл.22 ЗПК. Касае се за
сключване на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, като не е спазена
процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. На
ищеца не е предоставена преддоговорна информация, същият не е дал съгласие за
сключване и изпълнение на договора, както и за условията, при които може да се откаже от
същия. Оспорва авторството на разменените между страните електронни документи с
твърдение, че същите не са подписани, като не е спазена процедурата по удостоверяване на
3
действителния им автор. Твърди недействителност на договора, на основание чл.11, ал.1,
т.10 вр. чл.22 ЗПК, тъй като в договора не е посочено ясно как е формиран ГПР и какви
компоненти се включват в същия. Сочи, че от договора не става ясно как ГЛП се отнася към
ГПР. Намира, че при съобразяване на предвидените такси и разноски по договора, размерът
на ГПР е различен от този, който е посочен, като твърди, че действителният ГПР е 103,52 %,
който надвишава максимално предвидения с чл.19, ал.4 ЗПК. Ищецът намира, че клаузата, с
която е уговорена дължимост на неустойка, в случай че не предостави в срок до края на
следващия ден от сключване на договора, обезпечение - гаранция, издадена от небанкова
финансова институция, или банкова гаранция, е в пряко противоречие със ЗПК. Сочи, че
проверката за кредитоспособността на заемателя следва да се извърши преди сключване на
договора, като към този момент следва да се прецени дали кредитът да бъде отпуснат, като
на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение, едва след като
кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства. Намира, че неустойката за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди е типичен
пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Сочи, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като съгласно чл.33, ал.1 ЗПК, при забава на потребител, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С неустойката,
в полза на кредитора, се уговаря още едно обезщетение за неизпълнение, от което не
произтичат вреди, тъй като с неустойката се цели обезпечаване на вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, а тези вреди се обезщетяват
чрез мораторната лихва. Намира кумулирането на неустойка за забава с мораторна лихва за
недопустимо. Отделно, твърди неравноправност на клаузата, поради което същата е
нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като същата не е индивидуално уговорена
и задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди недействителност на договора, поради
противоречие с добрите нрави на клаузата, с която е уговорен ГЛП. Размерът на същия е
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния
размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. Недействителността на уговорката за ГЛП влече
недействителност на целия договор. Твърди нищожност на договора, на основание чл.11,
ал.1, т.20 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а
именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който
това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл.29, ал.4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.
Заявява, че е налице разлика между сумата, посочена в процесния договор, която подлежи на
връщане и действително заплатената. Твърди, че процесният договор е унищожаем, тъй като
е сключен поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Ищцата е била притисната да
встъпи в облигационното правоотношение, тъй като е имала остра нужда от финансови
4
средства и не е била в състояние да посреща разходите на своето семейство. Срещу
получената сума от 1600 лева, тя е върнала на ответника 3252 лева, респективно ответното
дружество е получило възнаграждение за предоставения заем в размер на 1652 лева или
печалба за предоставената услуга в размер на повече 100 %. Според ищеца това
обстоятелство сочи явно несъответствие на пазарните и икономически условия в страната
към момента на предоставяне на заема – 03.07.2018 г. Сочи, че на основание чл.23 ЗПК, при
обявяване недействителност на договор, потребителят дължи връщаме само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. След допуснато
изменение, на основание чл.214, ал.1 ГПК, размерът на предявения иск е увеличен, като
вместо първоначално претендираната сума от 50 лева, заявена като частичен иск от
претенция в пълен размер на 1652 лева, ищецът претендира за връщане сумата от 303,46
лева, от която – 99,81 лева – недължимо платена възнаградителна лихва и 203,65 лева –
неоснователно заплатена неустойка.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК, ответникът представя отговор на исковата молба, с
който оспорва основателността на ищцовата претенция. Оспорва изложените в исковата
молба фактически твърдения, а именно, че при сключване на договора не е получено
съгласието на кредитополучателя, че договорът не е подписан от него; че разменените
между страните изявления имат характер на неподписани такива и че като следствие на това
е налице нищожност поради неспазване на предписаната от закона форма. Сочи, че тези
твърдения не отговарят на действителността, а процесният договор е сключен по
електронен път, при спазване на всички изискуеми от закона условия. Представя описание
на етапите по сключване на договора: създаване на заявка от потребителя за искана сума, в
която се съдържат данните на ищеца; потвърждаване на заявката с ПИН, изпратен до
потребителя на посочен от него телефонен номер. След разглеждане на заявката същия
работен ден и извършване на съответните проверки, в т.ч. и в Централния кредитен
регистър, кредитни експерти при ответника се свързват с ищеца на посочения от него
мобилен телефон. При проведения разговор от потребителя е изискана информация за
доходите и кредитната задлъжнялост на последния. Извършена е оценка на
кредитоспособността на клиента, заявката е одобрена и на ищеца е изпратен имейл, на
електронната поща посочена в заявката, съдържащ договора за потребителски кредит,
Стандартен европейски формуляр и Общи условия. Сочи, че е извършен анализ на
кредитоспособността на кредитополучателя и въз основа на нея първоначално му е отказан
кредит в размер на 300 лв. На последния е представена изискуемата от закона
преддоговорна информация. Заявява, че процесният договор е сключен в писмена форма,
като и двете страни са изразили съгласие за това. При сключването му са спазени
изискванията на чл. 3 и чл. 13 от ЗЕДЕУУ, съответно на чл. 3, т. 10 и т. 35 от Регламент
910/2014 г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година относно
електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на
вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО. Договорът е сключен по ясен и
разбираем начин, като са спазени законовите изисквания за големина и формат на шрифта.
Оспорва възражението, че в договора не е посочен ГПР. Заявява, че същият е вписан в
5
договора, като от последния се установяват и компонентите, които участват при
формирането му. Намира, че разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗПК няма отношение към
посочване на ГПР в договора, а само определя задължение да не се събират допълнителни
такси, извън тези уговорени между страните. Сочи, че не е събирал допълнителни такси, в
това число такси за усвояване и управление на кредита, като ищецът е дължал само
уговореното в договора за кредит. Намира за произволно твърдението на ищеца, че
посоченият ГПР е неточен, а действителният размер е 103,52 %. Сочи, че на основание
чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, размерът на неустойката не се включва в ГПР. Оспорва съображенията
на ищеца за недействителност на неустоечната клауза. Намира за погрешен направеният
извод, че уговореното плащане представлява възнаграждение, а не неустойка за
неизпълнение. Сочи неоснователност на твърдението, че клаузата за възнаградителна лихва
е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че размерът на тази лихва не е
необосновано висок и е типичен за договори от този тип в практиката. Сочи, че
възнаградителната лихва има за своя функция да осигури достатъчна печалба на кредитора,
за да може той да осъществява своята дейност. Намира за неоснователно твърдението, че в
договора не е посочена възможността на кредитополучателя да се откаже едностранно от
договора, като това негово право е установено в чл.4, ал. 1, т.4. Оспорва като неоснователно
твърдението на ищеца, че процесният договор е унищожаем поради крайна нужда, като
заявява, че нито целият договор, нито негови отделни клаузи са нищожни или унищожаеми.
Оспорва твърдението, че ищецът е заплатил посочените в исковата молба суми
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от активно легитимирано
лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално допустима е и отговаря на
останалите съдържателни изисквания на чл.260 и чл. 261 ГПК и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания. Релевираните от въззивника такива се свеждат до неправилност на
изводите на съда.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна, при прието за
установено следното от фактическа и правна страна:
От фактическа страна:
Установява се, че на 03.07.2018 г., между страните по делото, по реда и условията на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, е сключен договор за
потребителски кредит №201807030845470059, в изпълнение на който, ищецът предоставя на
ответника, чрез системата на ePay.bg, паричен кредит в размер на 1600 лева, срещу
6
насрещното задължение на кредитополучателя да върне предоставената сума, както и да
заплати възнаградителна лихва, в срок до 04.07.2019 г. Уговорено е, че кредитът се
предоставя при ГЛП – 40,06% и ГПР – 48,29 %. Постигнато е съгласие предоставеният
кредит, както и дължимите лихви да бъдат изплатени на вноски, съгласно погасителен план,
обективиран в чл.11, ал.2 от договора. От последния се установява, че общата дължима сума
от кредитополучателя е в размер на 1968 лева. В чл.4, ал.3 от договора страните са
договорили, в срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят
да предостави на кредитора, банкова гаранция или гаранция издадена от небанкова
финансова инситуция за сума в размер на 1968 лева, със срок на валидност до 05.07.2019 г.
С клаузата на чл.6, ал.1 от договора е уговорено, че при непредставяне на горепосочената
гаранция, кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 1284 лева.
Предвидено е тази неустойка да се дължи с месечните погасителни вноски. По делото, като
писмени доказателства, са приобщени относимите Общи условия, приложими към
договорите за потребителски кредит на „Неткредит“ ООД, както и стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. Общите условия и
стандартният европейски формуляр са получени и приети от ответника, съгласно чл. 24 и
чл.22, ал.2 от договора. Съгласно чл.4, ал.1, т.4 от договора кредитополучателят има право
да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, в срок от 14 дни от датата на
сключването му. Това право на кредитополучателя е предвидено и с чл.3.4.1 от Общите
условия на ответника.
По делото е допуснато провеждане на съдебно-техническа експертиза, която съдът
кредитира и се установява, че текстовете на договора за кредит и стандартния европейски
формуляр са изписани с шрифт в размер 12,5 пункта, а на Общите условия – 12 пункта.
Същите три документа са изпратени на ищеца, на дата 03.07.2018 г., в 08,45 ч., на адрес на
потребителя - *********. Получаването на документите е потвърдено от ищеца в 08,46 ч. на
същата дата. Сумата от 1600 лева е преведена от ответника на ищеца, чрез системата
ePay.bg, на същата дата, в 08,47 ч. Начинът на плащане е посочен от потребителя. Заявката
по кредита е с последна промяна от 01.09.2018 г., 10,22 ч., когато е вписано, че същият е
издължен.
От заключението на проведена по делото съдебно-счетоводна експертиза, която
съдът кредитира, се установява, че по договор №201807030845470059/03.07.2018 г., ищцата
е изплатила сума в общ размер на 1903,46 лева, като на 01.09.2018 г. кредитът е изцяло
погасен с получено рефинансиране от същия кредитор. Извършените от ищеца плащания са
както следва: на дата 04.08.2018 г. е заплатена сумата от 271,00 лв., от която: 110,59 лв. –
главница; 53,41 лв. – лихва и 107,00 лв. – неустойка; на дата 01.09.2018 г. е заплатена сумата
от 1632,46 лева, от която: 1489,41 лв. – главница; 46,40 лв. – лихва и 96,65 лв. – неустойка.
Експертът е изчислил, че ГПР при предоставяне на потребителския кредит е в размер на
48,2937 /%/, а с оглед извършените от кредитополучателя плащания, същият е в размер от
48,2898 /%/. Според вещото лице, разходите за неустойка не могат да бъдат включени при
формиране на ГПР.
7
Правни изводи, въз основа на възприетата фактическа обстановка:
Предявеният иск намира своята правна квалификация в разпоредбата на чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, в коятто е предвидена хипотеза на неоснователно обогатяване, настъпила
поради начална липса на основание. С иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД разполагат
лицата, които твърдят, че са престирали без наличието на валидно правоотношение между
страните, а в случая ищцата се позовава на нищожни, евент. неравноправни клаузи в
сключен договор за потребителски кредит. Получилият нещо е длъжен да го върне, ако няма
основание да го задържи. Затова по иска за връщане на даденото без основание, ищецът
трябва да докаже, че е дал и съответно ответникът е получил нещо, а в тежест на ответника е
да докаже, на какво основание го е получил и има право да го задържи.
Предвид спецификата на процесния казус, на основание чл. 7 ал.3 от ГПК, съдът
следи и служебно за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, тъй като е
сключен с потребител. Ищцата, също така, е изложила подробно възраженията си в тази
насока, както и в насока за нищожност на целия договор, както и на отделни клаузи.
Страните не спорят, а и от представените доказателства се установява, че същите са
сключили по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, договор за
потребителски кредит No 201807030845470059/ 03.07.2018г. Съдът намира с оглед и на
изготвената съдебно-техническа експертиза, че по отношение на сключването на договора е
спазена процедурата по ЗПФУР и в този смисъл и възраженията за нищожност на договора
в тази част са неоснователни. Към сключения между страните договор се прилага и Закона
за потребителския кредит, както и Закона за защита на потребителите, като при извършване
на служебна проверка за неравноправни клаузи, такива се констатират, както се констатира
и че договорът е недействителен. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя,
изложени във въззивната жалба.
Клаузата за неустойка, която страните са уговорили в чл.6, ал.1 от процесния договор,
а имено, че в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита
по чл.4, ал.3, той дължи на дружеството неустойка в размер на фиксирана сума 1284 лв.,
което се явява близо 80 % от стойността на заемната сума, е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави, материалния закон и поради нейната неравноправност.
Съгласно приетото в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна
е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Очевидно, че неустойка в посочения размер излиза извън тези
присъщи на неустойката функции. Отделно неустойката е формално уговорена за
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение по договора, а не пряко за
неизпълнение на връщане на заемната сума, с което се цели да се заобиколят редица
императивни норми на ЗПК, с които се гарантират правата на икономически по-слабата
страна. Така калкулирана неустойката на практика води до фактическо оскъпяване на
ползвания заем, тъй като позволява на заемодателя да получи допълнително плащане и то в
размер почти еквивалентен с размера на отпуснатата в заем сума. Това обстоятелство не е
обявено на потребителя, съобразно изискванията на чл. 19 от ЗПК. По този начин,
8
кредиторът добавя плащане, което не е посочил в ГПР, а е бил длъжен да отрази. Отделно,
този компонент не намира отражение и в погасителния план, който страните са съгласували.
Договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 към закона начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК,
годишният процент на разходите /ГПР/ изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава
информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. В този смисъл и ГПР е глобален израз на всичко дължимо по кредита, като следва
по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.В случая, потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания
от него финансов продукт. Не става ясно какви са другите компоненти на ГПР и как се
формира посочения процент съобразно Приложение No 1 към ЗПК.
С оглед на гореизложеното, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11 ал.1, т.10
и т.11 и на основание чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, а
съобразно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по същия, в това число предвидените като неустойка суми. С оглед на
това заключение и безпредметно се явява да се обсъждат останалите възражения на
страните.
Сумите, които са събрани във връзка с разходи и лихви се явяват недължимо платени
или според заключението на вещото лице по изготвената съдебно –счетоводна експертиза,
това са сумите в размер на 99,81 лв. – заплатени за възнаградителна лихва и 203,65 лв. –
заплатени за неустойка, или общо сума в размер на 303,46 лв.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
По разноските в производството:
При този изход от спора, разноски се дължат на въззиваемата страна, която
претендира адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ал.2 от Закона за
адвокатурата, за което са представени надлежни доказателства. В този случай, съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.
2 от ЗАдв. или сумата от 400 лв. за въззивната инстанция.
9
Водим от горното, съдебният състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2207/ 05.07.2022г., постановено по гр.д. № 15024 /
2021г. по описа на РС – Варна, 43 –ти състав.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул. „Лъчезар Станчев“ No 3 (Литекс Тауър), ет.10, представлявано от И.Н. – Х. -
управител, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Б. Х. З. – от Адвокатска Колегия - София, с адрес на
кантората: гр. София, ул. „Иван Денкоглу“ №7, ет.5, ап.9, сумата от общо 400 лв.
/четиристотин лева/, представляваща възнаграждение за безплатна адвокатска помощ и
защита, осъществена в полза на въззиваемата страна Я. Х. Г., ЕГН **********, с адрес:
******************, в производството пред Варненски окръжен съд, на основание чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10