Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 11. 08. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на първи юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 3833 по описа на Софийския градски съд за 2019 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от „С.“ ЕООД, ЕИК ********, седалище и
адрес на управление ***, ж. к. „Манастирски ливади“, ул. „********. (въззивник).
С нея се обжалва Решение № 530371, постановено
на 09. 11. 2018 г. от Софийския районен съд, 42-и състав, по гр. д. № 44857
по описа на Софийския районен съд за 2018 г. С него е отхвърлен предявеният иск
от въззивника (длъжник в изпълнително производство) за оспорване на
изпълнението по чл. 439. от ГПК. Въззивникът твърди, че решението е неправилно,
незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалните и процесуалните
правила. Позовава се на изтекла погасителна давност. Посочва, че за вземанията
за предоставена топлинна енергия се прилага специалната тригодишна погасителна
давност по чл. 111., б. „в“ от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Намира,
че районният съд неправилно е приел, че началото на течението на погасителната
давност било от влизането в сила на заповедта за изпълнение и следователно тя
не е изтекла. Позовавайки се на Тълкувателно решение № 2 от 2013 г. на Общото
събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд
твърди, че предявяването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не
прекъсва погасителната давност; а всъщност тя се прекъсва с предявяването на
иска по чл. 422. от ГПК. Щом длъжникът не е възразил срещу заповедта за
изпълнение, то проведеното заповедно производство не е в състояние да прекъсне
започналото течение на давността. Твърди, че „разпоредбата на чл. 116., б. „б“
от ЗЗД е изключителна и поради това не може да бъде тълкувана чрез аналогия на
правото (аналогия легис)“. По изложените съображения прави извод, че
погасителната давност е била изтекла най-късно към датата 31. 05. 2015 г.,
преди образуването на изпълнителното дело през 2016 г. Иска въззивният съд да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло
предявения иск. Претендира разноските по делото.
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление *** (въззиваемо
дружество), не е подало отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263., ал. 1. от ГПК. С писмено изявление от 30. 06. 2020 г. иска съдът да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира
сторените в делото разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от
насрещната страна, а също така оспорва основанието и реалното му изпълнение.
След като разгледа становищата на страните и
съобрази правото и събраните по делото доказателства, съдът направи следните
правни и фактически изводи.
Въззивната
жалба е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна.
Делото веднъж
вече е било разгледано от въззивната инстанция. С решение от 21. 06. 2018 г. тя
е приела, че първоначалното първоинстанционно решение е било постановено при
неправилна правна квалификация. Поради тази причина въззивният съд го е
обезсилил и е върнал делото за разглеждане от друг състав на районния съд.
Съобразно указанията, дадени в мотивите на въззивното решение, 42-и състав на
Софийския районен съд е дал правилна правна квалификация на иска по чл. 439. от ГПК и се е произнесъл с Решение № 530371 от 09. 11. 2018 г., което е и предмет
на настоящата въззивна проверка.
В резултат на
служебната проверка на обжалваното решение, съдът намира, че то е валидно и допустимо.
Въззивният съд го намира също така за правилно по следните съображения.
Установено
като безспорно между страните е обстоятелството, че те са били страни по
облигационно отношение, по силата на което въззиваемото дружество е доставяло
топлинна енергия на въззивника. По същия начин са установени и фактите, че на
03. 04. 2015 г. въззиваемото дружество е подало заявление за издаване на
заповед за изпълнение за парични вземания за доставена топлинна енергия на
въззивника през периода от 01. 02. 2012 г. до 30. 04. 2012 г.; че въззивникът
не е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение в
законоустановения срок; че въззиваемото дружество е образувало въз основа на
влязлата в сила заповед за изпълнение изпълнително производство през 2016 г.
С действащия
от 2008 г. ГПК в нашия граждански процес се възприе нов принцип: така
нареченото концентрационно начало. То се изразява в установяването на система
от преклузивни срокове и целѝ съсредоточаването на всички искания,
възражения и доказателства на страните във възможно най-ранния етап на процеса.
Така например в исковия процес ответникът е длъжен да направи възражение за
изтекла погасителна давност най-късно с изтичането на срока за отговор на
исковата молба, стига пропускът да не се дължи на особени непредвидени
обстоятелства (чл. 133. от ГПК). Подобни преклузии са установени и в другите
производства по ГПК, включително и в заповедното производство.
В разглеждания
случай въззивникът е можел да направи възражение срещу издадената заповед за
изпълнение в двуседмичен срок (при тогава действащата редакция на чл. 414., ал.
2. от ГПК) от връчването ѝ, но е пропуснал да го направи. При това
положение той е изгубил възможността да направи възражение за изтекла
погасителна давност. Все пак законът допуска изключение, ако се намерят
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение
за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за
подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок (чл.
424., ал. 1. от ГПК). Понеже въззивникът не е направил подобни твърдения в
исковата молба, то следва да се приеме, че новооткрити обстоятелства и нови
писмени доказателства от съществено значение за делото няма, следователно
възражението за изтекла погасителна давност е преклудирано и правната
квалификация на иска не е по чл. 424. от ГПК.
Съобразно
твърденията и липсата на твърдения в исковата молба правната квалификация на
предявения иск наистина е по чл. 439. от ГПК. В случая преклузията по ал. 2. на
този текст е неприложима, защото във връзка със заповедното производство не се
е развил исков процес и съдебно дирене не е имало. Макар и обаче тази преклузия
да е неприложима, преклузията по чл. 424. от ГПК на възражението за изтекла
погасителна давност продължава да е налице. Въззивникът (ищецът) не може да я
заобиколи чрез предявяване на иск по чл. 439. от ГПК и повдигане на възражение
за изтекла погасителна давност с него.
Поради
изложените съображения възражението на въззивника за изтекла погасителна давност
е процесуално недопустимо. За повече подробности въззивната инстанция препраща
към мотивите на решението на районния съд съобразно чл. 272. от ГПК.
Разноски. С оглед изхода на делото и предвид направеното от
въззиваемото дружество искане за присъждане на разноски, съдът намира, че
следва да му присъди разноски за юрисконсултско възнаграждение предвид чл. 78.,
ал. 8. от ГПК. Максималният предвиден размер е 300 (триста) лева съобразно чл.
37. от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25., ал. 1. от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Чл. 78., ал. 8. предоставя на съда да определи
размера, като го ограничава до вече посочения максимум. Даденият случай е с
ниска фактическа и правна сложност.
Процесуалното поведение на юрисконсултите на въззиваемото дружество е
пасивно, защото не е представян отговор на въззивната жалба и не е имало
присъствие в откритото съдебно заседание. При това положение съдът намира за
адекватно да присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 (петдесет) лева.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
530371, постановено на 09. 11. 2018 г.
от Софийския районен съд, 42-и състав, по гр. д. № 44857 по описа на Софийския
районен съд за 2018 г.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 78., ал. 8. от Гражданския процесуален кодекс въззивника „С.“ ЕООД, ЕИК ********, седалище и адрес на
управление ***, ж. к. „Манастирски ливади“, ул. „********., да плати на въззиваемото
дружество „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, сумата от 50 (петдесет) лева разноски, сторени във въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.