РЕШЕНИЕ
№ 99
гр. Пловдив, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII СЪСТАВ, в публично заседание на
осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Полина П. Бешкова
при участието на секретаря Ваня Б. Казакова
като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Търговско дело №
20225300900029 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422
ГПК вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
Постъпила е искова молба от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган
Цанков“ № 37, против А. О. Ч., ЕГН **********, с адрес: ***, с която моли да
се признае за установено, че А. О. Ч. дължи на банката въз основа на Договор
за банков кредит, следните суми: 80 480,72 евро – просрочена и непогасена
главница, 27 579,56 евро – договорна лихва, начислена за периода 10.10.2015
г. – 03.10.2018 г. включително, дължима на основание т. 9 от договора,
4 247,61 евро – наказателна лихва, начислена за периода 03.10.2015 г. –
01.11.2018 г. включително, дължима на основание т. 11 от договора, 724,32
евро – непогасени комисионни за управление на кредита, дължими за 2015 г.,
2016 г. и 2017 г., дължими на основание т. 13 от договора, 589.24 евро –
непогасени разноски от 2018 г. за подновяване на ипотека, дължими на
основание т. 23 от договора за кредит, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда - 02.11.2018 г. до
пълното погасяване на задължението.
Ищецът твърди, че на 24.10.2008 г. е сключен Договор за кредит №
006LD-R-000393/24.10.2008 г. между него и А. О. Ч., по силата на който бил
отпуснат и усвоен кредит в размер на 81 490 евро. Уговорено било кредитът
да се погасява съгласно подписан от страните погасителен план. Ответникът
обслужвал кредита по дати и суми, подробно описани в приложеното
извлечение от счетоводните книги на банката, но считано от 10.11.2009 г.
1
кредитът бил в просрочие поради преустановяване на плащанията. В тази
връзка била изпратена нотариална покана до ответника да погаси
просрочените си задължения в седемдневен срок от получаването й с
уточнението, че при непогасяване в срок банката ще счита кредита за изцяло
и предсрочно изискуем. Нотариалната покана до ответника била връчена по
реда на чл. 47 от ГПК на 04.04.2017 г., съгласно констативен портокол на
нотариус Бистра Тонева, рег. № 233. Задълженията не били погасени в срок,
поради което банката обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем,
считано от 04.10.2018 г съгласно предвиденото в т. 30 във вр. с т. 30.2.б. „а“
от договора, според който, в случай че длъжникът не изпълни което и да е
плащане, респ. не осигури авоар по сметката си повече от 5 работни дни след
падежа, банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем с писмено
предизвестие до кредитополучателя.
С оглед на горното ищецът е подал заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист срещу
длъжника въз основа на извлечение от счетоводните си книги. По подаденото
заявление е образувано ч.гр.д. № 17350/2018 г. на Районен съд - Пловдив и са
издадени Заповед за изпълнение и Изпълнителен лист, въз основа на които е
образувано изпълнително дело № 150/2019 г. по описа на ЧСИ Стефан
Горчев, рег. № 825 при КЧСИ, като в срока по чл. 414 от ГПК длъжникът е
подал писмено възражение, поради което ищецът е инициирал защитата по
настоящото производство с молба да се приеме за установено по отношение
на ответника съществуването на вземането на банката по договора за кредит.
Претендират се сторените в настоящото и в заповедното производство
разноски.
В срока по чл. 367 от ГПК е постъпил отговор от назначения особен
представител на ответника, с който счита искът за допустим, но
неоснователен. Не оспорва факта на сключване на процесния договор, както и
предоставянето и усвояването на сумата от 81 490 евро. Възразява, че към
датата на просрочието банката не е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем, а предприетото впоследствие обявяване на предсрочна
изискуемост не е породило правни последици поради погасяване на
вземанията по давност, като излага подробни съображения в тази връзка.
Моли исковите претенции да се отхвърлят като неоснователни поради
погасяване на вземанията по давност.
С допълнителна искова молба ищецът оспорва възраженията на
ответника като необосновани и неоснователни. Твърди, че вземанията не са
погасени по давност, тъй като давността започва да тече от настъпването на
изискуемостта на целия дълг, респ. от крайния падеж на кредита, вкл. и в
хипотезата на обявена предсрочна изискуемост. Счита, че банката е
упражнила надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
поради което са настъпили правните й последици.
Подаден е и отговор на допълнителната искова молба, с който
2
ответникът поддържа изцяло възраженията си.
Съдът, от събраните доказателства и фактите, които се
установяват с тях, прие следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч.гр.д. в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК за исковата сума срещу ответника. В срока по
чл.414 ГПК длъжникът е възразили срещу заповедта. В предоставения на
ищеца от съда 1-месечен срок за това е подадена настоящата искова молба.
Налице е идентичност между предмета на заповедното производство и
исковото. Поради това предявеният по реда на чл. 422 ГПК установителен иск
е допустим.
По същество:
Съдът е указал на страните, че доказателствената тежест в процеса се
разпределя по следния начин: Всяка от тях дължи доказване на заявените от
нея позитивни факти. Така, в тежест на ищеца е да установи съществуването
на претендираните материални права на наведеното основание: че е страна –
кредитодател по валидно сключен договор за кредит с ответната страна, както
и конкретните размери на дълга – главен и акцесорни. В тежест на ответната
страна е да установи направените правоизключващи възражения за
положителни факти, в т.ч. правопогасителното си възражение за давност.
Изрично като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото са
отделени обстоятелствата относно наличието на валидно възникнало между
страните облигационно правоотношение по представения от ищеца договор
за кредит и усвояването на сумите по него. Изрично признатите факти се
установяват и от представените от ищеца писмени доказателства, неоспорени
като неавтентични и съответно противопоставими на ответника, който с
подписа си е поел процесните задължения; частичните плащания по
облигационната връзка, косвено признаващи надлежното пораждане на
действително правоотношение и заключението на СсчЕ, което съдът
възприема като обективно и професионално изготвено, а и неоспорено от
страните, установяващо, че кредитът е усвоен – сумата е постъпила по сметка
на ответника, т.е. банката е изпълнила насрещното си задължение, за да
възникне това на ответника.
Не се установяват - при дължимата от съда служебна проверка,
неравноправни клаузи в процесния потребителски договор. Последните са
уредени в гл.VІ от Закона за защита на потребителите. В чл.143 е дадена
дефиниция на неравноправна клауза и са изброени хипотези, при които една
клауза в договор следва да се счита за такава. Според посочената разпоредба
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Изброяването на хипотезите, при които една
уговорка в договора се явява неравноправна, не е изчерпателно, поради което
3
във всеки един случай следва да се прецени дали не са налице общите
критерии, дадени в чл.143 ЗЗП, дори и клаузата да не попада в нито един от
примерно посочените случаи на т.1 до т.17 от цитираната норма. Преди да се
обсъдят предпоставките по чл.143 ЗЗП обаче следва да бъде извършена
преценка за това дали клаузите не са индивидуално уговорени, тъй като
съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално или индивидуално уговорените клаузи
не са нищожни, макар и да попадат в хипотезите по чл.143 ЗЗП. В ал.2 е
дадена дефиниция на индивидуално уговорени клаузи чрез метода на
изключването, според която не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия.
В конкретния случай с договора за кредит /Раздел V/ страните
индивидуално са определили вида, размера и начина на изчисляване на
лихвите за съответните лихвени периоди, вкл. възнаградителната лихва и
лихвите при просрочие. Следователно, тези клаузи са индивидуално
уговорени, а не предварително изготвени като част от универсални общи
условия, поради което ответникът не може да се позове на евентуална тяхна
неравноправност, респ. нищожност. Дори под условие да се приеме друго,
неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП е клауза, в която е предвидена
възможност за кредитора да променя лихвения процент едностранно в
случаите, когато липсва яснота относно методиката и математическия
алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва или
когато изменението само формално е обвързано от посочен в договора индекс
(EUROBOR, SOFIBOR и пр.) и липсва обвързаност на конкретния размер на
повишението на лихвата с размера на покачване на индекса. В настоящия
договор лихвата е обвързана от конкретни критерии /базовия лихвен
процент/, свързани с обективния банков и финансов пазар, поради което не
може да се приеме, че липсва яснота и методика, съответно математически
алгоритъм, уговорен от двете страни, за начина и случаите на изменение на
лихвата, като изменението може да е в посока намаляване на лихвения
процент. При този начин на договаряне на ацесорните вземания на банката
няма основание да се приеме, че те са във вреда на кредитополучателя, че не
отговарят на изискването за добросъвестност или че водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Т.е. клаузите не са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП,
съответно нищожни и надлежно пораждат правното си действие в
отношенията между страните. Нещо повече, конкретната обвързаност на
лихвата от определени обективни критерии, уговорени в полза и на двете
страни, е без значение в разглеждания казус, тъй като нито се твърди, нито се
установява да е налице едностранно увеличение на лихвения процент по
кредитната експозиция, т.е. да се е стигнало до фактическа хипотеза на
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
4
потребителя, обосноваваща неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП,
нито до едностранно увеличение на лихвата в полза на кредитодателя за
сметка на правата и законните интереси на кредитополучателя, които
напротив – били са охранени, както от стойността на избрания обективен
индекс, независещ от поведението на банката, така и от реалното начисляване
на действително договорените стойности в хода на правоотношението.
Основният правен спор по делото е свързан с правопогасителното
възражение на ответника за изтекла давност, което не се споделя от съда по
следните съображения:
Главното вземане се погасява с изтичане на общата 5 – годишна давност.
Предоставеният кредит е в размер на определена сума, плащането е неделимо
и обстоятелството, че страните са уговорили издължаването му да стане на
части /погасителни вноски/ не го превръща в "периодично плащане" по
смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД. На практика тази уговорка на страните
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на
длъжника на части, т.е. не се касае за периодични платежи, а за частични
плащания по договора. Още повече, че при определени предпоставки,
свързани с неизпълнение на паричните задължения на кредитополучателя и
надлежно упражнено субективно право на кредитодателя, кредитът става
предсрочно изискуем, както се твърди в случая, т.е. предмет на делото е
цялата сума, а не отделни погасителни вноски. Същевременно давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като в случая
се твърди и доказва хипотеза на настъпила предсрочна изискуемост на
кредита. В тази връзка следва да се посочи следното:
Съгласно т.18 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. на ВКС,
ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на
банката – кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да
съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 на Закона
за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които
дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна
изискуемост на кредита. В писмения документ кредиторът може да определи
и срок за изпълнение на задължението от длъжника, но във всички случаи
волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва да е
изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва
от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението
на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки,
обуславящи изискуемостта.
Т.е. необходимо е кумулативното наличие на две предпоставки:
5
обективна – забава на длъжника, обосноваваща възможност за кредитора да
обяви предсрочната изискуемост на целия дълг съобразно конкретните
договорености между страните и субективна – упражняване на субективното
преобразуващо право на кредитодателя, трансформиращо дълга от такъв,
дължим на вноски съобразно погасителния план, в предсрочно изискуем вкл.
на всички вноски с ненастъпил още падеж. Сам по себе си обективният факт
на забавата не е достатъчен, за да се приеме, че автоматично дългът е станал
предсрочно изискуем и кредиторът е следвало от този момент насетне да
упражни субективното си право, респ., че е налице необосновано
бездействие, санкциониращо го с института на погасителната давност. Още
повече, че неупражняването на субективното право е в интерес на длъжника,
който все още има възможност доброволно да погаси просрочените вноски,
като същевременно все още не дължи остатъка от цялата усвоена сума.
В аспекта на горното от приложената по делото нотариална покана до
кредитополучателя се установява, че кредиторът е упражнил правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем – уведомил е писмено длъжника за
това си намерение и за наличието на предвидените в договора предпоставки,
които го обосновават, като е посочил и размера на дълга с всички негови
компоненти. Посочил е в поканата, че ще счита кредита за предсрочно
изискуем, считано от изтичане на предоставения в нея срок за доброволно
изпълнение. В частта относно удостоверените от нотариуса дати на
посещения на адреса и констатирани при тях обстоятелства, поканата е
официален свидетелстващ документи с обвързваща съда и страните
материална доказателствена сила – че удостоверените от компетентното
длъжностното лице факти са верни. По надлежното им възникване не се и
спори, като спорът е относно правната възможност кредиторът да обяви
предсрочната изискуемост години след преустановяване на плащанията.
Доколкото, както вече се каза, предсрочната изискуемост на вземането
настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице
обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта, то субективното
право на кредитора е надлежно упражнено преди подаване на заявлението.
Действително нотариалната покана е връчена на 04.04.2017г, когато е изтекъл
срокът по чл. 47 ГПК за получаването й, респ. предсрочната изискуемост би
следвало да е настъпила с изтичане на предоставения в поканата 7 – дневен
срок, т.е. на 11.04.2017г, докато банката заявява, че това е станало по – късно
– на 04.10.2018г. В това обаче не се открива процесуален проблем, тъй като на
практика така кредиторът е предоставил по – дълъг гратисен период на
длъжника за погасяване на дълга, което е в негов интерес, а не го ощетява.
Поради това, считано от 04.10.2018г, когато кредиторът се позовава на
субективното си право и което е преди подаване на заявлението /02.11.2018г/,
са изискуеми и всички вноски с ненастъпил до този момент падеж, като
договорни /възнаградителни/ лихви след този момент не се дължат, само
наказателни за забава. В случая присъдената със заповедта главница се дължи
6
изцяло, тъй като предсрочната изискуемост е надлежно обявена преди
подаване на заявлението. Същото важи и за договорната /възнаградителна/
лихва, която спира да се дължи след настъпване на предсрочната
изискуемост, а в случая се претендира такава преди този момент и на общо
основание се дължи. Дължи се и обезщетение за забава /лихви за просрочие
или наказателна лихва/, тъй като забавата е безспорно установен по делото
факт, а клаузите за лихви съобразно казаното по – горе не са неравноправни.
Същото важи и за претендираните акцесорни вземания, свързани с
непогасените комисионни за управление на кредита, дължими на основание т.
13 от договора и непогасените разноски за подновяване на ипотека, дължими
на основание т. 23 от договора.
От неоспореното заключение на ССчЕ се установява, че дължимият
остатък от главница е в сочения от ищеца размер, поради което искът за
установяването й е изцяло доказан и ще се уважи. Договорната
/възнаградителна лихва/ се установява в по – малък от претендирания размер
– 27 398.09 евро, до който размер тази претенция е основателна и за
разликата над него до пълния претендиран размер от 27 579,56 евро, ще се
отхвърли. Наказателната лихва също се установява в по – малък от
претендирания размер – 4 011.15 евро, до който размер тази претенция е
основателна и за разликата над него до пълния претендиран размер от
4 247,61 евро, ще се отхвърли. Останалите две акцесорни вземания се
установяват в цялост и по основание, и по размер, поради което исковете за
установяването им ще се уважат в пълнота.
При този изход на делото и претенцията за това страните имат право на
разноски по съразмерност.
В заповедното производство ищецът е направил разноски за държавна
такса в размер 6 618.15 лв. и му е присъдено юрисконсултско възнаграждение
в минимален размер от 50 лв. За исковото производство ищецът е направил
разноски в размер на общо 7 686.46 лв за ДТ, депозит вещо лице и
възнаграждение за особен представител на ответника съобразно списък на
разноските на л. 98 и доказателствата за действително направен разход в този
размер и му се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв -
претендирания в списъка обем права, съобразен със средния нормативен
размер, определен по реда на чл. 25, ал. 2, предложение второ вр. ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ съобразно материалния
интерес по делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, който препраща към чл. 37
ЗПП, а последният – към Наредбата за заплащането на правната помощ/. Така
общият размер на разноските на ищеца за заповедното и за исковото
производство е 14 554.61 лв, от която му се дължи сумата от 14 496.39 лв
съобразно уважения обем на претенцията му /14 554.61 лв х 0,996/.
Ответникът не претендира, нито доказва да е направил разноски в
производството, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
7
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.
О. Ч., ЕГН **********, с адрес: ** дължи на Първа инвестиционна банка“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Драган Цанков“ № 37, следните суми, предмет на Заповед за изпълнение на
парично задължение № 9513 от 05.11.2018 г., издадена по ч.гр.д. №
17350/2018 г. на Районен съд - Пловдив и произтичащи от Договор за банков
кредит № 006LD-R-000393/24.10.2008 г.: 80 480,72 евро – просрочена и
непогасена главница, 27 398.09 евро – договорна лихва, начислена за периода
10.10.2015 г. – 03.10.2018 г. включително, дължима на основание т. 9 от
договора, 4 011.15 евро – наказателна лихва, начислена за периода 03.10.2015
г. – 01.11.2018 г. включително, дължима на основание т. 11 от договора,
724,32 евро – непогасени комисионни за управление на кредита, дължими за
2015 г., 2016 г. и 2017 г., дължими на основание т. 13 от договора, 589.24 евро
– непогасени разноски от 2018 г. за подновяване на ипотека, дължими на
основание т. 23 от договора за кредит, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда - 02.11.2018 г. до
пълното погасяване на задължението, КАТО ОТХВЪРЛЯ акцесорните
вземания за договорна и наказателна лихви над установените до пълния им
предявен и присъден от заповедния съд размер от по съответно 27 579,56 евро
и 4 247,61 евро.
ОСЪЖДА А. О. Ч., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Първа
инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37 сумата от общо 14 496.39
лв – разноски в заповедното и исковото производство съразмерно на
уважената част на претенцията.
Решението подлежи на обжалване пред АС Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пловдив: _______________________
8