№ 83
гр. ЛЕВСКИ, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на тринадесети март
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стойка Г. Манолова Стойкова
при участието на секретаря Ваня Н. Димитрова
като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско
дело № 20244410100710 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД,
вр. чл. 11, т.9 и чл. 10, ал.1 ЗПК, вр. чл. 21 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК за
прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № ***г.,
както и установителен иск в условията на евентуалност с правно основание
чл. 26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 143, ал.1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК за
прогласяване нищожността на т.6.2 от Договора за паричен заем №809905/
07.02.2023г., сключен между С. Д. П. и „Сити Кеш“ ООД.
В РС – Левски е постъпила искова молба от С. Д. П., ЕГН **********, с
адрес гр. ***, чрез адв. Й. М., вписан в АК – Плевен, против „Сити Кеш"
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано
от управителя Н.П.П..
В исковата молба се твърди, че на 07.02.2023 г. между С. Д. П. и
ответното дружество е сключен Договор за паричен заем кредирект № 809905,
по силата на който на ищцата е отпуснат кредит в размер на 1000 лева за срок
от 18 месеца. В договора било уговорено, че за ползване на сумата
кредитополучателят дължи на кредитодателя възнаградителна лихва с
фиксиран годишен лихвен процент - 40.05 %. Годишният процент на разходите
по кредита бил изчислен на 48.03 %, без в него да са включени разходите за
събиране, лихви за забава, такси и неустойки за неизпълнение. В резултат, в
договора било посочено, че общата дължима сума от потребителя е в размер
на 1401.64 лева.
Навежда съображения, че в т. 6.1 от договора било предвидено
задължение за потребителя в срок от 3 дни, считано от усвояването на
заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на
1
условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова
гаранция;
в т. 6.2 било посочено, че при неизпълнение на т.6.1., Заемателят дължи
на Заемодателя неустойка в размер на 2018.36 лева, която се заплаща
разсрочено, съгласно включения в договора погасителен план, или на ищцата
била начислена неустойка в общ размер на 2018.36 лева, разпределена на 18
месечни вноски /4 вноски по 156.62 лева и 14 вноски по 99.42 лева/, всяка от
която добавена към дължимата главница и лихва по договора за кредит, като
по този начин общата месечна погасителна вноска била в размер на 190.00
лева, а общо дължимата сума е достигнала почти 3 пъти договорения кредит и
от 1000 лв. /договорен кредит/ е станала на 3420.00 лева.
Ищцата в качеството й на потребител по договора за потребителски
кредит счита, че не дължи предвидените с договора плащания за лихви и
неустойки, тъй като договорът за потребителски кредит е нищожен.
Наведени са съображения, че договорът е нищожен. Твърди, че
посоченият в договора лихвен процент не отговарял на действително
приложения процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък
към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и
стойността на годишния процент на разходите, но ГПР не бил обявен на
потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер, с което
били нарушени изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК.
Посочва се, че към договорения лихвен процент се кумулирало
вземането, представляващо скрита печалба, визирана в т. 6.2. от договора като
неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатявал, поради което се
нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността, което водело до нищожност на
договорното съглашение.
Счита, че предвид че възнаградителната лихва съставлявала цена за
предоставено ползване на заетата сума и наличие на явна нееквивалентност
между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Позовава се на
съдебна практика Р № 452/25.06.2010г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС.
Посочва Р№906/30.12.2004г. по гр.д. 1106/2003г. на ВКС; Р№
378/18.06.2006г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС; Р № 1270/09.01.2009г. по гр. д.
5093/2007г. на ВКС; Опр. № 901/10.07.2015г. по гр. д. 6295/2014г., според
които при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не
надхвърля повече от три пъти законната лихва.
Твърди се, че в настоящия случай договорената между страните лихва
надхвърля повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на
добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в
обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните
параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в т.6.2 от
договора неустойка. Посочва т. 32 от извлечение от протокол № 44 на
2
заседание на КЗП от 05.11.2015г., в което се приемало, че неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличала
стойността на договора.
Твърди се, че прилаганата договорна лихва накърнявала договорното
равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез
с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите,
въз основа на които кредиторът се обогатявал неоснователно, се явявали
нищожни.
-В Договора за паричен заем кредирект № ***г. не били изпълнени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентирал, че кредиторът
следва да включи в договорното съдържание условията за прилагането на
лихвения процент.
Твърди, че в договора била налице неяснота върху каква стойност се
изчисляват 40.05 %, което е необходимо, за да може потребителят да извърши
самостоятелна преценка за правилността на този указан размер.
Сочи се, че чл. 5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращи потребителската защита,
издигали като основано право на потребителя правото на информация за
характеристиките и цената на услугите.
Посочва се, че специалните основания за недействителност на
договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК са въведени с оглед засилена защита на
потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при който
същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора като
едностранен търговски и специфичната специализирана и сложна
организирана финансова материя;
-В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсвала каквато
и да е било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата
сума по него. Позовава се на нормата на §1, т. 2 ДР ЗПК, според която тя
представлявала сбор от общия размер на кредита /отпусната в заем сума/ и
общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в § 1, т. 1 ДР
ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите -чл.
19, ал.1 ЗПК. В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвала
възнаградителната лихва и всички други разходи /такси, комисионни и пр./,
свързани с кредита. Счита, че определената в договора неустойка
представлява „скрито" оскъпяване на кредита. В случай, че е била добавена
неустойката към общата сума за плащане, посочена в договора, потребителят
щял да установи, че ГПР ще надвиши повече от пет пъти законната лихва, с
което се допускало нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР е
нищожна. От тук нищожен е й договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК;
- Клаузата на т.6.2 от Договор за паричен заем кредирект № ***г.,
предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2018.36 лева била
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на
3
добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.
143, ал. 1 от ЗЗП, във връзка с чл. 24 от ЗПК. Навежда подробни съображения
и се позовава на съдебна практика на ВКС /Решение № 4/2009г. по т. д.
395/2008г, Решение № 1270/2009г. по гр. д. № 5093/2007г., определение № 877
по т. д. № 662/2012г. и др./.
Ищецът твърди, че клаузата за неустойка, предвидена в т.6.2. от
Договор за паричен заем кредирект №***г. е нищожна като противоречаща на
добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като
с договора се задължавал потребителят при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка - в размер почти 200 %
над договорения кредит. Оскъпяването на кредита чрез заплащане на
неустойка в размер двоен на главницата представлявала нарушение на
принципа на добросъвестност и справедливост. Прекомерно високият размер
на неустойката не можел да се обоснове с твърдението на кредитора, че
поемал по-висок риск с предоставянето на кредит на лице, което не е
осигурило поръчител или гарант. Аргументира се, че в глава четвърта от ЗПК
било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че подобни уговорки
прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. Счита, че неустойката за неизпълнение на
акцесорно задължение била типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Позовава се на т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г.
на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСТК, според което нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Пак по
същата причина, неустойката нямала възстановителна функция, плащането на
сумата по предвидената с договора неустойка целяла обогатяване на
кредитора за сметка на потребителя, поради което тази клауза противоречала
на добрите нрави и цели заобикаляне на чл. 33, ал. 1 ЗПК.
Искането е съдът да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на Договор за паричен заем кредирект № 809905/ 07.02.2023г.,
сключен между С. Д. П. и „Сити Кеш" ООД.
В условията на евентуалност, в случай че не уважи главния иск,
искането е да прогласи нищожността на клаузата за неустойка - т. 6.2. от
Договор за паричен заем кредирект № ***г., сключен между С. Д. П. и „Сити
Кеш" ООД.
Претендира направените деловодни разноски.
Моли на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата да бъдат
присъдени на адвокат Й. В. М. адвокатско възнаграждение съобразно
НАРЕДБА №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
4
възнаграждения, съобразно фактическата и правна сложност на делото, което
да бъде платено на адвоката от ответната страна.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от страна на
ответника.
Становището на ответника е, че претенциите на ищеца за обявяване на
недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите
на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, доводите за нищожност на клаузата от договора,
уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение са неоснователни.
Навежда съображения, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността
на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият може да се прилага и без нея и че настоящият случай е
такъв. Според ответника неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
Твърди, че в случай че неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се
счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за
нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са
неоснователни. Според ответника валидността на договора за кредит
произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно
уговорени в изискуемата от закона форма. Покрити били всички изисквания
на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК,
както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесният договор. Посочва, че още
преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с
всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му,
предвид което клаузите по процесния договор се явявали индивидуално
договорени с конкретния потребител. Така Кредитополучателят бил запознат
още преди сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно
договаряне от страна на ответното дружество. Счита, че по отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено
какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Позовава се на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която „ГПР не може да бъде по-
висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно
определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 59,1% и ГПР
определен в процесния договор в размер на 48,03%, било видно, че в случая
годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната
лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Навежда съображения, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде
5
включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите
му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била
проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия
случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не
осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора.
Посочва се в отговора на исковата молба, че ГПР е сбор от разходите,
които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да
бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следвал да е
наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това
законодателят установил императивното задължение за институциите,
предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на
ГПР. Позовава се на чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на
изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите
разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за
кредит“. Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да
обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на
изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Още повече, в
настоящия случай, освен че неустойката била дължима от потребителя за
неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като
фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди
да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Твърди се, че разходите, които се включват в ГПР били такива, с които
кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. Неустойката
била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно
ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и
само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението
си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била
уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена
на вноски, които можел да изплати заедно със съответната част за главница и
лихва на всеки падеж. Ясно и точно били посочени размерите на вноските с и
без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки
един падеж. Неверни били твърденията, че неустойката представлява
„добавка към възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита била
възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс.
Същата представлявала задължителен и основен компонент от договора за
кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди сключването на
договора за кредит.
Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката
да бъде изплащана на части, а не еднократно, и че всяка част от нея ще се
плаща на падежите по договора, не водело до превръщането й в лихва. Тази
6
уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението му
във времето с падежни дати същите като за главница и лихва, поради което с
неустойката не се нарушавал чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
По отношение на действителността на лихвата по договора.
Твърди се, че възнаградителната лихва е възнаграждение, която се
дължи за ползването за определено време на предоставени от
страна на заемодателя по договор парична сума или други заместими вещи. В
настоящия случай лихвата по кредита била фиксирано уговорена за целия
срок на договора, като при това обстоятелство "СИТИ КЕШ" ООД не си
запазило правото да променя едностранно същата. Между страните било
уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските
по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер.
По този начин се целяло поставяне на кредитополучателя в по-благоприятно
положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в пълен размер в
кратки срокове, като кредитополучателят е бил напълно информиран за
условията, преди да сключи съответния договор. Посочва се, че твърденията,
че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в противоречие с
добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва били
неправилни и необосновани.
Наличието на противоречие с добрите нрави се преценявала за всеки
отделен случай, като меродавна за преценката била конкретната фактическа
обстановка. На следващо място, възнаградителната лихва била част от ГПР, в
същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към
датата на сключване на договора е 59,1%. От това следвало, че максималният
възможен размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и
опосредено. Позовава се на съдебна.
Цитираната от ищеца съдебна практика била неприложима и
постановена преди въвеждане на максималния праг на допустимата лихва.
Счита, че оспорената неустойка е действителна.
Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Посочва, че съгласно чл. 11, т.18 ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не водела задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните: ответното дружество
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който
попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки.
7
Според ответника кредитополучателят е разполагал с цели 14
/четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по
реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици – заплащане на обезщетения или такси. Друга възможност за
кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. Ищецът не се бил възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Прави извод, че от фактическата обстановка на
казуса и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят
изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с
изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя
си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу
своя кредитор. Сочи, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не
може да черпи права от неправомерното си поведение.
На следващо място неустойката имала предварително определен
начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се правела за всеки конкретен случай, както задължавало
Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС;
Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IVг. о., ГК, счита
че в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е налице. Твърди,
че при сключване на процесния договор кредитополучателят не е предоставил
обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на
предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът
е направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение
в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Посочва, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. Твърди, че когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по
общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна
неустойка.
Счита, че не е налице неравноправност по ЗЗП.
Клаузите на договора, включително оспорените не били във вреда на
потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП,
8
като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с
потребителя, ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити били посочени разходите по кредита,
размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката,
уговорена впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към
договора били изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна
вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не
бъде дадено. И лихвата и неустойката били фиксирани и ясно описани в
договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел
потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез
цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи били
точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер
на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Посочва се, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения
за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в
периода 2023 г. – 2024 г. ищецът сключил общо 4 договора, които съдържали
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита. Наличието договорите за идентични кредитни продукти, всеки от
който съдържал оспорената в настоящото производство уговорка,
опровергавало твърденията на ищеца за липса на достатъчно информация за
това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към
кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави.
Съдът е допуснал на основание чл. 214 ГПК изменение на предявените
главен и евентуален иск, чрез преминаване от установителен към осъдителен
иск, със следния петитум: съдът да постанови решение, с което да осъди на
основание чл. 55, ал.1, т.1 ЗЗД, във вр. с чл. 23, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК ответника да заплати на ищцата сумата от 350,11 лв., представляваща
недължимо платена сума по недействителен договор за паричен кредит
№***г., включваща сумата от 288,65 лв. неустойка и 61,46лв. договорна
лихва, ведно със законната лихва върху сумата от 350, 11лв., считано от датата
на депозиране на ИМ в съда до пълното й изплащане.
По предявения евентуален иск: съдът да постанови решение, с което да
осъди на основание чл. 55, ал.1, пр.1 ответникът да заплати на ищцата сумата
от 288,65 лв., представляваща недължимо платена сума по недействителна
клауза за неустойка по договор за паричен заем кредирект №***г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на ИМ в
съда до пълното й изплащане по посочената банкова сметка.
Съдът като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори, а и от представения по делото договор за потребителски
9
кредит №***г. се установява, че между страните по делото е възникнало
облигационно отношение, по силата на което ответното дружество„Сити кеш"
ООД е предоставило на ищеца потребителски кредит в общ размер 1000 лв.
със срок от 18 месеца, с първо плащане на 09.03.2023 г., дата на последно
плащане 09.08.2024 г.
Съгласно т.3 от процесния договор за потребителски кредит, общата
сума която следва да бъде върната е в размер на: 1 401,64 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент 40.05 %. Годишният процент на разходите по
Кредита е в размер на 48.03 %.
В т.6.1 от договора е предвидено задължение на заемателя в срок от три
дни, считано от усвояването на заема да предостави обезпечение – поръчител
или банкова гаранция. При неизпълнение на т.6.1., заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 2018,36 лв., която се заплаща разсрочено,
съгласно включения в договора погасителен план. От представения
погасителен план се установява, че начислената неустойка е разпределена на
18 месечни вноски, всяка от които е добавена към дължимата главница и
лихва.
В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебно-
счетоводна експертиза, която е приета от съда като компетентно изготвена и
не е оспорена от страните.
От заключението по експертизата се установява, че ГПР е в размер на
48,03%, като в ГПР са включени главница и общ размер на договорна лихва.
Вещото лице пояснява, че в ГПР не е включена неустойката за непредставяне
на обезпечение в размер на 2018,36 лв. При включване на неустойката в общ
размер на 2018,36 лв. ГПР се изчислява на 631,74%. Установява се, че са
погасени неустойка с общ размер 288,65 лв., договорна лихва с общ размер
61,46 лв. и цялата главница в размер на 1000 лв.
Процесният договор е договор за потребителски кредит и по отношение
на него са приложими разпоредбите на ЗПК.
В чл. 10 и 11 от ЗПК се съдържат императивни изисквания относно
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение №1 начин.
Неспазването на това изискване води до недействителност на договора
за кредит. Задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства
да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя.
Съгласно чл. 19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДРЗПК, общ разход по кредита за
10
потребителя, са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Съгласно
чл. 19, ал.4 ЗПК, ГПР по кредита не може да бъде по – висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения.
Разпоредбата на чл. 21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
В процесния случай при определяне на ГПР по кредита не е бил посочен
разходът за заплащане на неустойката.
В договора кредиторът е посочил като абсолютна стойност на лихвения
процент и ГПР в размер на 48,03%, но липсва ясно разписана методика по
формиране на ГПР, като липсата на конкретизация относно начина на
формиране на ГПР е нарушение на основните изисквания за сключване на
договора по ясен и разбираем начин. Неясното определяне на ГПР е
самостоятелно основание за нищожност на договора.
Размерите на посочените в ГПР и общо дължима сума не съответстват
на действителните такива, тъй като процентът, съгласно заключението на в.л.,
след като в него се включи задължението за заплащане на неустойка е в размер
на 631,74%. По този начин се получава общ ГПР, надвишаващ повече от пет
пъти размера на законната лихва за забава. При това положение нарушена се
явява разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като за потребителя не
съществува яснота какъв е размерът на задължението му и каква е общата
стойност на кредита.
В случая предвидентото в договора за заем допълнително плащане за
неустойка заобикаля изискването на чл. 19, ал.4 ЗПК относно максималния
размер на ГПР. При това положение се налага извод, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР.
Освен това, непредставянето на обезпечение не води до претърпяване
на вреди от кредитора, който преди да сключи договора за кредит, трябва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да
му предостави кредит.
В случая е предвидено неустойката да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и включена по тази начин към погасителните
вноски, неустойката се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. Договорката за заплащане на
неустойката, при които е сключен договорът за заем е във вреда на
11
потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на потребителя и
кредитора, поради което същата представлява неравноправна клауза по
смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Именно поради изложеното процесният договор не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, като липсата на част от задължителните
реквизити по т.10 от нея води до неговата недействителност, съобразно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
В случая липсата на ясна, разбираема информация в договора не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се
приеме, че целият договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр.
с чл. 26, ал.1 ЗЗД и оттук – след като целият договор за кредит се явява
нищожен, то такава е конкретната клауза за неустойка по него.
По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че претенцията
следва да се уважи, както е предявена. Тази сума е била платена при начална
липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да я възстанови
на ищцата. След като въпросната клауза се явява нищожна, а оттук и
несъществуваща, по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното
се явява недължимо и подлежи на връщане. Поради недействителността на
договора, търсената от ищцата сума, която е заплатила на ответника като
неустойка и договорна лихва общо в размер на 350,11 лв., от които 288,65 лв.
неустойка и 61,46 лв. като договорна лихва, получени от ответника без
основание на основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД следва да ги върне.
Претенцията следва да бъде уважена и да се присъди сумата ведно със
законната лихва, която се дължи от датата на предявяване на иска, доколкото
това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
С оглед на изложеното главният иск се явява основателен и следва да
бъде уважен. Поради уважаването на главния иск съдът не следва да е
произнася по предявения евентуален иск.
С оглед изхода на спора, право на разноски се поражда само за ищеца.
По делото е предоставен договор за безплатна правна помощ, съгласно който
на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА.
Съгласно чл. 38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по – малък от
предвидения в Наредбата за адвокатската работа. На основание чл. 7, ал.2, т.2
съдът определя за адвокат М. адв. възнаграждение в размер на 642 лв. и с
оглед уважената част от претенцията ще се присъди в пълен размер.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС – Левски
д.т. в размер на 136, 80 лв. и възнаграждение за назначената ССЕ в размер на
300 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
12
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 11, т.9
и чл. 10, ал.1 ЗПК, вр. чл. 21 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК Договор за
потребителски кредит № ***г. сключен между „Сити Кеш" ООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от управителя
Н.П.П. и С. Д. П., ЕГН **********, с адрес гр. ***.
ОСЪЖДА „Сити Кеш" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, представлявано от управителя Н.П.П. да заплати на С.
Д. П., ЕГН **********, с адрес гр. *** на основание чл. 55, ал.1 пр.1 от ЗЗД
сумата от 350,11 лв., от които 288,65 лв.- неустойка и 61,46 лв. договорна
лихва.
ОСЪЖДА „Сити Кеш" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, представлявано от управителя Н.П.П. да заплати по
сметка на РС-Левски сумата от 136,80лв. и разноски за назначената ССЕ в
размер на 300 лв.
ОСЪЖДА „Сити Кеш" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, представлявано от управителя Н.П.П. да заплати на
адвокат Й. В. М. сумата от 642лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС - Плевен в двуседмичен
срок от съобщението.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
13