РЕШЕНИЕ
№ 78
гр. Пловдив, 09.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330105624 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* против ЗДР. СТ. Д., ЕГН **********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК, вр. с чл. 99
ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 10.05.2019 г. между ответника и трето лице – кредитор
„Кредит тайм“ ЕООД бил сключен договор за паричен заем № ******, при общи
условия и спазване на ЗПК, с предоставена сума от 5000 лева, платима ведно с
договорна лихва, с падеж 09.06.2020 г.
Ответникът погасил частично.
На 13.02.2020 г. било подписано приложение № 1 към рамков договор за цесия
от 28.11.2018 г., с който вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да
се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и
издадена заповед по чл. 410 ГПК № 1371/08.02.2021 г. по ч.гр.д. № 2153/21 г. по описа
на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което
възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за следните суми:
4023,34 – главница; 753,66 лева – договорна лихва за периода 09.09.2019 г. –
09.06.2020 г.; 325,93 лева– обезщетение за забава за периода 10.09.2019 г. – 04.02.2021
г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението
1
до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.
Възразява за недействителност на договора, на осн. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на
чл. 11, ал.1, т.9, т.10, чл. 19, ал.1 и ал. 4, чл. 33 ЗПК. По договора били платени
недължими суми /за лихва и неустойка/, поради което и съгл. чл. 23 ЗПК, следвало да
се дължи само неплатената част от главницата, като само от нея бъдат приспаднати
всички други платени суми. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство
съответстват на заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е постъпило в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са
предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на
разглеждане по същество.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ответника и
„Кредит тайм“ ЕООД е подписан договор за паричен заем № ******* от
************* г., като предоставената сума от 5000 лева е усвоена; вземанията по
договора са прехвърлени на ищеца на 13.02.2020 г. с приложение № 1 към рамков
договор за цесия от 28.11.2018 г., за което ответникът е уведомен от цедента /вж.
доклада/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги прецени и съпостави с
приетите писмени доказателства.
Договорът е сключен, уговорената сума – приета от потребителя, падежът за
плащане е настъпил, неплатените вземания са цедирани на ищеца, за което ответникът
е уведомен. АСВ е материалноправно активно легитимиран нов кредитор.
В договора е посочена предоставена сума от 5000 лева, фиксиран ГЛП 39 %;
ГПР – 46,26 %; общ размер на плащанията – 11 642,28 лева; нестойка от 5432,18 лева,
при съответни 13 вноски по размер с и без нея; последно плащане на 09.06.2020 г.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на
императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата
държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като
основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата
да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на
2
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и
на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на
договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и
без довод по предявения иск, следи служебно.
„Кредит тайм“ ЕООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ,
което при сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална
дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9,
ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
3
кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада
изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и
други разходи.
Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 39
%. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Няма уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или
върху остатъчната главница. Тоест - не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница или съобразно
поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната
лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в
договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това
изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения
процент, както и, че същият е фиксиран. В този смисъл, съдът приема, че е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
От самото съдържание на договора, не става ясно и на какъв размер възлиза
дължимата възнаградителна лихва. Това не се установява и от приложения погасителен
план.
На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя,
как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва
по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
4
В случая, потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
В контекста на горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Като обща дължима сума по
договора е записана 11 642,28 лева, но тя не съответства на посочения ГПР – 46,26 %,
тъй като надвишава над двойно предоставения кредит и то за период от 1 година.
Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на ГПР, не
позволява да се прецени как е получена неговата стойност при лихва от над 30% и
неустойка от 5432,18 лева, надвишаваща размера на отпуснатия кредит.
Посоченият в договора годишен процент на разходите от 46,26 % не отговаря
на действителния такъв, след като стойността на допълнителните плащания
представлява над 100 % от предоставения кредит.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от
своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение
№ 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от
18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
5
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване на посочените
изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът
следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви или други разходи.
За пълнота – относно претендираната договорна лихва. При формиране
размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната
лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се
приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по
гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и
практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018
г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение
№ 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай
договорената лихва - в размер на 39 % годишно, както и годишен процент на
разходите от 46,26 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите
нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, като същевременно
предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс.
Клаузата, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва
не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника. Съответно, сума за
нея не е дължима и на това основание, освен поради чл. 23 ЗПК.
6
От представената от първоначалния кредитор справка за плащания, която се
признава от ответника, се установява и плащане на неустойка. Тя е уговорена за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, като е в размер над
сумата на предоставения кредит. Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави и не е породила действие.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Тя представлява над 100 % от нея. Предвидено е
предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по
договора, като те нарастват от 477,70 лева на 895,56 лева. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като
драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се
посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един
вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното
задължение. Т. е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като
само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума с над двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни
граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа
на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см.
Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
С оглед изложеното и съгл. чл. 23 ЗПК, ответникът дължи връщане само на
чистата стойност по кредита, но не и лихви или други плащания.
От предоставения кредит от 5000 лева следва да се приспаднат извършените
плащания. Според представената справка от „Кредит тайм“ ЕООД, която изцяло се
признава от ответника, плащанията са в размер на общо 2727,12 лева /400; 496;
895,12;936/. Поради това и недължимостта на други плащания, е погасена само част от
главницата и дължимата за връщане сума възлиза на 2272,88 лева. До този размер и
само този иск е основателен и доказан и следва да бъде уважен, ведно със законната
лихва като последица и на осн. чл. 86 ЗЗД. За разликата до пълния предявен размер и за
останалите претенции, исковете следва да бъде отхвърлени като неоснователни –
сумите не са дължими от потребителя, съгл. чл. 23 ЗПК.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
7
на двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил
искане, представил списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на: 158,87 лева –
ДТ.
Следва да се присъдят и разноските в заповедното производство /102,06 лв. –
ДТ и юрк. възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото
дело следва да бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с
чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при
което се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за
заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 115,30 лева за настоящото и 67,73 лева за зап.
производство.
Ответникът е направил искане, представил списък по чл. 80 ГПК. Претендира
се адв. възнаграждение в двете производства. Представени са ДПЗС, в които е
уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2
ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
За зап. пр. по съразмерност се дължат 199,65 лева, а за настоящото 324,52 лева
/суми ведно с ДДС, предвид док. за регистрация/, които следва да се присъдят на
дружеството - пълномощник.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ЗДР. СТ.
Д., ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
********* следните суми: 2272,88 лева – главница по договор за паричен заем №
********** от *********** г., сключен с „Кредит тайм“ ЕООД, вземанията по който
са прехвърлени на 13.02.2020 г. с приложение № 1 към рамков договор за цесия от
28.11.2018 г., ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда –
04.02.2021 г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване
дължимост на: разликата над уважената главница до пълния предявен размер от
4023,34 лева; 753,66 лева – договорна лихва за периода 09.09.2019 г. – 09.06.2020 г. и
325,93 лева– обезщетение за забава за периода 10.09.2019 г. – 04.02.2021 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 1371/08.02.2021 г. по ч.гр.д.
№ 2153/21 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА ЗДР. СТ. Д., ЕГН **********, с адрес: с.
*************************да плати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
8
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър
Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, следните суми: общо 115,30
лева /сто и петнадесет лева и тридесет стотинки/ - разноски по съразмерност за
настоящото производство и общо 67,73 лева /шестдесет и седем лева и седемдесет и
три стотинки/ - разноски по съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д. №
2153/21 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис –
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати
на Адвокатско дружество „Г.“, Булстат *********, представлявано от адвокат С. Г.,
следните суми: 199,65 лева /сто деветдесет и девет лева и шестдесет и пет стотинки/ -
разноски по съразмерност за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответника ЗДР. СТ. Д. в производството по ч.гр.д. № 2153/21 г.
по описа на ПРС, както и 324,52 лева /триста двадесет и четири лева и петдесет и две
стотинки/ - разноски по съразмерност за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответника ЗДР. СТ. Д. в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9