Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер
Година 18.03.2020 Град Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ
На петнадесети
януари Година 2020
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И.
Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 6223 по описа за
2018 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „К.” ЕООД твърди в
искова си молба, че на 15.11.2015 г., между 4.,
което оперирало на пазара на финансови услуги под търговска марка В., и ответницата,
бил сключен договор за кредит № **********, по реда на чл. 6 ЗПФУР. Същият бил оформен
съгласно чл. 3, във вр. с чл. 2 ЗЕДЕУУ. Процедурата по сключването му била
подробно описана в ОУ на 4. и била в съответствие със ЗПФУР, и приложимото
законодателство. Същата се посочва и в исковата молба. В случая, на 15.11.2015 г.,
страните били сключили договор за кредит, който фигурирал в системата на В. под
№ ********** и се явявал трети по ред между тях. В заявката си ответницата заявила
желание да й бъдела отпуснати 500 лева, като заявила и ползването на
допълнителната, незадължителна услуга за експресно разглеждане на заявката.
Кредитът бил отпуснат за период от 30 дни, с падежна дата 15.12.2015 г.
Съгласно заявката на ответницата и условията по договора, сумата била отпусната
на името й в И. на същия ден - 15.11.2015 г. Съгласно условията по кредита, към
главницата били начислени и лихви и такси, както следвало: договорна лихва в
размер 16.84 лева, която била начислена въз основа на т. 6.1 от ОУ, които били приложими
към договора за кредит № **********, за следния период: от 15.11.2015 г. (дата
на отпускане на кредита) до 15.12.2015 г. (падежна дата на кредита), и такса за
експресно разглеждане в размер 82.53 лева. На 18.11.2015 г. ответницата заявила
искане за отпускане на допълнителен кредит в размер 150 лева, като отново заявила
и услугата експресно разглеждане на заявката. Съгласно т. 8.2 от ОУ,
кредитополучателят имал право да кандидатства за допълнителен кредит, преди да бил
върнал първоначално отпуснатия. При отпускане на допълнителен кредит,
съществуващият договор за кредит се изменял чрез подписване на нов, като всички
условия по съществуващия договор, с изключение на размера на дължимите суми,
оставали непроменени и се прилагали съответно и за допълнителния кредит.
Договорът бил изменен на същата дата - 18.11.2015 г. Съгласно клаузите на
изменения договор за кредит и на основание т. 8.3 от Общите условия, за всеки
изтеглен допълнителен кредит се дължали пропорционално лихви и такси, съгласно
разпоредбите на изменения договор за кредит и остатъчния срок до падежа. На
18.11.2015 г. кредитодателят отпуснал исканата сума на името на
кредитополучателя в И.. За допълнително изтеглената сума страните уговорили
договорна лихва в размер 4.54 лева, изчислена за периода от 18.11.2015 г. (промяната
на договора и получаване на допълнителната сума) до 15.12.2015 г. (падежната
дата по кредита). Съгласно заявката отново да бъдела използвана услугата за
експресно разглеждане на кредита, била начислена такса в размер 23.74 лева. На
19.11.2015 г. ответницата отново заявила искане за отпускане на допълнителен
кредит, този път в размер 100 лева, като отново заявила и услугата експресно
разглеждане на заявката. Договорът бил изменен отново на същата дата -
19.11.2015 г., като на същия ден кредитодателят отпуснал исканата сума на името
й в И.. С последното изменение на договора от 19.11.2015 г., точно спазвайки
уговорените срокове, ответницата се задължила да върне на кредитодателя сума в
общ размер 896.77 лева, от които главница в размер 750 лева, договорна лихва в
размер 24.29 лева от 15.11.2015 г. (датата на отпускане на кредита) до
15.12.2015 г. (падежната дата по кредита) и такса за експресно разглеждане от 122.48
лева. С настъпване на падежа по договора на 15.12.2015 г., същата не била погасила
дължимите суми изпаднала в забава. Съгласно клаузите на договора и т. 13.3 от
Общите условия, от 16.12.2015 г., 4. (Вивус) започнало да начислява наказателна
лихва, която била формирана чрез надбавяне на ОЛП, определен от БНБ - 10,01 %,
към договорния лихвен процент, посочен в специалните условия на договора за
кредит - в случая 40,85 %, върху неизплатената главница за периода на
просрочието. От В. изпратили три броя напомнителни писма до ответницата на
адреса й, посочен в договора за кредит. В тях се съдържала информация за
просрочения кредит - актуален размер на задължението, дни просрочие, начислена
наказателна лихва. Писмата, съгласно т. 13.5. от Общите условия към договор за
кредит № **********, се таксували по 10 лева всяко и били за сметка на
изпадналият в просрочие кредитополучател. Въпреки отправените покани, ответницата
не погасила посочените вземания. На 01.02.2018 г. 4., в качеството си на
цедент, сключил с ищеца, в качеството му на цесионер, договор за прехвърляне на
вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г. По силата му цедентьт прехвърлил на
цесионера вземанията си по договора № **********, както следвало: главница –
750 лева, договорна лихва – 24.29 лева, такса за експресно разглеждане – 122.48
лева, наказателна лихва – 817.95 лева от 16.12.2015 г. до 31.01.2018 г.,
отписани такси за събиране (3 бр. изпратени писма) - 30 лева. Посочените
вземания били подробно описани в приложение № 1, което било неразделна част от цесията.
По силата й, в чл. 26 и приложенията към него, цесионерът бил изрично
упълномощен да уведомява длъжника от името на цедента за прехвърлянето на
задълженията му. Съгласно предоставеното пълномощно и в изпълнение на условията
на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, ищецът изпратил уведомление за цесията чрез препоръчана
писмовна пратка посредством Б., която била върната с отметка „непотърсено".
Поради това към исковата молба прилагал уведомление за цесията. В изпълнение на
същата, 4. предоставило на ищеца потвърждение за прехвърляне на вземанията от
01.06.2018 г. От сключването на цесията до момента, забавата на ответницата
продължавала. Предвид изложеното, имал ликвидно и изискуемо вземане срещу ответницата,
като с исковата молба претендирал сума в общ размер от 1690.43 лева, от която 750
лева неплатена главница по договора за кредит № **********, с 122.48 лева такса
за експресно разглеждане, с 817.95 лева наказателна лихва от 16.12.2015 г. до
31.01.2018 г. Искането е да се осъди ответницата да заплати на ищеца сумата от 750
лева за невърнат кредит по договора за кредит № **********, с 122.48 лева такса
за експресно разглеждане, с 817.95 лева
наказателна лихва от 16.12.2015 г. до 31.01.2018 г. и законна лихва върху
главницата от подаване на исковата молба в съда до изплащането й, както и сторените
по делото разноски.
Ответницата
С.Р.С., редовно призована, не е подала писмен отговор, не се явява, не изпраща
представител и не взема становище по предявените искове.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за
установено следното:
Ищецът
твърди, че на 15.11.2015 г., 4. сключило с ответницата, при представените общи
условия, под формата на електронен документ, представения по делото възпроизведен
на хартиен носител, като препис заверен от ищеца по смисъла на чл. 184, ал. 1 ГПК - договор за кредит № **********, който на 18.11.2015 г. и на 19.11.2015
г., по искания на ответницата, бил изменен със сключени в същата форма
допълнителни договори за кредит със същия номер, по реда и при условията на
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ (л. 5-13). Последните обаче не предвиждат друг ред за сключване
и форма за действителност на договора за потребителски кредит, а имат за цел
само да осигурят защита на потребителите при предоставяне на такива финансови
услуги от разстояние - от отправяне на предложението до сключване на договора
за същите (в
този смисъл Опр. 187-2016-I т.о.).
Именно с оглед постигането на тази цел законът задължава доставчика на тези
услуги да предостави на потребителя, преди да бъде обвързан от предложение или
договор, информация за тях по разбираем начин, на хартиен или друг траен носител,
която да не го въвежда в заблуждение (чл. 8-12 ЗЕТ, чл. 8, чл.
10, ал. 1 и чл. 11, ал. 2 ЗПФУР). Аргумент в тази насока
са и нормите на чл. 5, ал. 10 и 13, и чл. 30 ЗПК. Анализът им показва, че
именно ЗПК е специалния закон, определящ реда и условията за сключване на
договора за потребителски кредит и неговата действителност. Че това е така ясно
личи и от чл. 4 ЗПК, който не изключва от приложното му поле договорите за
потребителски кредит, представляващи финансова услуга по смисъла на §1, т. 1 ДР
на общия ЗПФУР. Тъкмо напротив. Нормите на чл. 5, ал. 10 и 13, и чл. 30 ЗПК
ясно показват, че ЗПК се прилага и за такива договори по чл. 6 ЗПФУР, по
отношение на които се явява обаче специален. Този извод не търпи промяна и от
нормата на чл. 18, ал. 3 ЗПФУР, защото същата предвижда само за доказване (а
не и за действителност – б.р.) предоставянето на
преддоговорна информация и на изявления, отправени съгласно същия закон, да се
прилага нормата на чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления – ЗЕДЕП/сега ЗЕДЕУУ.
Поради това и в случая не е достатъчно съставянето на електронен документ, за
да се приеме съгласно чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, че писмената форма на чл. 10, ал. 1 ЗПК за действителност и на процесния договор за потребителски кредит е спазена.
Не само защото се касае до диспозитивен документ, за който е необходимо още и
подписването му от страните с електронни подписи, каквито в случая не са налице
(чл.
13 ЗЕДЕУУ, Опр. 215-2015-II т.о.).
Но и защото, ЗЕДЕУУ не се прилага за сключването на такива сделки, за които
законът изисква квалифицирана писмена форма и/или при които държането на
документа или на екземпляр от него има правно значение (чл.
1, ал. 2 ЗЕДЕУУ). Според легалното определение на §1, т. 1 от ДР на
ЗЕДЕУУ, „квалифицирана писмена форма“ по смисъла на същия закон е форма за
действителност или доказване на изявлението, при която законът предвижда
допълнителни изисквания към писмената форма, като нотариална заверка на
подписа, нотариален акт, саморъчно изписване на изявлението, участие на
свидетели или длъжностни лица при извършване на изявлението или други. А
нормите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 27 и ал. 2 ЗПК предвиждат
допълнителни изисквания към писмената форма на договора за потребителски
кредит, като вид, формат и размер на шрифта му – не по-малък от 12 (чл.
10, ал. 1 ЗПК). А
нормата на чл. 11, ал. 2 ЗПК предвижда и подписване от страните на всяка
страница на общите му условия, което съгласно чл. 1, ал. 2, т. 1 ЗЕДЕУУ
изключва приложението му към сключването на договора за потребителски кредит. А
нормата на чл. 147а, ал. 1 ЗЗП (приложима към договора за
потребителски кредит съгласно чл. 24 ЗПК)
предвижда и връчването на общите му условия на потребителя, за да го обвържат
те, което също изключва съгласно чл. 1, ал. 2, т. 2 ЗЕДЕУУ приложението на този
закон към договора за потребителски кредит. Ето защо съдът намери, че ЗПФУР и
ЗЕДЕУУ не предвиждат друг ред и форма за сключване на договорите за
потребителски кредит, различен от императивната норма на чл. 10, ал. 1 от
специалния ЗПК. Поради това, като противоречаща на последната, клаузата на чл. 3,
ал. 1 от общите условия на 4. (л. 9),
предвиждаща възможност за сключване на такъв договор и под формата на
електронен документ, е нищожна (чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал.
4 ЗЗД).
А
според императивната норма на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, която е такава за неговата действителност. А
според императивната норма на чл. 11, ал. 2 ЗПК, общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. Представеният по делото
договор за кредит, който по своя характер е такъв за потребителски кредит,
както и общите му условия, при които ищецът твърди, че е сключен, не са
подписани нито от 4., нито от ответницата (л.
5-13).
Поради това този договор е недействителен/нищожен, защото не е спазена
предвидената в чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 2 ЗПК писмена форма за неговата
действителност (чл. 22 ЗПК), за което съдът следи
служебно (чл.
17, ал. 1 ГПК и Р 384-2011-I г.о.). В
този случай кредиторът има право да иска връщане само на чистата стойност на
предоставения без основание кредит (чл. 23 ЗПК),
която в случая е 750 лева, видно от т. 1 на заключението на назначената по
делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема, поради
неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства (л.
70).
Въпреки
недействителността на този договор за кредит, на 01.02.2018 г. 4. е сключило с
ищеца представения договор за прехвърляне на вземания, с който му е цедирало и
претендираните от последния процесни вземания по същия договор, по който
ответницата не е извършвала никакви плащания за погасяването му нито на
цедента, нито на ищеца, видно от представеното от ищеца и неоспорено от ответницата
приложение № 1 към тази цесия, преценено съвкупно с т. 2-5 от ЗСИЕ (л. 17-22 и
70).
С представеното
пълномощно ищецът е и упълномощен от цедента да съобщи на длъжниците за същата
цесия, включително и на ответницата (л. 23). ВКС приема, че такова
упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД, поради което
обуславя редовност на извършено въз основа на него съобщаване на цесията от
упълномощения цесионер (Р 137-2015-III г.о.).
По
делото обаче няма данни същата цесия да е била съобщена на ответницата от
цедента или ищеца до подаване на исковата молба в съда. Изпратеното за това от
ищеца до ответницата съобщение от цедента е върнато непотърсено (л.
24-25). При
това положение същата цесия следва да се приеме за съобщена на ответницата в
хода на настоящото дело на 18.06.2019 г., на която дата й е връчено по
месторабота, по реда на чл. 46, ал. 4 ГПК, със съобщението за отговор с препис
от исковата молба и останалите приложения към нея, и съобщението за тази цесия (л.
45).
Този факт, макар и настъпил в хода на делото, съдът следва да вземе предвид, защото
е от значение за спорното право (Р 3-2014-I
т.о.).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове
за осъждането на ответницата да му заплати процесните вземания по договора за
кредит с измененията, са недоказани още в своето основание (чл.
79, ал. 1 ЗЗД).
Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло, без преди това
да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото това се явява
безпредметно. Не само защото по делото се установи с оглед изложеното, че
сключеният между 4. и ответницата процесен договор за потребителски кредит, е
недействителен/нищожен на основание чл. 22 ЗПК, защото не е спазена
предвидената в чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 2 ЗПК писмена форма за неговата
действителност, в който случай ответницата дължи по него само чистата стойност
на получения кредит от 750 лева, но не на това основание по чл. 23 ЗПК ищецът е
предявил процесните си искове срещу нея по делото за връщането му, а съдът не
може да ги уважи на това друго, незаявено от ищеца основание по чл. 23 ЗПК,
защото това би противоречало на диспозитивното начало в процеса, което само по
себе си обуславя неоснователност на тези му искове (чл.
6, ал. 2 и чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, в този смисъл и Опр. 84-2018-I
т.о.). Но
и защото, дори и този договор да бе действителен, е нищожна цесията в частта й,
с която 4. му е цедирало вземанията си по него.
Според
нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само
ако законът, договорът или естеството на същото позволяват това. А в случая чл.
26, ал. 1 ЗПК не е позволявал на цедента 4. да цедира с договора от 01.02.2018
г. на ищеца и единствено дължимия се от ответницата кредит от 750 лева по
недействителния с оглед изложеното договор за кредит. Последният представлява такъв
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, а според чл. 24 ЗПК,
към него поради това се прилагат и нормите на чл. 143-148 ЗЗП. А според чл.
143, т. 15 ЗЗП (в приложимата му в случая с оглед датата на кредита редакция
преди изменението му с ДВ, бр. 100/2019 г.),
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорката, която
дава възможност на търговеца или доставчика, без съгласието на потребителя, да
прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това (прехвърлянето
– б.р.) може да доведе до намаляване на гаранциите на
потребителя, какъвто е и случая.
При
него в чл. 14.5, изр. 1 от общите условия на процесния договор за потребителски
кредит е предвидено, че кредиторът има право да преотстъпи (прехвърли)
вземанията от кредитополучателя на трети страни (л.
12). Тази
клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП (в
посочената му редакция), защото дава възможност
на кредитора да прехвърли по всяко време, без да иска съгласието на
ответницата, правата си по договора за кредит, на всяко трето лице, което
избере, а това несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите на
ответницата, защото за длъжника съвсем не е без значение дали негов кредитор е
избраната от него кредитна/финансова институция или друг правен субект, а в
същото време в договора не е предвидена реципрочна (равноправна)
възможност/клауза/право на ответницата, според която, всяко трето лице, по неин
избор, да може да я замести в дълга й по същия договор към 4. по смисъла на чл.
102 ЗЗД. А това несъмнено е значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по този договор и обуславя поради това извод за
неравноправност на клаузата по чл. 14.5, изр. 1 от общите му условия (чл. 143,
т. 15 ЗЗП, ред. преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.). А за такива клаузи в
потребителските договори съдът следи служебно (чл.
7, ал. 3, изр. 1 ГПК).
Тази
неравноправна клауза е уговорена в чл. 14.5, изр. 1 от общите условия на
договора за кредит, поради което не е и уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 2
ЗЗП). Поради това е нищожна, защото е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.
15 ЗЗП (в
посочената му редакция), а не е била уговорена
индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това
несъществува в правния мир от датата на този договор, а в същия няма друга
такава, която да предвижда възможност за кредитора 4., да цедира вземанията си
по него срещу ответницата на трето лице (л.
5-7).
Според
чл. 26 ЗПК обаче, кредиторът може да прехвърли на трето лице вземането си по договора
за потребителски кредит само при условие, че същият предвижда такава възможност,
а в случая процесния договор за кредит не предвижда такава възможност, защото
клаузата на чл. 14.5, изр. 1 от общите му условия, предвиждаща това, е
неравноправна съгласно чл. 143, т. 15 ЗЗП (ред.
преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.) и поради това нищожна по
силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, защото не е уговорена
индивидуално. А друга такава няма уговорена в този договор.
Поради
това 4. не е имал и законовата възможност да прехвърли на ищеца с договора за
цесия процесните вземания срещу ответницата по договора за кредит, от който ищецът
претендира тяхното възникване и съществуване, защото този договор за кредит,
дори и да бе действителен, не предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК,
във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Поради това и договорът за цесия в частта му, с
която 4. е цедирало на ищеца тези вземания, се явява нищожен в тази му част, с
която те са му цедирани с приложение № 1 към него, по силата на чл. 26, ал. 1,
пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която
не допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като и цесията,
с която процесните вземания са цедирани от 4. на ищеца, е нищожна в тази й
част, и тя не е произвела в същата й част присъщите й правни последици (чл.
99, ал. 1 ЗЗД).
Поради това не е прехвърлила същите вземания на ищеца и той не е техен
титуляр/кредитор на това основание (придобИ.ето им с този договор за
цесия/приложението към него), на което се позовава в исковата си молба. Ето
защо съдът намери, че те и на това основание не съществуват в неговия
патримониум, и той не е активно материалноправно легитимиран да иска плащането
им от ответницата с предявените искове. А след като по делото няма
доказателства в процесното спорно правоотношение ищецът да е и носител/титуляр/кредитор
на тези вземания спрямо ответницата към релевантната дата на приключване на
съдебното дирене по делото, на посоченото в исковата му молба основание -
придобИ.ето им с посочената цесия от предишния й кредитор 4., той не може и да
се признае въз основа на тази цесия за техен носител/титуляр/кредитор спрямо
ответницата. Поради това не е активно материалноправно легитимиран да
претендира с исковете си по чл. 79, ал. 1 ЗЗД по делото осъждането й да му ги
плати. Ето защо тези му искове съдът намери за недоказани още в своето
основание (чл.
79, ал. 1 ЗЗД).
Поради това, като неоснователни, следва да ги отхвърли изцяло, ведно с
акцесорните му претенции за законна лихва и разноски, без преди това да ги
обсъжда и по отношения на техния размер, защото това се явява
безпредметно.
При
този изход на делото, само ответницата има право да й се присъдят сторените по
делото разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК). В същото обаче няма данни тя да е сторила
такива, нито е налице нейно искане за присъждането им, поради което такива не й
се присъждат.
Воден от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователни, предявените от „К.“ ЕООД, с ЕИК ---, със седалище и адрес
на управление ---, искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за осъждането на С.Р.С., с ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес ***, да му заплати по банкова сметка ***: ***, BIC: ***, сумата
от 750 лева за главница от невърнат кредит по договор за кредит № **********/15.11.2015 г., изменен и допълнен с договори
за кредит №№ **********/18.11.2015 г. и № **********/19.11.2015 г., със 122.48
лева такса за експресно разглеждане, с 817.95 лева наказателна лихва от 16.12.2015
г. до 31.01.2018 г., и законна лихва върху главницата от 07.12.2018 г. до
изплащането й, както и сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: