Решение по дело №10628/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 437
Дата: 4 март 2022 г. (в сила от 4 март 2022 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20211100510628
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 август 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 437
гр. София, 04.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100510628 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.06.2021 год., постановено по гр.дело №60497/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 39 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.” ЕАД срещу Р. Е.И. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2 739.25 лв.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.март 2013 год. до
м.април 2015 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******* *******
абонатен №231359, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№67121/2015 год. по описа на СРС, ГО, 39 с-в – 03.11.2015 год. до окончателното й
изплащане и сумата от 146.60 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 30.04.2013 год. до 15.10.2015 год., като исковете са
отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и ответницата Р. Е.И. е
осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски в исковото производство и в заповедното производство в размер на 569.88 лв., а
ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 91.56 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Н.И.“ ООД.
1
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Р. Е.И..
Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд бил задължен да обсъди всички
събрани по делото доказателства заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и
възражения на страните. В случая направените в отговора на исковата молба възражения не
били обсъдени. В изготвения от СРС доклад по делото по чл. 146 ГПК не били дадени
указания относно разпределението на доказателствената тежест, както и за това кои
обстоятелства се нуждаят от доказване и за кои от тях страните не сочат доказателства.
Първоинстанционният съд бил кредитирал заключението на вещото лице по допусната
съдебно-техническа експертиза, като игнорирал обстоятелството, че същото било
своевременно оспорено, тъй като вещото лице било работило въз основа на документи,
които не били представени по делото, както и документи, които били оспорени. Също така
бил приел, че е ирелевантно за спора е обстоятелството дали ответницата е подписала лично
отчетите. Освен това подписите в тези документи били оспорени, както и отразените в тях
стойности – видно било от същите, че в графа „абонат“ бил положен подпис, Без обаче да е
посочен авторът му и да е направено отбелязване относно лицето, което е осигурило достъп
до имота. Следвало лицето, което е осигурило достъп да е поне установимо, т.е. да са
посочени имената му. Поради това и не било възможно ответницата да направи
доказателствени искания във връзка с оспорването на положените в отчетите подписи. В
отчета, отнасящ се за сезон 2012/2013 год., били правени поправки и задрасквания, без да са
ясни причините за това. По делото не били представени доказателства, установяващи датата
на връчване на индивидуалните изравнителни сметки и на общата годишна изравнителна
сметка на представител на етажните собственици. Поради това и ответницата не можела да
упражни правото си на рекламация/възражения за корекция, съгласно Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването. При изслушване на заключението вещото лице, изтготвило
заключението по съдебно-техническата експертиза, било заявило, че не е изследвал дали
общият топломер, монтиран в абонатната станция, е преминал през периодични технически
проверки. Задължението за заплащане стойността на топлинната енергия се пораждало само
при установено реално доставяне на такава в абонатната станция. В частност по делото не
можело да бъде направен категоричен извод за регистрираното количество топлинна
енергия в процесния имот. В този смисъл заключението на вещото лице по съдебно-
техническата експертиза не следвало да бъде кредитирано. Представените по делото
съобщения към фактури, като частни свидетелстващи документи, не се ползвали с
доказателствена сила и въз основа на тях не можело да бъдат установените твърдените от
ищеца факти. Тези документи не били счетоводни, а и нямало данни, че са били връчени на
ответницата. В този смисъл ищецът не бил доказал наличието на твърдяното
правоотношение между страните, изпълнението на задълженията си по него, както и
размера на претенциите си. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
2
потвърдено в обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Н.И.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства –
нотариален акт за дарение на недвижим имот от 18.12.2001 год., молба-декларация на
ответницата от 24.09.2002 год. за откриване на клиентска партида при ищеца за процесния
имот и списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за проведено Общо
събрание от 17.09.2002 год., който е подписан от ответницата и авторството му не е било
оспорено и надлежно опровергано в процеса /чл. 180 ГПК/, че същата е била собственик на
апартамент №60, находящ се в гр.София, ж.к.“******* *******, през исковия период,
поради което и следва да се приеме, че има качеството на битов клиент съгласно по смисъла
на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение /респ. техният наследодател/
3
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд
приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата през
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото
– изравнителни сметки, свидетелства и талони за отчет на уредите за дялово разпределение
– последните са подписани от ответницата, респ. неин представител, респ. лице, което
същата е допуснала в имота и авторството им не е било оспорено и надлежно опровергано в
процеса /чл. 180 ГПК – виж изявление на процесуалния представител на Р. Е.И., направено в
откритото съдебно заседание, проведено на 25.01.2021 год. в първоинстанционното
производство – на л. 92/ и в този смисъл има силата на извънсъдебно признание за
количеството доставена топлинна енергия през отоплителните сезони 2012/2013 год.,
2013/2014 год. и 2014/2015 год., за изправност на уредите и конкретно отчетените от тях
данни, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с оглед всички обстоятелства по
делото въззивният съд приема, че отговарят на истината, както и от заключението на вещото
лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по
делото следва да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало
монтирани 4 бр. отоплителни тела с 4 бр. ИРРО, като не била изчислявана топлинна енергия
за отопление на общите части, а процесната сграда не била захранена с топлинна енергия за
битово горещо водоснабдяване; делът на ответницата за топлинна енергия за отопление и
сградна инсталация е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба – с изключение на топлинната енергия за сградна инсталация за периода 2014/2015
год., която следвало да бъде изчислена на база инсталирана мощност, вместо на база
проектна мощност, поради което и следвало да бъде приспадната сумата от 207.17 лв.;
технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца.
Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от
ответницата топлоенергия в определено количество. В този смисъл неоснователни са
възраженията на ответницата, че дяловото разпределение е било извършвано неправилно.
Задължението за заплащане на стойността на топлинната енергия не е обусловено от
издаването на данъчни фактури, както и от тяхното връчване, а от осъществяването на
доставката, което обстоятелство с оглед изложеното вече по-горе е доказано по делото.
Във връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба следва да бъде посочено, че за
ответницата не е съществувала никаква пречка да оспори истинността /авторството/ на
талоните за отчет по отношение на подписа, положен от името на абоната, при положение,
4
че подадената до ищеца молба-декларация от 24.09.2002 год. е посочила, че семейството й
се състои от 3 члена. Отделно от това следва да се посочи, че според нормата на чл. 70, ал. 6
от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /в действащата през исковия
период редакция/, рекламации за отчет на показанията на уредите и разпределението на
енергията за предходен период се разглеждат, ако са подадени в 30-дневен срок. В частност
ответницата е имала възможност, но не е поискала в посочения срок в хода на процеса
извършването за нейна сметка на допълнителен отчет и преработване на изравнителните
сметки, доколкото по делото липсват данни, че изравнителните сметки за отоплителните
сезони, включени в исковия период, не са били връчени на представител на етажните
собственици на процесната сграда – виж и чл. 29 от Общите условия на ищеца.
Установено е също така въз основа на заключението по съдебно-техническата
експертиза и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което
подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че стойността на доставената топлинна енергия през
периода от м.март 2013 год. до м.април 2015 год. възлиза на 2 739.25 лв. /определена в
съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ, като е съобразено и извършеното преизчисление
от вещото лице – приспадане на сумата от 207.17 лв./, до който и релевираната главна
претенция се явява основателна и законосъобразно е била уважена от първоинстанционния
съд, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия при
действието на чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди от 2008 год. /т.е. до 12.03.2014 год./ са възникнали като срочни – в 30дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно изпадането в забава на
ответницата не е обусловено от отправянето на покана от кредитора – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. В
този смисъл настоящият съдебен състав намира, че претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява
установена в своето основание за исковия период, а нейният размер възлиза на 146.60 лв. –
определен от СРС при правилно приложение на правилото на чл. 162 ГПК, при съобразяване
на доказания размер на главницата, която е станала изискуема през периода на действие
Общите условия от 2008 год. /т.е. тази за периода от м.март 2013 год. до м.февруари 2014
год. включително/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.06.2021 год., постановено по гр.дело №60497/2019
5
год. по описа на СРС, ГО, 39 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Н.И.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6