Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
24.11.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 10746 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 64314 от 13.03.2019г. по гр.д. № 78326/2018г. Софийски районен
съд, 62 състав осъдил „З.Л.И.” АД, ЕИК ********, да заплати на К.А.Т., ЕГН **********,
сумата 7 948.36 лв., ведно със законната лихва от 12.12.2018г. до
окончателното плащане, както и разноски по компенсация в размер на
1 027.86 лв., като отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен
размер от 11 797.99 лв.
С определение № 118497 от 17.05.2019г., постановено по същото дело по реда
на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на ответника за изменение на
решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника „З.Л.И.” АД, който го обжалва в частта, с която искът е
уважен, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В нарушение на
съдопроизводствените правила районният съд не допуснал поисканата повторна
САТЕ, поради което останали неизяснени спорни факти по делото относно
настъпването на застрахователното събитие, механизма на възникване на повредите
върху автомобила и наличието на причинно-следствена връзка. Заключението на
САТЕ било оспорено, тъй като били калкулирани два нови фара за автомобил на
повече от 9 години към датата на ПТП, без вещото лице да приложи коефициент на
овехтяване. Невярно било заключението на вещото лице, че няма алтернативни
фарове със специални завиващи части, отговарящи на марката и модела автомобил.
Констатирали се противоречия между показанията на св. В. и твърденията в
исковата молба, а показанията на св. К. не се подкрепили от събраните по делото
доказателства. От постъпилата информация от РУ – Самоков било видно, че сигнал
за постъпило ПТП няма, както и че няма изготвен протокол за ПТП от полицейски
служител, нямало докладна или друга преписка, по която да са извършени действия
по издирване и установяване на виновния водач. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в атакуваната осъдителна част и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски,
като за тези във въззивната инстанция представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна К.А.Т. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваната част. Не претендира разноски.
От ответника е подадена и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК.
Поддържа, че определението е незаконосъобразно, като се развиват съображения,
че утвърдените от ВАС еднотипни варианти на бланки за договор за правна защита
и съдействие били в прономеровани кочани с индигирани копия със серия и пореден
номер, което било гаранция, че уговореното възнаграждение действително е
платено. Представеният по делото договор за правна защита и съдействие не
отговарял на утвърдените образци с индигирани копия, а представлявал единичен
екземпляр, наподобяващ бланка на тези образци – попълнено ксерокопие на образец
от кочан. Позовавайки се на разясненията, дадени с ТР № 6/2012г., частният
жалбоподател счита, че когато плащането в брой не е удостоверено в утвърдения
от ВАС образец от кочан, а е вписано на лист без индигирани копия, както в
случая, не можело да обвърже съда и другите страни в процеса относно
действително осъществено плащане.
Ответницата по частната жалба не е депозирала писмен отговор.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.
208 КЗ (отм.) за сумата 11 797.99 лв., представляваща застрахователно
обезщетение по договор за застраховка „Каско на МПС“, сключен във формата на
застрахователна полица № 93001510053082/06.08.2015г., дължимо във връзка с
настъпило в срока на действие на договора застрахователно събитие, установено в
23.30 ч. на 17.12.2015г. – причинени от неизвестно лице частични увреди по застрахования
автомобил л.а. „Мерцедес МЛ320“, с рег. №********докато бил в паркирано
състояние на ул. „******в гр. Самоков. Претендирана е и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба в съда на 12.12.2018г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск по основание и размер. Ищцата не представила
констативен документ, удостоверяващ настъпилото ПТП, съгласно т. 14.10 и т.
29.5 от ОУ на договора, предвид на което неизпълнение застрахователят имал
право да откаже плащане на застрахователно обезщетение. С представените
документи не се доказвали по категоричен и безспорен начин обстоятелствата, при
които е настъпило застрахователното събитие, неговия механизъм и наличието на
причинно-следствена връзка. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Настоящият
състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно
по следните съображения:
Съгласно чл. 183, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 208, ал. 1 и ал. 3 КЗ (отм.), с договора за
имуществено застраховане застрахователят се задължава срещу заплащане на премия
да поеме определен риск и при настъпване на предвидено в договора застрахователно
събитие да заплати на застрахования застрахователно обезщетение за причинените
на застрахованото имущество вреди в размер, равен на размера на вредата към деня
на събитието. Обезщетението следва да бъде изплатено в уговорения срок, който
не може да бъде по-дълъг от 15 дни и започва да тече от деня, в който
застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 206, ал. 1 или 2 и чл. 207,
ал. 3 КЗ (отм.). Застрахователят може да откаже изплащане на обезщетение, ако
са налице основания за освобождаването му от отговорност, предвидени в закона
или уговорени в застрахователния договор в границите на признатата с чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне. Предпоставките за отказ
от изплащане на застрахователно обезщетение са посочени принципно в общата
разпоредба на чл. 211 КЗ (отм.) и се свеждат до умишлено
причиняване на застрахователното събитие от застрахования или от трето ползващо
се лице (т. 1); неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е
значително с оглед интереса на застрахователя и е било предвидено в закон или в
застрахователния договор (т. 2); други случаи, предвидени със закон (т. 3).
Следователно предпоставките, които следва да са налице кумулативно, за да
бъде ангажирана отговорността на застрахователя по иск с правно основание чл.
208 КЗ (отм.), са: 1. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по
договор за имуществена застраховка „Каско на МПС”; 2. Настъпване на
застрахователно събитие в срока на действие на договора, което се явява покрит
от застраховката риск; 3. Изпълнение на задълженията за уведомяване на
застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и представяне на
необходимите документи за неговото установяване. В тежест на ищеца е да докаже
пълно и главно тези предпоставки, както и размера на вредата към датата на
настъпване на застрахователното събитие. При въведено от ответника възражение,
че са налице основания за отказ за изплащане на застрахователното обезщетение,
в негова тежест е да докаже фактите, на които основава възражението си.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
между страните е бил сключен валиден договор за имуществена застраховка „Каско
на МПС”, клауза 1, с полица № 93001510053082/06.08.2015г. относно лек автомобил
„Мерцедес МЛ320“, с рег. №********, с период на застрахователно покритие от
00.00 ч. на 06.08.2015г. до 24.00 ч. на 05.08.2016г.
В срока на действие на договора е настъпило застрахователно
събитие – по застрахованото МПС докато е било в паркирано състояние са
причинени вреди от неустановен водач на МПС. Няма очевидци на произшествието,
но от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – преписка по
щетата, заключение на САТЕ, писмо от МВР - Дирекция „НС 112“ и приложения към
него диск със звукозапис, изслушан в проведеното в първата инстанция открито
съдебно заседание, както и показанията на св. В., ценени по реда на чл. 172 ГПК, и показанията на св. К. – младши автоконтрольор, посетил адреса след
обаждането на тел. 112 от бащата на ищцата, следва безпротиворечив извод, че
вредите по автомобила са причинени именно по декларирания от застрахования
начин. Противно на поддържаното от въззивника, по делото се установява, че
застрахованият е изпълнил задълженията си по т. 14.10 от ОУ на договора за
уведомяване на органите на МВР – видно от писмото от МВР - Дирекция „НС 112“ (л.
47 от делото на СРС) и приложения звукозапис, в 00.19 ч. на 18.12.2015г. е
постъпило обаждане за събитието до тел. 112 от бащата на застрахованата. Не са
били налице основания за отказ за плащане на обезщетение от застрахователя и
поради непредставяне на официален документ, удостоверяващ настъпването на
застрахователното събитие (т. 29.5 от ОУ), тъй като съгласно чл. 6, т. 3 от Наредба
№ Iз-41 от 12 януари 2009г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на
вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд, не се
посещават от органите на МВР – „Пътна полиция“ и не се съставят
документи за повреди на МПС, възникнали в паркирано състояние. Що се отнася до
наличието или не на преписка относно извършени действия от служителите на МВР
за издирване на виновния водач, подобно бездействие не може да бъде вменено във
вина на застрахования.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на САТЕ и обясненията на вещото лице в открито съдебно заседание се установява,
че представените по делото доказателства не изключват описания в исковата молба
механизъм на ПТП. Стойността на вредите по автомобила, определена по средни
пазарни цени към датата на ПТП, е 7 984.36 лв. За двата увредени фара
вещото лице е посочило, че е уместно да се сложат нови оригинални части, тъй като
са със специални завиващи части. За останалите увредени части, съгласно
обясненията относно решетка декоративна и радиатор, вещото лице е дало средни
пазарни цени от алтернативни източници.
Ответникът е оспорил заключението поради несъгласие с
посочената висока цена на фаровете и че не могат да се сложат алтернативни,
както и при твърдения, че не бил уточнен механизмът.
Съгласно разпоредбите на чл. 208, ал. 3 и чл. 203, ал. 2 КЗ (отм.) действителната стойност на
вредата се определя по средни пазарни цени към датата на настъпване на
застрахователното събитие, без прилагане на обезценка, а не само на база средни
цени от алтернативни доставчици, т.е. съобразно цени само от
ограничен сегмент на пазара. Средната пазарна цена следва да бъде формирана на
база цени на всички доставчици – на нови оригинални части и алтернативни
такива. Що се касае до фаровете на автомобила, същите гарантират безопасната
експлоатация на автомобила и е недопустимо да бъде допускан компромис с тяхното
качество.
По изложените съображения предявеният иск с правно
основание чл. 208 КЗ (отм.) е основателен и правилно е уважен от СРС до установения
от заключението на САТЕ размер. Предвид съвпадението на крайните изводи на
двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
атакуваната осъдителна част.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248,
ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по
тълк.д. № 6/2012г., ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, като в договора
следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се
представят доказателства за това, а ако е в брой – тогава вписването на
направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на
разписка. Само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване. Ако
страните по договора за правна защита, в съответствие със свободата на
договаряне са отложили плащането, това е относимо единствено в отношенията
между клиент и адвокат, но не предпоставя разширително тълкуване на чл. 78 ГПК.
В случая, видно от представения договор за правна защита и съдействие от
11.12.2018г. (л. 10 от делото на СРС), между ищцата и пълномощника й е
уговорено възнаграждение в размер на 1 000 лв., с начин и срок на плащане
„веднага и в брой“. В договора е удостоверено плащането на цялата уговорена
сума от 1 000 лв., което вписване има характер на разписка за плащането на
възнаграждението. Развитите в частната жалба съображения, че характер на
разписка имали само вписванията в договор „от кочан“ с индигирани екземпляри не
намират опора нито в мотивите на цитираното тълкувателно решение, нито в
закона. Поради това атакуваното определение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на
въззивника не се следват, а от въззиваемата не се претендират, поради което
разноски не се присъждат.
Ищцата – въззиваема е потребител на застрахователни услуги по
смисъла на § 1, т. 1 ДР КЗ (отм.). По арг. чл. 113, изр. 2 ГПК делото е
гражданско и съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото въззивно решение
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 64314 от 13.03.2019г., постановено по гр.д. № 78326/2018г. на
Софийски районен съд, 62 състав в обжалваната част, с която по предявения иск с
правно основание чл. 208 КЗ (отм.) „З.Л.И.” АД, ЕИК ********, е осъдено да
заплати на К.А.Т., ЕГН **********, сумата 7 948.36 лв., представляваща
обезщетение по договор за застраховка „Каско на МПС“, сключен във формата на
застрахователна полица № 93001510053082/06.08.2015г., дължимо във връзка с
настъпило на 17.12.2015г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва от
12.12.2018г. до окончателното плащане, вкл. в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 118497 от 17.05.2019г., постановено по гр.д. № 78326/2018г.
на Софийски районен съд, 62 състав, с което е оставено без уважение искането на
ответника „З.Л.И.” АД за изменение на решение № 64314 от 13.03.2019г. в частта
за разноските.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 78326/2018г. на
Софийски районен съд, 62 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.