Решение по дело №9808/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260096
Дата: 17 септември 2020 г. (в сила от 17 септември 2020 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20191100509808
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 юли 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

                               

                               Р     Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                             гр.София, 17.09.2020 г.

       

                    В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 9808 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         

         Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

         С решение № 85153 от 05.04.2019 год., постановено по гр.дeло № 41716/2017 г.  на  СРС, ІІІ Г.О., 158 състав, е отхвърлен предявения от Г.Р.Й., ЕГН **********, с адрес ***, срещу „С.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4875 лв., получена на отпаднало основание, представляваща първоначална вноска по развален договор за лизинг сключен между страните на 20.12.2011 г. С решението на съда е осъден Г.Р.Й., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на  „ С.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 750 лв., представляваща направени по делото разноски.

          Срещу решението на СРС, 158 с-в е постъпила въззивна жалба от Г.Р.Й., подадена чрез пълномощника адв.М.С., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.3 от ЗЗД, бъде уважен изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

           Въззиваемата страна- ответник „С.“ ООД, ***, чрез пълномощника си адв.Г.М. оспорва жалбата, по съображения  изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на направени разноски по делото.         

        Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

        Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.             

         Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.    

         Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

         Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

         Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК  от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.              

         Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищеца Г.Р.Й. срещу ответника „С.“ ООД, ***, осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.3 от ЗЗД за заплащане на сумата от 4875 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на исковата претенция с правно основание чл.55, ал.1 пр.3 от ЗЗД  и недължимост на вземането, предявено с нея, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

           Съдът приема, че в разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/.   Фактическият състав на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, включва престиране на претендираното на съществуващо валидно основание към момента на извършване на престацията и последващо отпадане на основанието с обратна сила - поради унищожаемост, разваляне на договора или настъпване на прекратително условие / съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС 1/1979 г. /. Ето защо и основателността на претенцията на ищеца за заплащане от страна на ответника по предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД на сумата от 4875 лв. на отпаднало основание, се предпоставя от установяване при условията на пълно и главно доказване на следните факти: плащане на процесната сума на валидно основание към момента на извършване на престацията и последващо отпадане на основанието с обратна сила. Съдът приема, че фактите, подлежащи на установяване са: даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, отпадане с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване. Съобразно разпоредбата на чл.154 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова - че е върнал полученото. В процесния случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че между страните е възникнало и съществувало валидно облигационно отношение по договор за лизинг на лек автомобил марка „ Мерцедес“, сключен на 20.12.2011 год. между ищеца, като лизингополучател и ответника, като лизингодател. Не е спорно между страните обстоятелството, че процесния лек автомобил е върнат на лизингодателя, както и че договорът за лизинг, сключен между страните е бил развален на 04.04.2012 г. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че процесният договор за лизинг е развален поради вина на лизингополучателя/ ищеца по делото/, поради неплащане в срок на дължимите лизингови вноски. В процесния случай безспорно е по делото обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 4875 лв., представляваща първоначална вноска по процесния договор за лизинг и която вноска е част от общата лизингова стойност по договора, и по съществото си представлява лизингова вноска. Т.е. единствения обоснован извод, който следва да се направи е, че заплатената от ищеца на ответника сума от 4875 лв. е част от общата лизингова стойност на договора и представлява лизингова вноска. Развалянето на договора за финансов лизинг има действие занапред и не обуславя връщане на платените лизингови вноски предхождащи датата на развалянето на договора, които са били платени от лизингополучателя до момента на разваляне на договора. Съдът приема, че договора за финансов лизинг, както и договора за наем, са с периодично изпълнение, поради което при развалянето им облигационната връзка отпада не с обратна сила, а в бъдеще- от развалянето. С решение № 89 по т.дело № 631/2007 г. на ВКС, Т.К., е прието, че с развалянето на договора за финансов лизинг за лизингополучателя не отпада задължението за плащането на предхождащите развалянето лизингови вноски, както и не се дължи връщането им в случай, че същите са били платени до момента на развалянето. В процесния случай, първоначалната лизингова вноска в размер на сумата от 4875 лв. е платена от ищеца на 20.12.2011 год., преди развалянето на процесния договор за лизинг на 04.04.2012 год., поради което същата е платена на основание договора за лизинг и се явява дължима на ответника/ лизингодател/, като без значение е последващото разваляне на договора сключен между страните. С плащането на ответника на сумата от 4875 лв., ищецът е изпълнил задължението си, като лизингополучател по договор с периодично изпълнение до момента на развалянето му. С развалянето на договора за финансов лизинг за лизингополучателя не отпада задължението за плащане на предхождащи развалянето лизингови вноски, както не се дължи връщането им в случай, че са били платени до момента на развалянето – чл.347, ал.2 от ТЗ във връзка с чл.232, ал.2 от ЗЗД. Такъв е именно и настоящия случай. С оглед на което предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.3-то от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан, и като такъв, правилно е бил отхвърлен от  първоинстанционния съд.

          При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

          По разноските във въззивното производство:

С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.  При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.

         Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

 

                                              Р     Е    Ш     И     :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 85153 от 05.04.2019 год., постановено по гр.дeло № 41716/2017 г.  на  СРС, ІІІ Г.О., 158 състав.

         РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

                                           

                                                                    ЧЛЕНОВЕ : 1.                     

 

 

                                                                                                 2.