РЕШЕНИЕ
№ 144
гр. Пловдив, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело
№ 20245300503168 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „МИКСТРЕЙД КОМЕРС“ ЕООД,
ЕИК: *****, със седалище и адрес управление: гр. *****, представлявано от
управителя Т. Н. Т. против Решение № 323 от 14.10.2024 г., постановено по гр. д. №
517 по описа на РС –Карлово за 2024 г., с което е признато за установено
съществуването на вземане на ЕТ „С. Б.“, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: село ***** към жалбоподателя по Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 265/2024 г. по описа на РС – Карлово в размер
на 8186.04 лева – главница и сумата от 1184.73 лева – лихва за забава за периода от
05.12.2022 г. до 09.02.2024 г.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Искането
към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново, с което да бъдат
отхвърлени предявените искове.
Извън срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпило становище от въззиваемия
-едноличния търговец С. К. Б., действащ с фирмата „С. Б.“, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление: село *****, с което се настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендира разноски.
1
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,ал.1 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице, насочена е срещу неблагоприятното за него първоинстанционно
решение, и откъм съдържание и приложения е редовна, поради което се явява
допустима.
При извършената служебна проверка съгласно чл.269, изр.1 от ГПК
въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предвид
горното и съгласно чл.269, изр.2 от ГПК въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението и по съществото на правния спор между страните
съобразно изложените във въззивната жалба доводи, като според задължителните
указания, дадени в т.1 от 1 Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по т.д. №1/2013 г
на ОСГТК на ВКС може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правна с правна
квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 266, ал.1, вр. с чл. 258
ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от едноличния търговец С. К. Б., действащ с фирмата „С.
Б.“ против „МИКСТРЕЙД КОМЕРС“ ЕООД, с които ищецът иска да признае за
установено, че ответникът дължи следните суми: главница – 8186,04 лв., лихва за
забава за периода от 05.12.22 г. до 09.02.24 г. – 1184,73 лв., за които суми е била
издадена заповед № 150 от 15.02.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч. гр. д. №265/2024 г. по описа на РС -Карлово.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен устен договор
за изработка на ишлеме – ушиване на работно облекло с материали на поръчващия,
изработване и предаване на готовите изделия на поръчителя, чрез пълномощника му Р.
Г.. Съгласно договора, ЕТ „С. Б.“ следвало да ушие за своя сметка и от името на
ответното дружество договорените артикули – работно облекло с лого на него
„Лукойл“, с материали и по проект /кройки/ на поръчващия – „на ишлеме“, на обща
стойност 8186,04 лева. След завършване на работата, ищецът предоставил на
ответното дружество договорените количества детайли и издал фактура № **********
от 02.12.22 г., връчена на ответника на 18.05.2023 г., в която била отразена стойността
на извършените от фирмата дейности, както и изразходваните помощни материали и
енергия за производството на договорените облекла. Ответното дружество получило
поръчаните облекла чрез куриерска фирма и впоследствие ги реализирало на пазара.
С отговора на исковата молба ответникът оспорва иска по основание и
2
размер.
Видно от приложеното ч. гр. д. №265/2024 г. по описа на РС -Карлово, в полза
ищеца ЕТ „С. Б.“ против ответника – „МИКСТРЕЙД КОМЕРС“ ЕООД – длъжник, е
издадена Заповед № 150 от 15.02.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за следните суми: 8186.04 лева – главница; 1184.73 лева – лихва за забава за
периода от 05.12.2022 г. до 09.02.2024 г. В срока по чл. 414 ГПК ответникът е възразил
срещу заповедта. В предоставения на ищеца от съда едномесечен срок за това е
подадена искова молба.
Ето защо и, установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими,
тъй като са предявени в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от
длъжника в заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.
Районният съд е приел, че между страните по делото е възникнало
облигационно отношение, чийто правопораждащ юридически факт е сключен устен
договор за изработка на ишлеме – ушиване на работно облекло с материали на
поръчващия, изработване и предаване на готовите изделия на поръчителя, чрез
пълномощник Р. Г.. Поради това е уважил така предявените искове.
Настоящият съдебен състав напълно споделя тези изводи по следните
съображения.
Предявеният иск е за реално изпълнение на задължението за заплащане на
дължимото възнаграждение по договора за изработка, процесен по делото.
Предвид липсата на нови доказателства, които да са били събрани пред
настоящата инстанция, изводите на въззивния съд почиват единствено на събрания
доказателствен материал пред първата инстанция.
И двете дружества са търговци и съгласно чл.53 ал.1 ТЗ имат задължение да
водят счетоводство, в което да отразяват движението на имуществото на своето
предприятие. Съгласно чл.55 ал.1 ТЗ редовно водените търговски книги и
записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за
установяване на търговски сделки. Съгласно чл.182 ГПК вписвания в счетоводни
книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите
обстоятелства по делото, като могат да служат като доказателство на лицето или
организацията ,които са водили книгите. Съгласно чл.113, ал.4 от ЗДДС фактурата се
издава задължително не по-късно от 5 дни от датата на възникване на данъчното
събитие за доставката, а в случаите на авансово плащане - не по-късно от 5 дни от
датата на получаване на плащането. По делото липсват данни, че издадената от ищеца
фактура № **********/02.12.22 г. на стойност 8186.04 лева да е осчетоводена от
ответното дружество.
Договорът за изработка е консенсуален, двустранен, възмезден и неформален
3
договор. Консенсуален, защото страните по него са обвързани щом постигнат
съгласие, двустранен, защото създава задължение за едната страна да изработи нещо, а
за другата да го приеме и заплати, и възмезден, защото срещу това което изпълнителят
ще изработи, другата страна дължи възнаграждение. За действителността на договора
не се изисква специална форма, която да е част от фактическия състав на сделката.
Поради това и сключването на самия договор може да бъде установено със
свидетелски показания, стига да не е налице забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.
На следващо място фактурата може да се приеме като доказателство за
сключен договор за изработка, ако отразява съществените елементи от съдържанието
на сделката - вид на услугата, която следва да се извърши, нейната стойност, начин на
плащане, имена на изпълнителя и поръчващия, респ. на техните представители, време
и място на сключване на договора за изработка. Дори фактурата да не съдържа всички
предвидени в Закона за счетоводството реквизити, в т. ч. и подпис на поръчващия, или
да е оспорена в процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото й значение за
удостоверените в нея факти заедно с всички останали доказателства по делото,
вписването й в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача,
отразяването на стойността й в справките-декларации по ЗДДС и ползването на
данъчен кредит. В този смисъл е Решение № 252 от 3.01.2013 г. на ВКС по т. д. №
1067/2011 г., II т. о. Процесната фактура е връчена на Р. Г. на 18.05.2023 г. По делото е
приложено пълномощно, от което се установява, че посоченото по-горе лице е
упълномощено да получава документи, стоки, книжа от името на „МИКСТРЕЙД
КОМЕРС“ ЕООД. След като процесната фактура е получена от ответното дружество и
то не е възразило срещу нея, съдът приема, че същата служи като доказателство за
сключен договор за изработка, който има за обект твърдяното в исковата молба–
ушиване на работно облекло с материали на поръчващия.
С нормата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, приложима към съществувалата между
страните облигационна връзка, за поръчващия е създадено законово задължение да
приеме извършената съгласно договора работа. Изпълнението или не на това
задължение е релевантно за добросъвестността на възложителя, тъй като същият
многократно може необосновано да отказва приемане на работата. Твърдейки липсата
на договора, ответникът оспорва и наличието на каквото и да е било изпълнение по
него, както и липсата на приемане на резултата. Последното прави безпредметно и
обсъждане на правата, които законът, с разпоредбата на чл. 265, ал. 1 ЗЗД, е
предоставил на поръчващия, като релевантно в контекста на повдигнатия правен спор,
е дали работата е приета от възложителя.
Настоящият съдебен състав намира, че в същината си приемането на
извършената работа обхваща както едно фактическо действие - разместване на
фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя,
4
така и правно действие - признание, че то напълно съответства на възложеното с
договора, което всъщност е израз на одобряването му. Или, релевантно за приемането
по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя,
придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за
съобразен с договора или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото
получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо
изразено съгласие от последния за такова одобрение /вж. решениe № 1661 от 6.12.1999
г. на ВКС по гр. д. № 972/99 г., V г. о. и решение № 231 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д.
№ 1056/2009 г., II т. о., ТК/.
От приетите по делото писмени доказателства, издадени от Еконт, се
установява, че лицето Р. Г., е получило от едноличния търговец С. Б. пратка на
21.11.2022 г., с тегло 55 кг. Това налага извода, че готовият резултат от изпълнението е
бил предаван на лице с представителна власт, а ответното дружество е приело
изработеното без да се противопостави, поради което дължи цената на изработеното.
Неправилно първостепенният съд е приел, че приложените по делото
постановления на Районна прокуратура – Кърджали, ТО – Момчилград от 09.10.2023 г.
и на Окръжна прокуратура – Кърджали от 29.11.2023 г. доказват наличието на
облигационна връзка между страните по делото. Макар да са официални документи
по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, посочените актове не представляват доказателство,
въз основа на което може да се приеме, че между страните е възникнала правна
връзка, която има за обект изработка на ишлеме- ушиване на работно облекло. Тези
актове се постановяват в отделните фази на досъдебното производство и отразяват
мнението на съответния орган относно наличието или не на предпоставки за
наказателно преследване на определено лице. Същите обаче нямат задължителна сила
за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. Съгласно
императивната норма на чл. 300 ГПК , такава сила е придадена единствено на влязлата
в сила присъда на наказателния съд и то само относно това дали е извършено
деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Всички останали факти,
които имат отношение към гражданските последици от деянието, в т. ч. сключването
на договор и неговото изпълнение, следва да бъдат установени конкретно със
съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на
гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в
процеса, тези факти подлежат на изрично доказване пред гражданския съд независимо
дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в хода на досъдебното
производство./ Решение №43 от 16.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 648/2008 г., II т. о./
Гореизложеното налага извода, че между страните по дело е възникнало
валидно облигационно правоотношение, което има за предмет извършване на услуга
–ушиване на работно облекло с материали на поръчващия. От приетите по делото
5
писмени доказателства за получаване на пратка от Еконт, се установява, че ищецът, в
качеството му на изпълнител, е изпълнил своите задължения по така сключения
договор, като е ушил поръчаните от ответното дружество работни облекла, на обща
стойност 8186,04 лв.
Тъй като ищецът е изправна страна във възникналото между страните
правоотношението, за възложителя е възникнало задължение по чл.266,ал.1 от ЗЗД, да
му заплати дължимото по договора възнаграждение, което е в размер на 8186,04 лв. по
фактура № ********** от 02.12.22 г.
При доказателствена тежест за ответника по делото, не са ангажирани
доказателства за погасяване на задължението към ищеца възлизащо в размер на
претендирана сума.
Поради изложеното, се налага извода, че така предявения главен иск следва
да се уважи изцяло като основателен и доказан по основание и размер.
Като акцесорна следва да се уважи и претенцията за мораторна лихва върху
дължимата сума, тъй като съгласно чл. 294 ТЗ между търговци се дължи лихва.
Поради съвпадане в крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да се потвърди като правилно, законосъобразно и
обосновано, като при постановяване на съдебния акт първоинстанционният съд
правилно е приложил материалния закон, не е допуснал нарушения на
съдопроизводствените правила, самото решение е обосновано на събраните по делото
доказателства.
По отношение на разноските:
При този изход на правния спор въззиваемият има право на разноски, такива
и се претендират, но не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства
претендираното адвокатско възнаграждение да е заплатено от страна на едноличния
търговец.
Мотивиран от изложените съображения , Пловдивският окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 323 от 14.10.2024г., постановено по
гражданско дело № 517/2024 г. по описа на Районен съд – Карлово.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7