Р
Е Ш Е
Н И Е
№…….....................
гр. София, 14.01.2022г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, IV-Б състав, в публичното заседание на
двадесет и първи октомври, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА
И.ОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.с.
ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при
секретаря В. Баева, като разгледа докладваното съдия Станимира И.ова въззивно гр. дело № 10690 по описа за 2020г.
на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 74690/22.04.2020г. по
гр.д. № 73320 по описа за 2017г. на Софийски районен съд, 25-ти състав са отхвърлени предявените с искова молба вх. № 2026113/13.10.2017г.
по регистъра на СРС вписана в Служба Вписвания вх.рег. № 88139, акт 234, том
ХV, дело № 64333/2017г., имотна партида № 523316 на Р.Н.Д., ЕГН ********** с адрес: *** срещу А.И.И., ЕГН ********** с адрес: *** с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за
установено, че Р.Н.Д., ЕГН **********
е собственик на основание на договор за
покупко-продажба от 21.07.1997г. сключен с П.„А.” и на основание на давностно владение в периода от
21.07.1997г. до 13.09.2008г. на недвижим имот, представляващ апартамент
№ 43, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, кадастрален идентификатор
68134.4084.326.3.7. и за осъждане на А.И.И.,
ЕГН ********** като наследник на И.А.И. да предаде на Р.Н.Д., ЕГН ********** владението върху този имот, като Р.Н.Д., ЕГН ********** е осъдена да
заплати на А.И.И., ЕГН ********** на
основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК
съдебни разноски от 1400лв.
Срещу така постановено решение е
депозирана въззивна жалба вх.№ 5054079/14.05.2020г. по регистъра на СРС от
ищеца Р.Н.Д., ЕГН **********в
частта, в която исковете са отхвърлени. Изложила е съображения, че решението е
неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на
материалния закон, необосновано. Посочила е, че нямала в свое държане договора
от 21.07.1997г., но това не било по
нейна вина. Този документ останал в имота, когато наследодателят на ответника –
И.И., й го отнел без основание. При
такава хипотеза нямало пречка със свидетелски показания съгласно чл. 165, ал.1
от ГПК със свидетелски показания да се установи сделката от 21.07.1997г.
Съществуването на такъв договор и изгубването му от ищеца било установено по
делото от събраните писмени и гласни доказателства. Имотът бил деклариран от
ищеца през 1998г. пред данъчната служба на общината, към онзи момент нямало
изискване да се прилага и копие от
договора и затова той не се намирал в данъчната служба. Служителят от данъчната служба обаче бил направил
съответната проверка че такъв договор съществува и е открил данъчна партида на
ищеца за имота. Това не би било възможно ако имотът бил държавна собственост
или такава на ответника. Приетите писмени доказателства установявали, че ищцата
платила стойността на жилището, за закупуването му й била предоставена сумата
от 2500000лв. в заем и същият ден –
21.08.1997г. ищцата внесла сумата от 3500000лв. в касата на „П.А.”АД с посочено
основание покупка на процесния имот, което допълнително доказвало сключването
на договора. Заемът бил върнат от ищеца съобразно указанията на „П.А.”АД по
писмото от 02.07.1996г. От 1992г. постоянния и настоящ адрес на ищеца бил
процесния имот, а такъв от 2001г. бил и на сина й – Ц.М.. Копие от договора не
се съхранявал в Столична община, защото продавач по договора не бил СО, а „П.А.”АД
Това дружество вече било закрито и архивът му не бил предаден в Държавна
агенция „Архиви”, което препятствало възможността да се снабди с копие от договора
от това дружество. Неправилно било
прието от районния съд, че имотът не бил собственост на „П.А.”АД, а само бил
предоставен за управление от това дружество.
„П.А.”АД била правоприемник на
Пивоварски завод „Софийски пиво”, преобразувано с Постановление №
176/05.09.1991г. и така имотът станал собственост на дружеството, а не бил
държавна собственост. Нямало пречка този имот да се придобие по давностно
владение от ищеца за процесния период.
Приетият по делото АДС № 3441/1987г. не сочел апартамент № 43 за
държавна собственост и неправилно районният съд приел обратното. В АДС №
3441/1987г. за ап. 43 нямало отбелязване като това ап. 14 което доказвало, че
ап. 43 не е предоставен за стопанисване, АДС сочел, че ап. 43 остава собственост
на ПЗ”Софийско пиво”, а ап. 14 е предоставен за оперативно управление. Ясното записване в АДС за ап. 43 не било
опровергано по делото и следвало да се зачете доказателствената му сила в тази
част. Дори да се приемело, че до преобразуване на ПЗ”Софийско пиво” ап. 43 е
бил държавна собственост, то след преобразуването му този имот станал
собственост на дружеството с Постановление № 176/05.09.1991г. съобразно чл. 17а
от ЗППДОбП. Събраните доказателства установявали владението на имота от ищеца с
намерение да го свои за процесния период, поради което и доказано било и
основанието за собственост на имота давностно владение. Промяната на
намерението, с което е държан имота се установявало от приетите писмени
доказателства - за заем, за плащане, данъчна декларация, удостоверения за
адрес, жалба до СРП. Владението и намерението за своене се установявало от
събраните гласни доказателства, те установявали и че същото е било спокойно и
непрекъснато. Тези показания били подкрепени
от писмените доказателства по делото и нямало основание да не се кредитират.
Представеният от ответника договор от 02.07.1991г. било установено по делото,
че не е автентичен неистински и така ответникът не се легитимирал като
собственик на имота по наследство от И.И.. Настанителната заповед била от
25.10.1991г. и лишено от логика било същата да се издава, ако се приеме, че И.И.
е бил собственик на имота преди това.
Декларацията на И.А.от 28.05.1996г. сочела негово съгласие имотът да бъде закупен от ищеца, което доказвало, че
към този момент И. не бил собственик на имота, а е бил собственост на
ПЗ”Софийско пиво” Неистинността на договора от 02.07.1991г. се установявала и
от писмо от 02.07.1996г. на управителя на „П.Л.”ЕООД, с което е дадено изрично
съгласие имотът да бъде закупен от ищеца.
Това съгласие било дадено съобразно чл. 111 , ал. 4 от Наредбата за
държавните имоти, като с писмо от 14.07.1997г. кметът на СО, район Младост
изпратило преписката за закупуване на имота от ищеца, а и с писмо от СО, район
Младост се установявало, че договор за закупуването на имота по реда на
Наредбата за държавни имоти не е сключван. Такъв договор не било възможно да се
сключи, защото ап. 43 бил собственост на ПЗ”Софийско пиво”, а не на СО.
Правилно договор от 02.07.1991г. бил изключен от доказателствения материал от
СРС поради непредставяне на оригинала на същия. С отговора на исковата молба
ответникът не направил възражение за придобИ.е от него на имота по придобивна
давност и възможността за същото била преклудирана. Доколкото договорът от
02.07.1991г. бил изключен от доказателствения материал, то не можело да се
приеме, че ответникът е бил добросъвестен владелец, поради което и срок на
придобивната давност за него била 10 години, който срок не бил изтекъл от
момента на отстраняването на ищеца от имота – 14.09.2008г., до подаване на
исковата молба. Не било доказано и
владението на имота от ответника , показанията на св. А. не следвало да се
кредитират като опровергани от останалите събрани по делото доказателства, а и
на житейските факти, не било възможно И.И.
да се снабдява с документи от ПЗ”Софийско пиво” при положение, че договора,
сключен от него е със СО, район Младост”, този свидетел били непълни , на
голяма част от въпросите отговарял че не може да даде отговор включително и
поради незнание за факти, съответно поради липса на спомен. Не било установено
и намерението на И. да свои имота в продължение на 10 години, включително и при
съобразяване на декларацията, с която се е съгласил имота да бъде закупен от
ищеца. Претендирала е разноски, заявила
е че не претендира разноски за възнаграждение за адвокат в производство пред
СГС. Оспорила е поради прекомерност претенцията за разноски на въззиваемия.
Въззиваемият – ответник по исковете А.И.И.,
ЕГН ********** е оспорил жалбата. Посочил е, че решението е правилно. В
случая ищцата не била доказвала, че
договорът от 21.07.1997г. бил загубен не по нейна вина , а и не било
доказано съществуване на документа в определен момент с най-общо или по-точно
съдържание на същия, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в
него. Соченото Решение № 148/18.11.2016г. на ВКС било неотносимо, защото касаело случай, в
който било представено копие на декларация, с оригинал на която страната не
разполагала, а в случая дори копие на договора от 21.07.1991г. не бил
представен. Неотносимо било и второто посочено от въззивника решение на ВКС,
защото същото касаело установяването на съдържанието на документа със
свидетелски показания, тоест в случая следвало свидетели да установяват
изявленията на страните по договора , а такива доказателства по делото не били
ангажирани. Правилно било прието от СРС,
че събраните доказателства по делото сочат на намерение на ищцата за придобие
имота, но не и преминаването на собствеността. Непредставянето на договора
препятствало и проверката за спазване на формата за сключване на договора. Правилно било прието от районния съд, че не
било установено имотът да е бил частна собственост през периода, в който се твърдяло от ищеца давностно
владение. Прокурорската преписа не била приета по делото поради унищожаването
й, поради което и не били установени изявления на страните, но дори и да била
приложена същата не можело да установи прекъсване на придобивната давност за
имота в полза на ответника по исковете. Извънсъдебни претенции не прекъсвали
придобИ.ата давност, защото не смущавали владението. Показанията на доведените
от ищеца свидетели не следвало да се кредитират, защото били противоречиви и
дадени от заинтересовани лица – син и племенник на ищеца, синът не ищеца веднъж
посочил, че И.живял в имота от 2002г., а след това сочел че живял с тях в имота
от 1991г.-1992г. , този свидетел си
спомнял убедено и конкретни дати, което било произволно и нагласено за нуждите
на процеса, събитията били 15 години преди даването на показанията. Следвало да
се кредитират показанията на св. А. като последователни, безпротиворечиви,
дадени от незаинтересовано лице, което е непосредствен съсед на имота с преки
впечатления за това кой живее в него. Те било установено ищцата да е придобила
имота по придобивна давност – чрез спокойно владение на имота като свой 10
години. Претендирал е разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
с искова молба вх. № 2026113/13.10.2017г. по регистъра на СРС вписана в Служба
Вписвания вх.рег. № 88139, акт 234, том ХV, дело № 64333/2017г., имотна партида
№ 523316 на Р.Н.Д., ЕГН ********** с
адрес: *** срещу А.И.И., ЕГН **********
с адрес: *** с която е поискала от съда на
основание чл. 108 вр. с чл. 77
пр. 1 евентуално пр. 2 от ЗС да
признае за установено, че Р.Н.Д.,
ЕГН ********** е собственик на основание на
договор за покупко-продажба от 21.07.1997г. сключен с „П.А.” евентуално - на основание на давностно владение в периода от 21.07.1997г. до 13.09.2008г. на
недвижим имот, представляващ апартамент № 43, находящ се в гр.
София, ж.к. „*********, кадастрален идентификатор 68134.4084.326.3.7. като осъди ответника да й предаде владението
върху имота. Навела е твърдения, че работила в „П.Л.”ЕАД преименувана на „П.С.”
АД от 02.01.1989г. до 28.04.1999г., била настанена в процесния имот със Заповед
№1/25.10.1991г., който бил ведомствено жилище, в същото на семейни начала с нея
живял наследодателя на ответника – И.А.И., останалите негови наследници се били
отказали от наследството му. В имота И.И. бил настанен със Заповед № 2/1991г.,
през 1996г. била издадена нова заповед за настаняването на ищеца в имота поради
преобразуването на „П.Л.“ от
държавна фирма в ЕООД, това дружество през 1996г. дало съгласие ищцата да
закупи процесния имот с писмо от 02.07.1996г., правото на закупуване било
предоставено само на ищеца и с договор от 21.07.1997г. ищцата купила имота от „П.А.”,
в имота до 2002г. живял и И.И., заминал за Испания през 2002г. Посочила е, че
на 13.09.2008г. била извън София И.И. й се обадил по телефона с молба да го
допусне в имота, за да си вземе лични вещи, които твърдял че оставил в имота,
уговорили се за среща на 14.09.2008г., но при прибирането си в София на
14.09.2008г. ищцата не успяла да влезе в апартамента, защото ключалката била
сменена, при позвъняване врата отворил И.И., който започнал да крещи, че имотът
е лично негов и няма да допусне ищеца вътре , затворил врата и заключил, като
не допуснал ищеца. Била подала жалба до Прокуратурата на 16.09.2008г. срещу
това поведение на И., от този момент нямала достъп до имота, вътре останал
договора за покупката му от ищеца. И.И. и наследникът му не били собственици на
имота, държали го без основание, предекларирали го в СО като свой, независимо
че през 1998г. ищцата била подала данъчна декларация за имота като неин на
основание на договора от 21.07.1997г. Ищцата била сключила договора за
покупко-продажба на имота, платила стойността му от 3 500 000лв. за което
взела заем от 2 500 000лв., сумата платила на П.А.”АД продавач по договора.,
върнала заема по посочения в писмо на П.Л. начин. Евентуално придобила имота на
основание на придобивна давност чрез непрекъснато и спокойно владение на имота
като свой в периода от 21.07.1997г. до 13.09.2008г. В момента ответникът държал
имота. Оспорила е договора от 02.07.1997г., представен от ответника като е
посочила, че е неавтентичен и неистински, никога не бил сключван, а бил съставен
за нуждите на нотариалното дело за съставяне на нотариалния акт № 49/2017г. Претендирала е разноски.
Ответникът А.И.И., ЕГН ********** в срока за отговор е оспорил исковете. Посочил
е, че е единствен наследник на И.А.И., починал на 08.03.2011г., останалите наследници
по закон се били отказали от наследството му. Заявил е, че е собственик на п.имота по наследство от И.И.,
последният приживе бил придобил имота чрез покупко-продажба по договор от 02.07.1991г., сключен със СО
по реда на Наредбата за държавни имоти. Не знаел ищцата да е купила имота.
Действително, ищцата живяла с И.И. на семейни начала , И.И. бил заминал
да работи в Испания, но процесния имот бил негов и при завръщането си в
България И.И. се прибрал в собствения си процесен имот и там живял до смъртта
си. Недоумение будело твърдението на
ищеца, че договор от 21.07.1997г. останал в имота, а всички останали документи
били у нея. Оспорил е твърдението на ищеца, че 10 години владяла имота като
свой. Посочил е, че освен на основание на договора от 02.07.1991г. имотът бил
негов и по придобивна давност, като
към изтеклата в негова полза присъединявал тази, изтекла в полза на
наследодателя му И.И.. Имотът бил владян като свой от наследодателя на
ответника И., а след неговата смърт -
от ответника до разпореждането с
имота. Не владеел имота към момента, продал го бил на ІІІ-то лице , на което
предал владението. Претендирал е разноски.
По делото е приета неоспорена от
страните трудова книжка на Р.Н.Д. М., съгласно която ищцата е работила в П.С.”
от 02.01.1989г. до 01.04.1994г., последствие в П.Л.” до 01.06.1998г., а сред
това – П.С.”АД до 28.04.1999г.,пот 17.04.2000г. е работила в П.„А.” АД до
16.10.2000г.
Приета
е Заповед №1/25.10.1991г. носеща подпис за Директора на ДФ”П.–Л.”-София съгласно която ищцата Р.Н.Д. е настанена като
работник в пивоварната и двучленното й семейство в апартамент № ********на основание
на чл. 3 и чл. 18 от Закона за наемните правоотношения, т. 35 и т.38 от
Правилника за приложението му и Правилника за жилищния фонд на ДФ”П.–Л.”.
Приета е Заповед №
82/31.05.1996г. на управителя на П.Л.”ЕАД, съгласно която Р.Н.Д. е настанена на
основание на чл. 3 и чл. 18 от Закона за наемните правоотношения, т. 35 и т.38
от Правилника за приложението му и Правилника за жилищния фонд на ”П.–Л.” ЕООД
като служител на дружеството в апартамент № ********с двучленното й семейство.
Приета е декларация с нотариално
заверени на 28.05.1996г. подписи, с
която И.А.И., ЕГН ********** е декларирал, че не възразява и е съгласен Р.Н.Д.
за закупи ведомствено жилище в гр. София, ж.к. „*********, ап. 43, в което
живее и той на основание на настанителна Заповед № 2/1991г.
Прието
е писмо от 02.07.1996г. носещо подпис за управителя на П.Л.”ЕООД адресирано до
ОбНС на Младост-София, с което дружеството е дало съгласие на основание на чл.
111, ал.4 от Наредбата за държавни имоти работника в завода Р.Н.Д. да закупи
апартамент № ********, ж.к. „Горубляне 2”,
който й е предоставен за ползване, като продажбата се извърши по реда на
Наредбата за държавни имоти, стойността на апартамента да се внесе по сметка на
„Жилищно кредитиране на П.„А.”-София при ДСК 17194/**********/Пивоварен завод
„Соф.пиво”-София, като е отправено искане след сключване на договора за същото
да бъде уведомена „П.А.” ЕООД.
Приет е протокол от 21.08.1997г.
носещ подпис за ищеца и за представител на П.Л.”ЕАД, съгласно който на
21.08.1997г. ищцата е получила от П.Л.”ЕАД сумата от 2500000лв. на основание на сключен
договор.
Приет е приходен касов ордер №
3280/21.08.1997г., съгласно който Р.Н.Д.
е платила на П.А.”АД сумата от 3500000лв. за покупка на апартамент 43, ********
Прието е писмо от СО район
Младост от 14.07.1997г. съгласно което
СО, район Младост е изпратило на П.Л.”ЕООД преписка вх. № ДИ-03-220/1997г. на Р.Н.Д.
за закупуване на ведомствено жилище – апартамент № *****, бл. ********”, за
което съгласно ПМС № 309/28.12.1996г.
/ДВ, бр.1/1997г/ продажбата следва да бъде извършена от П.Л.”ЕООД съгласно
глава VІІ от ППЗДС по реда на ЗЗД.
Приета е молба от 01.08.1997г. от Р.Д. до Бърда на
директорите на П.А.”ЕАД, съгласно която ищцата е поискала да се вземе решение от дружеството за каква сума да бъде
закупен *****, ет.1 бл. ********. Посочила е, че била подала документи през
1994г. до СО, район Младост за закупуване на това ведомствено жилище, но оттам
върнали документите, защото Областната управа продавала жилищата, а не
общината, от Областна управа обяснили на ищцата, че все още няма нормативни
актове за приемане на документи. Посочила е, че такива нормативни актове били издадени през 1996г. и от Областната
управа поискали ново разрешение за закупуване с дата от 1996г., представила
такива и чакала до май 1997г. и едва тогава „П.Л.” била уведомена, че
продажбата следва да се извърши от дружеството „П.Л.” ЕАД и тя била представила
документите за базисна оценка на имота.
Приета е данъчна декларация от 21.03.1998г.
съгласно която Р.Н.Д. е декларирала за свой *****, ет.1 бл. ******** 2”
придобит с покупка по договор от 21.07.1997г. сключен с П.А.”АД, който имот е
РЗП от 70, 79кв.м. с прилежащо мазе от 3,46кв.м.
Приета е квитанция от
28.01.1999г. издадена от П.С.”АД съгласно която Р.Д. ***АД сумата от 2500000лв.
за възстановяване на сума по договор.
Приета е жалба от 16.09.2008г. от ищеца до СРП, с която
ищцата е посочила, че преди 5 г. живяла с И.А.И. на семейни начала, от 2002г.
той заминал да работи в Испания и постепенно връзката им приключила, в късния
следобед на 13.09.2008г. той й се обадил по телефона с искане да си вземе вещи
от жилището й, уговорили се на 14.09.2008г. да се видят , за да се разберат.
Посочила е, че в този момент тя била извън София, прибрала се на 14.09.2008г.
за уговорената среща, но не успяла да отключи вратата на апартамента, видяла,
че патрон е сменен, позвънила, отворил И.И. и започнал да крещи, че апартамент
е негов и няма да я пусне вътре. Заявила е, че не било вярно, че апартамент е И.,
поискала е съдействие от прокуратурата, защото И. бил много агресивен и се
страхувала за живота си и този на детето й. Жилището й било дадено на нея, тя
го била закупила през 1998г.
Прието е писмо от СРП от
11.12.2019г. съгласно което пр.пр. №
46640/2008г. е била унищожена с акт №
876/12.05.2016г. поради изтичане на срока за съхранението й, запазено е само
постановление от 09.04.2020г. за отказ да се образува досъдебно производство.
Приета е схема и данъчна оценка
за имота, съгласно които имот е с идентификатор по кадастралната карта и
регистри 68134.4084.326.3.7. в кадастър
е записан като собственик на имота И.А.И.
по договор от 02.07.1991г. издаден от СНС- ОбНС - община Младост.
Приети са съдебни удостоверения,
издадени по гр.д. № 80090/2017г. на СРС
и гр.д. № 69623/2017г. на СРС съгласно които
И.И.ФФ 626447 издадена на 06.02.2017г. от МВР-гр.Киев е подала молба на
09.11.2017г. с която се е отказала от наследството на И.А.И., ЕГН **********; Е.И.А.,
ЕГН ********** е подала молба на 02.10.2017г., с която се е отказала от
наследството на И.А.И., ЕГН **********, като тези откази са вписани в особената
книга на СРС .
Прието е заявление с нотариално
заверени подписи от 01.08.2017г. съгласно което на 01.08.2017г. П. И. А., ЕГН **********
е съставил заявление адресирано до СРС, с което е посочил, че се отказва от
наследството на И.А.И., ЕГН **********.
Приет е нотариален акт № 49/13.12.2017г. съставен от нотариус П.П.,
рег. № 157 на Нот.К., съгласно който А.И.
А. е продал на И.А.В.апартамент № 43, находящ се в гр. София, ж.к. „*********,
кадастрален идентификатор 68134.4084.326.3.7., като е представил пред нотариуса
договор от 02.07.1991г. на СНС, ОбНС и удостоверение за наследници на И.А.И. ,
три съдебни удостоверения за отказ от наследство, бракоразводно решение по дело
803/1983г. Съгласно чл. 3 от договора
владението върху имота се предава от
продавача на купувача в деня на подписването на
нотариалния акт.
Прието е писмо от 16.05.2019г.
от СО, район Младост съгласно което И.А.И.,
който е с постоянен адрес апартамент №
43, находящ се в гр. София, ж.к. „********, като за ап. 43 няма сключен договор за продажба по реда на Наредбата за държавните
имоти.
Прието е съобщение от СО до ищеца
за дължим данък за 2019г. за имот апартамент № 43, находящ се в гр. София, ж.к.
„********, деклариран от нея с
декларация от 21.03.1998г.
Прието е удостоверение, издадено от
СО, район Подуяне, съгласно което Ц.В.М.от 30.08.2001г. до 28.10.2013г. е бил с
деклариран постоянен адрес апартамент № 43, находящ се в гр. София,
кв.„Горубляне”, ж.к. „********.
Прието е удостоверение, издадено
от СДВР на 22.10.2019г. съгласно което ищцата е била с регистриран адрес апартамент
№ 43, находящ се в гр. София, кв.„********* по адресни карти от 22.01.1992г. и
от 24.08.1994г., в личната й карта от 20.03.2000г. и от 04.02.2010г. бил вписан
същия адрес като постоянен такъв.
Приет е неоспорен от страните АДС
№ 3441/02.09.1987г. съгласно който
държавна собственост е бл. 4 с два входа и 36 апартамента, бл. 5 с три входа и
65 апартамента, бл. 6 с три входа и 60 апартамента, построени през 1983г.
едропанелна конструкция, намират се в кв. Горубляне, кв. 39, парцел 4 като имот
е предоставен за оперативно управление на ПЗ”Софийско пиво”. На гърба на
документа е изписана забележка, съгласно
която в собственост на ПЗ”Софийско пиво” остава апартамент № ********/стара
номерация – 6/ като е положен подпис за специалист ОИЖНМ..Посочени са
допълнителни данни и промени от 06.03.1989г. за които е положен подпис без
обозначен автор, съгласно което ап. *******5 на основание на чл. 94 от НДИ е
предаден за оперативно управление на ДСО”ИТСБЕ”. След това е посочено бл. 43
/стара номерация бл. 4/, вх.Б като са изписани номера на апартаменти; бл. 44
/стара номерация бл. 5/ като са изписани номера на апартаменти; бл. 45 /стара номерация бл. 6/ като са
изписани номера на апартаменти и само
срещу № ап. 43 няма отбелязвания.
Разпитан по делото св. Ц.В.М.е заявил, че е син на ищеца,
заедно с нея живял в апартамент № 43 бл.******ет.1 , ж.к. Горубляне” срещу
бирената фабрика, от началото на
1990г.-1991г. до 2008г., когато имотът бил заключен от И.А.И., който ги изгонил
оттам. Посочил е, че ищцата била настанена в имота през 1990г.-1991г. от
Пивоварната и до 2008г. никой не й пречил да живее там, не плащала наем за
имота, плащала данъци за имота и до днес, пристигали съобщения за дължими от
ищеца данъци за имота. Имотът се
състоял от хол, наляво имало коридор, баня с тоалетна, до тях била
кухнята, вдясно имало стая, имало два
балкона – на стаята и на хола. И.И. живял в имота заедно с ищеца и със
свидетеля от 1990г.-1991г. до 2002г.,
когато заминал да Испания, върнал се през 2008г. Свидетелят бил виждал
ответника само веднъж, ответникът не бил живял в имота заедно с ищеца. Апартаментът бил купен от ищцата през 1997г.
от Пивоварната. И.не бил купил апартамента, той не работел в Пивоварната, тя
била преименувана на Загорка А.. Ищцата му била казала, че И.бил съгласен тя да
купи апартамента, но свидетелят не бил присъствал на разговор между тях
двамата. Посочил е, че през 2008г. докато били на село И.му се обадил по
телефона, казвайки, че иска да влезе в апартамента, обяснили на И. ***, било
13.09. доколкото помнел, като се уговорили да се видят на 14.09.2008г. В този
ден като се прибрали с ищцата от село се
опитали да се влязат в апартамента, но патрон на входна врата бил сменен, И.отворил
вратата и се разкрещял, че те нямат работа там, не им позволил да вземат нищо, дори дрехи , не взели документи.
След няколко дни подали жалба до Прокуратурата и РПУ, но нищо не се
случило.След този момент не били правили опити да влязат в апартамента, защото
нямали съдействие отникъде. От 2008г. до момента не били ходили в апартамента и
не се интересували от него. От 2002г. до 2008г. И.не бил идвал в апартамента.
Разпитан по делото св. П. Т.П.е заявил, че е първи братовчед
на ищеца и били много близки, работели заедно в Загорка, често разговаряли, знаел, че тя била
собственик на апартамент в Горубляне, бл. 45, ет.1 - в ляво. Ищцата купила
апартамента някъде през 1996г.-1997г., живеела в него заедно с И.на семейни
начала и с Ц.. През 2002г. ищцата му казала, че И.бил заминал за Испания.
Заявил е, че през септември 2008г. ищцата имала рожден ден, чули се по телефона
и тогава тя му казала, че имала проблем - И.не ги пускал да си влязат в апартамента и да
си вземат нещата от него. Знаел, че ищцата подала жалба в полицията.
До 2008г. ищцата и Ц. живеели в апартамента. Ищцата взела апартамента от
Загорка през 1991г. и оттогава до 2008г. живяла там, купила го през 1997г., не
знаел от този момент някой да й е пречил да живее в имота от 1991г. до 2008г.
Заявил е, че познава И.визуално от 2001г. били колеги в пивоварната, там
работели заедно с ищцата и със свидетеля, знаел от ищеца, че тя съжителства с И.от
преди 2001г. В апартамента бил ходил 2-3 пъти, нямал постоянни наблюдения, не
знаел да има скандали между ищцата и И.на битова основа, И.бил агресивен като
поведение, арогантен. За последно бил ходил в апартамента през 2008г., когато
посещавал апартамента И.не бил там.
Разпитан по делото св. Е. П. А. е заявила, че познава
ответника от края на 80-те години, началото на 90-те години, тогава А. бил
малко дете, живеели в един квартал. Посочила е, че има магазин за хранителни
стоки на ет. 1 и този магазин имал обща
стена с апартамента на ответника . Имотите били в бл. 45, ж.к. „********ап.
Това бил целият първи етаж, общата стена била между двата входа, А. живеел във
вход В. От същия момент познавала и бащата на А. – И., познавала и ищцата Р.,
тя живяла в апартамента около 1 година след като И.заминал за чужбина, след
това Р. се изнесла. И.и Р. живеели заедно много кратко време, но не можела да
каже кога са живеели заедно. Не била виждала Р. през 2010г.-2011г. Заявила е,
че И.заминал за чужбина, върнал се веднъж, после пак заминал, като през този
период свидетелят виждала често А., той си пазарувал в магазина й много често.
Заявила е, че И.се прибрал след като се разболял и А. се грижел за него,
пазарувал. Посочила е, че мисли че И.бил на опашката с нея, когато им раздавали
документи, за да си купят апартаменти. Това означавало, че И.си бил купил
апартамента, взел бил документ и предполагала, че след това го купил. Предполагала, че през 1990г. се редили на
опашка за документи пред Софийско пиво,
бившата А., свидетелят работела там. И.бил едър , здрав голям мъж, но преди да
почине бил много отслабнал. Не помнела да има отличителни черти или прякор. Заявила
е, че след смъртта на И.през 2010г. може би, А. започнал за отдава апартамента
под наем, наемателите пазарували при нея. Посочила е, че докато Р. живеела в апартамента
с нея живеело едно много малко дете. И.си живеел в апартамента със сина си.
Чувала, че имало скандали между И.и Р., но не знаела подробности. Детето на Р.
било много малко, когато И.заминал за чужбина. Не можела да каже период, през
който Р. живеела в апартамента, нито кога И.заминал за чужбина, не знаела дали И.има
съпруга и други деца, освен А.. И.не живеел само в чужбина, имало период през
който бил тук. Не била чувала от А. дали има братя или сестри, познавала 2-3
наематели на апартамента.
Разпитан по делото св. Ц.Д.П.е заявил, че е домоуправител
на бл.******ж.к. „******”, познавал ответника от 2013г., той живеел на ет.1 до
асансьора, отношенията им били във връзка с жилището – сметки за текущи
разходи. В апартамента имало наематели, но те не били записани в домовата книга.
Заявил е, че не познава ищцата Р.. Ответникът никога не се е крил като
собственик на апартамента. Не знаел кой е живял в апартамента преди 2013г.,
свидетелят се бил нанесъл в сградата през 2013г. и само за периода след това
имал впечатления. Предишния
домоуправител му казал с кого да комуникира за сметките, както и кои са проблемните апартаменти, ап. 43 не
бил сред тях, за този апартамент му казал да комуникира с ответника А..
С
оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от права страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269
от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното
по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявените искове са с правно основание чл. 108 вр. с чл. 77, пр.1 евентуално – пр.2 от ЗС – главен иск за
предаване на владение на собствени имот, придобит по договор от 21.07.1997г., евентуален иск – за предаване на
владение на собствени имот, придобит по давностно
владение в периода от 21.07.1997г. до 13.09.2008г., който имот се държи от
ответника без основание.
При така предявените искове в
тежест на ищеца е да докаже, че е
собственик на имота на основанията , посочени в исковата молба, че ответникът
упражнява фактическа власт върху имота.
В тежест на ответника при така депозирания отговор е
да установи по делото, че е упражнявал фактическа власт върху имота на съществуващо основание – собственост
на имота на посоченото от него основание – наследство
от баща му И.И., придобил имота по
договор от 02.07.1991г., евентуално – по придобивна давност за периода от 1991г. до подаване на исковата молба,
като към своето владение присъединява това на баща си И.И., съответно, че към момента е предал фактическа власт
върху имота на ІІІ-то лице. Неоснователни са доводите на въззивника, че
възражението от ответника за придобИ.е на имота по давност не било направено в
срок. Препис от искова молба и приложенията й са връчени на ответника 18.02.2018г., едномесечния срок за
отговор е изтекъл в неприсъствен ден, поради което и депозирания по пощата в
първия присъствен ден след това - на 19.03.2018г. отговор с направени
възражения, са направени в срок.
Продажбата на държавни жилища, включително и
от ведомствения жилищен фонд в периода преди да започне процеса на раздържавяване и процеса на
приватизация, се е извършвала
по ред и условия, определени в Наредбата за държавните имоти / 1975
г., отм през
1996 г./, наричана
за краткост по-долу НДИ. Съгласно чл. 111, 120 и чл. 121 от НДИ продажбата се извърша от Народния съвет въз основа на заповед на председателя на
ИК на ОбНС, а въз основа на заповедта се сключва договор, подписан от
председателя на ИК на ОбНС. При продажба на ведомствени жилища определеният за
купувач кандидат се посочва от ведомството. С
приемането на Закона за държавната собственост /ЗДС/ през
1996 г. НДИ е
отменена и разпореждането с
държавните имоти е предоставено на областните управители, а по отношение на заварените преписки за
продажба на държавни имоти в Правилника за прилагане на ЗДС е посочено, че незавършените преписки за
продажба, образувани в общините, за които има извършено плащане до 31.05.1996
г. се приключват до три месеца по досегашния ред на НДИ- § 12, ал. 1
от ПЗР на ППЗДС. Неприключилите в този
тримесечен срок преписки се предават на областния управител, който сключва
договорите от датата на извършеното плащане- § 12, ал. 2 от същите ПЗР на
ППЗДС. С
разпоредбата на § 13 е уредено приключването на преписките, по
които няма извършено плащане до 31.05.1996 г., като за тях се прилага редът,
предвиден в Закона за държавната
собственост. Законът за държавната
собственост /ЗДС/ и Правилникът за реда за упражняване правата на
собственост на държавата в предприятията, приет с ПМС № 7/1994г. (отм.) , изменен с ПМС №
309/28.12.1996г. уреждат
продажбата на жилища с различен статут. Отделно от това съществуват и трета
група жилища, които промените в нормативната уредба заварват при започнала по
реда на Наредбата за държавните имоти и незавършена процедура за продажбата им.
Най-общо режимът на тези имоти е разграничен от процеса на приватизация със Закона за образуване на
еднолични търговски дружества с държавно имущество / ДВ, бр. 55/91 г./, който с § 4 сочи , че
висящите производства за продажба на движими основни средства, недвижими имоти
и обекти на държавни и общински фирми се приключват по досегашния ред. Разпоредба в същия смисъл е включена и в Правилника за прилагане на
Закона за държавната собственост. Идентична е правната уредба, възприета с § 2 от ПЗР ПМС № 309/28.12.1996 г. за допълнение на Правилника за реда за
упражняване правата на собственост на държавата в предприятията/ ДВ, бр. 1/97г./. С това ПМС № 309 е създадена и нова разпоредба на чл. 18 а, съгласно която продажбата и замяната на жилища, ателиета,
кабинети и гаражи на работници и служители в търговските дружества се извършва
с разрешение на едноличния собственик на
капитала при условията и по реда на Закона за задълженията и договорите,
като цените на обектите се определят съгласно глава седма от Правилника за
прилагане на Закона за държавната собственост. При сравнение на двата основни режима за продажба - по НДИ /респ. ЗДС/ и по нормативните актове относно
разпореждането с имоти на търговските дружества и междинната група на
заварените висящи производства за продажба средва извод, че ведомствените жилища, по които
има започнали преписки за продажбата им и не са довършени при започване на
процеса на преобразуване и приватизация на държавните предприятия, остават в
собственост на държавата, за да се приключат по реда за продажба на държавни
жилища, а не преминават в собственост на търговските дружества по силата на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 201/93
г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването,
преобразуването и приватизирането на държавни предприятия /ДВ бр. 93/93 г./, чл. 17а от ЗППДОбП (отм.) и чл. 2, ал. 4 от Закона за държавната собственост, Закона за образуване на еднолични
търговски дружества с държавно имущество , въпреки
че са били предоставени за стопанисване и управление на съответното държавно
предприятие, на базата на чието имущество се създава и търговското дружество.
По отношение на такива жилища в хипотезата на § 12, ал. 2 от ПЗР на ППЗДС преписката се довършва от областния
управител, който сключва договор с определения купувач. Не се изисква
разрешение от едноличния собственик на капитала, както и оформяне на договора с
нотариален акт. За останалите случаи обаче -
тези при които преписка по продажбата им не е започнала съответно цената
не е платена , горепосочените разпоредби
на чл. 1, ал.1 от ПМС № 201/1993г. съответно на чл. 17а от ЗППДОбП и чл. 2,
ал.4 от ЗДС са приложими, тоест продажбата им се осъществява по реда на ЗЗД, а
цената се определя по реда на ППЗДС – аргумент от чл. 18а от Правилник за реда за упражняване правата на собственост на държавата в
предприятията /1994г. отм.). Разпоредбата на чл.2, ал. 4 от ЗДС в първоначалната й редакция ,
приложима за случая, сочи, че
имотите на търговските дружества не са държавна собственост, дори ако държавата е била единствен притежател на
вложеното в тях имущество. Преобразуването на държавните предприятия в
търговски дружества предизвиква и промяна в собствеността на дълготрайните
активи, вписани в баланса и предоставени на преобразуваното дружество. Правото
на собственост на държавата върху вещите и имотите на държавното предприятие се
трансформира в право на собственост върху капитала на едноличното търговско
дружество с държавно участие. Така притежателят на
капитала (държавата) придобива управленски и контролни правомощия, но
самостоятелният правен субект, притежател на вещните права, е търговското
дружество, а не държавата. При преценка на
основанията за продажба на жилище, предоставено на търговско дружество и
включено в капитала му, дори и държавата да е била негов единствен собственик
преди прехвърлянето му, се съобразяват съответните правила за упражняване на
правото на собственост за търговските дружества, собственост на държавата. /В този смисъл Решение №
340/12.12.2012г. по гр-д. № 230/2012г. на ВКС, І-во Г.О.; Решение №
373/08.06.2010г. по гр.д. № 4230/2008г. на ВКС, ІV-то Г.О./.
В конкретния случай съдът приема за установено по
делото, че към съставянето на АДС № 3441/02.09.1987г. процесният апартамент № 43, находящ се в гр.
София, ж.к. „********* с кадастрален идентификатор 68134.4084.326.3.7. е бил държавна собственост, предоставен за управление на Пивоварен завод „Софийско пиво”, този
имот е бил включен в жилищния фонд на това предприятие и в него под наем на
25.10.1991г. е била настанена
служителката на предприятието Р.Д. заедно със семейството й , там е бил настанен
и И.И.. Тези обстоятелства се установяват от приетите по делото неоспорени от
страните АДС № 3441/02.09.1987г., Заповед №1/25.10.1991г., трудова книжка на
ищеца, декларация с нотариално заверени подписи от от 28.05.1996г. на И.И., с която последният е
признал, че в имота е настанен със заповед №2/991г., в което жилище живее и тя.
По делото не са ангажирани доказателства за
твърденията на ответника, че е наследодателят му И.И. е закупил имота с договор
от 02.07.1991г. по реда на НДИ, поради което и съдът приема същите за
неоснователни. Представения по делото препис на договор от 02.07.1991г.
правилно е бил изключен от районния съд от доказателствения материал по делото
поради непредставяне в указания срок на оригинала на този договор. Други
доказателства, че ван И. е сключил договор за покупка на имота на 02.07.1991г.
по делото не са ангажирани.
Установено е по делото, че предприятието ”Софийско
пиво” е било преобразувано на 31 август 1991 г. на основание чл.
1, ал. 3 от Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно
имущество в еднолично търговско
дружество с държавно имущество. Същото е изрично посочено в т.9 от Приложение № 3 от ПМС № 176/05.09.1991г. и неправилно районният
съд не е съобразил тези императивни правни норми. Твърдения за преобразуването
на държавната фирма в търговско дружество са наведени с исковата молба, ПМС №
176/1991г. е обнародвано в държавен вестник и районният съд е следвало да
съобрази същите. При така установеното съдът приема, че процесният имот е престанал да бъде държавна собственост,
преминал е в собственост на преобразуваното дружество и за придобИ.ето
на този имот от ІІІ-ти лица чрез сделка със собственика му или по придобивна
давност не е имало пречка в момента, посочен от ищеца. Подробни съображения съдът изложи по-горе за собствеността
върху имоти, предоставени за управление на държавни фирми, които се
преобразуват по реда ПМС №
201/1993г., на ЗППДОбП и Закона за
образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество.
Обстоятелството, че процесният имот е станал
собственост на предприятието се установява и от приетия по делото АДС № 3441, на стр.2 от който като
забележка е посочено това обстоятелство. АДС е официален удостоверителен
документ, обвързващ съда с материална доказателствена сила. В случая страните
не са оспорили приетия по делото АДС, доказателствената му сила не е
опровергана по делото поради което и съдът приема за установено по делото
че процесният имот е преминал в
собственост на предприятието.
По делото не е установено за този имот да е имало
започната процедура по продажбата му, по която
продажната цена да е платена преди влизане в сила на ЗДС от 1996г.,
поради което и съдът приема по съображения изложени по-горе, че за продажбата
на този имот през 1997г., за която са
наведени твърдения от ищеца, приложими са били правилата на ЗЗД и на Правилник
за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията
/Правилника/, а цената на имота е следвало да се определи по реда на ППЗДС –
аргумент от чл. 18а от Правилника.
Спорен въпрос по делото е дали
на 21.07.1997г. ищцата е закупила имота от
П.„А.”. Такъв договор по делото не е представен, като твърденията на
ищеца са, че този документ е останал в имота и държането й върху него, както и
върху имота било отнето от наслредодателя на ответника на 14.09.21008г и това е
причината да не го представи по делото. Съдът приема за установено по делото,
че владението на имота е отнето от ищеца на 14.09.2008г. от И.А.И., който тогава в отсъствието на ищеца сменил патрона на входната врата на жилището, и не допуснал
ищцата да влезе в имота , не позволил и да си прибере намиращите се в имота вещи. Твърденията на
ищеца в частта за събитията от 14.09.2008г. не са оспорени от ответника.
Наведените от ищеца твърдения се
установяват и от показанията на св. Ц.М. и св. П. П., , които съдът независимо от близките им
родствени връзки с ищеца, кредитира като резултат
от личните им впечатления, последователни, логични, подкрепени от приетите по делото удостоверения за адрес, настанителните заповеди, подадена жалба до
Прокуратурата непосредсвено след събиитето, съдържаща същите твърдения за фактите, декларация на И.И. от 1996г.,
съдържаща признание, че към този момент ищцата е живяла в имота. Показанията на тези свидетел не са опровергани от
останалите събрани по делото доказателства, включително и гласни такива. Показанията на св. Ц.П.не опровергават тези
показания, защото св. П. е посочил факти след 2013г., коагто се е нанесъл в сградата. Показанията на св. Е. А. не опровергават показанията на св. М.и на св. П. П., защото нейните показания за периода до 2008г. са схематични и не са конкретни, а и са опровергани от приетите по делото настанителни
заповеди, декларация от 1996г. на И.И.. Така показанията на св. А. остават
изолирани от останалия доказателствен материал по делото и съдът приема, че не
следва да ги кредитира. При
така възприето съдът приема,
че житейски оправдано е да се приеме, че
ако ищцата е разполагала с договор за покупка на имота, то той се е намирал в
жилището в което е
живяла до 14.09.2008г., тоест в процесния апартамент. Доколкото се установи по делото, че ищцата не е
имала достъп до това жилище от 14.09.2008г. и до момента, то съдът
приема, че ищцата не е представила по делото договора от 207.1997г. не по своя вина. С оглед гореизложеното
съдът приема, че прижожима в случая е
разпоредбата на 165, ал.1 от ГПК и договор за покупко-продажба на
процесния имот с посочени от ищеца съществени белези - продавач „А.”АД и
купувач ищеца сключен на 21.07.1997г. може да се докаже по делото със свидетелски показания. Гласни доказателства за
сключването на такъв договор обаче по делото не са ангажирани. Нито един от
разпитаните свидетели по делото не е посочил, че е виждал такъв договор, не е
възпроизвел и съдържанието му в най-съществените му характеристики – страни,
имот и цена, а същото е необходимо, за да се приеме, че свидетелските показания
установяват съществуването на такъв договор от 21.07.1997г.
Съдът приема, че събраните по делото писмени
доказателства също не установяват, че на 21.07.1997г. такъв договор е бил
сключен . Свидетелските показания за установяване на сключения договор са
допуснати от законодателя с разпоредбата на чл. 165, ал.1 от ГПК по изключение.
Този законодателен подход е обоснован с провежданата последователно цел от
законодателя за създаване на сигурност в гражданския оборот чрез изискване за
съставяне на документи за сделките като форма на доказването им или форма за
действителността им. Допускането на изключението с разпоредбата на чл. 165,
ал.1 от ГПК обосновава извод, че по аргумент от по-силното основание при
доказано изгубване на титула за собственост не по вина на страната, няма пречка
сключването на договора да се докаже по делото от тази страна с други писмени
доказателства. Последните се ползват с много по-висока степен на сигурност за
гражданския оборот в сравнение със свидетелските показания. В случая събраните
по делото писмени доказателства не
установяват по несъмнен начин сключването на договора с белезите, посочени от
ищеца. Приетите по делото писмо от 02.07.1996г., протокол от 21.08.1997г.,
приходен касов ордер от 21.08.1997г., писмо от СО от 14.07.1997г., декларация
от 28.05.1996г. , данъчна декларация установяват, че И.И. е дал съгласие Р. Д. да закупи процесния имот, че такова
съгласие на 02.07.1996г. е дало и предприятието, че СО на 14.07.1997г. е отказало да продаде този
имот по реда на НДИ, защото приложими са били правилата на чл. 18а от
Правилника и продажбата следва да се извърши от предприятието, че ищцата на
21.08.1997г. е платила на П.А.”АД сумата от 3 500 000лв. за покупка на
процесния имот, на 21.03.1998г. ищцата е декларирала имота като свой пред
данъчните органи, сочейки като основание за придобИ.ето му договор от
21.07.1997г. Съдът приема, че така събраните доказателства не установяват
придобИ.ето на имота от ищцата по договор от
21.07.1997г. Плащанията на сумите са след тази дата, като не е установено
по делото, че това е цялата продажна
цена на имота, за която продавач и купувач са постигнали съгласие, не е
установено размер на цена, за която е постигнато съгласие. Отказът на СО да
продаде имота по реда на НДИ е от
14.07.1997г. и житейски неоправдано е да се приеме, че само 7 дни след съставянето на този отказ договор за продажба е сключен между П.А.” и
ищеца, още повече че доказателства за същото по делото не са ангажирани. В
подкрепа на извода на съда е и приетата по делото молба от ищеца до П.„А.” от 01.08.1997г., тоест след твърдяната от ищеца дата на договора –
21.07.1997г., с която молба ищцата е поискала да се определи продажната цена на
имота, тоест имплицитно с тази молба се твърди, че договор за продажба не е сключен до този момент. В същия смисъл са
твърденията на ищеца и в жалбата и до СРП от 16.09.2008г., сочеща, че е
закупила процесния имот през 1998г.,
тоест след датата, на която ищцата твърди, че е бил сключен договора за
продажба. Заявеното от ищцата в декларацията й от 21.03.1998г. е едностранно
нейно изявление, на което поради липса на доказателства в подкрепа на твърденията
й за дата на сключване на договор, не може да се признае доказателствена стойност. Така събраните доказателства обосновават
извод, че правилно районният съд е приел за установено по делото започната, но
недовършена към 21.07.1997г. процедура по продажба на процесния имот от „П.А.” на ищеца.
С оглед гореизложеното съдът приема, че решението на
СРС в частта, с която е отхвърлил главния иск по чл. 108 от ЗС, основан на
договор за покупко-продажба от 21.07.1997г. е правилно и като такова следва да
се потвърди.
По
евентуалния иск по чл. 108 от ЗС, основан на придобивна давност от 10 години
преди 14.09.2008г.:
Правото на собственост по давност се придобива при
упражняване на фактическа власт върху имота като свой през определен период от
време непрекъснато и необезпокоявано,
като за придобИ.ето на същото следва да има изявление от владелеца за същото.
Правото на собственост по давност се придобива с изтичане на срока по чл. 79 от
ЗС, но не се придобива автоматично с изтичане на срока. То се придобива към
момента на изтичане на този срок, но само ако след изтичането на срока има
волево изявление на субективния елемент на владението чрез съответните
процесуални способи - съставяне на констативен нотариален акт, предявяване на
иск, действия по попълване на кадастрална основа, възражение за придобивна
давност и др. Изявлението води до настъпване на последиците от упражнявана
фактическа власт с намерение за своене върху вещта, а именно до придобИ.е на собствеността към минал момент – изтичането на срока по чл. 79 от ЗС.
Защитата на права на владелец при изтекъл срок по чл. 79 от ЗС може да
осъществи чрез предявяване на иск, снабдяване с констативен нотариален акт,
възражение срещу предявен срещу него иск. ПридобИ.ето на собствеността по реда
на чл. 79 от ЗС е свързано само с владение на имота като свой през определен
период от време, а при позоваване на кратка придобивна давност – и на
добросъвестност и юридическо основание за същото. Други елементи от фактическия
състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС законодателят не е въвел,
поради което и такъв елемент не е позоваването на същата пред съответния орган
– съд/нотариус. Позоваването не е необходимо, за да се осъществи фактическия
състав по чл. 79 от ЗС. То, обаче, е необходимо, за да настъпи правната
последица. Обратното би означавало, че тази правна последица настъпва
автоматично, по силата на закона, без да се съобрази спецификата на владението,
което е съзнателно поведение с
определено намерение. Намерението за своене на вещта, с което се упражнява
фактическата власт върху нея, позволяват фактическото състояние на упражняване
фактическа власт да се трансформира в самото вещно право. Позоваването на
последиците от така упражняваната фактическа власт пред нотариус/съд
потвърждават това намерение за своене. При наличие на позоваване, правните
последици – придобИ.ето на правото на собственост, се зачитат от момента на изтичане на срока по чл. 79 от ЗС. Правото
на позоваване може да се обективира от
наследници на лицето, доколкото то преминава в наследството. (В този смисъл ТР
№ 4/17.12.2012г. по тълк.д.№ 4/2012г. на ОСГК на ВКС).
Владението съгласно чл. 68 от ЗС включва в себе си
обективен елемент – упражняване на фактическа власт, и субективен елемент –
намерение за своене. Презумпцията на чл. 69 от ЗС, че владелецът
държи вещта за себе си се прилага за всички гражданско-правни субекти и
независимо от това дали се касае за съсобственост, но тази презумция е оборима.
Въвеждането й от законодателя е с оглед затрудненията при доказване на
намерението като психическо състояние. Съдът
е длъжен при установяване на обективния елемент – владение, да презумира субективния
такъв-намерение за своене. Обективният елемент е фактическо състояние.
Собственикът и съсобственикът на вещта имат право да владеят вещта. Независимо
от основанието за съсобствеността тя дава правомощие за съвладение на
съсобствениците и така всеки съсобственик може да владее своята идеална част от
вещта и да държи останалите части от вещта. В хипотеза, в която основанието за първоначалното установяване
на фактическа власт върху имота показва държане или съвладение, а не владение само за себе си, то презумпцията по чл.
69 от ЗС се счита за оборена. Само в хипотеза, в която владението е започнало на основание, което изключва
правата на собствениците, то намерението за своене се предполага. В
хипотеза, в която основанието за установяване на фактическата власт сочи
държане или съвладение, то в тежест на съсобственика, позоваващ се на придобИ.е
по давност на чуждите идеални части е да докаже, че е променил намерението с
което е държал първоначално чуждите идеални части, като е започнал да свои
същите. Такъв съсобственик не може да се
позовава на презумпцията по чл. 69 от ЗС.
В общия случай упражняването на фактическата власт продължава на
основанието на което е започнала да се упражнява. Ако основанието, на което е
придобита фактическата власт е съсобственост, съответно-предоставено държане на
чужда собственост, то същото признава правата на собственост на ІІІ-ти лица
върху част, съответно върху целия имот. При тази хипотеза, за да се придобие по
давност чуждия имот, то следва да се превърне с едностранни действия държането
във владение. Тези действия следва явно
и по недвусмислен начин да показват отричане на владението на останалите
съсобственици, които са доведени до тяхното знание. В тежест на такъв
съсобственик е да установи, че е манифестирал промененото си намерение за
държане на имота пред останалите съсобственици, освен ако не установи, че
същото е било обективно невъзможно. (В този смисъл ТР № 1/06.08.2012г. по тълк.д.№ 1/2012г. на
ОСГК на ВКС).
Веднъж придобито правото на собственост може да
се изгуби само с акт на разпореждане на
носителя на същото или ако друго лице придобие собствеността по оригинерен
способ.
В конкретния случай по делото е установено , че през
1991г. в процесния апартамент № 43 са били настанени под наем от предприятието,
в което ищцата е работила, ищцата, синът йЦ., както и И.И., с когото ищцата живеела към този момент, настанителна
заповед е била издадена през 1991г. и през 1996г., като през 1996г. И.И. и
предприятието е дало съгласие ищцата за закупи имота, в който е била настанена
и суми за закупуване са приети на 21.08.1997г. от предприятието. Тези
обстоятелства се установяват от приетите по делото неоспорени от страните
настанителни заповеди, декларация на И.И. от 1996г., писмо и протокол от 1996г.
и от 1997г., приходен касов ордер. Установява се от събраните по делото гласни
доказателства, че както ищцата, така и И.И. през горепосочените периоди до
1998г. са живели в имота. Действително, св. А. е посочила, че ищцата живяла в
този имот много кратко, но в тази част съдът не кредитира показанията й по
съображения, изложени по-горе поради схематичността им, липса на конкретика за
обстоятелства преди 14.09.2008г Свидетелката А. е посочила е, че не може да
посочи период, в който И.И. е живял заедно с ищеца в сградата, посочила е, че
ищцата Р.Д. живяла кратко в имота показанията й, които
показания са опровергани от посочените по горе документи, а и показанията на
доведените от ищеца свидетели. Свидетелката А. не е могла да посочи кога И.И. е
заминал за чужбина, кога се е върнал, същевременно е посочила, че с И.И. заедно
се редили на опашка пред П.за получаване на договори за покупка на имотите,
което противоречи на твърденията на ответника по исковете, посочил, че договора
е сключен с общината.
При така установеното съдът приема, че както ищцата,
така и И.И. са установили първоначално фактическа
власт върху имота, показваща държане на
имота, а не владение само за себе си, поради което и презумпцията по чл. 69
от ЗС се счита за оборена. Така в
тежест както на ищеца, така и на ответника /с оглед на направеното от него
възражение за придобИ.е на имота по давност с отговора на исковата молба /, е
било да докажат по делото по несъмнен начин, че в последствие явно и по недвусмислен начин са отрекли владението на собственика на имота и така са превърнали с едностранни действия държането
на имота във владение за себе си.
Съдът приема за установено по делото, че ищцата е
провела такова поведение в период от 10 години преди 14.09.2008г. Приетата по
делото данъчна декларация установява, че на 21.03.1998г. ищцата е декларирала
имота като свой пред данъчните органи с предвидената за същото декларация.
Приетият по делото приходен касов ордер установява, че на 21.08.1997г. ищцата е
платила на пивоварната сума за придобИ.ето на имота. Депозираната жалба от
ищеца до СРП сочи заявление на ищцата, че тя е закупила имота през 1998г.
Показанията на св. Ц.М. и П. П. , които съдът кредитира по гореизложените
съображения установяват, че от 1997г.-1998г. до 13.09.2008г. ищцата е ползвала
имота като свой, твърдейки, че го е купила, както установяват, че в този
период не е имало оспорвания на правата
й от ІІІ-ти лица, не е плащала наем за същия.
Така установеното съдът приема, че установява по делото, че най-късно на
13.09.1998г. /десет години преди 13.09.2008г./ , ищцата е променила намерението, с което е
държала първоначално имота и е започнала да го владее за себе си. Установено е
по делото, че 10 години преди 14.09.2008г.
ищцата е ползвала спокойно и непрекъснато имота, като е живяла в него заедно
със сина си. За този извод съдът съобрази показанията на св. М.и св. П. П. по
съображения изложени по-горе. Тези показания в тази им част се подкрепят от приети
по делото удостоверения за адрес. Съдът не кредитира показанията на св. А. за тези
обстоятелства като схематични, неконкретни, опровергани от останалите събрани
по делото доказателства, съображения за което съдът изложи по-горе. Следва да
се посочи, че при установено владение в два отделни моменти следва извод за
владение на имота и във времето между тези два момента. В случая събраните
доказателства установяват че от 1991г. ищцата е живяла в имота до 13.09.2008г.
ищцата е живяла в имота, , че го е държала като свой, не е установено в някой
момент до 13.09.2008г. владението й да е прекъснато или обезпокоено. При така
възприето съдът приема за установено по делото, че на 13.09.2008г. ищцата е била
придобила процесния имот по придобивна давност. Пребиваването в имота за част
от този период от И.И. не обосновава обратен извод, защото по делото не е
установено, той преди 13.09.2008г-. да е
отричал правата върху имота , заявявани от ищеца.
Неоснователни са възраженията на ответника, че имотът
бил придобит от него по наследство от И.И. на основание на договор от 1991г. ,
евентуално - по давност от ответника. Твърденията на ответника, са на
02.07.1991г. И.И. бил купил имота, съответно че присъединявайки изтеклата в
полза на наследодателя му И.И. давност, ответникът бил владял имота необезпокоявано и като свой,
считано от 1991г. до предявяване на
исковата молба. Тези твърдения съдът приема за неустановени по делото. Представеният
с отговора на исковата молба договор от 02.07.1991г. е изключен от
доказателствения материал по делото, други доказателства за сключване на такъв
договор по делото не са ангажирани. Установено е по делото че през 1991г. И.И.
е бил настанен под наем в процесния имот и е живял в него заедно с ищеца и със
сина й, поради което и в тежест на ответника е било да докаже, че в някой
момент преди смъртта си И.И. е променил намерението, с което е установил
първоначално фактическата власт върху имота. Подробни съображения за
необходимостта от доказване на тези обстоятелства съдът изложи по-горе. По
делото не е установено приживе И.И. преди 14.09.2008г. да е променил
намерението, с което е държал имота до този момент. В подкрепа на твърденията на
ответника са само показанията на св. А. , които съдът не кредитира в частта за
периода до 2008г. като схематични, неконкретни и опровергани от останалите
доказателства по делото и по съображения, посочени по-горе. Приетата по делото
декларация с нотариално заверени подписи от 28.05.1996г. установява, че към
този момент И. се е заявил пред собственика на имота като негов държател. Доказателства,
че след този момент до 13.09.2008г. И.И. се е заявил като собственик на имота,
съответно, че това е направено от ответника, по делото не са ангажирани.
Безспорно е по делото, че на 14.09.2008г. И.И. е отстранил ищцата от процесния
имот, заявявайки, че този имот е негов. Той обаче е бил недобросъвестен
владелец на имота от този момент и за да го придобие по давност, съответно да
го придобие по давност и ответника, присъединявайки към своето владение, това
на И.И., е следвало да изтекат 10 години спокойно и непрекъснато владение на
имота. В случая исковата молба по чл. 108 от ЗС е подадена на 13.10.2017г.,
тоест преди да изтекат 10 години, считано от 13.09.2008г., поради което и неоснователно е възражението на ответника, че
той е придобил имота по придобивна давност.
При така възприето съдът приема за установено по
делото, че ищцата е собственик на процесния имот по придобивна давност.
Съдът приема за установено по делото, че ответникът
упражнява фактическа власт върху имота. Твърденията на ответника са, че той е
държал имота до 13.12.2017г., когато сключил нотариалния акт за продажбата му.
По делото е установено от приетия по делото нотариален акт от 13.12.2017г., че
след образуване на делото по иска по чл. 108 от ЗС по исковата молба от
13.10.2017г., ответникът е сключи договор с Ивелина Василева за продажба на
имота, като е поел задължение да предаде владението върху имота в деня на
сключването на договора. Доказателства, че такова предаване на владението е
действително извършено по делото не са ангажирани. Такова не е удостоверено в
нотариалния акт, други писмени доказателства за това обстоятелство не са
ангажирани. Събраните по делото гласни
доказателства не установяват промяна в упражняването на фактическата власт
върху имота на 13.12.2017г. Свидетелите Ц.М. и
П. П. са посочили, че нямат впечатления за държането на имота след 2008г. Св. Е. А. е посочила, че ответникът отдавал имота под наем и тя
виждала наемателите да пазаруват в магазина й, тоест не е посочила промяна в
ползването на имота след подаването на исковата молба. Съдът кредитира показанията на св. А. в тази
им част, като подкрепени от показанията
на св. Ц.П.– домоуправител на сградата от 2013г. Последният е заявил, че от
2013г. в апартамента имало наематели на ответника.
При така установеното съдът приема за доказано, че ответникът
държи имота, поради което евентуалния иск по чл. 108 от ЗС следва да се уважи.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски по
делото следва да се разпредели съобразно уважената част от исокевте.
Решението на СРС в частта, с
която ищцата е осъдена да заплати на ответника съдебни разноски за
възнаграждение за адвокат в размер на 700лв.
следва да се отмени.
За производство пред СРС на ищеца
следва да се присъдят разноски за
държавна такса от 312,90лв., сумата от 7,50лв.
такса за съдебни удостоверения, както и разноски за адвокат в размер на 600лв.
За производство пред СГС въззивникът
не е претендирал разноски за възнаграждение за адвокат и такова не му се следва.
Следва да му се присъдят 160,95лв. разноски за държавна такса за въззивно дело.
За производство пред СГС на въззиваемия
следва да се присъди 700лв. разноски за възнаграждение за адвокат.
Размер на разноски на страните за
възнаграждения за адвокат съдът определя в полза на всяка от страните в размер
на по ½ от уговореното в приетите по делото договори за правна помощ за
пред всяка инстанция. За този извод съдът съобрази обстоятелството, че предмет
на делото са два иска за собственост на един и същ имот, съединени при
условията на евентуалност, че в договорите не се сочи какво е възнаграждението
за всеки от исковете, съдът съобрази и цената на двата иска е една и съща,
тоест приема, че уговореното възнаграждение е за двата иска и доколкото уважен
е един иск, то всяка страна има право на по 1/2 от направените от нея разноски
за адвокат.
По същите причини направените от
ищеца разноски за съдебни удостоверения пред СРС съдът приема, че следва да му
се присъдят в частта за ½ от тях.
Разноски за вписване на искова
молба на ищеца не се следват, защото това не са разноски, които попадат в
хипотезата на чл. 78 от ГПК.
Уговореното от въззиваемият възнаграждение
за адвокат за производство пред СГС не е
прекомерно. За този извод съдът съобрази цената на иска, характера на делото, сложността на делото която не е под средната
за такъв тип дела, включително с оглед на множеството спорни по делото обстоятелства.
При разпределяне отговорността за
разноски в частта за държавната такса съдът съобрази, че такава е платена по
правилата на чл. 72 от ГПК към 13.10.2017г., тоест платена е така за един иск,
независимо че е имало предявен главен и евентуален такъв. При така възприето
цялата платена от ищеца държавна такса следва да се постави в тежест на
ответника по исковете, защото иск е уважен.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
74690/22.04.2020г. по гр.д. № 73320 по описа за 2017г. на Софийски районен съд, 25-ти състав в частта, с която е отхвърлен предявения с искова молба
вх. № 2026113/13.10.2017г. по регистъра на СРС вписана в Служба Вписвания
вх.рег. № 88139, акт 234, том ХV, дело № 64333/2017г., имотна партида № 523316 главен иск на Р.Н.Д., ЕГН ********** с адрес: *** срещу А.И.И., ЕГН ********** с адрес: ***
с правно основание чл. 108 от ЗС за
признаване за установено, че Р.Н.Д.,
ЕГН ********** е собственик на основание на
договор за покупко-продажба от 21.07.1997г. сключен с П.„А.” на недвижим
имот, представляващ апартамент № 43, находящ се в гр. София, ж.к. „*********,
кадастрален идентификатор 68134.4084.326.3.7. и за осъждане на А.И.И., ЕГН ********** да предаде на Р.Н.Д., ЕГН ********** владението върху
този имот, както и в частта, с която Р.Н.Д., ЕГН ********** е осъдена да
заплати на А.И.И., ЕГН ********** на
основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК
съдебни разноски от 700лв.
ОТМЕНЯ Решение
№ 74690/22.04.2020г. по гр.д. № 73320 по описа за 2017г. на Софийски
районен съд, 25-ти състав в частта, с
която е отхвърлен предявения с
искова молба вх. № 2026113/13.10.2017г. по регистъра на СРС вписана в Служба
Вписвания вх.рег. № 88139, акт 234, том ХV, дело № 64333/2017г., имотна партида
№ 523316 евентуален иск на Р.Н.Д., ЕГН ********** с адрес: *** срещу А.И.И., ЕГН ********** с адрес: ***
с правно основание чл. 108 от ЗС за
признаване за установено, че Р.Н.Д.,
ЕГН ********** е собственик на основание на
придобивна давност в период от 10 години
преди 14.09.2008г. на недвижим имот, представляващ апартамент
№ 43, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, кадастрален идентификатор
68134.4084.326.3.7. и за осъждане на А.И.И.,
ЕГН ********** да предаде на Р.Н.Д.,
ЕГН ********** владението върху този имот, както и в частта, с която Р.Н.Д.,
ЕГН ********** е осъдена да заплати на А.И.И.,
ЕГН ********** на основание на чл. 78,
ал. 3 от ГПК съдебни разноски от 700лв. и
вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен с искова молба вх. № 2026113/13.10.2017г. по регистъра на СРС,
вписана в Служба Вписвания вх.рег. № 88139, акт 234, том ХV, дело №
64333/2017г., имотна партида № 523316 евентуален
иск на Р.Н.Д., ЕГН **********
с адрес: *** срещу А.И.И., ЕГН **********
с адрес: *** с правно основание чл. 108
вр. с чл. 77 пр. 2 от ЗС, че Р.Н.Д.,
ЕГН ********** е собственик на основание давностно
владение в период от 10 години преди
14.09.2008г. на недвижим имот, представляващ апартамент
№ 43, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, кадастрален идентификатор
68134.4084.326.3.7. и ОСЪЖДА А.И.И., ЕГН ********** с адрес:
*** да предаде на Р.Н.Д., ЕГН ********** с адрес: *** владението върху така описания имот.
ОСЪЖДА А.И.И., ЕГН ********** с адрес: *** да
заплати на Р.Н.Д., ЕГН ********** с
адрес: *** на основание на чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от общо 1081,35лв.
/хиляда осемдесет и един лева и 0,35лв/, представляващи съдебни разноски за производство
пред СРС и СГС.
ОСЪЖДА Р.Н.Д., ЕГН ********** с адрес: *** да
заплати на А.И.И., ЕГН ********** с адрес: *** на основание на чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
700лв. /седемстотин лева/ , представляващи съдебни разноски за производство
пред СГС.
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от
съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.