Р Е Ш Е Н И Е
№.1582 08.05.2020 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на пети декември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3190 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Д.С.В.,
ЕГН ********** против „Фератум България” ЕООД, ЕИК *********, с която са
предявени обективно съединени установителни искове в условията на евентуалност
с правна квалификация по чл.26, ал.1,
ал.2 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10, ал.1, чл.11, чл.21, чл. 24 ЗПК, вр.
с чл. 6 ЗПФУР, чл.92 ЗЗД, вр. с чл. 143, вр. с чл. 146 ЗЗП.
Ищцата твърди,
че между страните възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит №
…., с предоставена сума от 300 лева. Същият бил недействителен на основание чл.
22 ЗПК. Шрифтът на текстовата част бил по-малък от 12; общият размер на кредита
бил различен от предоставената преддоговорна информация в СЕФ; не било посочено
по какъв начин се определя и изчислява лихвеният процент и лихвата от 10,14
лв.; не бил предоставен погасителен план; ищцата не подписала договора, ОУ и
пог. план на всяка страница, а последните не били предоставени при сключването
му, при което били нарушени разпоредбите на чл. 10, ал.1; чл. 11, ал.1, т.7,
т.9а, т.11 и т.12, ал. 2 ЗПК. Предвид изложеното, договорът бил недействителен
на специалните основания по ЗПК, както и нищожен, поради липса на спазена
форма, като заобикалящ закона, морала и добрите търговски практики.
Моли се за обявяването
му за недействителен на осн. чл. 22 ЗПК, както и като нищожен на осн. чл. 26,
ал.2, пр. 4 ЗЗД, поради липса на спазена форма.
Предявен е и
евентуален иск за недължимост на сумите от 10,14 лева – лихва по кредита; 119
лева – неустойка и 88,86 лева – такса за банкова гаранция, поради липса на
основание за начисляването им – на осн. чл. 26 ЗЗД, вр. с чл. 24 ЗПК, вр. с чл.
143, ал. 1, вр. с чл. 146 ЗЗП. Ищцата не била информирана, че ще дължи други
суми, освен главницата, а клаузите за дължимостта им не били индивидуално
уговорени и били изцяло в ущърб на потребителя, който нямал възможност да влияе
върху съдържанието им. Били нарушени добрите нрави по см. на чл. 26, ал.1, пр.
3 ЗЗД, т.к. не била предоставена достатъчна и ясна информация относно договора,
в т.ч. – за допълнителни суми за неустойка и такси, за чието плащане липсвало
съгласие. Релевира възражение за нищожност на клаузите на осн. чл. 143, т.5,
вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Предвид
изложеното се моли за уважаване на исковете. Претендират се разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете. Ищцата
била запозната с ОУ, където било предвидено, че след изпадане в забава – на
04.02.2019 г., дължимата сума се увеличавала с лихва и такса за банкова гаранция
/т.9.4, т.10.2 ОУ и т.3 от Тарифата/. Дружеството не претендирало неустойка от
119 лева.
Оспорва се нарушаване на сочените
норми от ЗПК – шрифтът не бил по- малък от 12; информацията за задължението в
СЕФ и договора съответствали – дружеството изрично упоменало какви ще бъдат
задълженията след отпадане на промоционалните условия, ако задължението не бъде
погасено в срок; общата сума била посочена в чл.3 от договора; а лихвата била
0,00 %; размерът на дължимата сума и падежната дата били изрично посочени. Ищецът
сам избрал параметрите на договора, като определил вида на кредита, размера и
срока за връщането му, при което твърденията за липса на индивидуално уговорени
условия били неоснователни. Ответникът не претендирал сума за такса за банкова
гаранция. т.к. същата била дължима към поръчителя „Фератум Банк” ЕАД. Ищецът
разполагал с договора и СЕФ, които били изпратени на ел. му поща, а с последващ
смс декларирал, че се е запознал с тях. Моли се за отхвърляне на исковете.
Претендират се разноски. Релевира се възражение за прекомерност на разноските
на насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Ответникът е процесуално и
материалноправно легитимиран да отговаря по исковете, т.к. договорът за кредит
е сключен с него. Ирелевантно е дали има извършени плащания от поръчител –
договор с такъв не е представен, нито има док. за извършено погасяване на
задълженията от трето лице /напротив – вж. уд. за налични задължения, издадено
от ответника преди образуване на делото
- л. 4/. Ищцата има интерес да установи със СПН дали правоотношението е
действително или не именно спрямо насрещната страна по договора, поради което и
възраженията в ОИМ не се споделят.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146,
ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че: между страните е възникнало облигационно правоотношение по
договор за кредит № ….., по който е получена сумата от 300 лева /вж.
Определение по чл. 140 ГПК № 8161/19.07.2019 г. – л.45-46/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС,
съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на
ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя
– Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение
№ 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142
от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се
вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за недействителност на
договора, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за
нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.
Въпросният договор е сключен по реда на ЗПФУР,
където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от
разстояние, като отношенията между страните в тази връзка се уреждат
електронно.
Съгласно чл. 10 ЗПК договорът трябва да е
сключен в писмена форма на хартиен или друг носител. Разглежданият договор се
твърди, че е сключен от разстояние, което е допустимо, съгласно ЗПФУР. Относно
сключването, предоставянето на паричната сума, преддоговорната информация и СЕФ
– няма спор /вж. и изявление на процесуалния представител на ищеца – л.70/.
Ответникът
е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало
извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая, не се установи твърдяното нарушение
относно шрифта на договора – според заключението на СТЕ, което съдът кредитира,
шрифтът е съобразен с изискването на чл. 10, ал.1 ЗПК.
Налице са обаче други нарушения.
Съгласно
чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В представения договор /л.24/ изрично e посочено, че лихва не е дължима и процентът й е 0 – чл.3, б. „б“
и „в“. Същото се отнася и за ГПР в размер на 0% - чл. 4. Като общо и единствено
дължимо плащане е посочена само предоставената главница от 300 лева.
Същевременно,
в СЕФ – изрично се сочи, че по договора има фиксиран годишен лихвен процент от
41,12, кредитът следва да бъде върнат ведно с договорна лихва в размер на 10,14
лева, а ГПР възлиза на 49,85 %.
Информацията
от СЕФ за горепосочените елементи, част от правоотношението, по никакъв начин не кореспондира и не се съдържа в
процесния договор за кредит, което води до съществено нарушаване правата на
потребителя и въвеждането му в заблуждение. За факта, че отв. дружество
всъщност е начислило и принципно счита за дължими и други суми, освен
главницата, свидетелства представеното удостоверение за неплатени суми /л.4/, в
което е упомената дог. лихва от 10,14 лева, неустойка за просрочие и такса за
банкова гаранция. От представения документ относно одобряването на заявката за
кредит и неговите параметри, издаден от ответника /л.25/, отново се
потвърждава, че по кредита има дължима лихва в размер от 10,14 лева.
В договора няма посочен лихвен процент, не е
ясно по какъв начин е формирана лихвата от 10,14 лева, няма яснота за условията
за прилагането на посочения в СЕФ такъв от 41,12. Липсва уточнение за базата,
върху която се начислява този лихвен процент. Без значение дали е фиксиран или
променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за
прилагането му. Това изискване не е изпълнено. На практика ответникът е нарушил
и собствените си ОУ, като не е спазил изискването на чл. 8.3 – размерът на
лихвения процент да е посочен освен в преддоговорната информация и в индивидуалния договор за заем.
Само
изложеното е достатъчно да се приеме, че договорът за кредит е недействителен,
т.к. в него не са посочени приложимите от кредитора лихвен процент и ГПР. Липсва
съответствие между СЕФ и договора.
Нарушена
е и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК, т.к. общият размер на кредита по
договора е различен от посочения в СЕФ, който обаче е реално начисленият,
според издаденото от ответника удостоверение за неплатени задължения.
Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР
и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Дори да се приеме, че следва да бъде
съобразена информацията в СЕФ относно ГПР, независимо, че такъв липсва в
договора – нарушение е налице, т.к. кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,85
%/. Посочената годишна фиксирана лихва от 41,12 % не е ясно как точно се
съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят
е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
Отделно
- посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на
чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради
това в договора трябва да е посочено
не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната
практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр.
д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/2017 г. и др./.
Липсата
на недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. В случая е точно така, т.к.
информацията в договора не съответства на преддоговорната такава и на реално
начислените суми, дължими според кредитора. Горното следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер
на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост.
Не може
да бъде споделено становището в ОИМ, че ищцата е била наясно със сумите, които
следва да върне, предвид изпадането в забава. Съгл. чл. 9.4 ОУ - ако заемателят не плати на падежа,
ползваните облекчения и преференции по договора отпадат, като параметрите на
договора за кредит се променят според действащите към момента на изпадане в
забава. От своя страна – дружеството можело да начисли всички лихви, такси и
комисиони, които са били облекчение на клиента по ползваната промоция, преди
изпадането в забава. Тази клауза е напълно лишена от конкретика, създава
затруднение за потребителя и дава възможност на търговеца едностранно да
определя параметри на дължими суми, които не са уговорени между страните. Не става
ясно кои са тези „действащи към момента на изпадане в забава параметри на
договора“, които следва да се приложат. Между страните изобщо липсват подобни
уговорки, както и упоменаване в договора, че при неплащане на падежа, се дължат
каквито и да е други суми, освен главницата.
Предвид изложеното,
съдът приема, че посочените по – горе изисквания на чл. 11 ЗПК не са спазени, поради
което договорът за заем е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която
се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на
исковете.
Ето защо и предявеният главен иск следва да бъде
уважен,. Не са налице процесуалните условия за разглеждане на евентуалния иск
за недължимост на суми, поради което съдът не дължи произнасяне.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски се дължат на ищцата, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено
е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК /л. 114/ и доказателства за плащане
на: 50 лева – ДТ; 30 лева – депозит СТЕ и 520 лева – платено адв.
възнаграждение, съгл. ДПЗС. Възражението за прекомерността му е своевременно и
основателно. Съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото,
цената на иска, извършените действия за защита интересите на ищеца, явяването в
о.с.з., ангажирането на доказателства и пр., които свидетелстват за проявена
процесуална активност, съдът приема, че справедливото и обосновано по размер адв.
възнаграждение възлиза на сумата от 420 лева, до която същото следва да бъде
редуцирано. Разноските от общо 500 лева ще се присъдят в тежест на ответника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните Д.С.В., ЕГН ********** и „Фератум България” ЕООД,
ЕИК *********, че сключеният помежду им договор за предоставяне на финансови
услуги /заеми/ от разстояние № ..., е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Фератум
България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
Младост – 3, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх.А, ет. 9, офис 20 да плати на Д.С.В.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от общо 500 лева /петстотин лева/ - разноски по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА!
МП