Р Е Ш Е Н И Е
№ V-103 8.06.2020г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, II гражданско и въззивно
отделение, пети въззивен състав
На седми октомври през
две хиляди и деветнадесета година
В открито заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1122 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №107 от 23.05.2019г. по гр.д.№1103/18г. на PC- Айтос са отхвърлени исковете на ”Агенция за събиране
на вземания” ЕАД с ЕИК ********* против А.Е.И. ***, за установяване вземанията
на ищеца против ответника за следните суми: 4144,33 лева - главница по договор
за потребителски кредит № 11674109/05.11.2015г., сключен между ответника и “БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, както и 1416,47 лева договорна лихва за периода
от 20.04.2017г. до 20.11.2018г., 602,93 лева- обезщетение за забава за периода
от 21.05.2017г. до датата на подаването на заявлението по чл.410 ГПК-
31.08.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, за периода от
подаване на заявлението- 31.08.2018г. до окончателното изплащане, за които суми
по ч.гр.д.№783/18г. на PC- Айтос е
издадена заповед №435 от 3.09.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК.
Против решението е постъпила въззивна жалба вх.№3480/19.06.19г. по
описа на PC- Айтос. Жалбата е подадена от
"Агенция за събиране на вземания” ЕАД, представлявано от юрисконсулт
Албена Благоева.
С нея решението е обжалвано изцяло. Жалбоподателят счита, че решението
е неправилно и незаконосъобразно. Неправилно районният съд приел, че не е
налице надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия, предвид
обстоятелството, че ответникът се представлявал в исковото производство от
назначен от съда особен представител. До ответника било изпратено уведомление
за цесията на посочения в договора за кредит постоянен и настоящ адрес, която
била върната като непотърсена от получателя. По тази причина и в съответствие с
практиката на ВКС към исковата молба било представено копие от уведомлението за
извършената цесия от страна на “БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, като е
направено искане за връчването ѝ на ответника, ведно с исковата молба.
Достигането до длъжника на уведомлението за цесията, ведно с исковата молба,
съставлявало надлежно уведомяване на длъжника за цесията съобразно цитираната в
жалбата съдебна практика, при което прехвърлянето на вземането пораждало
действие за длъжника и същото следвало да бъде съобразено от съда като факт от
значение за спорното право. Изложени са оплаквания, че първоинстанционният съд
не се е съобразил с тази практика, както и с останалата относима практика на
ВКС, касаеща възможността особения представител на ответника редовно да получи
копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея, в това число
и да получи всякакви уведомления. Изтъква се, че въззивникът е положил
дължимата грижа да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането, поради което
намира за неоснователно да търпи неблагоприятните последици от неполучаването
на уведомителните писма за цесия въпреки добросъвестното си поведение. На
следващо място са въведени оплаквания, че неправилно съдът е приел, че по
отношение на вземанията, предмет на исковата молба не е била обявена предсрочна
изискуемост. Сочи се, че цедентът е небанкова институция и попада в обхвата на
чл.3 от ЗКИ, като същият извършва банкова дейност- отпускане на кредити. Това
обаче не я прави банка, поради което сключения от “БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД договор за кредит няма характер на договор за банков кредит по чл.430 ТЗ, а
представлява договор за заем по чл.240 ЗЗД, в който смисъл била налице
задължителна съдебна практика. Липсвало законово или договорно задължение на
кредитора по този договор за кредит да уведоми длъжника за обявената предсрочна
изискуемост. Даденото задължително тълкувание в т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК
на ВКС не намирало приложение към този случай. Развити са подробни съображения.
На следващо място се сочи, че неправилно първоинстанционният съд не съобразил
факта, че падежът на последната погасителна вноска настъпил в хода на исковото
производство и не е приложил разпоредбата на чл.235, ал.3 от ТПК, въпреки
задължителната съдебна практика по този въпрос.
Моли решението да бъде отменено и вьззивната инстанция да се произнесе
по съществото на спора. Претендира разноски за настоящото производство-
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв.
Въззиваемият, редовно уведомен за жалбата чрез особения си
представител- адв.Томов, не е представил отговор.
По допустимостта на въззивното производство съдът намира следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на въззивника. Страната, от чието име е подадена жалбата има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима. Ето защо жалбата следва да се разгледа по същество.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД твърди, че на 23.10.2017г. между дружеството и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД било подписано Приложение 1 към Рамков договор за прехвърляне на вземания, сключен на основание чл.99 ЗЗД на 27.07.2017г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за потребителски кредит №PLUS -11674109 от 5.11.2015г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ответника А.Е.И. било прехвърлено в полза на ищеца изцяло, с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително всички лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, чийто правоприемник понастоящем било „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. упълномощило ищеца /преди това ООД/, в качеството си на цесионер по договора за прехвърляне на вземания, от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. До ответника било изпратено уведомително писмо, върнато невръчено, с отбелязване „Получателят отсъства“. По-късно било изпратено второ писмо, което отново не било връчено. Прилага към исковата молба копие от уведомителното писмо за връчване на ответника, ведно с исковата молба и останалите приложения към нея, като моли да се приеме, че по този начин цесията е съобщена надлежно на ответника. При условията на евентуалност изтъква, че дори да се приеме, че в настоящото производство цесията не е връчена, следва да се приеме, че получаването на писмото за извършената цесия от длъжника е ирелевантно за основателността на исковете. Сочи, че длъжникът може да възрази за неуведомяването си за извършената цесия, само ако едновременно с това твърди, че вече и изпълнил на стария си кредитор или на овластено от него лице. Позовава се на съдебна практика.
Заявява, че на 5.11.2015г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД като кредитор и ответника бил сключен договор за потребителски кредит, въз основа на който на ответника била предоставена сумата от 6000 лв. С подписването на договора ответникът се съгласил да заплати такса ангажимент 210 лв. срещу която лихвения процент по кредита бил фиксиран за целия срок на договора. Таксата се заплащала при сключването на договора, като кредиторът я удържал от общия размер на кредита. За ответника възникнало задължението да заплати на кредитора погасителни вноски, указани в поле „месечна погасителна вноска“, чийто размер включвал главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и обслужване на кредита и определена добавка, съставляваща печалбата на кредитора, като лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора. Договорната лихва, уговорена по кредита била в размер на 4009,44 лв. Ответникът се задължил да върне на кредитора сумата по кредита на 36 броя равни месечни вноски, всяка от които в размер на 278,04 лв., съгласно погасителен план. Първата погасителна вноска следвало да бъде заплатена на 20.12.2015г., а последната на 20.11.2018г. Предвид обстоятелството, че ответникът не изпълнявал в срок задължението си за плащане на погасителните вноски, кредиторът приел, че в отношенията им е настъпила предсрочна изискуемост съгласно чл.5 от договора за кредит, без да е необходимо уведомяването на ответника. В случая предсрочната изискуемост настъпила на 20.05.2017г. поради непогасяване на две месечни погасителни вноски. Датата била падежната дата на 18 погасителна вноска. Според договора, при допусната забава в плащането на една или повече месечни вноски, длъжникът дължал и законната лихва върху всяка забавена вноска. Затова била начислена лихва за забава за периода от 21.05.2017г. /денят, следващ датата на настъпване на предсрочната изискуемост/ до датата на подаване на заявлението, общо в размер на 602,93 лв.
Заявява, че с платените от ответника суми общо в размер на 4448,64 лв. са погасени договорна лихва- 2592,97 лв. и главница -1855,67 лв.
Претендира за установяване на вземанията си към ответника за неплатената част от дълга: главницата в размер на 4144,33 лв., договорната лихва- 1416,47 лв.; обезщетение за забава /мораторна лихва/ - 602,93 лв., както и за законната лихва от датата на подаването на заявлението. Сочи, че за тези суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, но тъй като длъжникът не е намерен на установените в заповедното производство адреси, заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК, при което на ищеца са дадени указания да предяви иск за установяване на вземанията си.
Моли за присъждане на разноски. Ангажира доказателства.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1, т.2 ГПК, вр. чл.9 ЗПК - за установяване на вземания /за главницаа, договорна лихва, мораторна лихва, както и за законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК/.
За същите вземания по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед №435/3.09.2018г. по ч.гр.д.№783/2018г. по описа на РС- гр.Айтос. Тъй като заповедта за изпълнение е била връчена на ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, на ищеца са дадени указания да предяви искове за установяване на задълженията си в едномесечен срок. Разпореждането е връчено на ищеца на 16.11.2018г. Производството по установителните искове е образувано по искова молба, подадена на 14.11.2018г., в законния срок.
Ответникът не участва лично в производството по делото. Представляван е от адв.Томов, назначен за особен представител на ответника на основание чл.47, ал.6 от ГПК. Особеният представител е депозирал писмен отговор на исковата молба в законоустановения едномесечен срок по чл.131, ал.1 от ГПК. С него е оспорил исковете като неоснователни. Липсвали доказателства за редовно уведомяване на ответника за цесията от цедента преди заповедното и исковото производство, поради което счита, че тя не е произвела действие спрямо ответника. Намира за неоснователно искането да се приеме, че цесията е съобщена на ответника в хода на делото, с връчване на съдебните книжа, тъй като те не са получени лично от него, а са връчени на особен представител. Развити са подробни съображения, като е цитирана и съдебна практика.
Пред първата инстанция са приети писмени доказателства.
Районният съд е отхвърлил исковете, като на първо място е възприел становището на особения представител, че уведомлението за цесията не е връчено на длъжника, поради което не е изпълнено изискването на чл.99, ал.3 от ЗЗД. Уведомяването чрез особен представител не може да замести уведомяването на длъжника, тъй като особеният представител не упражнява свои процесуални права. Особеният представител защитава правата на страната, но не е неин законов или договорен представител и не може да приема адресирани до нея изявления. Само при лично уведомяване на длъжника законодателят презюмира, че последният знае кой е неговия кредитор и кому може валидно да изпълни задължението си. На второ място съдът е приел, че не е настъпила твърдяната предсрочна изискуемост на вземането. Счита, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да бъде упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се връчва на длъжника, връчването на заповедта няма характер на уведомяване на длъжника от кредитора за предсрочна изискуемост, а изявлението за това, съдържащо се в исковата молба по чл.422 ГПК не може да се вземе предвид на основание чл.235 ГПК, понеже е недопустимо да се измени основанието на иска. Понеже предсрочната изискуемост представлява едностранно волеизявление на едната страна за прекратяване на договора, а датата на уведомяването играе ролята на нов падеж, отнемащ привилегията на длъжника да плати разсрочено, то е необходимо неговото уведомяване за да може договорното изменение да прояви действието си. Посочено е, че тези разрешения са приложими и към небанковите институции. Освен това се акцентира, че в заявлението и в исковата молба не са разграничени отделните вноски, поради което съдът не може да се произнесе за тези от тях, чийто падеж е настъпил преди подаването на заявлението. Същевременно, не можело да бъде взето предвид, че в хода на делото е настъпил падежа на цялото вземане, тъй като щяло да бъде недопустимо изменено основанието на иска. Цитирана е задължителна съдебна практика.
В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК въззивната инстанция намира, че решението е валидно и допустимо.
Между страните не са спорни обстоятелствата във връзка със сключването на договора за потребителски кредит между ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД.
Договорните отношения между тях, чиято правна уредба е регламентирана в Закона за потребителския кредит, се установяват и посредством приложения договор за потребителски кредит PLUS -11674109, подписан на 5.11.2015г. Последният е сключен при следните параметри: размер на кредита- 6000 лв.; такса ангажимент- 210 лв.; брой погасителни вноски- 36; размер на месечната вноска по кредита- 278,04 лева; ГПР- 46,15 %, годишен лихвен процент- 35,75 %; лихвен процент на ден- 0,27. Посочено е още, че дължимата сума по кредита е 10009,44 лв.
Погасителният план се съдържа в текста на договора, като в него са посочени конкретните падежни дати, размера на всяка вноска, както и оставащата главница след погасяването на съответната вноска. Съгласно чл.5 от договора при забава в плащането на месечна вноска кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва. В същата клауза страните са се договорили, че при просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително определени в договора надбавки, ведно с обезщетението за забава и всички разноски по събиране на вземането.
Видно от съдържанието на договора, в него е отразено, че сумата по кредита е била преведена по сметка на ответника, т.е. сумата е получена от ответника.
Понеже процесният договор за заем попада в обсега на ЗПК, той следва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. След анализ за съответствие на съдържанието на договора с изискванията на чл.11, ал.1 ЗПК въззивната инстанция приема, че няма нарушение на императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, в които случаи договорът би бил недействителен.
Ето защо съдът намира, че за ответника е възникнало задължение да върне получената сума, ведно с таксата за ангажимент, както и възнаградителната лихва по уговорения в договора начин- на 36 равни месечни погасителни вноски от по 278,04 лв., с падежна дата 20-число на месеца. Първата вноска е следвало да бъде заплатена на 20.12.2015г., а последната- на 20.11.2018г.
Ищецът признава, че ответникът е погасил вземанията за главница в размер на 1855,67 лв., а за възнаградителна лихва- 2592,97 лв. Заявява, че ответникът е преустановил плащанията на 2 погасителни вноски- 17 и 18, поради което предсрочната изискуемост е настъпила от падежната дата на 18 погасителна вноска- 20.05.2017г.
На 27.07.2017г. е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, в качеството на цедент, и ищецът- „АГЕНЦИЯ ЗА събиране на вземания“ ЕАД, в качеството на цесионер. По силата на чл.2.1 от договора, цедентът се е задължил да прехвърля и продава на цесионера за срока на договора, определено портфолио от вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си на заемополучатели, а купувачът – да придобива от продавача вземанията, определени всеки месец в Приложение №1, срещу заплащане на покупната цена. По-долу в същата клауза е посочено, че вземанията са определени в Приложение №1, всяко от което има характер на допълнително споразумение към рамковия договор.
Препис- извлечение от Приложение 1 от 23.10.2017г. към процесния рамков договор е налично на л.17 от делото на РС. В него е отразено, че цедентът е прехвърлил на цесионера вземане към ответника, с посочени три имена и ЕГН, като договорът за кредит е индивидуализиран с номер и дата на сключване, а освен това е посочено, че касае отпусната главница в размер на 6000 лв. Посочени са и размерите на прехвърлените вземания към 23.10.2017г.: главница- 4144,43 лв.; възнаградителна лихва- 1416,47 лв. лв.; лихва за забава- 173,37 лв., както и общия размер на остатъка от дълга- 574,34,17лв.
По делото е приложено потвърждение на договора за цесия, издадено от цедента на цесионера. Налице е и пълномощно, с което цедентът упълномощава цесионера от негово име и на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД да уведомява длъжниците за сключения рамков договор за цесия и всички допълнителни споразумение и приложения по него, както и да извършва всички правни и фактически действия във връзка с това уведомяване.
По делото липсват данни тази цесия да е била съобщена на ответника преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК. От известието за доставяне се изяснява, че пратката до ответника е върната неполучена, с отбелязване, че адресатът е в чужбина.
Първият спорен въпрос по делото е дали задължението по кредита е станало автоматично предсрочно изискуемо на основание чл.5 от договора с неплащането на две последователни вноски- 17 и 18, каквото становище застъпва ищецът- сега въззивник, последователно пред двете инстанции.
Настоящият съдебен състав не споделя това становище, като възприема изцяло доводите на първата инстанция, че предсрочна изискуемост на остатъка от задълженията по кредита не е настъпила на соченото основание. Няма съмнение, че въззивното дружество не е банка и за него не важат разпоредбите на ЗКИ. Но, общите положения на облигационното право, уреждащи предсрочната изискуемост, намират приложение както при договорите за банков кредит по ЗКИ, така и за потребителските кредит по ЗПК, а така също и за договорите за заем, при които задължението за връщане на дълга е разсрочено във времето. Без значение е дали кредиторът е банка или небанкова финансова институция.
Тези принципни положения са разяснени в мотивите на т.1.1 от ТР №8/2017 от 2.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС: предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Такива принципни положения се съдържат и в т.18 от ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС- второ предложение. Според разрешението на последното, вземането на кредитора става изискуемо, ако е упражнил правото си да обяви предсрочна изискуемост и е уведомил длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост. Това е така, защото предсрочната изискуемост е преобразуващо право на кредитора едностранно да измени договора /в отклонение на общия принцип на чл.20а ЗЗД/ и по-конкретно уговорения срок за изпълнение на задължението. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора /респективно- след изтичането на определен срок, ако такъв е бил даден от кредитора/, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът /респективно- заемът/ става предсрочно изискуем и без да се уведомява длъжника, а кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника.
В тази насока е и актуалната съдебна практика- например решение №200 от 18.01.2019г. по т.д.№665/18г. на ВКС, I т.о. и решение №3 от 17.04.2019г. по т.д.№1831/17г. на ВКС, II т.о.
В случая е безспорно, че въззивникът не е обявил предсрочната изискуемост на въззиваемия преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Заявлението е подадено в съда три месеца преди изтичането на последната падежна дата по кредита.
Изявление за обявяване на предсрочната изискуемост на ищеца /цесионер в качеството на пълномощник на цедента/, се съдържа в исковата молба, подадена на 14.12.2018г., но това изявление /което е допустимо според актуалната съдебна практика/. То обаче е ирелевантно, тъй като в хода на заповедното производство е настъпила редовната изискуемост на кредита- последната падежна дата е била на 20.11.2018г. Предвид формираната трайна актуална съдебна практика, на основание чл.235, ал.3 ГПК съдът, разглеждащ иска с правно основание чл.422,ал.1 ГПК следва да съобрази вноските по кредита, чийто падеж е настъпил /т.е. са станали изискуеми/ към датата на приключване на съдебното дирене, а това са всички неплатени вноски по кредита- от 17 до 36 включително.
Вторият спорен въпрос е относно действието на цесията спрямо ответника.
Неоснователно е възражението на процесуалния представител на ответника, възприето и от първоинстанционния съд, че по отношение на ответника цесията не е породила действие, тъй като не е бил уведомен за нея от цесионера. Доколкото длъжникът не е страна по договора за цесия, за да произведе действие същия /т.е. вземанията на цедента да преминат в патримониума на цесионера/ не е необходимо уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД е в смисъл, че длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил уведомен от цедента за прехвърлянето на вземането /включително чрез пълномощник/, но само ако е платил на цедента, вместо на цесионера /т.е. освобождава се от отговорността по чл.75 ЗЗД/. В този смисъл е и разрешението, дадено в решение №139 по гр.д.№4025/2008г. на ВКС, четвърто г.о.
Освен това, въззивната инстанция намира, че ответникът е уведомен за цесията с връчването на исковата молба и приложенията към нея /включително изявление за уведомяване за цесията, изхождащо от цедента чрез надлежно упълномощения за това цесионер/ на особения му представител.
По въпроса е формирана трайна задължителната съдебна практика: решение №3 по т.д.№1711/13г. на ВКС, първо т.о.; решение №123/24.06.2009г. по т.д.№12/2009г. на ВКС, второ т.о.; решение №114 по т.д.№362/15г. на ВКС, второ т.о.; решение №46 по т.д.№572/16г. на ВКС, първо т.о., както и на ключовото, касаещо фигурата на особения представител решение №198 от 18.01.2019г. по т.д.№193/18г. на ВКС, първо т.о. , мотивите на която се споделят от настоящия въззивен състав. Представителството на ответника от особен представител, определен на основание чл.47, ал.6 ГПК не е пречка за връчване на уведомлението за цесията. Особеният представител действа по делото от името на ответника, може да противопоставя на ищеца всякакви възражения, отблъскващи иска - както процесуални, така и материално-правни /например възражение за давност/. Ето защо, както и с оглед осигуряване равенството на страните в процеса /чл.9 ГПК/, следва да се приеме, че особеният представител се явява адресат на изявления от страна на ищеца, които са материално-правни по същността си и водят до изменение на спорното право и които възражения могат да бъдат съобразявани от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК. Особеният представител може да приема само такива изявления на ищеца, които са свързани с предмета на делото, тъй като той има представителна власт само за този спорен предмет. Приемането на обратната теза- че ищецът не може чрез особения представител да отправя изявления спрямо ответника, касаещи спорното право, би попречило на ищеца да реализира правата си като кредитор и би обезсмислило фигурата на особения представител. Ще се наруши и принципа на равенството в процеса, след като ищецът няма да може да отправя изявления, свързани със спорното право до представителя на ответната страна, докато последната има възможност чрез същия този представител да отправя всякакви възражения и изявления. Ето защо и на основание чл.235, ал.3 от ГПК следва да се приеме, че е налице връчване на уведомлението за цесията на ответника чрез назначения му особен представител, поради което цесията е произвела действие по отношение на ответника.
По делото липсват каквито и да било твърдения от ответната страна, както и доказателства, че ответникът е погасил неплатения остатък от задълженията си по процесния договор за потребителски кредит /вноски от 17 до 36/, чиято изискуемост е настъпила, нито към цедента, нито към цесионера.
В обобщение следва да се посочи, че в настоящото производство по чл.422, ал.1 ГПК се установиха вземанията на въззивното дружество спрямо въззиваемия за главницата общо в размер на 4144,33 лв., за възнаградителна лихва в размер на 1416,47 лв., както и за законната лихва от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Ето защо исковете за установяване на тези вземания са основателни и следва да бъдат уважени в посочените размери.
Не се доказва по размер твърдяното вземане за мораторна лихва от датата, следваща падежната дата на всяка просрочена вноска до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Както по-горе вече се посочи, не е настъпила предсрочна изискуемост на тези вноски, поради което размера на дължимото обезщетение за забава следва да се определи по различен от сочения от ищеца начин. Законната лихва върху съответната вноска от падежа /от 17 до 36/ се дължи от датата, следваща падежната дата за съответната вноска до датата на подаването на заявлението по чл.410 ГПК. Определена от съда с помощта на онлайн калкулатор /balans.bg/ на основание чл.162 ГПК, общият размер на мораторната лихва за тези вноски е 331,86 лв., до който размер иска е основателен и следва да бъде уважен, а за горницата над тази сума искът за мораторна лихва е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Тъй като фактическите и правни изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, касаеща главницата, възнаградителната лихва, мораторната лихва до сумата от 331,86 лв., както и законната лихва върху главницата, а вместо него следва да се постанови ново, с което исковете за главницата, възнаградителната лихва и законната лихва върху главницата бъдат уважени изцяло, а този за мораторната лихва- до размер от 331,86 лв. В останалата част /за мораторната лихва над 331,86 лв./ решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото следва да бъдат определени и разноските по делото.
За заповедното производство, с оглед уважения размер на иска въззиваемият дължи на въззивника разноски в размер на 237,35 лв.
За настоящото производство, с оглед уважения размер на иска въззиваемият дължи на въззивника разноски в размер на 739,27 лв. /включващи държавна такса 123,27 лв., юрисконсултско възнаграждение 350 лв. и възнаграждение на особен представител 300 лв./.
На особения представител на въззиваемия следва да се определи възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 300 лв., платими от внесения депозит.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.3 ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение №107 от
23.05.2019г. по гр.д.№ 1103/18г. на РС- Айтос В ЧАСТТА, в която са отхвърлени исковете на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД с ЕИК ********* против А.Е.И., за установяване, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 4144,33 лв.- главница, договорна лихва- 1416,47 лв.,
както и мораторна лихва в размер на 331,86 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 31.08.2018г. до окончателното изплащане на задължението,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, съществува вземане против А.Е.И. ЕГН:********** ***, по договор за потребителски кредит №PLUS-11674109 от 5.11.2015г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и А.Е.И., прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с договор за цесия от 23.10.2017г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД въз основа на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г., за следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК под №435 от 3.09.2018 г. по ч.гр.д.№ 783/18г. по описа на Районен съд- гр.Айтос:
1/ 4144,33 лв. /четири хиляди, сто четиридесет и четири лева и тридесет и три стотинки/- неплатена главница, включваща погасителни вноски от №17 до №36 с падеж от 20-то число , първата от които с падеж 20.04.2017г., а последната- 20.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението по чл.410 ГПК на 31.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението;
2/ 1416,47 лв. /хиляда четиристотин и шестнадесет лева и четиридесет и седем стотинки/- договорна възнаградителна лихва за периода от 20.04.2017г. до 20.11.2018г.;
3/ 331,86 лв. /триста тридесет и един лева и осемдесет и шест стотинки/ - сборна мораторна лихва, начислена от датата, следваща падежната дата на съответната непогасена вноска /от №17 до №36/ до подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 31.08.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №107 от 23.05.2019 г. по гр.д.№ 1103/18г. на РС- Айтос в ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ /за горницата над сумата от 331,86 лв.- мораторна лихва до претендираните 602,93 лв./.
ОСЪЖДА А.Е.И. ЕГН:**********
*** ДА ЗАПЛАТИ на ”Агенция за
събиране на вземания” ЕАД с ЕИК ********* сумата от 739,27 лв., представляваща
деловодни разноски по в.гр.д.№1122/19г. на БОС, както и сумата от 237,35 лв., представляващи деловодни
разноски по ч.гр.д.№783/18г. по описа на РС- Айтос, съразмерно на уважената
част от исковете.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ от внесения депозит сумата от 300 /триста/ лева, представляваща възнаграждение за адв.Е.Т. от БАК, за осъщественото по в.гр.д.№1122/2019г. по описа на БОС процесуално представителство на въззиваемия А.Е.И. ЕГН:********** ***.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: