Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 29.04.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7 състав, в открито съдебно заседание проведено на двадесет и девети март две
хиляди двадесет и първа година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
8634/2020г. по описа на Варненски районен съд, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано
по предявен от Т.Л.Р., ЕГН **********
с адрес *** иск с правно основание чл.
124, ал.1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на 590кв.м.ид.ч.
от имот, представляващ УПИ I- общ, кв.17 по действащия план на с. Генерал
Кантарджиево, община Аксаково, одобрен със Заповед № 1350/06.06.1961г. на Председателя на ОНС- Варна, целият с площ от
1195кв.м., при граници на имота УПИ III-259, УПИ II- общ., улица,
строителна граница на населеното място.
Исковата претенция се основава на следните фактически
твърдения изложени от ищеца в исковата и уточняваща я молба: С договор за покупко- продажба по НА № 163/2004г. ищцата придобила
собственост върху дворно място в с. Генерал Кантарджиево с площ от 840кв.м., от
които 265кв.м. включени в УПИ II-259, 570кв.м. включени в УПИ I-общински и
5кв.м. включени в УПИ II-общински, заедно с построените в него жилищна сграда и
второстепенна постройка, при граници на имота ПИ 258, УПИ II-общински в кв. 17
и частта от ПИ 259 извън плана. Така придобитият имот съответства на частта от
ПИ 259 по КП от 1961г. попадаща в строителните граници на селото. Праводателят й Николай Лефтеров се е легитимирал като
собственик на имота въз основа на КНА № 193/2004г., с което е признат за
собственик по давностно владение. Твърди, че
владението върху останалата реална част от 590кв.м. от УПИ I-общински й е било
предадено при сключване на договора. Посочената реална част включвала южната
част от УПИ I-общински при граници- от юг- улица, от изток УПИ II- общ, от
север част от УПИ I- общински предмет на НА № 163/2004г., от запад строителната
граница на селото и имоти № 001259 и 000780 по КВС, от която се осъществявал и
достъпът на имота до улица. Твърди, че от 2004г. до настоящия момент владее
целия имот УПИ I- общински с площ от 1195кв.м. непрекъснато, поради което и го
е придобила по давност. В тази връзка посочва, че с договор за покупко- продажба
по НА № 161/2012г. е придобила собствеността върху имоти- ниви № 001259 с площ
от 0,191дка и 000780 с площ от 840кв.м. по КВС в м-ст
„Бордейляр“, землище с. Генерал Кантарджиево. Нива с
№ 001259 представлява северозападната част от имот от ПИ 259 по КП от 1961г.,
попадаща извън строителните граници и РП на селото. Двата имота са били
придобити по давност от праводателя й, чийто права са
били установени с влязло в сила решение по отношение на ответната община по
гр.д. № 1965/2011г. на ВОС. С договора по НА № 161/2012г. се сочи, че ищцата е
придобила и останалата част от целия имот с площ от около 2,5дка, който
Лефтеров е владял от 1980г., а преди това неговите баща и дядо, последният
починал 1958г., включващ целия УПИ I-общински, 265кв.м. от УПИ III-259, частта
от ПИ 259 представляваща нива по КВС № 001259 и нива № 000780. Твърди, че
целият имот с площ от около 2,5дка е ограден с трайна ограда, като достъпът се
осъществява през входна врата. Това фактическо положение съществувало повече от
60г. С АЧОС № 899/02.02.2006г. ответната община е
актувала като общинска собственост 590кв.м.ид.ч. от
УПИ I-общ в кв.17 с придобивно основание чл.2, ал.1,
т.3 ЗОС, чийто разпоредби, както и тези на чл. 58, ал.4 ЗОС и пар. 42 ПЗР на ЗОС, към датата на актуването, ищцата счита,
че са неотносими. С тази колизия на права обосновава и правния си интерес от
търсената защита. Искането е за уважаване на исковата претенция и присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът
оспорва иска като неоснователен и моли за неговото отхвърляне. Твърди, че се
легитимира като собственик на процесните ид.ч. от
спорния имот на основание пар. 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС,
защото към датата на влизане в сила на разпоредбата, имотът е бил отреден по РП
на селото от 1961г. за жилищно строителство и до момента промяна няма. От
обнародване на разпоредбата в ДВ бр. 96/05.11.1999г. ответната община е станала
собственик по силата на закона на имота, бил преди това държавна собственост.
Затова и оспорва възможността ищцата да е станала собственик на така въведения придобивен способ, като счита, че давност в нейна полза не
е текла. В този смисъл се позовава на действалите във времето закони въвеждащи
забрана за придобиване на имоти държавна собственост, какъвто е и процесния,
доколкото е нямал друг собственик. Позовава се на нормите на чл. 25, чл. 26
ЗИСС /1904г., отм./, чл. 9 ЗД /1898г./, чл. 3 и чл. 15 ЗДИ /1941г. отм./, чл. 6
ЗС, чл. 86 ЗИД на ЗС /в сила до 1996г./ и пар.1 ЗД на
ЗС. Оспорва да са осъществени и елементите на придобивната
давност, защото ищцата не е противопоставила владение на общината или
държавата, което да я направи собственик. Напротив, твърди, че ищцата е
признала правата на ответната община, подавайки на 01.03.2007г. молба за
изкупуване на процесните ид.части и за изработване на
ПУП, което й е било разрешено. С въпросната молба ищцата е признала, че е
ползвала процесните ид.части единствено, за да има
достъп до имота си, понеже е нямал лице към улица. Изложеното обосновавало
качеството й на само държател на спорните ид.ч. От
друга страна, ищцата не била демонстрирала и намерение за своене и предвид
липсата на деклариране имота като нейн и плащане на
данъци за него. Искането е за отхвърляне
на исковата претенция и присъждане на разноски.
В о.с.з. исковата молба
и отговорът се поддържат.
Съдът,
като взе предвид събраните по делото доказателства, съобрази становищата на
страните и въз основа на приложимия закон, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е допустим отрицателен
установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК. С Тълкувателно
решение № 8/27.11.2013г. на ВКС по тълк.д. №
8/2012г., ОСГТК се прие, че правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава
самостоятелно право, което се оспорва. Наличието на правен интерес се преценява
конкретно, въз основа на твърденията, наведени в исковата молба, като при
оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Предмет
на иска е отричаното от ищеца и претендирано от
ответника право. Така претендираното от ищеца право обуславя
и интереса от предявяване на отрицателния установителен иск и се включва в
предмета на доказване, но не и в предмета на иска. При уважаване на отрицателен
установителен иск защитната функция на съдебното решение ще се изчерпи с
отричане на правото на собственост на ответника, без това да означава, че
собственик на вещта е ищецът, но само поради това не може да се отрече правния
интерес от провеждането му, тъй като по този начин ще се сложи край на правния
спор, ищецът ще отблъсне неоснователните претенции на друго лице, което твърди,
че е собственик на имота и ще запази фактическата си власт с произтичащите от
това последици. При отрицателния установителен иск за собственост предмет на
делото е правото на собственост на ответника, което се отрича от ищеца като
придобито на всички възможни придобивни основания. И
ако ответникът не докаже придобиването му по някой от предвидените в чл. 77 ЗС
способи, искът подлежи на уважаване, независимо от това дали ищецът е
собственик на вещта. Конкретно в случая ищцата твърди, че е
собственик на целия УПИ- I- общински, доколкото
след придобиване на 570кв.м. вкл. в него въз основа на договор за покупко-
продажба от 2004г., го е владяла целият в периода 2004г. до датата на подаване
на исковата молба с намерение за неговото своене. Ответникът оспорва твърдяното право, доколкото за 590кв.м.ид.ч. от процесния имот УПИ-
I- общински твърди да се легитимира като
собственик въз основа на АЧОС
№ 899/02.02.2006г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОС и чл. 58, ал. 4 ЗОС вр. пар.
42 ПЗР на ЗИД на ЗОС. Следователно, ответникът заявява собствени права върху ид.част
от имота, което обуславя правния интерес на ищцата
спорът да бъде съдебно разрешен. При положително произнасяне на съда и отричане
правата на ответника, ищцата би могла да се снабди с титул за собственост.
Затова, съобразно
разпределението на доказателствената тежест, ищецът следва да докаже
твърденията, с които обосновава правния си интерес от търсената защита, в случая
наличието на твърдяното право върху имота, твърденията си, с които обосновава
правния си интерес от търсената защита, в случая наличието на твърдяното право
върху имота, т.е че е придобила имота въз основа на давностно
владение осъществявано необезпокоявано и явно в продължение на период от 2004г.
до настоящия момент с намерение за неговото своене и оттам, че твърдяното от
ответника право не
е
възникнало. Ответникът от своя страна следва да докаже съществуването на
отричаното от ищцата право, като изчерпи основанията, въз основа на които сочи
да е придобил собствеността и поставено в конкретиката на казуса, и в частност,
съществуването на отричаното от ищеца право, като изчерпи основанията, въз
основа на които сочи да е придобил собствеността и в частност, че е станал
собственик на имота като попадащ в приложното поле на пар.
42 ПЗР на ЗИД на ЗОС дало му основание и за издаване на АЧОС, т.е че имотът е
попадал в строителните граници, бил е отчужден за мероприятия и съобразно
действалите планове към 5.11.1999г. е отреден за жилищно строителство,
обществени и благоустройствени мероприятия, което го прави общинска собственост
и изключва възможността да е текла придобивна давност в полза на ищцата.
От ангажираните по
делото писмени доказателства се установява следното: С договор за покупко-
продажба по НА № 163/23.11.2004г. Николай Лефтеров е прехвърлил на ищцата
собствеността върху ПИ № 259 кв.17 по плана на с. Генерал Кантарджиево с площ
от 840кв.м., от които 265кв.м. включени в УПИ № III- 259, 570кв.м.
включени в УПИ № I- общински и 5кв.м. включени в УПИ № II-
общински, ведно с построените в него жилищна сграда и второстепенна постройка,
правото на собственост, върху който му е признато с КНА № 193/15.09.2004г. На
01.03.2007г. ищцата е подала молба до кмета на ответната община в качеството й
на собственик на ПИ 259, включващ 570кв.м. от УПИ I-общ.
за изкупуване на общинско място, което е пред имота й и граничещо с него, с
оглед осигуряване лице към улицата. Произнасяне по искането няма. На
13.01.2010г. ищцата и Николай Лефтеров са подали заявление до кмета на община
Аксаково за заверка на молба- декларация за снабдяване с КНА по обстоятелствена
проверка за имот пл. № 001259 и 000142.
С АЧОС № 899/02.02.2006г. са актувани като собственост на ответната община 590кв.м.ид.ч. от УПИ № I- общински кв. 17 по
плана на с. Генерал Кантарджиево целият с площ от 1195кв.м.,
на основание чл. 2, ал.1, т. 3 и чл. 58, ал.4 ЗОС, пар.
42 ПЗР на ЗОС.
Изслушано и прието бе заключение
по СТЕ изготвено от вещото лице Ж.Б.. Съдът кредитира заключението на в.л.,
вкл. с разясненията дадени при изслушването му, като обективно, компетентно
изготвено като базирано на документално проучване на действалите за местността
планове и проверката с тези съхранявани от Общината, поради което и като неоспорено
от страните бива възприето в цялост. Относимият и
действащ за територията на населеното място план през годините е КРП от 1961г. Процесният УПИ № I- общински по него е с предназначение на земята за „жилищно застрояване“ и попада
изцяло в строителните граници на селото. Имотът по НА 163/26.11.2004г. е
идентичен на попадащата в строителните граници част от ПИ 269 с площ от
874кв.м., за която предназначението на земята е „двор“, а предвиждания в КП не
се съдържат. По този план имотът е бил вписан изцяло в собственост на община
Аксаково, без посочено основание. През 2019г. е вписан в съсобственост на
община Аксаково на основание АЧОС № 899/02.02.2006г.,
Т.Р. на основание НА № 163/26.11.2004г. и Яни Георгиев на основание НА
130/02.11.1976г. Няма данни имотът да е одържавяван и за него да е съставян
АДС, нито да е отчуждаван и заявяван за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ или
ЗВСВНОИ. В скица 3 в.л. е отразило установената на терен материализирана
ограда- телена мрежа и бетонни колове. В рамките на ограденото попадат ПИ 259
по КП от 1961г., по- голямата част от процесния УПИ без малка част от
североизток и двата имота 1.9 и 1.259 от землищната територия по КККР от 2018г.
На терен не са установени две сгради налични в РП от 1961г. и на приблизително
нейното място има масивна сграда в незавършен вид. На източната граница има
тоалет, а на северната част кладенец.
Ангажирани бяха и гласни
доказателства посредством показанията на свидетелите водени от ищцата Васил
Костадинов Янев и Николай Стаматов Минков /без родство и дела със страни по
делото/. Съдът кредитира показанията и на двамата свидетели в цялост, в частта
им относно изложените релевантни за делото факти. Показанията им са еднопосочни,
отразяват техни преки лични впечатления и предвид липсата на други
разколебаващи достоверността им, съдът им дава вяра. И двамата свидетели живеят
в с. Генерал Кантарджиево и се познават с ищцата от дълги години. Описват имота
й като 2-3декара, заградено с колчета и мрежа, която ограда в годините не е
променяна. Имала имота от чичо си Николай. Откъм улицата имало порта, която се
заключва. Това бил единствения вход към имота. В него имало недовършена къща,
плодни дървета, орех на входа. Преди да почине за имота се грижел чичо й, а
след това тя. Не им е известно да имало спор за собствеността на имота.
В рамките на настоящото
производството ищцата извежда правния си интерес заявявайки собственически
права на основание осъществявано от нея давностно
владение
в периода от 2004г., продължаващо и понастоящем. Ответникът заявява
собственически права върху имота позовавайки се същият да е придобит по силата
на закона, а именно пар. 42 ПЗР на ЗОС и наложен
мораториум. Ето защо, на изследване в рамките на настоящото производство
подлежи на изследване дали са били налице предпоставките на пар.
42 ПЗР на ЗОС и съответно текла ли е в полза на ищцата придобивна давност спрямо
процесната ид.ч. от имота. В
тази връзка съдът взе предвид, че с приемането на ЗОС са определени правните
основания, на които общината придобива правото на собственост и то следва да е
посочено в АЧОС. Когато то изисква настъпването на конкретен юридически факт,
или реализиране на сложен фактически състав, пр. завещание, дарение,
отчуждаване, реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва
да се посочи и фактическото основание, освен правното такова. В случая с АЧОС № 899/02.02.2006г.
ответната община е актувала 590кв.м.ид.ч. от УПИ-I
общински, като частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.3 и пар. 42 ПЗР ЗОС. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОС, актът за
общинска собственост е официален документ съставен от длъжностно лице по ред и
форма определени от закона и като такъв има обвързваща за съда доказателствена сила
относно изложеното в него, т.е. има качеството на официален свидетелстващ
документ. Оспореният АОС обаче не е годно доказателство за установяване правото
на собственост и именно легитимиращият се с него следва да установи
основанието, на което и издаден. Или ответната община следва да установи в
процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на
предвиден в закона придобивен способ. Съставянето на
такъв акт, респ. липсата на такъв обаче не влияе върху режима на собствеността,
тъй като с него само се констатира, че по силата на основанието вписано в него,
общината е станала собственик. Нормата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОС, предвижда, че са
общинска собственост, имотите, чиято собственост е възстановена на общината при
условия и по ред, определени със закон. Ответникът се позовава на пар. 42 ПЗР на ЗОС, което включва противопоставяне и
доказване на факти, които в случая препятстват възникването правата на ищцата,
позовавайки се на действащия мораториум. За да се приеме обаче неговата
приложимост, по делото е следвало да бъде доказано, че действително имотите са
били придобити от държавата, респ. общината. Ето защо, релевантен за спора е
въпросът относно принадлежността на правото на собственост върху имота към
момента на установяване владението на ищцата, т.е към 2004г., когато се твърди,
че тя го е завладяла. Разпоредба на пар. 42 ПЗР на
ЗОС предвижда, че застроените и незастроените парцели и имоти- частна държавна
собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и
благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на
действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни
градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. От експертното заключение се установи, че процесният имот попада в строителните граници на града. Още
с първия КРП от 1961г., действащ и понастоящем имотът е с предназначение на
земята за „жилищно застрояване“. Т.е към 1999г. процесната
ид.ч., макар и обособима
като реална такава, предвид установените пространствени граници на имота
придобит от ищцата с НА № 163/2004г., по действащия план е бил
предназначен и отреден за обществено ползване. Същевременно по делото нито се е
твърдяло, нито се установява праводателят на ищцата
Николай Лефтеров, от който твърди да е придобила владението върху целия имот, след
придобиване на попадащата в него реална част от 570кв.м., да е разполагал с
документ за собственост или да е придобил фактическата власт от физическо или
юридическо лице. От записванията по плановете стана ясно, че имотът по РП от
1961г. се е водил в собственост на ответната община. Не са налице данни за
одържавяването му, отчуждаване или за провеждане на реституционна процедура. За
да се изключи приложимостта на забраната за придобиване по давност нужно е било
да бъде установено, че имотът е принадлежал на друг субект на правото-
физическо или юридическо лице. Това е така, защото с приемане на Конституцията на НРБ от 1947г., е премахната
възможността общините да притежават право на собственост върху недвижими имоти
и е извършено одържавяване на същите. Съобразно КРБ от
1947г., имотите са били изключителна държавна собственост, изключени изцяло от
гражданския оборот; държавни земи, които са били предоставяни за управление на
държавни предприятия, учреждения, ТКЗС, обществени
организации, частни лица; и земи собственост на кооперациите или на частните
физически или юридически лица. В чл. 6 ЗС в първата му редакция изв. бр.
92/16.11.1951г., а и в тази от 1991г. /ДВ бр. 77/17.09.1991г./ /държавни стават
и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите,
които нямат друг собственик. С приемането на пар. 42
ПЗР на ЗОС / ДВ бр. 96/5.11.1999г./, тази държавна собственост е преминала в
патримониума на общината. Разпоредбата касае застроени и незастроени имоти,
частна държавна собственост, които към момента на влизането й в сила, съгласно
предвижданията на действащите към този момент подробни градоустройствени
планове на населеното място, са отредени за обществени и благоустройствени
мероприятия на общините. При наличие на така предвидените в тази разпоредба
условия, с влизането й в сила, т. е. по силата на този закон, настъпва
трансформация на частната държавна собственост в частна общинска собственост за
съответните имоти, предмет на същата. И след като в случая процесният
УПИ е заварен като образуван от имот частна държавна собственост и при
положение, че по силата на действащия към него момент градоустройствен план- РП
от 1961г. е отреден за застрояване /без значение дали са или не са застроени/,
то тази трансформация на правото на собственост е валидно настъпила. Затова и процесната ид.ч. понастоящем по
силата на закона е станала общинска собственост, за което е бил съставен АЧОС №
899/02.02.2006г. на основание чл.2, ал.1, т. 3 ЗОС вр. пар. 42 ПЗР на ЗОС.
Имайки статут на частна общинска
собственост по отношение на двата имота е в сила мораториумът по пар. 1 ЗИД ЗС в сила от 01.06.2006г. въвеждащ забрана за
придобиването им по давност до 31.12.2022г. понастоящем. Ето защо, следва да се приеме, че не е оборен
легитимиращият ефект на АЧОС, въз основа на който ответникът заявява
собственически права върху имотите.
Исковата претенция
следва да се отхвърли.
И двете страни са
претендирали присъждане на разноски, за което са представили списък по чл. 80 ГПК.
Съобразно изхода
на спора сторените от ответника разноски следва
да се поемат от ищцата, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Ответната страна претендира
разноски за юк. възнаграждение. На
основание чл. 78, ал.8 ГПК /ДВ бр. 8/24.01.2017г./ и чл. 25, т.1 от Наредбата
за заплащане на правната помощ, съдът определя юк.
възнаграждение в полза на ответника в размер на 100лева, отчитайки факта, че
липсва фактическа и правна сложност на спора.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.Л.Р., ЕГН ********** с адрес *** иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за приемане за установено
в отношенията между страните, че
ответникът не е собственик на 590кв.м.ид.ч. от имот, представляващ УПИ I- общ, кв.17 по
действащия план на с. Генерал Кантарджиево, община Аксаково, одобрен със
Заповед № 1350/06.06.1961г. на Председателя на ОНС-
Варна, целият с площ от 1195кв.м., при граници на имота УПИ III-259, УПИ
II- общ., улица, строителна граница на населеното място.
ОСЪЖДА Т.Л.Р., ЕГН ********** *** сумата от 100лева,
представляваща сторени по делото съдебно- деловодни разноски, на основание чл.
78, ал.3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните, пред Варненски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: