№ 3407
гр. София, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско
дело № 20211100506291 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20274570/11.12.2020г. по гр.д. №63167/2019г. по описа
Софийски районен съд 79 състав е признато за установено, че С. Б. Д., ЕГН:
********** дължи на „Д.К.Б.“ АД ЕИК **** на основание чл. 422, ал.1 от
ГПК във вр. с чл. 240, ал1. от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД сумата от 3981,12 лв.
представляваща главница по договор за издаване на револвираща
международна кредитна карта „DINERS CLUB“ и предоставяне на кредитен
лимит от 22.04.2016г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК – 31.01.2019г. до окончателното изплащане на сумата и
сумата от 863,80 лв. представляваща наказателна лихва за периода от
01.02.2018г. до 31.01.2019г. за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 6532/2019г. по описа на СРС 79 състав.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК въззивна жалба от особения представител на ответника С. Б. Д., с която
са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Излага че
производството е недопустимо, тъй като съдът неправилно издал заповед за
изпълнение, тъй като ответникът живеел за постоянно в чужбина, поради
което са налични предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 4 и т. 5 от ГПК, които
суспендирали възможността за издаване на заповед за изпълнение.
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не се произнесъл по
1
направените с отговора на исковата молба възражения за настъпила
погасителна давност. Счита ча за процесния договор за кредит следва да се
приложи тригодишната погасителна давност по чл. 111, б „в“ от ЗЗД поради
обстоятелството че се касае за периодични плащания. Сочи че всички
вземания с падеж преди 31.01.2017г. са погасени по давност. Ето защо моли
за обезсилване на първоинстанционното решение като недопустимо и
прекратяване на производството евентуално за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на друго с което исковете се
отхвърлят.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия „Д.К.Б.“ АД с който се взема становище за нейната
неоснователност. Счита че за вземането не може да се приложи тригодишната
погасителна давност тъй като то не отговаря на критериите за да се приеме че
е периодично плащане. Намира за неоснователни възраженията за
недопустимост на заповедното и исковото производство. Поради което моли
за оставяне на жалбата без уважение.
Предявени са за разглеждане искове по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Настоящият състав намира за неоснователни възраженията във
въззивната жалба за недопустимост на производството.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, Съдът разглежда заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава
заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато длъжникът няма
постоянен адрес или седалище на територията на Република България /т.4/
или длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на
територията на Република България /т.5/.
Не са налице предпоставките на т. 4 на ал.2 на чл. 411 от ГПК, тъй като
лицето видно от справка от НБД „Население“ /виж л.18 от заповедното
производство/ същият има постоянен и настоящ адрес регистрирани на
територията на България.
Не са налице и предпоставките на чл. 411, ал. 2, т.5 от ГПК, тъй като не
се установява по делото лицето действително да няма обичайно
местопребиваване на територията на страната, тъй като единствените
сведения за това са събрани от връчител при опит на ответника да му бъдат
връчени книжа, но информацията не се потвърждава от други събрани по
делото доказателства.
2
Ето защо настоящият състав намира че решението е допустимо.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
По делото не се спори, а и от представените доказателства се
установява, че на 22.04.2016 г. между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за издаване на револвираща международна
кредитна карта „DINERS CLUB“ и предоставяне на Кредитен лимит
/овърдрафт/, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на
ответника револвираща международна кредитна карта с максимален лимит на
сумата от 4 000 лева, като срокът за ползване на кредитния лимит е до
30.04.2017г. и същият може да се подновява автоматично при условията и по
реда, предвидени в Общите условия. Ответникът се е задължил да заплаща
минимална месечна вноска, посочена в извлечение по картата, като
обстоятелството, че кредитополучателят не е получил извлечението, не го
освобождава от задължението да внесе в срок до падежа дължимите от него
суми. Съгласно уговореното между страните, при надхвърляне на разрешения
кредитен лимит, кредитополучателят е длъжен до датата на падежа, посочена
в извлечението по картата, да погаси сумата, с която е надхвърлен лимитът. В
член 9 от договора е посочено, че при непогасяване на датата на падежа на
пълния размер на задълженията по картата, титулярът заплаща на издателя
върху непогасените суми годишна лихва в размер на 19 % плюс наказателна
надбавка в размер на 6 пункта. Съгласно член 10 от договора, годишният
процент на разходите по кредита е в размер на 22, 34%, съответно общата
дължима сума от титуляря е в размер на 4471,56 лева.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, което настоящият състав кредитира като пълно, обосновано,
задълбочено и безпротиворечиво се установява, че непогасените задължения
по кредита към дата 31.01.2019г. възлизат на 4844,92 лв. главница от които
3981,12 лв. главница и 863,80 лв. лихва за периода от 01.02.2018г. –
31.01.2019г.
Единствения спорен въпрос по делото е дали вноските по кредита
представляват периодични плащания и дали за тях се прилага тригодишната
погасителна давност.
На първо място следва да се държи сметка, че по същината си
предоставеният кредит е овърдрафт, представляващ краткосрочен кредит -
допустимо надвишаване над салдото по сметката. Кредитът овърдрафт се
усвоява до разрешения лимит и може да се ползва изцяло или отчасти, като
обикновено се погасява при всяко постъпление по разплащателната сметка,
като в договора е уговорен минимален размер на погасителната вноска.
Настоящият състав намира, че уговореното между страните връщане на
предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този
3
договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и
на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС
задължителни разяснения относно съдържанието на понятието "периодични
плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С оглед мотивите на
тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания
(вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага
извода, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните
задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна
за престациите и на двете страни по договора (в посочените в тълкувателното
решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка
на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна - за
заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги). По
отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито
задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по
своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части
(чл. 66 ЗЗД). В този смисъл е и константната практика на ВКС /виж
РЕШЕНИЕ № 45 ОТ 17.06.2020 Г. ПО Т. Д. № 237/2019 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА
ВКС, РЕШЕНИЕ по Т.Д. 1157/2018 г. Т.К. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 261 ОТ
12.07.2011 Г. ПО ГР. Д. № 795/2010 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ №
38 ОТ 26.03.2019 Г. ПО Н. Д. № 1157/2018 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС и др./
С оглед на гореизложеното, приложима по отношение на това
задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата
на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна
давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните
погасителни вноски.
При това положение и погасени по давност биха били всички вземания
за главница с падеж до 01.02.2014г. В случая договора за кредит обаче е от
дата 22.04.2016г., а вземането за главница е с настъпил падеж на 14.02.2018г.,
когато е последното плащане по кредита. Ето защо настоящият състав
намира, че за главницата не е настъпила погасителна давност.
За наказателната лихва обаче е приложима тригодишната погасителна
давност и всички вземания за лихви с падеж преди 01.02.2017г. В случая се
установява, че всички претендирани лихви са за периода 01.02.2018г. –
31.01.2019г. поради което не са погасени по давност.
При тези съображения въззивната жалба следва да се остави без
уважение, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските
Право на разноски във въззивното производство има въззиваемият.
Той претендира разноски в размер на 230 лв. внесен депозит за
4
възнаграждение на назначения особен представител и 300 лв. юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с, ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с 25, ал. 1
НЗПП жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство и сумата от 230 лв. внесен депозит за
възнаграждение на особения преставител.
На основание чл. 280, ал.3 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от изложеното
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20274570/11.12.2020г. по гр.д. №63167/2019г.
по описа Софийски районен съд 79 състав.
ОСЪЖДА С. Б. Д., ЕГН: ********** да заплати на „Д.К.Б.“ АД ЕИК
**** на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 330,00 лв. разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5