Р Е Ш Е Н И Е
02.01.2020г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНА
КОЛЕГИЯ,VІІІ ВЪЗЗИВЕН
СЪСТАВ, в ОТКРИТО съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА
АЛЕКСАНДРИНА
ДОНЧЕВА
При
участието на секретаря С.Димитрова и прокурор Кирил Д., след като разгледа докладваното
от съдия Мумджиева В. Н. О. Х. Д. 4529 по описа за 2019г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл.XXI НПК.
Образувано
е по повод постъпила въззивна жалба от защитника на подсъдимия О.Д. - адв.
Димитър Вълчев срещу присъда от 07.03.2019г. на CPC, НО, 1 състав по НОХД
3343/2013г., с която подсъдимият О.Д. е признат за виновен по обвинението за
извършено от него престъпление по чл. 129, ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл. 2, ал.2
вр. с чл. 55, ал.1, т.2, б.“б“ НК, като е осъден на пробация за срок от една
година при пробационни мерки по чл. 42а, ал.2, т. 1 (с периодичност два пъти
седмично), по чл. 42а, ал.2, т.2 НК, както и по чл. 42а, ал.2, т.6 НК
(безвъзмезден труд в полза на обществото 200 часа за срок от една година. С
присъдата на основание чл. 45 ЗЗД е уважен предявеният граждански иск в размер
на 20 000 лева, от които сумата от 15 000 лева е присъдена като обезщетение за
причинени неимуществени вреди от телесната повреда счупване на челюст, а сумата
от 5000 лева - като обезщетение за причинени неимуществени вреди от счупването
на петата дланна кост на дясната ръка. Съдът е присъдил и законната лихва,
считано от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата. На
основание чл. 189, ал.3 НПК подсъдимият е осъден да заплати разноски в размер
на 100 лева по сметка на СДВР, сумата от 465 лева по сметка на СРС, сумата от
800 лева, представляваща ДТ, изчислена върху размера на уважения граждански
иск, както и сумата от 10 лева за издаване на 2 бр. изпълнителен лист.
В
жалбата се твърди, че присъдата е необоснована, неправилна и незаконосъобразна.
Предлага се съдът да постанови нова присъда, с която да признае подсъдимият за
невиновен. В жалбата са изложени твърдения за допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Защитникът е посочил, че ще изложи допълнителни
възражения след като се запознае с мотивите на съда.
В хода
на проведеното производство пред СРС посоченото в обвинителния акт пострадало
лице - П.М. е конституиран като граждански ищец и частен обвинител (л.117, СП,
СРС). Упълномощил е повереник, който да участва в наказателното
производство с пълномощно за адв. Ч. (л.14,
СП, СРС).
С
подадената жалба не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния
съд.
Съдът,
като прецени изложените доводи, материалите по делото и разпоредбата на чл. 327
от НПК намира следното:
Атакуваният
съдебен акт е от категорията актове, които подлежат на проверка по реда на
глава XXI от НПК.
За правилното решение на делото и при изпълнението на правомощията си по чл.
313 от НПК, въззивният съд е счел, че не се налага повторен разпит на
подсъдимия, разпити на свидетели, изслушване на експертизи и в този смисъл
провеждане на съдебно следствие пред въззивния съд.
В
производството пред съда защитникът
на подсъдимия – адв. В. предлага първоинстанционната присъда да се отмени като
незаконосъобразна. Твърди се, че същата е
постановена въз основа на предположения за механизма на причиняване на
телесна повреда. Поддържа се подробно изложената аргументация от защитника на
подсъдимия в съдебните прения в производството пред първоинстанционния съд. Изтъква се наличието на два основни аргумента
за неправилност – липсата на доказателства, достатъчни за обосноваване на
осъдителна присъда по изискуемия по чл. 303, ал.2 НПК начин, както и неправилна
интерпретация на събраните доказателства. Защитникът предлага на съда да не се
доверява на показанията, дадени от свидетеля П.М. и свидетеля А.К.. Според
защитата липсват доказателства за това подсъдимият Д. да е нанесъл удар с
някакъв предмет, както и при такъв удар да е счупил едновременно ръката и
челюстта на свидетеля М.. Защитникът подлага на критика мотивите на първия съд
в частта, в която е приел, че подсъдимият използвал твърд тъп предмет за
нанасяне на удар. Защитата изразява становище, че изводите на СРС не са ясни
относно характеристиките на евентуално използван предмет, тъй като в една част
от мотивите към първоинстанционната присъда същият бил окачествен като
„бухалка“, а в друга част от мотивите - като „предмет, който е приличал на
бухалка“. Оспорват се изводите на СРС и в частта им, че подсъдимият се
освободил от използвания от него предмет, като го оставил след деянието в
автомобила си, управляван по същото време от св. С.И.. В подкрепа на този извод
защитникът изтъква, че показанията на св. свидетелката И. не носят
информационна стойност подсъдимият да е
оставил бухалка в автомобила, управляван от нея, както и че автомобилът не е
бил обект оглед, респективно – в него не са открити вещи, които могат да бъдат
свързани с инкриминираното деяние. Защитникът на подсъдимия подчертава в хода
на съдебните прения, че органите на досъдебното производство не са положили
необходимите усилия за разкрИ.е на обективната истина с оглед разпита на св. И.,
който бил проведен едва през 2017г. и то по искане на защитата. В заключение
защитата приема, че предмет, подобен на бухалка или бухалка нито е бил търсен
от органа на разследване, нито е бил намерен в хода на проведеното по-късно
разследване. С оглед изложеното защитата предлага на съда да не се доверява на
дадените от св. М. и К. показания, тъй като не са подкрепени от писмени и
веществени доказателства.
Подлагат се на критика мотивите на СРС в частта, в
която съдът е анализирал показанията на
полицаите, които са пристигнали на мястото на инцидента. Според защитата съдът
неправилно е основал изводите си на техните показания, без да отчете значението
на снетите след случая в 1 РУ на МВР
писмени обяснения, дадени от свидетелите
М. и К.. Твърди се, че от значение би могла да бъде и приложена по делото
докладна записка, написана от свидетеля полицай И.. Защитата уточнява, че
действително не се касае за доказателства по смисъла на НПК, но това не е пречка писмените обяснения да бъдат ценени
при изграждане на едно обективно вътрешно убеждение за наличие на деяние. С
оглед наведените доводи защитата на подсъдимия изисква от въззивния съд да
отговори дали и колко пъти св. М. е бил ударен от подсъдимия, дали при
нанасянето на удари има участие и св. К.. Защитата навежда довода, че в част от
своите показания св. М. е твърдял, че именно след удар от свидетеля К. е усетил
кръв в устатата си и то в момента, когато е набирал тел. 166.
Защитата
на подсъдимия оспорва доказателствената стойност и на заключението на СМЕ. В
подкрепа на това становище се излага
аргумент, че не са описани обективни находки за следа от травматично
въздействие с бухалка по дясната ръка
или лицето на св. М. чрез изобразяване конфигурацията на такъв твърд предмет.
Твърди се, че това заключение не дава
възможност за извод, че върху пострадалия е нанесен удар тъкмо когато бил
вдигнал ръката върху лицето си. Защитата предлага на съда да приеме, че
счупването на челюст би могло да е осъществено чрез юмручен удар, а счупването
на дясната ръка е резултат от самонараняване от ударите, които самият М. нанесъл
върху различни части от тялото на подсъдимия Д. и св. К..
Във
връзка с обсъдените доказателства защитата предлага на въззивния съд да приеме,
че осъдителната присъда срещу подсъдимия Д. е била постановена при неизяснена
фактическа обстановка относно механизма на удара и средството, с което
обвинението твърди, че е извършено престъпление срещу личността на св. М.. При
така наведените доводи се предлага съдът да постанови оправдателна присъда по
обвинението на подс. Д.. Алтернативно, ако съдът приеме, че обвинението е
доказано по несъмнен начин, защитата предлага да се приложи закон за същото
деяние, като съдът измени присъдата в частта относно наказанието. Защитата
предлага вместо наложеното наказание „пробация“ съдът да наложи наказание
„лишаване от свобода“, изпълнението на което да отложи по реда на чл. 66 от НК.
Изтъква се, че наказанието „пробация“ в
конкретния случай се явява по-тежко за подсъдимия, тъй като не е съобразено с
необходимостта същият да полага труд, както и че евентуално изпълнение на това
наказание би довело до невъзможност да бъдат реализирани личните планове на
подсъдимия, свързани с полагането на труд в Испания. Защитата предлага на
въззивния съд да отмени първоинстанционната присъда и в гражданско-правната й
част, като се изразява становище, че липсват доказателства конкретни действия
на подсъдимия да се намират в причинно-следствена връзка с увреждане на
здравето на св. М..
Прокурорът
предлага на съда да потвърди първоинстанционната присъда. Оспорва се необходимостта
да се установява дали средството на престъплението е именно бухалка, а не някакъв друг
продълговат твърд тъп предмет. В подкрепа на този извод се предлага анализ на
СМЕ и се изразява становище, че от нейното заключение не се установява удар с
юмрук. Навежда се довод, че заключението
на вещото лице е констатирало възможен механизъм на причиняване на
инкриминираните телесни повреди именно с тежък твърд тъп предмет. Предлага се
въззивният съд да потвърди първоинстанционната присъда и в частта относно
индивидуализацията на наказанието.
Повереникът
на ЧО - адв. Ч. предлага на съда да потвърди присъдата на първоинстанционния
съд като правилна и законосъобразна, включително и в гражданско-правната й част.
В хода на съдебните прения се твърди, че се споделят мотивите на
първоинстанционния съд, които според частното обвинение почиват на правилен анализ
на гласните и писмените доказателства. Повереникът на ЧО предлага на въззивния
съд да приеме за установено от фактическа страна, че инкриминираните телесни
повреди са били причинени от неустановен твърд, тъп предмет, подобен на
бухалка. В подкрепа на това искане повереникът се позовава на дадените от св. М.
показания и обективната невъзможност на свидетеля да изнесе по-конкретни данни
поради обстоятелствата, при които е възприел случая.
В
последната си дума подсъдимият заявява, че не е извършил деянията, в които е обвинен. Моли
да бъде признат за невинен.
Съдът, след като
съобрази становищата на страните, доказателствата по делото и в пределите на
проверката по чл. 314 НПК, намира за установено следното.
Подсъдимият О.А.Д. е български гражданин,
роден на *** ***, неосъждан, със средно образование, работещ, разведен, живущ ***1,
с постоянен адрес ***, с ЕГН: **********.
Софийски районен съд е приел за установено от
фактическа страна, че на 05.09.2007 г. около 00:30 часа в гр. София свидетелите
П.М. и А.К. се движели по бул. „Васил Левски“ по десния тротоар с посока на
движение към СУ „Св. Климент Охридски“. Когато наближили кръстовището с ул. „Аксаков“
св. П.М. предприел пресичане на булеварда, но преди да успее да го прекоси чул
спирачки на автомобил. По същото време водач на този автомобил с peг. № ******бил св. П.К..
Свидетелят К. отправил обидни изрази към св. М., който на свой ред също
отвърнал с обидни реплики. В отговор св. К. завил с автомобила си и спрял на кръстовището
на ул. „Аксаков“ и бул. „Васил Левски“. Слизайки от него, свидетелят П.К. си насочил към св. П.М. и го
ударил с дясната си ръка в лявата част на лицето. Към тази част от установената
от СРС фактическа обстановка въззивният съд допълва, че ударът, нанесен от св. К.
по лявата буза на пострадалия, бил подобен на шамар и не се отличавал със
значителна сила, поради което не довел до телесни увреждания. Към момента на нанасяне
на удара св. К. държал ключове, които
след контакта при удара паднали на земята. В тази връзка възникнал и спор и във
връзка с опасения на св. П. К., че св. М. иска да вземе ключовете от автомобила
му.
СРС е
приел за установено, че междувременно свидетелят А.К. успял да пресече бул. „Васил
Левски“, стигнал до мястото, където бил спрял автомобил с peг. № *****, като
разтървал свидетелите К. и М.. Свидетелят П.М. се обадил по телефона си, за да
сигнализира на полицията, а от своя страна св. П.К. се обадил по мобилния си
телефон, за да повика подсъдимия О.Д.. Подсъдимият Д. пристигнал след няколко
минути с лек автомобил, в който пътувала свидетелката С.И.. Към този момент свидетелите
П.М. и А.К. все още били там. В ръцете си подсъдимият О.Д. държал продълговат
твърд тъп предмет. В същото време св. П.М. провеждал телефонен разговор със
служител на полицията, в който предупредил, че трябва да побързат, тъй като на
местопроизшествието било пристигнало и друго лице, въоръжено с бухалка.
В присъствието на подсъдимия О.Д. св. П.К.
нанесъл няколко удара на св. А.К., който паднал на земята. Последователно след
това подсъдимият О.Д. вдигнал неустановения твърд тъп предмет с двете си ръце
над главата си и се приготвил с него да удари св. А.К.. В този момент св. П.М.
се приближил и се опитал да помогне на приятеля си А.К., като хванал за рамото подсъдимия
Д.. Тогава подсъдимият О.Д. замахнал с бухалката към св. П.М.. При опита да се
предпази св. М. покрил с дясната ръка лицето си от дясно. В този момент
подсъдимият нанесъл контактен удар с неустановения продълговат твърд тъп
предмет по дясната ръка на св. М., като по този начин засегнал травматично и частта, в която същата покривала долната дясна челюст от лицето на пострадалия.
В резултат на така нанесения удар на св. П.М. било причинено счупване на петата дланна кост на дясната
ръка, както и счупване на челюст. В неустановен момент след нанасянето на удара
на място пристигнал полицейски автомобил. В този момент подсъдимият
О.Д. отишъл до автомобила, с който бил дошъл на местопроизшествието и в който по
същото време се намирала свидетелката С.И.,
хвърлил в него неустановения твърд тъп предмет, използван от него преди това за
нанасянето на удар върху тялото на св. М. и наредил на св. И. да потегли от местопроизшествието.
Св. И. изпълнила нарежданията и заминала с автомобила на подсъдимия в
неустановена посока. Междувременно от полицейския автомобил слезли полицейските
служители М.., Г. и И., които преустановили саморазправата и откарали
участниците в инцидента в 01 РПУ.
Въззивният съд се съгласява с установената от
СРС фактическа обстановка с направените по-горе уточнения и допълнения. Тя се
основава на правилен анализ на събрания
доказателствен материал. По несъмнен и безспорен начин са установени медико-биологичните
признаци на телесното увреждане, получено от св. М.. Първият съд се е доверил
на съдебно-медицинската експертиза (л. 62-64 от ДП), изготвена от вещото лице Е.К.,
като е отчел факта, че заключението е поддържано в съдебно заседание от вещото лице Р.Х.,
определен от СРС след замяна на вещото лице (л. 285, л. 286, СП, СРС). Въззивният
съд също счита, че заключението е изготвено добросъвестно и съобразно
компетентността на вещите лица. То е източник на доказателства за факта, че св.
П.М. е получил счупване на долната челюст в областта на ъгъла отдясно, както и счупване
на петата дланна кост на дясната ръка. Счупването на челюстта е реализирало от
обективна страна признак счупване на челюст по смисъла на чл. 129, ал.2 НК, а счупването
на петата дланна кост– медико-биологичния признак по горепосочения текст от НК
„трайно затрудняване движението на крайник“, за период не по-кратък от 40 дни. Отделно
от това е установено, че счупването на челюст е довело до трайно затруднение на функцията на хранене и
говор за срок, по-дълъг от два месеца. По тази част от заключението на СМЕ,
относима към медико-биологичните признаци на уврежданията, не се спори между
страните. Спорът е отнесен до друга част от становището на вещите лица,
относима към възможния механизъм на причиняването им. Вещите лица са заключили,
че описаните травматични увреждания са в резултат на удари с или върху твърди
тъпи предмети и много добре отговарят да са получени по начин и време, както
съобщава пострадалият, а именно при удар с твърд тъп предмет върху вдигната
дясна ръка с цел запазване на главата с последващ удар в областта на челюстта
отдясно. В писменото заключение е изложено становище, че описаният от
пострадалия механизъм на едномоментно причиняване на двете инкриминирани
телесни повреди от един удар е достоверен от медицинска гледна точка в случай
на извършване на описаните от пострадалия защитни движения. Към тази част от
заключението вещото лице в разпита си пред СРС е допълнило, че от медицинска
гледна точка не е изключено причиняването на инкриминираните телесни увреждания
с един удар в зависимост от разстоянието на ръката от лицето, от разстоянието,
от което се нанася удар, от силата на удара, от дължината на използвания
предмет за нанасяне на удара, както и от позицията на главата на пострадолото
лице (издигната или приведена). Въззивният съд счита, че становището на вещото
лице е изложено добросъвестно и компетентно съобразно личния му професионален
опит. Наличието на обективни медицински критерии, които позволяват да се
установи дали при един единствен удар са причинени едномоментно двете инкриминирани телесни
повреди, се основават на изискуема значителна сила, която може да бъде
постигната именно с използването на твърд тъп предмет, подобен на описания в
показанията на св. М.. Ето защо въззивният съд приема, че показанията на пострадалия за
достоверни. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на защитата за
възможно самопричиняване на травмата в десния горен крайник от самия пострадал
в резултат на нанесени от самия него удари. Не се споделят и доводите на
защитата подсъдимият или св. К. да е нанесъл удар с юмрук в областта на
челюстта на пострадалия и при подобен
механизъм някой от тях двамата да е станал съпричастен само и единствено към
тази телесна повреда. Тази част от доводите на защитата не кореспондира с
фактите, които са изяснени от разпита на
свидетелите М. и К., както и от разпита на ВЛ Х.в производството пред СРС.
Вещото лице е изложило подробно и други обективни
медицински критерии, които позволяват да бъдат проверени твърденията на св. М. в частта относно твърдението, че при нанасянето на удар върху ръката, покриваща
лицето му, е бил използван твърд тъп
предмет. Вещото лице е обсъдило точната локализация на счупването на петата
дланна кост, като е посочило, че то е в проксималната част, т.е. в основата на
костта в близост до китката. Извършен е сравнителен анализ между този вид
фрактура с т. нар. боксьорска фрактура, която се получава при активни движения
на пострадалото лице при удар със свита в юмрук ръка. Вещото лице е заключило,
че при боксьорска фрактура обичайно счупването се локализира в друга част на
петата дланна кост, а именно в областта на шийката под главичката на тази кост,
т.е. в близост до тази част от костта, при която започва малкия пръст. От
разпита на вещото лице в производството пред СРС е установено, че макар и да не
е изключен механизъм в резултат на удар с юмрук да се получи счупване на
проксималната част на петата дланна кост, локализацията на счупването в този
случай задължително изисква целенасочен
страничен удар върху твърд предмет, а такъв удар не е описан нито в
обвинителните гласни доказателства, нито в тези, които обслужват защитата на
подсъдимия. Към тази група доказателства следва да бъдат отнесени на първо място
обясненията на самия подсъдим, в които се оспорва въобще неговото участие в
нанасянето на каквито и да било удари както по главата и тялото на св. М., така
и върху придружаващия го свидетел А.К.. В тях се навеждат доводи за вероятно
участие в нападението над св. М. само и единствено от страна на св. П. К.. В
тази част те противоречат съществено на показанията, дадени от самия К., както и на показанията, дадени от свидетелите М. и К..
От друга страна, съдът намира, че показанията
на св. П. К. са твърде вътрешно противоречиви, за да бъдат ползвани като
достоверен източник на доказателства. От
една страна този свидетел е разказал, че самият той е бил жертва от нападението
на св. М. и св. К., които го нападнали до паркирания му автомобил, като
участието на подсъдимия се изчерпвало с това да ги отдръпне. В тази част
неговите показания са опровергани не само от косвените доказателства
(прочетените показания на полицейските служители, пред които самият К. е
твърдял, че спорът е възникнал по повод участието на свидетелите М., К., както
и на самия К., като водач на автомобил при движението по пътя). Те са
опровергани и от преките показания, дадени от свидетелите М. и К., които от
друга страна, за разлика от случая с дадените св. К. показания, са в синхрон и
с прочетените показания на полицейските служители М.., Г. и И.. По – късно в
разпита си св. К. е твърдял за размяна на удари, включително и с участието на
подсъдимия в тази размяна, при което настъпило „меле, бутане и удряне“, включително
и с удари с крака. В тази част от показанията на св. П. К. обаче не се описва
точна хронология на разменените удари, не се изнасят и конкретни данни за тяхната локализация. На
следващо място в показанията на св. К. се съдържа и друго твърдение, което е несъвместимо
с предходните му изявления, а именно, че
не е видял подсъдимият да нанася удари на когото и да било. В контраст с
описаните противоречия между обясненията на подсъдимия и показанията на св. К.,
както и в контраст с вътрешните противоречия и хаотичното изложение на факти в
показанията на самия П. К., е последователното изнасяне на фактите по случая в показанията
на св. М. и св. К.. В тях обаче не се съдържат данни за това пострадалият да е
нанасял на когото и било удар с юмрук, още повече по описания от вещото лице
специфичен начин, изискуем, за да бъде получена при самопричиняване т. нар. боксьорска
травма, съпроводена със счупване на проксималната част от петата дланна кост –
странично и със значителна сила. Ето защо въззивният съд намира, че съпоставката
на гласните доказателства и заключението на СМЕ с направените в съдебното
производство уточнения дава опора на обвинителната теза за механизма на
причиняване на инкриминираните телесни повреди, а по този начин тази съпоставка
има косвено значение и за проверка на
гласните доказателства, които носят информация за връзка на авторството на
деянието с личността на подсъдимия.
Становището на защитата подсъдимият или св. К.
да е нанесъл единствено удар с юмрук в областта на челюстта на св. М. изисква
изложените по-горе медицински критерии да бъдат отнесени и към автора на
подобен юмручен удар, който при тази хипотеза е следвало да произведе
значителна сила и неизбежно да си самопричини травми по ръката, дори и същите
да не съпроводени задължително с обсъдената от вещото лице тежка боксьорска
фрактура. В настоящия случай обаче нито св. П. К., нито подсъдимият са били
освидетелствани, нито по делото са били събрани обективни данни те да са
потърсили медицинска помощ Единствената медицинска документация, относима към
настоящия случай, се отнася до телесните увреждания, получени от св. М. и св. К.
(л. 65-л. 67 ДП). Ето защо обвинителните доказателства, събрани чрез
показанията на свидетелите М.К. остават неопровергани. Липсата на обективни
данни за травми по ръцете на св. П. К. и подсъдимия в настоящия случай не се
свързва с неоправдано процесуално бездействие на органите на досъдебното
производство, тъй като в ранния процесуален етап от развитие на наказателното
производство не са били обективирани и съответни оплаквания за това. От
значение за обосноваването на този извод са не само обясненията на подсъдимия и
св. П. К., но и показанията на полицейските служители. От прочетените показания
на основание чл. 281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК, дадени от св. И. И., се
установява, че всички участници в конфликта категорично са отказали съдействие
за оказването на медицинска помощ (л. 27, ДП). Това обстоятелство е потвърдено и при повторния разпит на св. М.. В
този смисъл са и прочетените на основание чл. 281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК показания, дадени от св. М.. в ДП
(л. 31, ДП, л.118, СП, СРС).
С оглед изложеното въззивният съд намира, че
заключението на СМЕ кореспондира с обвинителните гласни доказателства, събрани
чрез показанията на св. М. за едномоментно причиняване и на двете инкриминирани
телесни повреди.
Отделно от това със СМЕ е установено, че свидетелят
А.Ц.К. е получил разпръснати кръвонасядания в областта на лицето, врата и
горните крайници, контузия на първи и втори горни зъби двустранно, навяхване на
дланно фалангеалната става на първи пръст на лявата ръка. Травматичните
увреждания са му причинили временно разстройство на здравето неопасно за
живота. Със СМЕ е установено, че уврежданията са в резултат на удари с или
твърди тъпи предмети и могат да бъдат получени по начина, съобщен от
пострадалия.
СРС е обсъдил обясненията на подсъдимия О.Д.
(л. 287 СП, СРС); показанията на свидетелите И. И. (л. 117 - л. 118 , СП, СРС),
както и показанията му от досъдебното производство на л. 27 от ДП, приобщени чрез прочитане на
основание чл. 281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК.
Обсъдени
са показанията на св. Б.М.. (л. 118 СП, СРС, както и показанията му от досъдебното производство на
л. 31 от ДП, прочетени на основание чл. 281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК ), показанията
на св. П.К. (л. 150 - л. 151 СП, СРС), Р.Г. (л. 154 - л. 155 СП, СРС,
както и прочетените на основание
чл. 281, ал.5 вр. с ал.1, т.2 НПК показания, дадени от същия свидетел в
досъдебното производство -л. 29-30 от ДП, л. 155, СП, СРС.
Първият съд е анализирал като обвинителни
доказателства показанията на св. П.М. (л. 155 - 156 СП, СРС, л. 263-265 СП, СРС, както и показанията на същия свидетел, дадени от
него досъдебното производство - л. 35-36
от ДП, част от които са приобщени чрез прочитане на основание чл. 281, ал.5 вр.
с ал.1, т.2 НПК, а именно в частта
относно описанието на подсъдимия, показанията на св. С.И. (л. 269 - л. 270 СП,
СРС), на св. А.К. (л. 270 - л. 273 СП, СРС както и показанията му от
досъдебното производство, на л. 33-34 от ДП, приобщени чрез прочитане на
основание чл. 281, ал. 5 вр. с ал.1, т.2 от НПК.
СРС е съпоставил съдържанието на гласните
доказателства със заключението на назначената по делото съдебно-медицинска
експертиза, обсъдена по-горе (л. 62-64 от ДП), както и с писмените доказателства и доказателствени
средства по делото, като е разграничил спорните от безспорните факти.
Въззивният съд се съгласява частично с извода
в мотивите към първоинстанционната присъда, че липсват противоречия в събрания
доказателствен материал за генезиса на конфликта. Противоречия липсват относно връзката на този конфликт с личността на св. П.К..
От друга страна показанията на св. К. относно начина, по който е бил иницииран
конфликтът, са в съществено противоречие както с показанията на св. М. и К.,
така и с показанията на полицейските служители в частта, в която са
преразказали съдържанието на проведената от тях беседа с участниците в
конфликта непосредствено след деянието, включително и съдържанието на дадените
в този момент от св. К. изявления. Тази част от анализа в мотивите към
първоинстанционната присъда обаче не се отразява върху крайните изводи, до
които е стигнал първият съд. Посочените противоречия са от значение преди
всичко за проверката на контролни факти, които позволяват да се установи добросъвестността
на свидетелите, които депозират своите показания в подкрепа на обвинението,
както и на свидетелите, които са
ангажирани със защитата.
Еднопосочни са гласните доказателства (показанията
на свидетелите П.М., А.К., П.К. и С.И.) за първоначално възникнал конфликт
между св. П.М. и св. К., от една страна и св. П.К., от друга. Описаните
източници на доказателства, както и обясненията на подсъдимия О.Д. по непротиворечив начин
възпроизвеждат факта, че подсъдимият е пристигнал на местопроизшествието
по-късно, когато св. П.К., св. М. и св. К. са били вече там.
Верен е изводът на първия съд, че основните
спорни по делото обстоятелства, за които са налице и противоречиви
доказателствени източници, се отнасят до начина, по който се е развил конфликтът
между св. К. и свидетелите М. и К. преди появяването на подсъдимия О.Д.. Спорни
са и обстоятелствата, възпроизведени в гласните доказателства, относно действията
на подсъдимия след като пристигнал на местопроизшествието. Този спор е пренесен
и в производството пред въззивния съд, доколкото от защитата на подсъдимия се твърди,
че авторството на престъплението не се свързва с личността на подсъдимия, доколкото се навеждат
доводи за вероятно участие на св. П.К. в деяние, довело до счупване на челюстта
на св. М., както и доводи за самопричиняване на телесната повреда, локализирана на десен горен крайник на
пострадалия в резултат на нанасяни от него удари. Доводи за причиняването на инкриминираните телесни
повреди от друго лице, различно от подсъдимия и при обстановка, различна от
изложената в обвинителния акт, са били развити от защитата на подсъдимия и в
производството пред първоинстанционния съд.
За да
приеме, че св. П.К. не е съпричастен към причиняването на инкриминираните
телесни повреди, независимо от предхождащото деянието физическо стълкновение,
СРС се е позовал на пълния синхрон в показанията на св. М. и св. К., на факта,
че св. М. е бил разпитван многократно в съдебното производство, но въпреки това
не били отчетени противоречия в показанията му, както и на факта, че
показанията на св. К., дадени от него в досъдебното производство, са били
приобщени чрез прочитане на основание чл. 281, ал. 5 от НПК, като единствената
им непълнота, отстранена по този ред, не се отнася до основния факт.
При
собствен анализ на доказателствения материал въззивният съд установи, че св. М.
е бил обект на нанесени удари както от св. П.К., така и от подсъдимия. Съгласно
свидетелските показания ударите не са нанесени едновременно по начин,
позволяващ на повече от едно лице (св. К. и подсъдимия) да възприеме какво се
случва с пострадалия и какво е сторено с него до този момент. Следователно, не
е обосновано да бъде поставян въпросът за евентуално съучастие между св. К. и подсъдимия що се отнася до инкриминираното
деяние.
Въззивният съд споделя доводите на първостепенния
съд, че авторството на престъплението се свързва именно с личността на
подсъдимия. В гласните доказателства е описан един единствен удар, нанесен от
подсъдимия на св. М., но са инкриминирани две телесни повреди, локализирани в
различни части на тялото. Защитните действия на пострадалия обаче, свързани с
покрИ.е на лицето с дясната ръка в областта на дясната челюст, предхождат
непосредствено деянието на подсъдимия, като тяхното естество обяснява
привидното противоречие между броя на нанесените от подсъдимия удари върху св. М.
(един) и броя на получените телесни повреди (две).
Деянието на подсъдимия, за което е предаден на съд, следва по време
прекратяването на нападението на св. К. над св. М.. Към този момент не се
установяват съпричиняващи действия на св. П.К., поради което и на това
основание наказателната отговорност за причинените на св. М. телесни повреди
правилно е била ангажирана само по
отношение на подсъдимия. Същевременно успоредно във времето и към момента на
извършване на инкриминираното деяние действията на подсъдимия и св. К.,
засягащи телесната неприкосновеност на
св. К., са синхронизирани помежду си. Това обстоятелство е установено от
показанията на св. М., който е разказал, че подсъдимият се е приготвил за удар
върху св. К. с предмет, подобен на бухалка, след като непосредствено преди това
св. К. бил повален на земята от св. К.. Няма никакво съмнение, че с оглед
инкриминирания общественоопасен резултат свидетелите на обвинението ясно са
разграничили конкретния принос на св. К. и подсъдимия, които са
индивидуализирани в показанията им съответно като първото и второто лице.
Такова разграничение се установява и с оглед приноса на подсъдимия и св. К. за
получените от св. К. телесни повреди. Без съмнение, обществената опасност на
деянието, извършено от подсъдимия в сравнение със стореното от св. К., е
значително по-висока. Това е така, тъй като и в нападението над св. К., и в
нападението над св. М. е бил въоръжен с твърд тъп продълговат предмет и само и единствено намесата на св. М. е
предотвратила намерението на подсъдимия да нанесе удар с този предмет и по
тялото на св. К.. Еднопосочните твърдения на свидетелите М. и К. за наличието
на описания по-горе предмет в ръцете на подсъдимия към момента на извършване на
деянието са проверени със заключението на СМЕ и не са опровергани от
показанията на св. И.. Обосновано е възражението на защитата, че в НПК са предвидени
и други процесуални способи при изясняване на факта дали при изпълнение на
престъплението деецът си е послужил с определено средство. Обосновано е и
възражението, че такива процесуални способи могат да бъдат претърсване и
изземване, обиск и изземване, оглед на местопроизшествие, оглед на веществени
доказателства. Съгласно чл. 114 НПК доказателствата се
установяват чрез гласни, веществени и писмени доказателствени средства. Този
текст от закона обаче не може да се тълкува извън контекста на основния принцип
по чл. 14, ал.2 НПК, които предвижда, че доказателствата и средствата за
тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила.
Следователно за изясняване на релевантните факти не е необходимо да бъдат
използвани всички възможни предвидени в НПК способи. Те могат да бъдат изяснени
и с част от предвидените в НПК процесуални способи, ако органите на досъдебното
производство и съдът са изпълнили задължението да ги съберат и да ги проверят
лично. В настоящия случай това задължение е било изпълнено при събирането на
гласни доказателства, включително и в частта, в която чрез тях се установява,
че подсъдимият е използвал средство за извършване на престъплението (твърд, тъп
предмет с продълговата форма, подобен на бухалка).
Вярно е, че органите на досъдебното производство в рамките на
служебното начало по чл. 107, ал.1 НПК или по искане на заинтересованите лица
събират доказателствата, които стоят в основата на възможно изясняване на
фактологията по престъпната дейност (в този смисъл Решение № 302 от 28.06.2013г. по Н.Д. 930/2013г., ІІ Н.О. на ВКС). В
настоящия случай обаче исканията на защитата за проверка на гласните
доказателства чрез писмени доказателствени средства за състоянието на
автомобила на подсъдимия и вещите, които са се съхранявали в него непосредствено
преди да напусне местопроизшествието се отнасят до действия, които се провеждат
при условията на неотложност и ако към момента на провеждането им съществува
обосновано подозрение, че в съответно помещение могат да се намират веществени
доказателства, от значение за делото. В настоящия случай органите на
досъдебното производство не са разполагали с никакви обективни данни, за да
предприемат претърсване и изземване или оглед по отношение на автомобила на
подсъдимия. Въззивният съд се довери на показанията, дадени от св. М. и св. К.,
а разказът на св. И. прецени като частично достоверен. Твърденията на св. И. в производството пред СРС, че
участието на подсъдимия в конфликта се свежда само до това да разтърве дърпащите се мъже, не могат да обяснят
наличието на директна фрактура в челюстта на св. М., както и да обяснят
фрактурата на кост от горен крайник на
пострадалия, които изискват удар със значителна сила. Отделно от това, в показанията на свидетелката И. се съдържат данни, че тя е
потеглила с автомобила, в който по-рано с подсъдимия по-рано пристигнала на
местопроизшествието тъкмо по негово настояване. В разказа на св. И. не са
изложени убедителни аргументи какви обстоятелства са наложили това оттегляне да
се осъществи внезапно в хода на ескалиралия конфликт и преди пристигането на
служители на полицията. От друга страна твърдението на св. И., че тъкмо
подсъдимият е настоявал да отдалечи автомобила от мястото на развитие на
процесния конфликт, кореспондира с обвинителната теза и дава възможност да
бъдат проверени обвинителните доказателства.
В тази част показанията на св. И.
следва да бъдат съпоставени с прочетените показания, дадени от полицейските
служители в досъдебното производство. Такава съпоставка показва, че към момента
на осигуряване на полицейското присъствие автомобилът на подсъдимия вече не е
бил на местопроизшествието, а при проведената
беседа с участниците в конфликта към този момент не са били изложени твърдения
за укрИ.ето на веществени доказателства. Съдът намира, че липсата на изходни
данни, с която са се сблъскали полицейските служители, за необходимостта от издирването
на автомобила на подсъдимия е било изцяло в интерес на самия подсъдим. Едва в
хода на разследването чрез показанията на св. М. е било установено
подхвърлянето на средството, с което е било извършено престъплението в
автомобила на подсъдимия. Така с оглед показанията на св. М. и доколкото св. И.
е била придружаващо подсъдимия лице на мястото на конфликта, следва да се приеме,
че и на нея и е отредена позиция в подкрепа на защитата. Аргумент в тази насока
е и нейното твърдение, че е изпълнявала нарежданията на подсъдимия. От друга
страна фиксирането на свидетелите на обвинението ( св. М. и св. К.) непосредствено
след прекратяване на нападението преди всичко върху личността на св. К. и
генезиса на конфликта, без по същото време да е била изяснена тежестта на
телесната повреда причинена на св. М. от инкриминирания удар и доколкото
симптоматиката на това увреждане е била проявена по-късно, дава логично
обяснение за липсата на подадени към този момент изходни данни и от тази група
свидетели относно укрИ.ето на веществено доказателство, от значение за делото. Съдът намира, че при липсата на каквито и да е
изходни данни към момента на пристигането на полицейските служители за
използването на твърд тъп предмет като средство на престъплението, както и с
оглед обстоятелството, че автомобилът на подсъдимия, който е осигурявал
възможност за укрИ.ето му, вече не е бил там, органите на досъдебното
производство не могат да бъдат упрекнати за процесуално бездействие, още повече
на такова, което да произтича от недобросъвестност и да е засегнало интересите
на подсъдимия. Тъкмо напротив, указанията на подсъдимия към И. да напусне
местопроизшествието с автомобила му, са дадени извън процесуалната функция на
полицейските служители (в тяхно отсъствие и не по тяхно разпореждане).
Така оттеглянето на автомобила на
подсъдимия преди пристигането на полицейските служители е факт, който изначално
е обезсмислил до голяма степен издирването на вещественото доказателство –
средство на престъплението, тъй като е довело до прекъсване на веригата от
факти за състоянието на автомобила и съхраняваните в него вещи към момента на
потеглянето на св. И.. Провеждането на претърсване и изземване или на оглед на
автомобила в по-късен момент не би могло самостоятелно (извън показанията на
св. М.) да установи точния момент и
обстоятелствата, при които съответни относими към настоящия казус вещи са се
оказали на съхранение в него. В тази връзка се обосновават два основни извода.
Първият извод е, че принос за елиминирането на евентуално доказателствено
значение, което би имало действие по претърсване и изземване на вещи от
автомобила на подсъдимия, имат синхронизираните действия на подсъдимия и св. И.,
а не процесуално бездействие на полицейските служители. Вторият извод е, че показанията
на св. М. дават информация за конкретен мотив от изтеглянето на автомобила на
подсъдимия от местопроизшествието, свързан с укрИ.ето на веществено
доказателство. Наличието на такъв мотив не е опроверган нито от обясненията на
подсъдимия, нито от показанията на свидетелката И.. Ето защо въпросът за
използвано от подсъдимия средство за извършване на престъплението, макар и да
не е бил изследван с всички предвидени в НПК процесуални способи, в какъвто
смисъл е отправена критика от защитата на подсъдимия, е изяснен в степента,
която изисква чл. 303, ал.2 НПК въз основа на събраните и проверени гласни доказателства.
Въззивният съд споделя
изводите на СРС, че показанията на св. М. и св. К. са достоверен източник на
доказателства. Св. М. е бил разпитан двукратно, но въпреки изминалия период от
време между двата разпита съществени вътрешни противоречия в неговите показания
не се констатират. Отделно от това, независимо от него е бил изслушан и св. К.,
който се явява друг очевидец на деянието. Следователно, съдебното следствие
пред първоинстанционния съд е било проведено по начин, който е дал гаранции, че
двамата свидетели излагат фактите по случая
независимо един от друг и няма да бъдат взаимно повлияни.
Правилно
първият съд е ценил като несъществено противоречието в разказа на св. М. какъв
е бил полът на лицето, което е пътувало в автомобила, с който подсъдимият е
дошъл на мястото на инцидента. То е било
разрешено чрез прочитане показанията, дадени от св. М. в досъдебното
производство, с твърдението на св. М., че поддържа прочетените показания и
пояснението му, че за този факт вече няма ясен спомен с оглед изминалия период
от време. Въззивният съд също счита, че описанието на лицето, което е пътувало
в автомобила на подсъдимия и което по-късно след инкриминирания удар е
напуснало местопроизшествието със същия автомобил, има единствено контролно
значение, свързано с проверка на свидетелските показания и не е част от главния
факт. Обоснован е изводът на СРС, че в останалата част показанията на св. М. са
вътрешно непротиворечиви. Във всеки един от разпитите на св. М. хронологията от
факти е била изложена по идентичен начин
и в синхрон показанията на свидетеля А.К..
Анализът на дадените от св. М. показания
позволява да се заключи, че св. К. е нанесъл удар в лявата част на лицето на
св. М., както и че това нападение вече е било прекратено към момента на
пристигане на подсъдимия. Силата на описания удар не е висока и съгласно
показанията на св. М. била допълнително неутрализирана поради факта, че в
ръката, с която св. К. нанесъл удар по лявата буза на пострадалия, подобен на
шамар, държал и ключове. Наличието на детайлен спомен и за този факт в
показанията на св. М. намира логично обяснение във връзката му с друг спомен,
свързан със събитията, а именно, че от ръката на св. К. след контакта при удара
изпаднали ключове. В тази част неговите
показания са потвърдени от показанията на св. Ат. К. - друг очевидец на
деянието (л.271, СП, СРС).
Не се установява въз основа на СМЕ
пострадалият М. да е имал счупване на
кост от лицето в резултат на нанесен удар от ляво. Вещото лице, участвало в
разпит при приемане на СМЕ от ДП, категорично е изключило възможността инкриминираната
травма на лицето от дясно да е била получена
индиректно след удар от ляво, като е обосновало този извод с
анатомичната особеност на челюстта във форма на подкова, която изисква при
наличието на индиректни фрактури задължително да е налице и директна фрактура.
В настоящия случай обаче при освидетелстване на св. М. не е била констатирана
директна фрактура от ляво. Липсата на директна фрактура от ляво е факт, на
който въз основа на СМЕ следва да бъде придадено особено значение, включително
и при проверка на твърденията в гласните доказателства за автора на престъплението.
Невъзможността съобразно медицинските критерии да бъде получена индиректна
фрактура вдясно тогава когато липсва директна фрактура вляво, обосновава извод, че
единствената фрактура, локализирана от дясно, е резултат от директен удар,
който също е бил нанесен от дясно. Единственият удар с подобна локализация и
насоченост обаче е бил нанесен от подсъдимия, а не от св. К.. По изложените
съображения въззивният съд се съгласява с изводите на СРС, че достоверността на дадените от св. М.
показания е потвърдена убедително от заключението на СМЕ.
На следващо
място, не се установява св. К. към момента на нанасянето на удар да е бил
въоръжен с твърд тъп предмет, подобен на бухалка, както и ключовете в ръката на
св. К. да са били използвани при удар за контакт с лицето на св. М.. Твърдението
на пострадалия, че ударът, нанесен от св. К., е бил подобен на шамар,
кореспондира с твърдението на същия свидетел за изпускането на ключове на
земята. Това е така, тъй като при този механизъм се навеждат аргументи за
осъществен физически контакт с отворена длан на дясната ръка.
Въззивният съд споделя и изводите на
СРС, че А.К. е добросъвестен свидетел. Не
се констатират съществени противоречия между дадените от него показания и
показанията на св. М.. Липсата на спомен в разказа на св. К. за контактния удар
между предмета, който е държал подсъдимият с дясната част от лицето на св. М.
не компрометира участието му като свидетел, тъй като намира логично обяснение в
изминалия период от време, както и в психическото състояние на уплаха към
момента на формиране на възприятията относно инкриминирания удар. Съпоставката
на дадените от св. К. и М. показания дава основание за извод, че св. К. е бил
физически по-слаб от св. К., а към момента на намесата на св. М., физическото
превъзходство над него е било постигнато и с намесата на подсъдимия на страната
на св. К., т.е. с числено превъзходство на нападателите над него. Тази
съпоставка дава основание и за друг извод, а именно, че ударът, нанесен от
подсъдимия върху ръката, прикриваща лицето на св. М., следва непосредствено по
време нападението на подсъдимия и св. К. над св. К.. Изминалият интервал от
време от прекратяване на нападението над св. К. до инкриминирания удар върху
св. М. е изключително кратък, от порядъка на секунди. Това обстоятелство е друг
аргумент за липсата на спомен у св. К. какво точно се е случило със св. М.,
след като нападението от страна на подсъдимия се прехвърлило върху този
свидетел. Ето защо съдът намира, че отказът на свидетеля К. в съдебното
производство да се ангажира с твърдения за факти и обстоятелства, които дават
опора на обвинението (относно инкриминирания удар върху лицето на св. М. и
начина, по който е нанесен), е аргумент за намерението му да се придържа към принципа
за обективната истина. СРС е приложил процесуалната техника на чл. 281, ал.5 вр.
с ал.1, т.1 НПК и със съгласието на страните е приобщил чрез прочитане тази
част от показанията на св. К., дадени от него в досъдебното производство, за
която са били констатирани вътрешни противоречия, а именно относно факта дали свидетелят е
възприел удари, нанесени от св. К. върху пострадалия (л. 272, СП, СРС, л. 33,
л.34, ДП). Анализът на прочетените показания дава основание за извод, че първият
удар при възникването на конфликта е бил нанесен от св. П. К. върху лявата част
от лицето на св. М., като е бил съпроводен и с опит на св. К. да пренесе
физическата агресия и към св. К.. Съпоставката на тази част от прочетените
показания на св. К. е в синхрон с твърденията на самия пострадал, че към
момента на пристигането на подсъдимия била застрашена преди всичко телесната
неприкосновеност на св. К., а самият М. не е имал друго физическо стълкновение
със св. К.. Описаните обстоятелства са друг самостоятелно изведен от
показанията на свидетелите аргумент, че автор на инкриминирания удар с твърд
тъп предмет е подсъдимият, а не св. К..
Първоинстанционният
съд е проверил показанията на свидетелите П.М. и А.К. и чрез съпоставката им с
показанията на разпитаните по делото полицейски служители - св. Б.М.., Р.Г. и И. И.. От прочетените
показания, дадени в досъдебното производство от изброените служители на
полицията, е изяснено, че те са дошли на
местопроизшествието след приключване на инцидента, като са провели беседа с
всяко едно лице, което са установили там. От съществено значение е фактът, че
те са възпроизвели изявленията на част от основните участници в конфликта.
Вярно е, че в тази част от гласните доказателства липсват данни за инкриминирания
удар, нанесен от подсъдимия. От друга страна от показанията на св. М. се
установява, че към този момент той не е обърнал сериозно внимание на
здравословното си състояние, доколкото симптоматиката
започнала да се проявява след като приключили първоначалните му разпити в 01
РУ. Този факт дава логично обяснение защо пред полицейските служители
пострадалият е акцентирал върху генезиса на конфликта, а не върху неговата
кулминация, свързана с участието на подсъдимия.
Правилно
първоинстанционният съд е изключил от доказателствения материал саморъчните
обяснения, които участниците в конфликта са дали в 01 РУ. В подкрепа решението
си в мотивите към първоинстанционната присъда са изложени убедителни аргументи,
които се споделят и от настоящия съдебен състав ( стр. 6 от мотивите). Към изложеното от СРС следва
само да се добави, че саморъчните обяснения са били изготвени в нарушение на
принципа по чл. 18 НПК, който изисква съдът, прокурорът и разследващите
органи да основават решенията си върху доказателствени материали, които събират
и проверяват лично, освен в случаите, предвидени в този кодекс. Закрепването на
гласни доказателства в саморъчни обяснения изключва възможността да бъдат
събирани и проверявани лично от разследващия орган, каквото е предписанието на чл. 18 НПК. Отделно от
това, тяхното изготвяне е в противоречие и с устното начало, закрепено в чл. 19 НПК. По арг. от чл. 120 НПК и регламентираното в този текст от закона
задължение на свидетеля при разпит да отговаря на поставените му въпроси,
следва извод, че разпитът на свидетели не е изключение от принципа за устното
начало в наказателния процес. Задължението на разследващия орган да прилага
устното начало се отнася и до обясненията на подсъдимия, който съгласно чл.
115, ал.1 НПК дава обясненията си устно и непосредствено пред съответния орган.
Въззивният съд също счита, че на съдебно обсъждане
подлежат само тези действия в процеса, които кореспондират на
установените в НПК правила за начините
на събиране, проверка и оценка на доказателствата. Само въз основа на такива
действия могат да се изграждат конкретни фактически заключения, тъй като
спазването на процесуалните правила гарантира законосъобразно разрешаване на
изхода от делото. Данни, които не са били събрани по предвидения надлежен ред,
каквито са саморъчните обяснения и докладните записки, нямат процесуална
стойност, поради което и първоинстанционният
съд не е бил задължен да ги
обсъжда.
При така събраните
доказателства и с оглед установените фактически положения първият съд е
приложил правилно материалния закон, като е приел, че подсъдимият е осъществил
състав на престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1
от НК. От обективна страна, подсъдимият Д. на 05.09.2007 г., около 00:30 часа,
в гр. София, на кръстовището на бул. „Васил Левски“ и ул. „Аксаков“ е нанесъл
удар с неустановен по делото твърд предмет в областта на дясната ръка и лицето на
П.И.М.. Обективният състав на това престъпление е осъществен, тъй като е налице
причинно-следствена връзка между този удар и две средни телесни повреди, локализирани
в лицето от дясно и в десен горен крайник. Едномоментното засягане на различни
части от тялото на пострадалия е потвърдено като възможен механизъм от
извършването на защитни действия, изразяващи се в прикрИ.е на лицето с дясната
ръка към момента на удара. Причиняването в динамика на фрактури в различни
части на тялото, които нямат плоска
повърхност, дава отговор и на възражението на защитата за липсата на трасологична
следа по тялото, наподобяваща формата и размерите на средството, използвано за
извършване на престъплението.
Правилна е преценката на първия съд, че броят
на телесните повреди не сочи за две престъпления, тъй като съставомерният
престъпен резултат е свързан със засягане здравето на пострадалия П.М.. Ето защо броят
на телесните повреди следва да се обсъжда при оценката на степента на засягане
на здравето, което е от значение при индивидуализация на наказателната
отговорност. От обективна страна средните телесни повреди, причинени на св. М.,
се изразяват в: счупване на долната
челюст в областта на ъгъла от дясно, което е реализирало квалифициращия признак
счупване на челюст; счупване на петата
дланна кост на дясната ръка, което е причинило трайно затруднение на движенията
на пострадалия с десния горен крайник, за срок не по-малко от 40 дни. Първият
съд е посочил, че в резултат на счупването на челюст била трайно затруднена
функцията на хранене и говор за срок не по-малко от два месеца и половина. В
действителност този елемент се отнася до медикобиологичния признак на друг вид
средна телесна повреда, а именно – избИ.е на зъби, без които се затруднява
дъвченето или говоренето. Ето защо в настоящия случай затрудняването на
дъвченето и говоренето, съответно и продължителността на периода, в който е
продължило това затруднение, следва да се преценяват на плоскостта на
отегчаващите отговорността обстоятелства.
От обективна страна престъплението е
извършено самостоятелно от подсъдимия Д.. Установено е, че нападението над
свидетелите М. и К. може условно да се обособи в два етапа. В първия етап конфликтът
се е развил основно между св. К., от една страна и свидетелите М. и К., от
друга страна. Основните конфликтни точки се свързват с нанасянето на шамар от
св. К. върху лявата част от лицето на подсъдимия, както и с последвалите
действия на разтърваване на К. и М., извършени от св. К.. От обективна страна
ударът, нанесен от св. К. е бил лек и не е довел до причиняването дори и на
лека телесна повреда, още повече на директна фрактура на челюстта от ляво. Хронологично
този етап от конфликта е последван от провеждането на телефонни разговори,
съответно – св. К. с подсъдимия Д., потвърдено и от показанията на св. И., а от
св. М. – със служители на полицията. Към момента на пристигането на подсъдимия
св. М. все още е провеждал разговор. Следователно от обективна и субективна
страна подсъдимият, пристигайки на местопроизшествието, е възприел обстановка,
следваща по време прекратяване на нападението от страна на св. К.. Вторият етап
от конфликта от обективна страна се свързва именно с участието на подсъдимия,
като действията му са в синхрон с действията на св. К. при нападението над св. К..
В тази част във всеки един свой разпит св. М. последователно отстоява
позицията, че повече удари от св. К. не са му били нанасяни, а инкриминираният
удар от дясно е бил самостоятелен отговор на подсъдимия срещу опита на св. М.
да разтърве св. К. от нападението на св. К. и подсъдимия. По изложените
съображения въззивният съд прие за установено, че от обективна страна липсват
данни за съучастие, както и за връзка между авторството на престъплението със
св. К..
Верен е изводът на първия съд, че от
субективна страна, подс. Д. е осъществил деянието при форма на вината пряк
умисъл. За субективния състав на
деянието може да се направят изводи въз основа на обективни факти за
съдържанието на действията, предприети от дееца
и тяхната последователност. Несъмнено, участието на подсъдимия в конфликта,
след като предварително се е снабдил с твърд, тъп продълговат предмет, е факт,
от който може да бъде изведен субективният състав на престъплението. Подсъдимият
е съзнавал насочеността на нанесения удар, фактът, че засяга лицевата част от
главата на пострадалия, както и че към този момент реакцията на пострадалия е
свързана със защитни действия. От
субективна страна подсъдимият е предвидил разрушителната сила, която може да
постигне при нанасянето на удар, ако използва описания от свидетелите твърд,
тъп предмет. С оглед изложеното и въззивният съд счита, че подсъдимият е
съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите
общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване. Връзката на предмета
на престъплението с настъпилия общественоопасен резултат е била осъзната от
подсъдимия, като това обстоятелство е намерило обективен израз в усилията му да
укрие този предмет в автомобила си, както и с оглед даденото от него
разпореждане към св. И. да изтегли автомобила от района на местопроизшествието.
Производството пред СРС се е развило в съответствие с предвидените в НПК
процесуални правила. Делото е било разгледано в законен състав с оглед
измененията в чл. 129 НК, обн. в ДВ бр. 26/2010г., свързано с увеличаване на
горната граница на наказанието лишаване от свобода до шест години. В случай на
изменение на норма от материалния закон, свързано с размера на наказанието,
съдът съобразява нормата на чл. 28, ал.1 НПК и разглежда делото в съдебен
състав, ръководейки се от закона, който е
в сила към датата на даване ход на съдебното следствие. Освен цитираната от СРС съдебна практика,
свързана с формирането на законен състав (решение № 225/13.06.2014 г., по н.д. № 489/2014 г. на 1 НО на ВКС), следва да се отбележат
и други примери от съдебната практика в същия смисъл, т. напр. Решение № 209 от
16.05.2013г. по н.д. № 610/2013г., ІІ Н.О. на ВКС.
Било е
проведено съдебно следствие, в което съдът е положил значителни усилия да
установи обективната истина, включително и чрез издирвателни мероприятия по
отношение на важен свидетел, какъвто е св. К., както и чрез повторен разпит на
св. М.. Удовлетворени са били и исканията на защитата за събиране на допълнителни
гласни доказателства, в частност чрез
показанията на св. И.. По изложените съображения съдът намира, че не са налице
основание за отмяна на първоинстанционната присъда, нито за нейното изменение в
частта, в която е приложен материалният закон.
Не са налице основания за изменение на
присъдата и в частта, в която съдът е определил вида и размера на наказанието. И
към момента на деянието, и с оглед последвалите по-късно изменения в
санкционната част на чл. 129, ал.1 НК не се предвижда долна граница на
наказанието лишаване от свобода, което е от значение в случай, че са налице
предпоставките на чл. 55 НК. Верен е изводът на първия съд, че последвалите
изменения от 06.04.2010г., свързани с увеличаване размера на наказанието чрез
завишаване на горната му граница, са по – неблагоприятни за дееца, поради което
се споделя извода на първия съд, че е приложима разпоредбата на чл. 2, ал. 2,
вр. ал. 1 от НК.
Правилно в настоящия случай съдът е заменил
наказанието „лишаване от свобода“ с наказание „пробация“. Налице е изключително
смекчаващо отговорността обстоятелство и то е свързано с изминалия период от
време от датата на извършване на деянието (05.09.2007г.) до постановяването на
окончателен съдебен акт. В така очертания период от време досъдебното производство
е продължило от 30.11.2007г. до 21.02.2013г.,
когато е бил внесен обвинителен акт.
Наказателната
отговорност на подсъдимия е била ангажирана едва шест години след деянието, а
именно с постановление от 10.01.2013г., но по реда на чл. 206 вр. с чл. 269,
ал.3, т.2 НПК, след като преди това подсъдимият е бил обявен за щателно
издирване (л. 139, ДП). Верен е изводът
на СРС, че една част от забавянето на
наказателното производство се дължи на поведението на подсъдимия. С оглед
съдържанието на приложено по делото пълномощно от 17.01.2013г., с което
подсъдимият в досъдебното произодство е упражнил правото си да ангажира
защитник по избор и в което са цитирани реквизитите на воденото наказателно
производство, съдът приема, че подсъдимият е знаел за това производство и това
обстоятелство се установява към 17.01.2013г. – датата на издаване на
пълномощното (л. 142, ДП). В посоченото пълномощно подсъдимият е посочил и
адрес.
Съдебното производство пред СРС е продължило от 21.02.2013г. до 07.03.2019г., когато е била постановена
първоинстанционната присъда. Делото е било отлагано многократно в периода до
30.10.2014г. поради неявяване на подсъдимия, когато ход на разпоредително
заседание е бил даден в негово отсъствие при условията на чл. 269, ал.3, т.1 НПК, доколкото подсъдимият е бил редовно призован на посочения от него адрес,
но не е бил намерен там (л.115, СП, СРС). Междувременно чрез близките на
подсъдимия на съда са били предоставени данни, че подсъдимият работи и живее в
Канада. Ето защо въззивният съд се
съгласява, че макар и да е знаел за воденото срещу него наказателно
производство, подсъдимият се е укрил, променил е адреса си и през продължителен
период от време е бил издирван. Такива мероприятия са били проведени и след
образуване на съдебното производство. УкрИ.ето на подсъдимия е наложило част от
извършените в съдебното следствие действия да бъдат проведени по реда на
задочното производство. Едва на 20.10.2016г. подсъдимият е бил открит и е взел лично участие по делото, т.е. три години след
започването на същото в съдебна фаза. От друга страна подсъдимият не следва да
носи отговорност за забавяне на производството от 2007 до 2013г., когато все
още не е имал процесуалното качество на обвиняем. За този период липсват
доказателства подсъдимият да е знаел за воденото наказателно производство. До
голяма степен причините за бавното правосъдие са свързани и с издирването на св. К., заради неявяването
на когото са били отложени две съдебни заседания. В светлината на така
установените обстоятелства първоинстанционният съд е ценил и значението на
добри характеристични данни, чистото съдебно минало на подсъдимия, както и че
след инкриминираното деяние не са били регистрирани други негови противозаконни
прояви.
При определянето на справедливото наказание съдът е отчел
и наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства, а именно – броят на
телесните повреди, начина на изпълнение на престъплението, свързано с
използването на твърд тъп предмет, както и по повод на искане от страна на пострадалия
да се прекрати нападението над друго пострадало от побой лице. Правилно първият
съд е отчел факта, че намесата на св. М. непосредствено преди да бъде нанесен
инкриминираният удар по никакъв начин не е застрашила живота и здравето на
подсъдимия или св. К.. Към установените от СРС отегчаващи отговорността
обстоятелства следва да бъде добавен и фактът, че счупването на челюстта
обективно е довело до затрудняване на дъвченето и говоренето, при това – в
продължителен период от време, надвишаващ значително срока от 30 дни, а именно
около два месеца и половина.
В тази връзка е обоснован изводът на първия съд, че
подсъдимият следва да бъде компенсиран за забавяне на наказателното
производство чрез индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 НК,
но не и прекомерно с оглед наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства.
Първият съд е определил задължителните пробационни мерки, както и мярка по чл. 42а, ал.2, т.6 НК
за срок от една година. Наложил е наказанието на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК,
тъй като е счел, че и най-ниското предвиденото в закона наказание би се оказало
несъразмерно тежко при наличието на данни за неоправдано забавяне на
наказателното производство.
Наказанието пробация се явява по-леко от наказанието
лишаване от свобода не само с оглед систематичното му място при изброяването в
чл. 37, ал.1 НК, но и с оглед предвидената замяна в чл. 55, ал.1, т.2, б.“б“,
пр. 1 НК. В тази връзка въззивният съд разгледа и искането на защитата за
изменение на първоинстанционната присъда в частта, в която е наложено наказание
„пробация“ и определянето на наказание „лишаване от свобода“ при условията на
чл. 66, ал.1 НК. Посоченото искане е недопустимо, независимо от изложените
съображения, че наказанието „пробация“ ще изисква тясна връзка на подсъдимия с
територията на Република България, което от друга страна би довело до
осуетяване на личните му планове да емигрира в Испания.
В настоящия случай производството пред въззивния съд е
образувано по жалба от защитника на подсъдимия. По арг. от чл. 337, ал.2, т.1 НПК само при наличието на постъпил протест и/ или жалба от частния обвинител
съдът може да влошава положението на подсъдимия. Искането на защитата за определянето на
наказание при условията на чл. 54, ал.1 НК, без да се прилага свързаната с чл.
55, ал.1, т.2, б.“б“ замяна на по-тежкото наказание (лишаване от свобода) с
по-лекото (пробация) по същество представлява искане за влошаване положението
на подсъдимия чрез увеличаване тежестта на наказанието с налагането на по-тежко
вид наказание. В настоящия случай обаче липсва протест или искане на частния
обвинител за това. Отделно от това, искането на защитата не отчита и
процесуалните възможности на чл. 211 ЗИНЗС в случай на започнало изпълнение на
наказание „пробация“. Ето защо искането на защитата за отмяна на приложението
на чл. 55 НК е неоснователно.
При търсенето на баланс между смекчаващите отговорността
обстоятелства, от една страна и тежестта на настъпилия общественоопасен
резултат, от друга страна, не са налице основания въззивният съд да намали
срока на наказанието пробация в
минималния срок с продължителност от шест месеца. Не са налице и
основания за отмяна на пробационната мярка по чл. 42а, ал.2, т.6 НК (безвъзмезден труд в полза
на обществото 200 часа за срок от една година) с оглед изброените по-горе отегчаващи отговорността обстоятелства,
включително и с оглед констатираните от въззивния съд. Следва да се уточни, че по
същите съображения, относими към искането на защитата за определяне на
наказание „лишаване от свобода“, е недопустимо въззивният съд да увеличава
определения от СРС срок на изпълнение на наказанието пробация или да увеличава
наказанието чрез включването на допълнителни пробационни мерки. По изложените
съображения първоинстанционната присъда следва да се потвърди изцяло в нейната
наказателно-правна част.
СРС се е произнесъл по предявени от св. П.М. граждански
искове с правно основание чл. 45 ЗЗД. В мотивите на първоинстанционната присъда
се съдържа подробен анализ на предпоставките, при които може да бъде ангажирана
деликтната отговорност при непозволено увреждане, който не е необходимо да бъде
преповтарян. Споделя се изводът на първия съд, че деянието на подсъдимия е
противоправно и виновно, както и че е доказано наличието на причинно-следствена
връзка между това деяние и настъпилите неимуществени вреди. При тяхната оценка
следва да бъде съобразени не само болките и страданията, причинени на
пострадалия към момента на деянието, но и данните за
продължителността на оздравителния процес, както и периода, в който било
затруднено дъвченето и говоренето. Счупването на челюст е създало значителни
неудобства на пострадалия, тъй като в период от около месец се хранел само със
сламка и не е можел да говори поради шинирането на челюстта. Допълнителното
влошаване състоянието на здравето на пострадалия също следва да се отчита при
определянето на обезщетение. В тази част данните за увреждане на здравето са
относими преди всичко към неимуществените вреди, причинени от счупването на
челюст. Оздравителният процес от това увреждане е бил значително по-дълъг в
сравнение с този, който е довел до възстановяване от фрактура на пета дланна
кост. От събраните доказателства е видно, че във връзка с оздравителния процес
на счупената челюст са настъпили именно такива усложнения, тъй като поставената
шина на челюстта довела до увреждания на зъбите на пострадалия. От значение при
определяне на обезщетението е и начинът
на извършване на престъплението, както и обстоятелствата, при които е било
извършено. Оценката на тези обстоятелства се изисква с оглед разпоредбата на
чл. 52 от ЗЗД и т. ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС.
Ето защо правилно първият съд е отмерил значително по-висок размер на
обезщетението, което се дължи за причинени от счупването на челюст неимуществени
вреди, а именно 15 000 лева в сравнение с това, което се дължи за същия
вид вреди, причинени от счупването на пета дланна кост на дясната ръка (5000
лева).
В настоящия случай от значение за
определянето на размера относно обезщетението за неимуществени вреди, причинени
от двете инкриминирани средни телесни повреди, е фактът, че деецът е използвал
твърд тъп предмет, с което обективно е създал по-голяма разрушителна сила на
удара. При определянето на обезщетение по справедливост е от значение и фактът,
че към този момент съпротивата на св. К. е била сломена, а пострадалият
обективно не е бил източник на опасност,
като същевременно не е разполагал с възможност да окаже ефикасна съпротива,
предпазвайки лицето си с ръка. По изложените съображения не са налице основания
за изменение на присъдата в гражданско-правната й част.
С оглед решението на първия съд, с което е
уважен главният иск, акцесорната претенция за лихва върху присъденото
обезщетение правилно е приета за основателна. Присъдената лихва се дължи от
момента на причиняването на инкриминираната вреда, тъй като длъжникът се счита, че е изпаднал
в забава от настъпване на увреждането и без покана (т. напр. Решение №
235/21.09.2012г. по гр. дело 1762/2011г. на ІІІ Г.О на ВКС). Ето защо въззивният съд счита, че правилно СРС
независимо, че деецът е бил открит по-късно, е присъдил законната лихва за забава от датата
на деянието до окончателното изплащане на главницата.
СРС се е произнесъл и по
възражението за давност. Веднъж възникнало, вземането на
пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишен
давностен срок. За вземанията, произтичащи от
непозволено увреждане, съгласно разпоредбата на чл. 114, б.“в“ ЗЗД началният
момент на давностния срок е определен от открИ.ето на дееца. Този момент може
да съвпадне с момента на увреждането, но може и да не съвпадне, когато
увреждането е било причинено от неизвестен за пострадалия извършител. СРС е
счел, че в настоящия случай открИ.ето на дееца се свързва с действията на
провеждане на разпознаване с участието на пострадалото лице, при които св. М. е
идентифицирал подсъдимия като автор на престъплението (л.125 ДП). Този извод се
споделя и от въззивния съд. ОткрИ.ето на дееца по смисъла на чл. 114, б.“в“ ЗЗД
включва установяване самоличността му до
степен, която позволява предявяване на гражданския иск. Съгласно разпоредбата
на чл. 127, ал.1, т.2 ГПК един от задължителните реквизити на исковата молба е
името и адреса на ответника. Следователно открИ.е на дееца по чл. 114, б.“в“ ЗЗД е налице когато тези данни за лицето-делинквент станат известни за
гражданския ищец. От обсъдения по-горе доказателствен материал е видно, че към
момента на увреждането подсъдимият е бил неизвестно за пострадалия лице. В
сигнала до органите на РУ, подаден по телефон, също не са били изложени данни
за неговата самоличност, като това обстоятелство е установено и от показанията
на полицейските служители. Верен е изводът на първия съд, че за първи път във
връзка с проведено на 13.11.2012г. разпознаване, т.е. чрез средствата на
наказателния процес е било установено, че лицето, нанесло
инкриминирания удар, е именно подсъдимият. В протокола за разпознаване по
снимки са били отразени данните за самоличност на подсъдимия и същият е оформен
с подпис на разпознаващия, т.е. – с подпис на св. М.. Следователно началото на
давностния срок за предявяване на граждански иск е започнало от този момент.
СРС е приел за
установено, че молбата за конституиране на пострадалия като граждански ищец по
делото е била депозирана на 22.04.2013г., т.е. в рамките на съдебното
производство (л. 26 ДП), респективно, че тази дата е началният момент, от който
давностният срок е спрял да тече. Въззивният съд се съгласява със становището
на първия съд, че с предявяването на иск в досъдебното производство спира да тече погасителната давност. Съгласно чл. 115, б.“ж“ ЗЗД давностният срок
спира да тече докато трае съдебния процес относно вземането. Следователно искът
следва да е предявен преди изтичането на петгодишния давностен срок или по
общия ред, предвиден в ГПК, или в съдебната фаза на наказателното производство.
В този смисъл са и указанията в ТР № 5/05.04.2006г. по Т.Д. № 5/2005г., ОСГКТ
на ВКС, съгласно които „висящият
наказателен процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство,
включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със
споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от
престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност“. Процес
относно вземането ще е налице когато е предявен граждански иск в наказателното
производство. Релевантният момент на предявяване на такъв иск е именно
съдебната фаза, тъй като по арг. от чл. 84 НПК не се допуска предявяване на ГИ
в досъдебната фаза на процеса. Следователно ако давностният срок за предявяване
на граждански иск изтича докато наказателното производство все още се намира в
досъдебната фаза, пострадалият трябва да предяви иска пред гражданския съд по
реда, предвиден в ГПК (в този смисъл са мотивите към посоченото по-горе ТР). В
настоящия случай обаче искането за конституиране на гражданския ищец е
предявено в съдебната фаза с молба от 22.04.2013г.(л.26, СП, СРС), а с
определение на СРС от 30.10.2014г. П.М. е конституиран
като граждански ищец и частен обвинител (л.117, СП, СРС). Към момента на предявяване на гражданския иск в
съдебното производство (22.04.2013г.), считано от 13.11.2012г. не е изтекъл погасителният давностен срок.
От този момент
е започнал процес относно вземането, чиито правни последици са свързани
със спиране на погасителната давност. С предявяването на иск в съдебното производство се спира
давностния срок, като това състояние продължава до приключване на делото, но
само в случай, че искът бъде уважен по арг. от чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Само ако
предявеният иск не бъде уважен съгласно чл. 116, б.“б“, хип. 2 ЗЗД се счита, че
давностният срок не е спирал
да тече, като нов давностен срок ще започне да тече с влизане в сила на
съдебното решение, с което искът не е бил уважен. В настоящия случай обаче, тъй
като искът е бил уважен, следва да се приеме, че давностният срок е спрял да
тече в периода на разглеждането му в процеса относно вземането в съдебната фаза
на наказателното производство. По изложените по-горе съображения първоинстанционната присъда следва
изцяло да се потвърди. Така мотивиран и на основание чл. 334, т.6 и чл. 338 НПК, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда
от 07.03.2019г. на CPC, НО, 1 състав по НОХД 3343/2013г.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.