№ 10942
гр. София, 26.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20231110113087 по
описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
26.06.2023 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на пети юни през две хиляди и двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВА
при секретар ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 13087/2023 г. по описа
на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от Ф. С. Г. срещу ЗК „ЛИ“ АД, в която се твърди, че
страните се намирали в застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“ на МПС,
обективирана в застрахователна полица № 93002110014757 с период на застрахователно
покритие 06.03.2021 г. до 05.03.2022 г. по отношение лек автомобил „Ауди Q7”, рег. № СВ
....... РН. Поддържа, че на 30.01.2022 г. в гр. Банско било настъпило ПТП на паркинга на ски
писта „Шилигарника“, като при потегляне водача на автомобила установил, че са налице
увреждания от лявата част на автомобила по двете врати. Навежда доводи, че във връзка с
това било подадено заявление до застрахователя, като била образувана застрахователна
преписка (именувана „щета“) № 1000-1301-22-000102, като застрахователят бил направил
отказ от извършване на плащане на застрахователното обезщетение. Излага съображения, че
отказа бил формален, като в случая бил настъпил застрахователния риск, поради което се
1
дължало застрахователно обезщетение. Твърди, че е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, но ответника бил възразил, поради което имал правен интерес от предявяването на
иска. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендирани суми, както и
присъждане на сторените деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се поддържа,
че претенцията е допустима, но неоснователна. Твърди, че не оспорва наличието на
застрахователно правоотношение, но съобразно общите условия към застраховката
застрахователят дължи обезщетение при събития, настъпили при паркирано състояние на
автомобилите, за които не е налице документ удостоверяващ безспорно настъпването на
събитието, до три щети, но не повече от 10 % от съответната застрахователна сума.
Инвокира доводи, че в случая се касаело за четвърта застрахователна претенция, което
обосновава, поради което било отказано плащането на застрахователно обезщетение. Излага
съображения, че по останалите претенции били издавани възлагателни писма и били
изплащани застрахователни претенции, поради което бил изпълнил задълженията си по
застрахователния договор. Иска претенцията да бъде отхвърлена, както и да бъдат присъди
сторените по делото разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е бил сезиран с положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 405, ал. 1 КЗ.
Съобразно релевираните твърдения от ищеца възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1.
накърняване на имуществено право, което е застраховано при застрахователя, т.е.
настъпване на покрито застрахователно събитие (риск); 2. съществуване на действително
застрахователно правоотношение към момента на увреждащото събитие между ищеца и
ответника, възникнало от договор за имуществено застраховане на погиналата или
повредената вещ и 3. за ищеца да е възникнало право да получи претендираното
застрахователно обезщетение съобразно уговореното в договора за имуществено
застраховане, като не са налице отрицателните материални предпоставки, при възникването
на които застрахователят обосновано да може да откаже заплащане на уговореното
застрахователно обезщетение.
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК е отделено за безспорно: 1) че страните се намирали в застрахователно
правоотношение по застраховка „Каско“ на МПС, обективирана в застрахователна полица
№ 93002110014757 с период на застрахователно покритие 06.03.2021 г. до 05.03.2022 г. по
отношение лек автомобил „Ауди Q7”, рег. № СВ ....... РН; 2) че на 30.01.2022 г. в гр. Банско
било настъпило ПТП на паркинга на ски писта „Шилигарника“, като при потегляне водача
на автомобила установил, че са налице увреждания от лявата част на автомобила по двете
врати; 3) че при ответника е образувана застрахователна преписка (именувана „щета“) №
1000-1301-22-000102, като застрахователят бил направил отказ от извършване на плащане на
застрахователното обезщетение.
Отделените за безспорни обстоятелства се подкрепят и от представените по делото
писмени доказателствени средства, които настоящият съдебен състав кредитира.
Прието и неоспорено е заключението на САТЕ от което се изяснява, че от твърдения
и от двете страни механизъм на ПТП-то следва извод, че вредите по лек автомобил „Ауди
Ку7“, рег. № СВ ....... РН се намират в пряка причинно-следствена връзка с произшествието
настъпило на 30.01.2022 г. в гр. Банско. Изяснено е, че стойността необоходима за
възстановяване на увредения лек автомобил е в размер на 638,40 лева – изчислена на базата
на средни пазарни цени към момента на настъпването на ПТП-то.
2
Съдът, като извърши преценка на заключението на САТЕ, съобразно правилото на
чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно,
компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените
задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на
правния спор или е недобросъвестен.
Настоящият съдебен състав намира, че при преценка на събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно чл. 235 ГПК и чл. 12 ГПК,
следва да се направи извод, че са установени пълно и главно всички материални
предпоставки на предявения иск, като същият с оглед основният принцип в българския
граждански процес (за диспозитивното начало – арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), следва да бъде уважен
в пълния предявен размер, както е предявен от ищеца.
По делото не са сочени, респ. не са събрани доказателства, че ответникът е заплатил
дължимото застрахователно обезщетение, поради което и с оглед неблагоприятните
последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съдът намира, че изцяло са неоснователни съображения и тезата на ответника за
наличието на клаузи представляващи валидно основание за отказ от плащане.
Съображенията на ответника са свързани с приложението на т. 43 от представените и
неоспорени Общи условия към застрахователния договор, като в клаузата е предвидено, че:
„Застрахователни обезщетения при събития настъпили в паркирано състояние на МПС, за
което не е представен документ установяващ по безспорен начин неговото настъпване, в
това число и злоумишление действия на трети лица, не могат да надвишават, както
следва: - до 3 щети, но не повече от 10 % от съответната ЗС, при леки и товарни МПС с
общо тегло до 3,5 тона“.
Според правилото на чл. 20 ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.
В случая при извършено граматическо, систематично и телеологическо тълкуване на
посочената т. 43 от ОУ към застрахователната полица, следва да се направи извод, че за да
може да се приложи изобщо посочената клауза изключваща отговорността трябва на първо
място да се установи при спор, че се е сбъднала хипотезата на същата – три или повече
щети, но не повече от 10 % от съответната ЗС. В случая с отговора на исковата молба
ответникът е направил оспорване, като поддържа, че условието три или повече щети, но не
повече от 10 % от съответната ЗС е изпълнено. Въпреки тези си твърдения и въпреки
разпределената доказателствена тежест в тази насока, ответникът по никакъв начин не е
посочил или ангажирал доказателства за твърденията си, поради което и с оглед
неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме
недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1
ГПК.
Отделно от горното, съдът намира, че с оглед служебната възможност и задължение
на съда да извършва проверка за действителност на сделките, може да се направи извод, че
подобна клауза ограничаваща отговорността на застрахователя е недействителна – така
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, според
което „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на
правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния
спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако
нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства.“. Според нормата на чл. 408, ал. 1 КЗ 1) Застрахователят може да откаже
плащане на обезщетение само: 1. при умишлено причиняване на застрахователното събитие
3
от лице, което има право да получи застрахователното обезщетение; 2. при умишлено
причиняване на застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на
застрахователното обезщетение от друго лице; 3. при неизпълнение на задължение по
застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса
на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до
възникване на застрахователното събитие; 4. в други случаи, предвидени със закон. В случая
действителността на т. 43 от Общите условия трябва да се вземе предвид, че клаузата е
нищожна така както е формулирана в процесните общи условия, тъй като е в противоречие
с чл. 408, ал. 1 КЗ, която норма има императивен характер и урежда изчерпателно
възможността за застрахователят да откаже плащането на застрахователно обезщетение. За
да бъде действителна клаузата би следвало, като се вземе предвид същността на
застраховката „Каско“, при която застрахователя поема застрахователния риск от погиване
или увреждане на вещта или имуществото и при отчитане на алеаторния характер на
договора – от което следва, че последният е и рисков такъв, да се направи извод, че
единствено в хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ може да се уговори подобна клауза за
изключване на отговорността. Но за да клаузата да е действителна същата не може да има
абсолютен характер, а трябва да държи сметка за баланса на интереси между застрахования
и застрахователя. Този баланс на интереси може да се съхрани по различен начин – но такъв
пример (вкл. и с огледи интереса за застрахователя при т. нар. „паркощети“) може да бъде
задължение на застрахования да дозастрахова, когато са налице за периода на
застрахователно покритие множество настъпили рискове при паркирано състояние на
автомобила. Друг подобен пример би било възможност застрахования да поиска за част от
периода застрахователят да му възстанови част от заплатената премия, защото практически
така както е уговорена т. 43 от процесните ОУ, практически се достига до това, че от
завеждането на третата застрахователна претенция за автомобила – до края на периода няма
да носи застрахователния риск за настъпили увреждания по автомобила в паркирано
състояние, ако не може да се установи лицето или лицата, които се явяват делинквенти.
Напротив логиката на застрахования договор при застраховката „Каско“ е обратна –
застрахователя винаги носи риска, но има възможности при определени условия да откаже
плащане, но само ако са налице хипотезите на чл. 408 КЗ или когато в клауза от договора,
последната е уговорена по такъв начин, че държи сметка за баланса на интереси между
страните. Да се допусне уговорка в договора, че след третата претенция за паркиран
автомобил, практически застрахователят няма да носи застрахователния риск, тъй като
винаги може да откаже да заплати застрахователно обезщетение, практически премахва част
от един от основните елементи на застрахователния договор – наличието на застрахователен
риск, за чието поемане се заплаща премията от застрахования.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага единствено ищеца. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски,
като е доказал, че действително е строил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1
ГПК следва да му се присъди сумата от 350,00 лева, представляващи деловодни разноски за
първоинстанционното и заповедното производство. Същевременно по делото са ангажирани
доказателства, че процесуалният представител на ищец – адв. П. е осъществил правна
помощ и съдействие при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв., поради
което в полза на процесуалният представител следва да се присъди сумата от 400,00 лева,
представляващи дължимо адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и
заповедното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
4
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ЗК „ЛИ“ АД, ЕИК: ............, със
седалище и адрес на управление, ..............., че дължи на Ф. С. Г., ЕГН: **********, с адрес:
гр. ................., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 405, ал.
1 КЗ, сумата от 461,04 лева, представляващи незаплатено застрахователно обезщетение по
застрахователна полица № 93002110014757 за настъпил застрахователен риск по лек
автомобил „Ауди Q7”, рег. № СВ ....... РН за това, че на 30.01.2022 г. в гр. Банско след
потегляне от паркирано състояние било установено увреждане по автомобила по лявата част
на двете врати, ведно със законната лихва от 25.11.2022 г. (датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за която сума
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.01.2023 г. по
ч. гр. д. № 64600/2022 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЗК „ЛИ“ АД, ЕИК: ............ да заплати на
Ф. С. Г., ЕГН: **********, сумата от 350,00 лева, представляващи деловодни разноски за
първоинстанционното и заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., във вр. чл.
36 ЗАдв. ЗК „ЛИ“ АД, ЕИК: ............ да заплати на адвокат Т. И. П., ЕГН: **********,
сумата от 400,00 лева, представляващи дължимо адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
с въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5