№ 816
гр. София, 13.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20221100513357 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника А. Х. К. срещу решение № 7559/05.07.2022 г., постановено по гр.д. №
55077/2021 г. по описа на СРС, 154 състав, в частта, в която е уважен предявеният от „М.К.“
ЕООД положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ
за сумата от 444,34 лв., представляваща вземане по запис на заповед от 20.07.2020 г.,
предявен за плащане на 23.04.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 28.05.2021
г. до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 30198/2021 г. по описа на СРС, 154 състав.
Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната част
поради противоречие с материалния закон и необоснованост с твърдения, че при доказаното
каузално правоотношение между страните претендираната сума не се дължи от ответника,
тъй като не се установява пълно и главно предаване на заемната сума. Въззивникът
поддържа, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради нарушение на
императивни норми на ЗПК и противоречие с добрите нрави, като връщане на чистата
стойност на кредита е недопустимо въз основа на предявената облигационна искова
претенция. Ето защо моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявеният
1
иск да бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемият „М.К.“ ЕООД счита, че решението на СРС в обжалваната част е правилно и
следва да бъде потвърдено.
По делото е постъпила и частна жалба от ответника А. Х. К. срещу определение №
24456/20.09.2022 г. по гр.д. № 55077/2021 по описа на СРС, 154 състав, постановено по реда
на чл. 248 ГПК, с твърдения, че на процесуалния представител на длъжника в заповедното
производство адв. К.Б. следва да бъдат присъдени допълнително разноски за
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер на още 80,30 лв. на основание чл. 7,
ал. 2, вр. с ал. 7 НМРАВ. Ищецът „М.К.“ ЕООД не подава отговор на частната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото обаче е
частично неправилно поради нарушение на императивни материалноправни разпоредби
поради следните съображения:
Предявената искова претенция се основава на твърдения за подписан от ответника запис на
заповед за търсената сума. Макар записът на заповед да е абстрактна едностранна сделка, за
действителността на която не следва да се установява наличието на основание, при
въвеждане от страните в процеса на твърдения за съществуване на каузално
правоотношение, във връзка с което е издаден менителничният ефект, това обстоятелство
следва да бъде разгледано по същество в производството по иск по чл. 535 ТЗ с оглед
установяване наличието на изискуеми парични вземания на ищеца по него. С въвеждането
на твърдения или възражения от издателя-ответник за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се
разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на
ценната книга, като при липса на спор между страните относно наличието на конкретно
каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед,
съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за
2
невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по
каузалното правоотношение. В този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 17.
В настоящия случай се доказва наличие на конкретна връзка между менителничния ефект и
твърдяното от ответника заемно правоотношение – това обстоятелство изрично се признава
от процесуалния представител на ищеца в откритото съдебно заседание пред първата
инстанция, а и несъмнено се установява от съвкупната преценка на събраните по делото
писмени доказателства. Така за основателността на предявената претенция, макар и
основана на абстрактна едностранна менителнична сделка, следва да се установи наличие на
изискуеми вземания на заемодателя срещу заемателя по каузалното заемно правоотношение.
По делото е представен сключеният между страните индивидуален договор за заем №
33058/30.07.2020 г., който несъмнено има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, като заемополучателят по
него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което
съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 41,18 %, с
3
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време
обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на договора е посочено общо, че
ГПР е изчислен съобразно допусканията, че договорът ще има действие между страните за
целия му срок и всяка от страните ще изпълнява точно задълженията си, но това не е
достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да
бъдат описани конкретно взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с ответника.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 41,18 % не отразява реалния ГПР, тъй
като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно т.нар. неустойка за
непредставяне на обезпечение по чл. 12, ал. 4 от договора, която съгласно легалната
дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В посочената
разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая, неустойката несъмнено представлява
разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по
кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към
момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като
липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се
ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски. Макар формално
заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че
неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение
е практически неизпълняемо – в тридневен срок от сключване на договора да бъде
осигурено трето лице – поръчител за вземанията по договора, което да отговаря на подробно
описани многобройни изисквания. Така формулирана неустойката представлява скрито
възнаграждение за кредитора, поради което същата е следвало да бъде включена в общия
разход по кредита. С нейното добавяне действителният ГПР по договора за кредит става
значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля законово регламентирания
максимум от 50 %. В случая, при просто математическо изчисление става ясно, че сборът на
уговорените възнаградителна лихва и неустойка (340,37 лв.) надхвърля 85 % от размера на
предоставената заемна сума (400 лв.), поради което е очевидно, че ГПР надвишава
значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар предвиденият в
4
договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното
съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй
като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да
взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията
на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание
чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Отделно от изложеното, настоящата въззивна инстанция констатира, че уговорената в
процесния договор за паричен заем клауза, касаеща фиксирания годишен лихвен процент по
заема – 39,96 %, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията,
дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, но които, изхождайки от принципа за
справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума. Съгласно
трайната практика на ВКС, обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. N 1106/03
г., II г. о., Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. N 315/05 г., II г. о., и Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. N 6295/14 г., IV г. о., клаузата за заплащане на възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на законната
лихва за забава. В случая е уговорен годишен лихвен процент от 39,96 %, който надхвърля
допустимия размер и то по договор за заем, по който вземанията са обезпечени с издаване на
запис на заповед. Ето защо, съдът приема, че така уговорената договорна възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави, на принципа на справедливост и добросъвестност в
гражданския и търговския оборот, поради което клаузата, регламентираща размера на
договорната лихва, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Посоченото води до извода, че процесният договор за кредит е недействителен в неговата
цялост и на това основание. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договорът да бъде
само частично недействителен, но нищожността на отделни части от договора може да
доведе и до нищожност на целия договор, ако частта не може да бъде заместена по право от
5
повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил
сключен без недействителната му част. Клаузите, с които се договоря размера на
възнаградителната лихва по договор за кредит, са част от същественото му съдържание и не
могат да бъдат заменени от повелителни норми на закона, предвид което тяхното отпадане
като нищожни води до нищожност на целия договор, като се има предвид, че същият не би
бил сключен без тях с оглед възмездния му характер.
Посочените основания за нищожност на договора обосноват наличието на предпоставките за
приложение на разпоредбата на чл. 23 ЗПК. При недействителност на договора, съгласно
посочената правна норма, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23
ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на
чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената най-нова трайна съдебна
практика: решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о.,
решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение №
50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50161 от
29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т.
д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др. Ето защо, възраженията на въззивника в обратен
смисъл са неоснователни, като в случая е без значение обстоятелството, че предявеният иск
е с правна квалификация по чл. 535 ТЗ, а не е основан на облигационното правоотношение –
отново се касае до установително производство по чл. 422 ГПК след издадена заповед за
изпълнение, като предвид установената връзка между менителничния ефект и каузалното
правоотношение, предметът на доказване по иска, предявен на основание запис на заповед,
се разпростира и по отношение на вземанията на страните по сключения заемен договор.
Издаденият запис на заповед обезпечава всички вземания на заемателя по договора за
потребителски кредит и доколкото се установява наличие на изискуемо вземане за ищеца за
чистата стойност на кредита по него, не е налице пречка за присъждане на тази сума въз
основа на абстрактната сделка, макар и заемният договор да е недействителен на посочените
основания.
Противно на възраженията на въззивника, по делото несъмнено се доказва, че главницата по
договора в размер на 400 лв. е била изцяло изплатена на ответника – представена е разписка
6
№ 33058/20.07.2020 г. (с идентични номер и дата на тези на сключения договор за заем) за
предаване на сумата на ответника, подписана от последния и неоспорена от него. А. Х. К. е
навел бланкетни възражения за извършени от него плащания по договора, но не е провел
доказване на това свое твърдение – по делото не са събрани каквито и да било
доказвателства за извършени от заемателя частични плащания по договора, като предвид
общото правило на чл. 154 ГПК за разпределяне на доказателствената тежест между
страните следва да се приеме, че не е налице погасяване на част или цялата главница по
заемната сделка. Ето защо, с оглед на гореизложените мотиви за възникнало в тежест на
ответника валидно задължение единствено за връщане на чистата стойност на получения
кредит, искът се явява основателен за сумата от 400 лв., а за разликата до пълния предявен
размер от 696,39 лв. следва да се отхвърли поради установената недействителност на
договора за кредит.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде частично отменено, като
предявеният иск следва да бъде отхвърлен за разликата над сумата от 400 лв., а в останалата
обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от
него разноски в двете съдебни инстанции съобразно уважената част от исковете, както
следва: сумата от 186,68 лв., разноски в исковото производство пред СРС и сумата от 186,68
лв. разноски в заповедното производство (т.е. първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта, в която ответникът е осъден да плати разноски на насрещната страна
над тези суми), и сумата от 360,08 лв., разноски пред въззивната инстанция за адвокатско
възнаграждение съобразно неоснователната част от въззивната жалба. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК въззивникът има право на направените пред двете съдебни инстанции разноски
съобразно отхвърлените искове в размер на 153,22 лв., адвокатско възнаграждение за
първата инстанция, което на основание чл. 38 ЗА следва да бъде присъдено в полза на
процесуалния представител (като на същия следва да бъде присъдена допълнително сумата
от 22,92 лв. предвид вече присъдената от СРС сума от 130,30 лв., по отношение на която
решението е влязло в сила), респ. сумата от 2,49 лв., платена държавна такса за въззивно
обжалване и 39,92 лв., адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, което на
основание чл. 38 ЗА следва да бъде присъдено на процесуалния представител.
По подадената частна жалба
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С обжалваното определение и след подадена молба по чл. 248 ГПК СРС е допълнил
решението по делото, като е присъдил на процесуалния представител на длъжника в
заповедното производство разноски за процесуално представителство в размер на 50 лв.,
7
като е приел молбата за неоснователна по отношение на пълния претендиран размер на
разноските от 130,30 лв.
Съобразно трайната съдебна практика, обективирана в Определение № 45 от 23.01.2019 г. на
ВКС по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 236/2020 г., II т. о., и др., в рамките на производство по чл. 422 ГПК и при отхвърляне на
иска срещу длъжника не му се дължат разноски за подаване или мотивиране на
възражението в заповедното производство, тъй като то не се постановява в самостоятелно
състезателно производство и не е израз на материалноправна защита, а е само предпоставка
за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково
производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска.
Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си,
поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би
била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също
нещо, а присъждане на възнаграждение за дублираща се адвокатска защита в заповедното и
исковото производство би довело до неоснователно обогатяване. Ето защо, след като е
подал възражение и е проведено исково производство, в което е упражнил правото си на
защита, ответникът, респ. неговият процесуален представител при условията на безплатна
правна помощ, няма право на отделни разноски за адвокатско възнаграждение само за
заповедното производство.
В случая ответникът е получил разноски за процесуално представителство в исковото
производство (съобразно изхода на спора и отхвърлената част от иска), поради което се
явява напълно възмезден за осъществената правна защита в процеса. В този смисъл,
настоящата въззивна инстанция намира, че процесуалният представител на длъжника в
заповедното производство въобще не е имал право на възнаграждение за подаване на
възражението по чл. 414 ГПК, но дори и да се приеме обратното, то несъмнено приложимата
разпоредба за извършване на тези процесуалния действия би била цитираната от СРС норма
на чл. 6, ал. 1 НМРАВ – 50 лв., поради което не е налице основание за увеличение на така
определеното възнаграждение в посочения размер.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за
изменение на решението в частта за разноските, извън изменението, което
първоинстанционният съд вече е допуснал с обжалваното определение, поради което
частната жалба на ответника се явява неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 7559/05.07.2022 г., постановено по гр.д. № 55077/2021 г. по описа на
СРС, 154 състав, в частта, в която е признато за установено, че А. Х. К., ЕГН **********,
8
дължи на „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, по предявения положителен установителен иск с
правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ, разликата над сумата от 400 лв. до
пълния уважен размер на иска от 444,34 лв. (т.е. за сумата от 44,34 лв.), представляваща
вземане по запис на заповед от 20.07.2020 г., предявен за плащане на 23.04.2021 г., ведно със
законната лихва върху сумата от 28.05.2021 г. до окончателното й изплащане, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. №
30198/2021 г. по описа на СРС, 154 състав, както и в частта, в която А. Х. К., ЕГН
**********, е осъден да плати на „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК разликата над сумата от 186,68 лв. до пълния присъден размер на разноските в
заповедното производство от 207,37 лв. (т.е. за сумата от 20,69 лв.), както и разликата над
сумата от 186,68 лв. до пълния присъден размер на разноските в исковото
производство от 207,37 лв. (т.е. за сумата от 20,69 лв.), като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, пл. *******, срещу А. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
„******* ******* положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр.
с чл. 535 ТЗ за разликата над сумата от 400 лв. до пълния уважен размер на иска от
444,34 лв. (т.е. за сумата от 44,34 лв.), представляваща вземане по запис на заповед от
20.07.2020 г., предявен за плащане на 23.04.2021 г., за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 30198/2021 г. по описа на
СРС, 154 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7559/05.07.2022 г., постановено по гр.д. № 55077/2021 г. по
описа на СРС, 154 състав, в частта, в която е признато за установено, че А. Х. К., ЕГН
**********, дължи на „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, по предявения положителен
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ, сумата от 400 лв.,
представляваща вземане по запис на заповед от 20.07.2020 г., предявен за плащане на
23.04.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 28.05.2021 г. до окончателното й
изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417
ГПК по гр.д. № 30198/2021 г. по описа на СРС, 154 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 221805/19.10.2022 г. на ответника А. Х.
К., ЕГН **********, срещу определение № 24456/20.09.2022 г. по гр.д. № 55077/2021 по
описа на СРС, 154 състав.
ОСЪЖДА „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл.
*******, да плати на А. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „******* ******* на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2,49 лв., разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл.
*******, да плати на адв. Н.И.И. от САК, ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от още 22,92 лв., възнаграждение за процесуално
представителство в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл.
9
*******, да плати на адв. М.Л.Л. от САК, ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 39,92 лв., възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
ОСЪЖДА А. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „******* ******* да заплати
на „М.К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл.
*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 360,08 лв., разноски за въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10