О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
Номер
260163 02. 02.2021 година град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД……………………….втори граждански състав, на втори февруари …………2021 година, в
закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
МАРИАНА МАВРОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
секретар…………………………………………………………………………..
Прокурор………………………………………………………………………,
като разгледа докладваното
от…………..съдията В. МИШОВА…………..
частно гражданско дело номер 1047……………по
описа за 2021……………...година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по частна жалба
,,А.“ ЕООД против разпорежданe от
08.12.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 766/2020 г. по описа на Районен съд –
Чирпан, с коeто е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу Е.И.Ж. от *** в частта за
договорната лихва в размер на 94 лв., за неустойката в размер на 458,26 лв. и 175
лв. за разходи за извънсъдебно събиране на задължението.
Частният жалбоподател излага
доводи за неправилност на разпореждането в обжалваната част и моли въззивният
съд да отмени същото, като бъде издадена заповед за изпълнение и изпълнителен
лист за претендираните суми.
Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба и данните
по първоинстанционното дело, намери за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по заявление от „А.“ ООД
срещу Е.И.Ж. от *** за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 500 лв.
за главница; 94 лв. за договорна лихва
за времето от 19.02.2019 г. до 09.12.2019 г.; 458,26 лв. неустойка за
неизпълнение на задължение; 175 лв. за разходи за извънсъдебно събиране на
задължението и 33,32 лв. за законна лихва за периода от 20.02.2019 г. до
27.11.2020 г. В заявлението е посочено, че вземането произтича от договор за
паричен заем № 5504939 от 05.02.2019 г. за сумата от 500 лв., предоставен от „В.“
ООД и договор за цесия от 01.12.2019 г., за който длъжникът бил уведомен
надлежно. Посочено е и това, че заемателката се е съгласила в 3-дневен срок от
подписване на договора за предостави на заемателя обезпечение на задълженията
по договора, а именно две физически лица – поръчители. Това задължение не било
изпълнено, поради което заемателката дължала неустойката. Посочено е и това, че
съгласно договора и/или тарифата на заемодателя, в случай, че заемателят забави
плащането на падежа на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, той
дължи на заемодателя заплащането на такса за разходи за събиране на
просрочените вземания.
С обжалваното разпореждане съдът е
отхвърлил заявлението в частта, с която „А.“ ЕООД е поискала издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист в частта за договорната лихва в
размер на 94 лв., неустойка в размер на 458,26 лв. и за таксата за разходи за извънсъдебно
събиране на кредита, като е приел, че искането за договорна лихва противоречи
на разрешенията, дадени в ТР № 3 от27.03.2019 г.; клаузите от договора, касаещи
задължението за плащане на неустойка при неизпълнение на задължението на
заемателя да предостави обезпечение на кредитора след сключването на договора –
поръчители, както и задължението за плащане на такса за разходи за извънсъдебно
събиране на просрочено задължение, са нищожни.
Частната жалба е частично основателна.
Съгласно
чл. 411 ГПК,
за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК,
заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията
на чл. 127, ал. 1
и 3 и чл. 128, т. 1
и 2 ГПК, както
и да не противоречи на закона или добрите нрави, длъжникът да има постоянен
адрес или седалище на територията на Р България и да е с обичайно
местопребиваване или седалище на територията Р България – чл.411, ал.2 ГПК. В
конкретния случай въззивният съд приема, че са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тъй като
искането за присъждане на суми съгласно клаузите на договора за паричен
заем относно уговорената неустойка за неизпълнение и такса за разходи за
извънсъдебно събиране на просрочено задължение противоречи на закона и на добрите
нрави.
Според разпоредбата на чл.9 ЗЗД
страните могат свободно да определят съдържанието на договора. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка обаче е ограничена
от същата тази разпоредба в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен - и на добрите
нрави. Ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските
сделки по арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение – тяхното нарушение води до недействителност
на договореното и то в най-тежката му форма – нищожност - чл.
26, ал. 1 ЗЗД.
Добрите нрави не са писани, а съществуват като общи принципи или произтичат от
тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските
и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от
закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани като критерии естеството на вземането (парично или непарично) и
размерът на задължението, изпълнението на което се обезпечава с неустойка. Може
да бъде използвано като критерий и това дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи (поръчителство, залог, ипотека и др.), както
и вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна), вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част,
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и др. – ТР № 1/2010 г., ОСТК, т.3.
Неустойката следва да се приеме за нищожна и ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. В настоящия случай уговорената неустойката не е за неизпълнение на
същинското задължение на длъжника по договора за заем, а на допълнително
задължение за обезпечаване на изпълнението. Така уговорена, тази неустойка би
се дължала дори и ако длъжникът изпълни основното си задължение по договора да
върне на уговорения падеж заетата сума. Тази уговорка очевидно излиза извън
рамките на присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция и се превръща в средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
По отношение на претендираната такса за
извънсъдебно събиране съдът намира, че тя е начислената такса в противоречие с
разпоредбите на чл.10а, ал.4 ЗПК, тъй като от изложеното не се установява да е
изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират такси
да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Освен това
въпреки, че е наречена такса, тя е
обвързана с неизпълнение на задължение по договора, което по същество
противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК.
По
отношение на сумата от 94 лв. обаче
нещата не стоят така, тъй като става дума за уговорено възнаграждение за
кредита. Договорът за кредит е възмезден, което ще рече, че кредитополучателят
заплаща уговорена лихва за ползването на заетата сума. Това е т.нар.
възнаградителна лихва, която е различна по правната си същност от мораторната
лихва и от неустойката. Както бе посочено по-горе, съдът издава заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, освен ако искането за присъждане на суми противоречи на закона и на
добрите нрави. Посоченото от заповедния съд тълкувателно решение е неотносимо,
тъй като то касае различни хипотези - по приложението на чл.76, ал.1 и 2 ЗЗД. В
настоящия случай не става дума нито да извършено плащане, което не е достатъчно,
нито за предсрочна изискуемост и размера на законната лихва при настъпването на
такава предсрочна изискуемост, а за договорна лихва, вземането за която е
индивидуализирано по размер и период и не противоречи нито на закона, нито на
добрите нрави. Освен това тя касае периода преди прехвърлянето на вземането с
договор за цесия, а това е станало след настъпването на падежа на последната
вноска според уговорения погасителен план. В заявлението не се твърди
кредиторът да е упражнил преди това правото по чл.71 ЗЗД.
В
заключение следва да се посочи, че заповедното производство е уредено в ГПК
като специално съдебно производство за защита-санкция при незаконосъобразно
развитие на гражданските правоотношения, изразяващо се в неизпълнение на
изискуемо вземане от предвидения в чл.410 вид, както и на парично вземане,
установено в предвиден в чл.417 документ. Целта на това производство е не да се
установи дали вземането съществува (с изключение на хипотезата на чл.411, ал.1,
т.3), а да се установи, че то не се оспорва.
Предвид
изложените съображения, въззивната инстанция намира, че разпореждането следва
да бъде отменено само в частта относно уговореното възнаграждение в размер на
94 лв., а в останалата част - потвърдено.
Водим от горните мотиви, Окръжният
съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ разпореждане от 08.12.2020 г., постановено по
ч.гр.д. № 766/2020 г. по описа на Чирпанския районен съд, в частта в която
заявлението на ,,А.“ ЕООД, ***за издаване на заповед за изпълнение е отхвърлено
за сумата от 94 лв. за договорна лихва, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение
по заявлението на ,,А.“ ЕООД, ***, за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу Е.И.Ж. от *** за сумата от 94 лв. за договорна лихва за
изтегления кредит за периода от 19.02.2019 г. до 09.12.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 08.12.2020 г., постановено по ч.гр.д. №
766/2020 г. по описа на Чирпанския районен съд
в останалата му част.
Определението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: