O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………/……03.2020г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 10.03.2020г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
като разгледа докладваното от съдията Терзийска
въззивно частно търговско дело № 284 по
описа за 2020г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по частна жалба на „Ай Тръст“ ЕООД, гр. София
против Разпореждане № 56790 от 20.12.2019г. на ВРС по ч. гр. д. № 19527/2019г. по
описа на същия съд в частта, в която е отхвърлено заявлението на кредитора за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против
длъжника Н.С.С. от гр. Варна за сумата от 98,45 лева -
възнаграждение за предоставяне на поръчителство, за сумата от 33,14 лева,
съставляваща административни разноски за извънсъдебно събиране на задължението.
В жалбата се съдържа и оплакване срещу заповедта в частта за разноските и
присъдената сума от 9,44 лева за
държавна такса като счита, че ВРС е следвало да присъди пълния размер от 25
лева.
Жалбоподателят
счита разпореждането за незаконосъобразно като излага следните аргументи: съдът
е излязъл извън пределите на предоставената му от законодателя компетентност в
рамките на заповедното производство, като се е произнесъл по въпрос, който би
следвало да бъде обсъждан при депозиране на възражение по чл. 414 ГПК. Твърди
се, че първоинстанционният съд неоснователно е приел, че клаузата за
възнаграждение за предоставяне на поръчителство противоречи на закона. Длъжникът
сам е избрал при кандидастването си за кредит от „Кредисимо“ ЕАД да обезпечи
изпълнението на задълженията си като осигури поръчителство от трето одобрено от
кредитора юридическо лице. Възнаграждението по договора за поръчителство е за
предоставена услуга и не може да се характеризира като целящо да заобиколи
нормата на чл. 33 ЗПК. Счита, че съдът не може категорично да прецени дали една
клауза е нищожна, защото липсват документи отнасящи се до спорното право.
Административните разноски се формират от всички извършени разходи от
„Кредисимо“ ЕАД във връзка с извънсъдебното събиране на просроченото вземане и
са за сметка на кредитополучателя. Относно определените в заповедта разноски се
твърди, че държавната такса е намалена под законоустановения минимум. Моли за
отмяна на разпореждането в обжалваната му част и издаване на заповед за
изпълнение и за горните претенции.
Жалбата
е допустима. Депозирана е от лице, разполагащо с правен интерес от
обжалване и в законоустановения срок.
Съдът след съвкупен анализ на
доказателствата в заповедното производство, като съобрази и аргументите по
жалбата, намира следното:
По подадено заявление от „Ай Тръст“
ЕООД, гр. София, в развилото се производство по ч. гр. д. 19527/2019 по описа
на ВРС е издадена Заповед № 9640/20.12.2019 за изпълнение на парично
задължение, с която е разпоредено длъжникът Н.С.С., гр. Варна, да заплати на процесното дружеството
следните суми: сумата 350,00 лв. – представляваща неплатена главница по Договор
за кредит № 904605/10.07.2017, сключен между „Кредисимо“
ЕАД и Н.С., обезпечен с договор за предоставяне на поръчителство на
10.07.2017г. между кредитора „Ай Тръст“ ЕООД и длъжника, ведно със законната
лихва върху главницата считано от депозиране на заявлението в съда –
28.11.2019г. до окончателно изплащане на задължението; сумата от 36,90 лева
договорна лихва за периода 10.07.2017г.-20.12.2017г.; сумата от 116,00 лева
наказателна лихва за периода 21.08.2017г.-06.11.2019г., както и сумата от 59,44
лева съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство. Отказано е издаването на заповед за изпълнение за сумата от
33,14 лева административни разноски за извънсъдебно събиране на задължението и
сумата от 98,45 лева – възнаграждение за предоставяне на поръчителство.
По
доводите в жалбата:
На първо място, съдът счита за неоснователно оплакването, че районният съд
е превишил правомощията си при проверката, която следва да извърши в
заповедното производство.
Правилно, при решаване на делото заповедният съд се е позовал на
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съгласно която съдът е длъжен
служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите
нрави, а в контекста на потребителската защита, доколкото длъжникът е с
очевидно качество на потребител, и дали договорът съответства на императивни
разпоредби на ЗПК и ЗЗП. Затова и доводът на жалбоподателя, че заповедния съд
се е произнесъл по въпрос, който би следвало да бъде обсъждан в едно бъдещо
исково производство, не се споделя.
Макар заявлението да е подадено преди влизане в сила на измененията в ГПК,
обнародвани в ДВ бр. 100/2019 г., респективно при отсъствие на задължението за
представяне на договора по новата ал.3 на чл. 410 от ГПК, в практиката,
включително изобилната на СЕС по тези въпроси не е имало съмнение, че още на фаза заповедно
производство следва да
осъществи защита на по-слабата страна
в договорните правоотношения
– потребителя, а чл. 411
ал.2 т.2 от ГПК, предвижда възможността да се откаже издаване
заповед за изпълнение поради противоречие на клаузи на закона
и добрите нрави като по този
начин гарантира в пълна степен правата
на потребителя като прехвърля тежестта на кредитора
да докаже съществуване на вземането си в осъдително исково производство /така Решение на СЕС по
дело С.448/17 и други/.
Отделен е въпрос, че към момента на постановяване на обжалваното
разпореждане е в сила и изменението на чл. 411 ал.1 т.3 от ГПК.
Относно спорното пред настоящата инстанция вземане възникнало от сключения договор
за поръчителство. Съгласно описаното в т.12 от заявлението, между страните е
уговорено заплащане на претендираното възнаграждение в полза на заявителя за договорно
поръчителство, т.е. за солидарна отговорност с длъжника за задълженията му към
кредитора по договора за кредит. Твърди се, че длъжникът сам е избрал да
обезпечи изпълнението на задълженията си по сключения между него и „Кредисимо“
ЕАД договор за кредит, макар че е имал възможност да избере необезпечен кредит
или да предостави банкова гаранция като друг вид обезпечение.
От анализа на изложените факти се стига до извода, че при сключването на
акцесорния договор като част от договора за потребителски кредит, длъжникът не
е имал право на избор на поръчител и възможност за индивидуално договаряне,
особено като се има предвид, че едноличен собственик на капитала на заявителя е
кредитора на длъжника по договора за кредит /справка в ТР/. Следователно,
юридическото лице – поръчител, което е предварително одобрено от кредитора, се
явява и свързано с него лице. Това води до значително неравновесие в правата
между потребителя и търговеца, и не отговаря на изискването за добросъвестност,
в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално
договаряне.
На следващо място: При условие, че финансовата институция е длъжна да оцени
платежоспособността на потребителя в съответствие с изискването на чл. 16 от ЗПК, а с акцесорния договор се цели да се обезщетят
вредите от евентуална фактическа неплатежоспособност на длъжника, то последното
е в противоречие с цитираната разпоредба на закона. В контекста на изложеното и
предвид нарушаване на повелителните норми на ЗПК и ЗЗП, договорът е
недействителен по отношение на длъжника. Освен това, възмездността
на договора за поръчителство прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката
по чл. 16 от ЗПК, за която потребителят не дължи такси съгласно чл. 10а ал.1 и
2 от ЗПК. Вземането за поръчителство не основава съответно на неравноправна
клауза за потребителя.
Що се отнася до втората спорна претенция относно сумата представляваща "административни
разноски за извънсъдебно събиране на задължението", същата не се дължи за
нищо друго освен за управление на кредита, а такси за това не могат да се
събират от длъжника – чл. 10а ал.2 от ЗПК, респективно клаузата, предвиждаща
такива разходи е нищожна.
По жалбата срещу заповедта
в частта за разноските. Съгласно
даденото в т.12 на ТР 4/2013 г. на ОСГТК по въпросите в заповедното
производство, разрешение, ако пред съда в заповедното
производство е подадена частна жалба по реда на чл.413 ГПК срещу заповедта за
изпълнение в частта за разноските, същата не се администрира до изтичане на
срока за възражение по чл.414, ал.2 ГПК. В хипотеза на възражение и предявена установителна претенция, исковият съд разрешава въпроса.
Изрично е посочено в ТР в какви хипотези се администрира частната жалба. Поради
това и в тази част жалбата се връща на ВРС за администриране при съобразяване
указанията, дадени в тълкувателното решение на ВКС.
В контекста на изложеното, обжалваното разпореждане не страда от визираните
в жалбата пороци и следва да се потвърди.
Разноски за настоящото производство не се следват на заявителя.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 56790/20.12.2019 г. на ВРС по гр. д.
19527/2019 по описа на ВРС в частта, в която е отхвърлено заявлението на „Ай
Тръст“ ЕООД, гр. София за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК против длъжника Н.С.С. от
гр. Варна за сумата от 98,45 лева - възнаграждение за предоставяне на
поръчителство и за сумата от 33,14 лева, съставляваща административни разноски
за извънсъдебно събиране на задължението.
ВРЪЩА частната жалба на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, гр. София, срещу
заповедта в частта за разноските като указва на ВРС да администрира същата в
хипотезите и съобразно разрешението по т.12, дадено в ТР 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.