№ 194
гр. С., 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20221110130911 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
за прогласяване нищожността на клаузата по пар. 7 от договор за потребителски
микрокредит от 20.08.2021 г., поради противоречието й с добрите нрави и като
противоречаща на нормите на чл. 143, ал. 1 и 146 ЗЗП, както и иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер
на 153,82 лв., представляваща недължимо платена цена по недействителната клауза за
неустойка по пар. 7 от договор за потребителски микрокредит от 20.08.2021 г., ведно
със законната лихва от 09.06.2022 г. до окончателното плащане.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че
сключил с ответника договор за потребителски микрокредит на 20.08.2021 г., по
силата на който му е предоставена сумата от 1200 лв., която следвало да върне на 6
месечни вноски, при годишен лихвен процент от 41,16 % и ГПР 49,89 %. Общата сума
на кредита възлизала на 1 235,76 лв., като с клаузата на пар. 7 била уговорена
неустойка в размер на 461.46 лв. при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по пар. 6 от договора. Излага, че с договор за потребителски микрокредит
от 28.10.2021г. ищцата рефинансирала първоначалния договор от 20.08.2021 г. Така
ищцата била заплатила по първоначалния договор общо сумата в размер на 1 365,74
лв., от които 1 100 лв. – главница, 111,92 – лихва и 153,82 лв. – неустойка. Твърди, че
клаузата по пар. 7 от договор за потребителски микрокредит на 20.08.2021 г. е
нищожна, доколкото същата противоречала на добрите нрави, а така също и на чл. 143,
ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. Сочи, че въз основа на посочената нищожна клауза ответникът е
получил от ищеца при начална липса на основание неустойка в размер на 153,82 лв.
лв. Ето защо, предявява посочените по-горе искове. Претендира разноските по
производството.
Ответникът – „С. Комерс Кредит Груп“ АД, в срока на исковата молба признава
установителния иск и процесната клауза по пар. 7 от договор за потребителски
микрокредит на 20.08.2021 г. за нищожна, в резултат на което сочи, че на ищцата би
следвало да се върне сумата в размер на 189,35 лв., представляваща недължимо
платена неустойка по договора. Доколкото обаче срокът за погасяване на кредита по
1
договора от 28.10.2021г. бил изтекъл на 28.04.2022 г., ищцата е останала задължена по
същия договор за сумата в размер на 412,34 лв. Поради което с уведомление за
извършено прихващане от 06.07.2022 г. ответникът е извършил извънсъдебно
прихващане между задълженията на ищцата по договора от 28.10.2021г. в размер на
412,34 лв. и сумата в размер на 377,80 лв., представляваща недължимо платени
неустойки, от която сумата от 188,45 лв. по договор за кредит от 11.05.2021 г. и сумата
от 189,35 лв. по договор за потребителски микрокредит от 20.08.2021 г. до размера на
по-малката от двете суми. Поради което моли за отхвърля не предявения иск за
осъждане на ответника да върне на ищцата сумата в размер на 153,82 лв.,
представляваща неустойка по договор за потребителски микрокредит от 20.08.2021 г.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
за прогласяване нищожността на клаузата по пар. 7 от договор за потребителски
микрокредит от 20.08.2021 г., поради противоречието й с добрите нрави и като
противоречаща на нормите на чл. 143, ал. 1 и 146 ЗЗП, както и иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер
на 153,82 лв., представляваща недължимо платена цена по недействителната клауза за
неустойка по пар. 7 от договор за потребителски микрокредит от 20.08.2021 г., ведно
със законната лихва от 09.06.2022 г. до окончателното плащане.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД: В тежест на ищеца е да докаже, че
пар. 7 от договор за потребителски микрокредит от 20.08.2021 г. е нищожна клауза, тъй
като противоречи на добрите нрави, както и че същата се явява неравноправна клауза
по смисъла на ЗЗП.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД: За основателност на иска в
тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже: 1) обедняване
на ищеца - заплащането на сумата в размер на 153,82 лв. по договор за потребителски
микрокредит от 20.08.2021 г., представляваща неустойка, начислена въз основа на
оспорената клауза, 2) обогатяване на ответника – получаването на сумата в размер на
153,82 лв., 3) че пар. 7 от договора за кредит е нищожна клауза, тъй като противоречи
на добрите нрави, 4) изискуемост на вземането – моментът на даването/получаването
на сумата.
В тежест на ответника е да докаже съществуването на основание да получи
плащането, а именно – че оспорената клауза е равноправна, тъй като не противоречи
на 143 ЗЗП, в това число, че оспорената клауза от договора за кредит е договорена
индивидуално.
С определение № 29269/02.11.2022 г. са обявени за безспорни и ненуждаещи от
доказване следните обстоятелства включени в предмета на спорното материално
право: че между страните е сключен договор за потребителски микрокредит от
20.08.2021 г. с посоченото в исковата молба съдържание, като задължението по
договора е рефинансирано с договор за потребителски микрокредит от 28.10.2021г.; че
ищцата е платила сумата в размер на 1 365,74 лв. по договора от 20.08.2021 г.Съдът
приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени
доказателства.
Ответникът признава иска за прогласяване нищожността на клаузата по пар. 7 от
договор за потребителски микрокредит от 20.08.2021 г. Чрез направеното признание
той по същество се отказва от защита срещу тази претенция, защото я счита за
основателна и заявява, че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно и
фактическо положение, което води до съвпадение на насрещните позиции на страните.
Според чл. 175 ГПК, направеното признание следва да се преценява от съда с оглед на
всички обстоятелства по делото. Съобразно представените доказателства, съдът счита,
че оспорената клауза от договора е недействителна. Предоставен е кредит от 1200 лева,
при предвидена в пар. 7 неустойка от лева за непредоставяне на обезпечение в 3дневен
2
срок – поръчителство на ФЛ с тр. възнаграждение над 1800 лева или на две ФЛ с тр.
възн. над 950 лева всяко, отговарящи и на конкретно изброени допълнителни
критерии. Уговорено е разсрочено плащане на неустойката на вноски. Изискването за
предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално
поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е
твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение относно ФЛ –
поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би
следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста
кредитна история и пр./, с определени изисквания за получаван размер на тр.
възнаграждения, които са значителни по стойност. При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод,
че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на
вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин
към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите
нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването
на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки 2
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи;
вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. №8/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в случая е
предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряковърху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Такава
уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя. Действително няма пречка
размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен
критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза
обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението
на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната
функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел
на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане
сума с необоснован размер, което е в контраст с добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди
от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010
г., IV г. о., ГК/. При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е
негова доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У
него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно
този факт. Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
3
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26,
ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.
Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
Предвид изложеното, предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата
по пар. 7 от договор за потребителски микрокредит от 20.08.2021 г. е основателен и
доказан, при което следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата в размер на 153,82 лв., представляваща недължимо платена
цена по недействителната клауза за неустойка по пар. 7 от договор за потребителски
микрокредит от 20.08.2021 г., ведно със законната лихва от 09.06.2022 г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба ответникът посочва, че с уведомление за
извършено прихващане от 06.07.2022 г е извършил извънсъдебно прихващане между
задълженията на ищцата по договора от 28.10.2021г. в размер на 412,34 лв. и сумата в
размер на 377,80 лв., представляваща недължимо платени неустойки, от която сумата
от 188,45 лв. по договор за кредит от 11.05.2021 г. и сумата от 189,35 лв. по договор за
потребителски микрокредит от 20.08.2021 г. до размера на по-малката от двете суми.
Поради което моли за отхвърля на предявения иск за осъждане на ответника да върне
на ищцата сумата в размер на 153,82 лв., представляваща неустойка по договор за
потребителски микрокредит от 20.08.2021 г.
Правото да се извърши извънсъдебно прихващане е обусловено от ликвидността
на активното вземане, като за настъпване на конститутивното действие на
прихващането следва да са установени както основанието, така и размерът на
вземането на прихващащия. Прихващането не настъпва автоматично, а в резултат на
едностранно волеизявление на един от двамата насрещни длъжници, отправено до
другия насрещен длъжник. По делото не са спорни основанието и размерът на
вземането на прихващия. Не е спорно по делото, че на 28.04.2022 г. срокът за
погасяване на задълженията по договор за кредит от 28.10.2021 г. е изтекъл, поради
което по него са налице ликвидни и изискуеми задължения за заплащане на главница в
размер на 404,88 лева и лихва в размер на 7,45 лева. Не е спорно по делото и, че
ищецът е заплатил по договора за кредит сума в общ размер от 1365,75 лева. От страна
на ищеца се оспорва уведомлението за прихващане да му е редовно връчено. Съдът
приема, че същото е редовно връчено при спазване на разпоредбата на чл. 46 ГПК на
06.07.2022 г. връчването е извършено на 06.07.2022 г. с отбелязване на получател З. Р.
Д.- майка, чрез ЧСИ Росица Апостолова с съобщение с изх. № 4948/04.07.2022 г. (л. 33
по делото). Оттук и съдът намира, че всички елементи от фактическия състав са
настъпили и извършените от прихващащия действия са довели до погасяване на
задължението му за заплащане в полза на ищеца на сумата в размер на 153,82 лв.,
представляваща недължимо платена цена по недействителната клауза за неустойка по
пар. 7 от договор за потребителски микрокредит от 20.08.2021 г. Поради изложеното,
искът по чл. 55 ЗЗД следва да бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
По отношение на разноските, съдът намира, че не са налице предпоставките за
приложението на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Действително с отговора на исковата молба
ответникът е признал иска по чл. 26 ЗЗД, но доколкото ищцата не разполага с друг ред
за защита на накърнените си права, освен чрез предявяване на настоящия
установителен иск за обявяване нищожността на оспорената договорна клауза,
разноските по делото следва да бъдат възложени в тежест на ответника. Разноски се
следват и по иска с пр. осн. чл. 55 ЗЗД, тъй като извънсъдебното прихващане е
извършено след депозиране на исковата молба, въз основа на която е образувано
настоящото производство и с поведението си ответникът е дал повод за образуване на
делото. По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца,
съгласно който му е предоставена безплатна правна помощ от адв. Д. М. на основание
чл. 38, ал. 1, т. 3 пр. 2 от ЗАдв.- оказване на адвокатска защита на близък. Съгласно
чл.38 ЗАдв - адвокатът може да предостави безплатна правна помощ в изрично
посочените в разпоредбата хипотези, под която влиза и настоящия случай. На
4
основание чл. 2, ал. 5 НМРАВ, минималните адвокатските възнаграждения за
осъществяване на процесуално представителство по граждански и търговски дела се
определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове.
Посочено е, че разпоредбата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ трябва да тълкува във връзка с чл.
2, ал. 5 НМРАВ, като при прилагането й следва да се вземе предвид вида на
съединяване на исковете, с оглед на което под „материален интерес“ по смисъла на чл.
7, ал. 2 НМРАВ се има предвид цената на всеки обективно съединен иск по отделно,
като за всеки от така съединените искове по отделно се определя минимално
възнаграждение, след последните се събират при определяне на отговорността за
разноски. Съгласно чл.38, ал.2 ЗАдв на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1/09.07.2004, съдът определя адвокатско
възнаграждение за адв. М. в размер на 600 лева (по 300 лева за всеки иск), която сума
следва да бъде присъдена в полза на пълномощника на ищцата. Възражението за
прекомерност на адвокатското възражение на ищеца е неоснователно, доколкото
възнаграждението е определено съобразно предвидения в Наредба №1/09.07.2004
минимум. Ответникът следва да бъде осъден да заплти на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК в
полза на бюджета на съда държавна такса в общ размер от 130 лева (80 лева за иска по
чл. 26 ЗЗД и 50 лева за искът по чл. 55 ЗЗД).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните З. Р. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., кв. ОО., бл., вх. Г, ет.2, ап. и „С. Комерс Кредит Груп“
АД, ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „В.К.“ № ап. 6, че
клаузата на параграф 7 от сключения помежду им договор за потребителски
микрокредит от разстояние от 20.08.2021 г., уреждаща задължение за плащане на
неустойка в размер на 461,46 лева е недействителна на осн. чл.26, ал.1 от ЗЗД като
противоречаща на добрите нрави.
ОТХВЪРЛЯ предявения от З. Р. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. ОО.,
бл., вх. Г, ет.2, ап. против „С. Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: ...., със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „В.К.“ № ап. 6иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 153,82 лв.,
представляваща недължимо платена цена по недействителната клауза за неустойка по
пар. 7 от договор за потребителски микрокредит от 20.08.2021 г., ведно със законната
лихва от 09.06.2022 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА С. Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: ...., със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „В.К.“ № ап. 6 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
по сметка на Софийски районен съд на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 130 лева –
държавна такса за настоящото производство.
ОСЪЖДА С. Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: ...., със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „В.К.“ № ап. 6 да заплати на адв. Д. В. М., АК П., съдебен адрес:
гр. П., бул. П. ш №, ет. ап. Б сумата от 600 лева – адвокатско възнаграждение на осн.
чл. 38, ал. 1, т. 3 пр. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
5
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6