№ 359
гр. София, 23.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Христо Лазаров
Членове:Женя Димитрова
Жана Ив. Маркова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно търговско дело №
20251001000249 по описа за 2025 година
Производството е по реда на глава двадесета от ГПК – Въззивно обжалване.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца - „Телеман” ЕООД, чрез адв. Ч. и адв. А. срещу
решение № 16 от 13.01.2025г., постановено по т.д. № 20241800100563 по описа на Софийски
окръжен съд, с което е отхвърлен главният му иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД срещу Република
България за сумата от 30 000 лева, внесена като гаранция по т.д. 1195/2013г. по описа на
СГС, с която се е обогатил, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на
предявяване на иска до пълното й изплащане, и е отхвърлен евентуалният иск по чл. 55, ал.
1, предл. трето от ЗЗД срещу Софийски градски съд за сумата от 30 000 лв., внесена като
гаранция по т.д. № 1195/2013г. на СГС, основанието за внасяне на която е отпаднало, ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до пълното й
изплащане.
Въззивникът - „Телеман” ЕООД счита, че обжалваното решение е неправилно поради
нарушение на материалния закон. Твърди, че е погрешен изводът на съда за приложението
на чл. 99 Закон за собствеността/ЗС/, която се отнасяла за придобиване на физическите вещи
и била неприложима за паричните вземания. Нормата на чл. 82 ГПК не погасявала правото
на вземане на ищеца от съда, нито че вземането му преминавало в полза на държавата.
Според въззивника, погрешен бил и изводът на съда, че нормата на чл. 82 ГПК уреждала
оригинерен придобивен способ за държавата, тъй като не се отнасяла за паричните вземания.
Държавата по привилегирован начин се обогатявала с по-кратка придобивна давност от
1
уредената в ЗЗД спрямо останалите правни субекти при неупражняване на права. Освен
това, интерпретацията на закона от първоинстанционния съд, противоречала на чл. 6, ал. 2 и
чл. 17, ал. 5 от КРБ, както и на неправилно тълкуване, с което се нарушавала разпоредбата
на чл. 46, ал. 1 и чл. 15 от ЗНА. Освен това, първоинстанционният съд е отказал да приложи
чл. 5, ал. 4 КРБ и в цялост чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС, че липсвал обществен и
легитимен интерес от лишаването на законоустановено засягане на правото на вземане на
ищеца. В заключение счита, че нормата на чл. 82 ГПК уреждала икономическа
законосъобразност за управление на парични средства, а не за тяхното отнемане в полза на
държавата. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част, да реши спора по
същество като постанови ново решение, с което да осъди ответниците при условията на
предявените искове за сумата от 30 000 лева. Претендира разноски по делото.
Въззиваемият/ответникът по главния иск – Република България/ държавата/, оспорва
въззивната жалба като неоснователна и необоснована. Твърди, че въззивникът не е доказал
твърденията си за неоснователно обогатяване по отношение на държавата, тъй като чл. 82
ГПК е годно правно основание за така настъпилото имуществено разместване. Счита за
необосновани твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд в обжалваното
решение неправилно не е приложил разпоредбите на чл. 17, ал. 3 и ал. 4, и чл. 5, ал. 4 от
КРБ, както и не е нарушил чл. 46, ал. 1 от ЗНА. Законодателят в чл. 82 е установил
преклузивен едногодишен срок, в който заинтересованото лице може да упражни правото си
да иска възстановяване на внесената като парична гаранция сума. След като
заинтересованото лице е пропуснало да упражни правото си на възстановяване до
изтичането на едногодишния срок, същото следва да понесе неблагоприятната последица на
чл. 82 ГПК. Първоинстанционният съд законосъобразно и правилно е установил, че чл. 82
ГПК представлява специално придобивно основание за държавата, по силата на която
непотърсената парична сума постъпва като приход в държавния бюджет. В този смисъл била
и константната съдебна практика. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да
потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за въззивното производство.
Въззиваемият/ответникът по евентуалния иск – Софийски градски съд, оспорва въззивната
жалба като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно,
като постановено в съответствие с трайно установената и непротиворечива съдебна
практика, включително и задължителна такава – т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2014г. от
23.10.2015г. по тълк. дело № 6/2014г на ОСГТК на ВКС, определение № 50019 от
20.12.2024г. по гр.д. № 1048/2021г. на ВКС, І гр.о. и определение № 607 от 28.07.2023г. по
ч.т.д. № 805/2023г. на ВКС, ІІ т.о. Твърди, че доводите на въззивника за нарушения на КРБ,
се отнасяли за отчуждаването на недвижими имоти за държавни и общински нужди. С
разпоредбата на чл. 82 ГПК, била установена национална уредба на гаранциите, по която
има трайно установена и непротиворечива съдебна практика, поради което било налице
основание да се изключи приложението на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС. Моли
въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното
решението. Претендира разноски за въззивното производство.
2
Софийският апелативен съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирано лице, срещу подлежащ на въззивно
обжалване решение и е процесуално допустима, и следва да бъде разгледана по същество.
При извършената проверка по реда на чл.269, пр.1 ГПК настоящият съдебен състав
установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка от
доказателствата по делото и страните не спорят, че „Телеман“ ЕООД е предявил пред СГС
искове, по които е допуснато обезпечение с определение № 1809/14.03.2013г. по т.д. №
1195/2013г. по описа на СГС и при условията на парична гаранция в размер на 30 000 лева,
която е внесена. С решение от 06.01.2016г. по т.д. № 1195/2013г. на СГС, влязло в сила на
09.03.2016г., е отхвърлен главният иск на „Телеман“ ЕООД и е уважен евентуалният иск. На
15.10.2020г. и 29.10.2020г. „Телеман“ ЕООД е подал молби за отмяна на допуснатото
обезпечение и за освобождаване на внесената гаранция. С определение от 08.02.2021г.,
постановено по т.д. № 1195/2013г. по описа на СГС, допуснатото обезпечение на исковете е
било отменено, но молбата за освобождаване на гаранцията е оставена без уважение, тъй
като е изтекъл срокът по чл. 82 от ГПК. Видно от заверени копия на протокол от комисия,
назначена със заповед № РД18-2080/21.04.2021 г. на председателя на СГС, както и от
заповед № РД-08-5677/21.10.2021г. на председателя на СГС за превеждане на ВСС на сумата
136 193,60лв., представляваща разноски, и сумата 735 810,36лв., представляваща суми за
гаранции, които не са потърсени в законоустановения давностен срок, а също и от платежни
нареждания за горните суми. Видно от т. 2.40 от протокола, във втората от тях е включена и
гаранцията в размер на 30 000 лв., внесена от „Телеман“ ЕООД по т.д. № 1195/2013г. на СГС.
За да отхвърли като неоснователен главния иск срещу държавата по чл. 59 от ЗЗД,
първоинстанционният съд е изложил решаващи мотиви, че по делото е доказано наличието
на годно правно основание за така настъпилото имуществено разместване, съгласно
разпоредбата на чл. 82 от ГПК. В случая били налице двете кумулативно изискуеми
предпоставки от тази разпоредба - процесната сума от 30 000 лв. била внесена от „Телеман“
ЕООД като парична гаранция по търговско дело и не била поискана в законоустановения
едногодишен срок от момента на нейната изискуемост, считано от 09.03.2016г. и изтекъл на
09.03.2017г. Приел, че разпоредбата на чл. 82 от ГПК предвиждала специфичен оригинерен
придобивен способ в полза на държавата, която става собственик на непотърсените суми,
изключвайки по този начин материалното право на вносителя на гаранцията. Този извод не
се опровергавал от разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от КРБ, тъй като
първата нямала отношение към процесния казус, а втората е спазена с наличието на
законоустановено основание за преминаване на процесната сума в патримониума на
държавата. Приел за неоснователен доводът, основан на чл. 1 от Протокол № 1 към
ЕКПЧОС, тъй като и тази разпоредба допуска лишаване от собственост „съгласно
условията, предвидени в закона“, каквито, както се обоснова по- горе, в случая са налице. В
3
този смисъл била и съдебната практика, обективирана в определение № 201 от 12.03.2014 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 85/2014 г., I т. о.
За да отхвърли като неоснователен евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД,
първоинстанционният съд е изложил решаващи мотиви, че СГС е доказал, че получената
сума за гаранция в размер на 30 000 лева не се намира в негово държане и същата е
преминала в патримониума на държавата.
Първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на правата
претендирани от ищеца по главния иск - чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, която е в съответствие със
задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т. 11 от Постановление № 1 от
28.05.1979 г. на Пленум на Върховния съд: “Възможността на едно лице да защити своето
право с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска
по чл. 59, ал. 1 ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се
обогатили.“
Съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено в мотивите на т. 2 от
Тълкувателно решение № 6/2014г. от 23.10.2015г. по тълк. дело № 6/2014г на ОСГТК на
ВКС, че в производството по освобождаване на внесени като гаранции по сметка на съд
суми, съдът е обвързан да предприеме предписаното от правната норма действие -
превеждането й в държавния бюджет при условията на чл. 82 ГПК.
Разпоредбата на чл. 82 от ГПК е императивна процесуална норма, която урежда
задължението на съда да внесе в приход на държавния бюджет, внесените суми за гаранции,
който не са били поискани в едногодишен срок от тяхната изискуемост, както и основанието
на държавата за придобиване на правото върху тези суми. Едногодишния срок уреден в чл.
82 ГПК е преклузивен и преклудира правото на вносителя да поиска от съда връщане на
сумата от 30 000 лева. Разпоредбата на чл. 82 ГПК е оригинерен придобивен способ за
държавата, за получаване в приход на държавния бюджет на непоисканите в
законоустановения срок внесени суми за парични гаранции. В процесната хипотеза,
основанието за имуществено разместване е изрична разпоредба на закона, по силата на която
правото на ищеца да иска връщане на изискуемо вземане е преклудирано с изтичането на
едногодишния срок от настъпване на тяхната изискуемост. От преклудирането на правото на
ищеца да иска връщане на процесното вземане, възниква правното основание за тяхното
внасяне в държавния бюджет. Обогатяването за чужда сметка е неоснователно, само когато е
лишено от правно основание.
Неоснователно е възражението на ответника, че държавата по привилегирован начин се
обогатявала с по-кратка придобивна давност от уредената в ЗЗД спрямо останалите правни
субекти при неупражняване на права. В процесния случай, не се касае за придобивна
давност, а за неупражнени процесуални права в законоустановен преклузивен срок, който
погасява правото на ищеца да иска връщане на внесената парична гаранция.
По вече изложените съображения неоснователно е твърдението на въззивника, че
интепретацията на закона от първоинстанционния съд, противоречала на чл. 17, ал. 5 от
4
КРБ, както и на неправилно тълкуване, с което се нарушавала разпоредбата на чл. 46, ал. 1 и
чл. 15 от ЗНА.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че първоинстанционният съд е отказал да
приложи чл. 5, ал. 4 КРБ и в цялост чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС, че липсвал
обществен и легитимен интерес от лишаването на законоустановено засягане на правото на
вземане на ищеца. Цитираната разпоредба не ограничава правото на държавата да уреди в
закон едногодишен преклузивен срок за упражняване на процесуални права, след изтичането
на който неупражнените права се погасяват и възниква правото на държавата да усвои
непоисканите суми за внесените парични гаранции по делата.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че изводите на първоинстанционния съд,
противоречат на чл. 6, ал. 2 КРБ, която урежда равенство на гражданите пред закона и
недопускане на ограничаване на права и привилегии между тях и не намира приложение в
процесната хипотеза.
По вече изложените съображения за главния иск срещу държавата, неоснователен е и
евентуалният иск срещу Софийски градски съд. Извършеното разпореждане от СГС за
превеждане в полза на държавния бюджет на сумата от 30 000 лева, е в изпълнение на
вмененото му от закона задължение с разпоредбата на чл. 82 от ГПК, да разпореди внасяне в
държавния бюджет на внесената сума за парична гаранция, която не е поискана в
едногодишен срок от вносителя. Ирелевантно за основателността на евентуалния иск по чл.
55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД е фактът, че получената сума за гаранция в размер на 30 000
лева не се намира в държане на СГС и същата е преминала в патримониума на държавата.
Предвид изхода на правния спор, въззиваемите/ответниците –държавата и СГС имат право
на разноски за въззивното производство.
Ответниците се представляват от юрисконсулти, поради което тяхното възнаграждение
следва да се определи от въззивния съд, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Законодателят е
предоставил на съда правото на преценка, като е определил минимум от 100 лева и
максимум от 360 лева, който може да се увеличи от съда до 50 на сто от горната сума, ако
материалният интерес е над 10 000 лева, в случая е за сумата от 30 000 лева. На основание
чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съдът определя размер на юрисконсултско възнаграждение
от 540 лева за въззивното производство.
Предвид гореизложеното, обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради
което следва да бъде потвърдено с препращане в останалата част към мотивите на
първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК.
Мотивиран така, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16 от 13.01.2025г., постановено по т.д. № 20241800100563 по
описа Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен главният иск от „Телеман” ЕООД, ЕИК
********* срещу Република България по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 30 000 лева, внесена
като гаранция по т.д. 1195/2013г. по описа на СГС, с която ответникът се е обогатил, ведно
със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска до пълното й
изплащане, и е отхвърлен евентуалният иск от „Телеман” ЕООД, ЕИК ********* срещу
Софийски градски съд по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД за сумата от 30 000 лв., внесена
като гаранция по т.д. № 1195/2013г. на СГС, основанието за внасяне на която е отпаднало,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до пълното й
изплащане.
ОСЪЖДА „Телеман” ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Република България сумата от
540/петстотин и четиридесет/ лева, представляваща юр. възнаграждение за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Телеман” ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Софийски градски съд сумата от
540/петстотин и четиридесет/ лева, представляваща юр. възнаграждение за въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6